Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Today We Choose Faces, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dargor (2016 г.)

Издание:

Роджър Зелазни. Избор на лице

Американска, I издание

Преводач: Владимир Зарков

Редактор: Петър Колев

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Първа корица: Момчил Митев

Портрет на писателя: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Коректор: Светлана Петрова

Формат 56×84/16. Печатни коли 11

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

Издателство „Аргус“, София 1998 г.

ISBN 954–570–041–6

История

  1. — Добавяне

9.

Въпреки всичко залитнах, чух накъсания вой на алармата и запратих гранатата си по оръжейния комплекс.

Бутнах Гленда към стената, която щеше да ни защити от взрива. Преди да е затихнала експлозията, аз се извъртях и се шмугнах през отварящия се портал.

Наоколо нямаше никой. Алармата продължаваше да си врещи. Аз тичах с все сила по коридора.

Профучах през първата му извивка, където вече бях защитен от обстрел и видях, че тежката врата на Изчислителния център е отворена. Показах се предпазливо иззад металната рамка, готов да стрелям.

Нямаше нужда да се прокрадвам. Тук бяха само Джийн и Дженкинс, а вече знаех, че са мъртви. Точно как бяха умрели за мен нямаше особено значение, но отбелязах мимоходом, че Джийн е прострелян в лявото слепоочие, а ризата на Дженкинс е подгизнала от кръв по гърдите и корема. Имах съвсем смътни спомени от нападението. Сливането при смърт протича малко странно. Ако аз ги бях изпреварил по пътя към нищото, те щяха да съхранят в паметта си моите последни мигове с ужасяваща яснота. Сякаш неволно си налагахме някакво старшинство, по най-болезнения начин, при прехвърлянето на свръзката. Нямам представа защо е така. А и не ми се струва важно.

Прекосих залата с няколко широки крачки и изключих алармата. Тъкмо се обръщах и Гленда влезе, запъна се и пребледня. Побързах да отида при нея, завъртях я с гръб към грозната гледка и я изведох.

— Оттук.

Вратата на Архива също зееше гостоприемно. Оставих момичето в коридора и продължих сам. Изскочих иззад рамката и нахълтах в залата.

Не заварих никого вътре. Но преди да си отдъхна и да се изправя, очите ми се обърнаха сами към най-важната част от залата и повече не виждах нищо друго.

Пета, четвърта, трета и втора скоби липсваха от таблото. Креслото бе завъртяно наляво, а шлемът висеше накриво отгоре.

Болката в раменете ме накара да усетя колко съм се напрегнал. Въздъхнах дълбоко, изтрих стичащата се по веждите ми пот и се извърнах.

В първите секунди отказвах да осъзная видяното. Който — или какъвто — да беше Блек доскоро, сега бе вкарал в съзнанието си още четирима от моите приспани демони, трима от които не познавах изобщо. Нищо не му пречеше да го стори, щом беше един от нашите клонинги. Но дори мисълта, че може да се престраши, не бе ми хрумвала досега. Както бях неподготвен, този шок се оказа по-страшен от всичко, дори от множествената ми смърт и хаоса в Крило 5.

Облегнах се на стената, без да изпускам от око коридора. Пръстите ми напипаха цигара и я запалиха. Налагаше се да проясня ума си и да действам без никакво протакане.

Несъмнено първата ми задача беше да го открия.

Добре, но можеше да е навсякъде — да се крие в Нулевото крило, да се е върнал къде ли не в Дома. Значи трябваше веднага да насъскам Бандита, за да провери дали вече е отбелязано нещо, направено от Винкел. В случай на отрицателен резултат трябваше да претърся Нулевото крило.

Почти без да забелязвам смутената и разстроена Гленда, аз се върнах в Изчислителния център. Не знам дали пак се измъчваше при вида на труповете, но не се отделяше от мен.

Не се наложи да насъсквам Бандита. Тъкмо застанах пред пулта и вниманието ми привлече мигаща червена светлинка на картата на Нулевото крило. Имаше отворен люк. Ако не беше опит за заблуда, значи моят противник може и да бе излязъл навън, на повърхността на планетата. Часовникът показваше, че това е станало само преди четири минути.

— Проклет да е, какво иска да направи? — промърморих, докато догадките се прескачаха една друга в главата ми.

Не се забавих с решението и хванах Гленда за ръката.

— Ела! Пак ще отидем оттатък. Трябва да ти покажа нещо. Спешно е!

Заведох я пред централния пулт в Архива. Извадих стилета си и изчегъртах топчето метал, с което бе запоена първа скоба. Обърнах се към Гленда и осъзнах, че още стискам ръката й. Очите й шареха по машинариите, лъскавото острие и лицето ми. Оставих ножа настрана и пуснах момичето.

— Искам да те помоля за една услуга — казах й. — Извънредно важно е, но нямам време за подробни обяснения.

— Слушам те.

— Сега ще изляза оттук. Не мога да предположа колко дълго ще се бавя, макар че ще се опитам да се върна скоро. Когато вляза отново, вероятно ще съм объркан, ранен или ще плещя глупости. Точно тогава ще имам нужда от твоята помощ. — Тупнах с длан по креслото. — Видиш ли ме в такова състояние, искам да ме накараш да седна тук, дори ако се наложи да ме проснеш преди това.

— С какво?

— Ей сега ще ти дам зашеметяващ пистолет. Стори ли ти се, че съм прекалено разстроен или… променен, тръшни ме на креслото и сложи този шлем на главата ми. — Чукнах с показалец по устройството. — След това натисни тези превключватели — целия ред, като започнеш отляво надясно. Всичко друго е вече настроено. После само ще почакаш да светне синият индикатор. Тогава извади тази скоба от таблото. Това е всичко.

— И какво ще стане?

— Не знам… тоест не мога да ти кажа нищо конкретно. Но само тази процедура ми остава, ако се случи онова, от което се страхувам. Сега трябва да тръгвам. Ще направиш ли каквото те помолих, ако е необходимо… ако ме видиш замаян и се държа странно?

— Да. Стига да обещаеш, че после ще отговориш на въпросите ми.

— Честна сделка… Сега би ли повторила какво трябва да направиш?

Щом се уверих, че е запомнила всичко правилно, изведох я от залата.

— Ще те заведа на едно уютно местенце близо до отворения люк. Там можеш да чакаш на спокойствие и ще ме видиш навреме, когато се върна.

Сетих се за тайнствената светлина в развалините и реших да й покажа как се затъмнява външната стена.

— … И още нещо — когато вляза, може би няма да съм аз.

— Моля?! — сепна се Гленда.

— Може би ще се държа различно. Твърде вероятно е да не съм същият човек.

— Я да видим правилно ли те разбрах — искаш да натикам насила под шлема следващия, когото видя да влиза тук, независимо дали тази идея му допада или не.

— Само ако ти прецениш, че не се държи нормално…

— Защо ли си мисля, че който и да е, няма да е много доволен, ако го принуждавам да върши нещо нежелано?

— Не „който и да е“. Пак ще съм аз, под една или друга форма.

— Добре. Ще го направя. Но не обсъдихме другата възможност.

— Коя?

— Ами ако никой не се върне?

— Значи всичко е свършило. Прибери се у дома и забрави тази история.

— И как да се прибера? Дори не мога да предположа къде сме.

— В онази зала с мъртъвците, наляво от средата на срещуположната стена ще видиш малко зелено контролно табло, с което се управлява транспортната система. Много е лесно. Ще разбереш какво да правиш, ако ти се наложи.

Въведох я в кабинета и тя се притисна уплашено към мен, дори извика. Външната стена в момента беше прозрачна. Луната вече не се виждаше, но цялата местност бе обгърната от бледо сияние. Значи втората луна — голяма и ярка — вече изгряваше, макар още да не се бе показала.

— Не е екран, а истински прозорец, нали? — попита момичето.

— Да — уверих я и извадих един зашеметяващ пистолет от чекмеджето. — Знаеш ли как да си служиш с това?

Тя доближаваше предпазливо прозореца. Погледна разсеяно оръжието, промърмори, че й е познато, и пак пристъпи напред като хипнотизирана. Вдигнах рамене, сложих пистолетчето в дланта й и свих пръстите й.

— Никога не съм виждала какво има навън… — промълви Гленда.

— Добре, гледай колкото ти душа иска. Трябва вече да изляза. Ето тук, отляво, има съвсем прост превключвател. Ако желаеш, можеш да затъмниш стената.

— Но защо? Толкова е красиво!

— Тук има едно чудновато явление — някаква много ярка светлина ту се появява, ту изчезва. Може да те заболят очите.

— Е, докато се случи, ще разглеждам. И ще…

— Засега сбогом. Скоро ще се видим.

— Чакай!

— Твърде много се забавих.

— Но аз забелязах някакво движение навън. Може и да беше човек.

— Къде?

Тя посочи порутената крепост. Не видях нищо и Гленда добави:

— Скри се някъде.

Благодарих й и я оставих пред прозореца. Съмнявах се дали забеляза, че излязох.

Люковете всъщност бяха три, предназначени да осигурят достатъчна защита срещу външните условия. Заварих ги отворени и побързах да се измъкна, като проверих оръжието в движение.

Беше хладно и миризмите на нощта нахлуха в ноздрите ми — ухания от всякаква зеленина. Само след миг новото усещане избледня в съзнанието ми. Бях излизал няколко пъти и знаех какво ще заваря.

Приспособих походката си спрямо неравната повърхност и поех към развалините. От време на време дочувах някакво цвъртене, но не можех да позная дали е от птички или насекоми. В падинките минавах през малки вълма мъгла. Камъните бяха лъскави от влагата. На открито хвърлях сянка, толкова силна бе станала светлината от луната. Веднъж се обърнах да погледна огромното бяло кълбо. Няколко ивичести облака го закриваха отчасти, иначе небето беше ясно, обсипано с безбройни звезди. Не се впечатлих от гледката, защото трябваше да се боря с твърде разнообразните си чувства, започващи със съмнение и страх.

Звездната панорама имаше нещо общо с тях. Бяхме се опитали да я превърнем в символ на сквернословието. Повлия ми и мрачната, сякаш замръзнала местност, през която крачех сам за първи път от десетилетия, извън Дома, в преследване на най-загадъчния човек, когото бях срещал, и все по-близо до тези тайнствени руини. Не ми се случваше често да изпадам в подобно състояние. Всъщност досега не виждах нищо особено в онази разрушена крепост. Просто си беше на мястото. Хрумна ми, че може би даденостите, в които не бях забелязал нищо странно, някога са ми били познати.

Какво ли съм знаел, но съм предпочел да забравя? Дали нещо от миналото би ми послужило сега? Дали се бях втурнал доброволно към гибелта си, към онзи, който съхраняваше в паметта си всичко познато, заедно с недостъпен за мен вековен опит? Твърде вероятно. Мислех си, че съзнавам всевъзможните последици от този сблъсък. Но и се тревожех, че моят враг също ги е преценил отдавна.

И защо избра точно това място за последната схватка? Не се съмнявах, че решението му е свързано по някакъв начин с развалините. Осъзнах, че се боя от тях. Но защо?

Ех, ако навреме бях извадил още някоя скоба…

Внимавах за засада, макар да не вярвах, че ще ме чака тук.

Този път сред отломките нямаше светлини. Нищо не помръдваше. Стъпките ми звучаха приглушено и ми се струваше, че най-силно се чува собственото ми дишане.

Изкачих наклон и за малко можех да огледам всичко надалече. Врагът не се мяркаше. Подухваше лек хладен ветрец и мъглата се разпръсна безследно.

Имах намерение да убия човек в името на мира, хармонията и братството. И за да опазя целостта на Дома. Вече беше очевидно, че и той смята да се разправи безмилостно с мен. Нямах особено ясна представа какви са подбудите му, но май не беше съгласен да държа човечеството затворено под похлупак. Достатъчна причина да го премахна от пътя си, поне според мен. За всеки друг бих допуснал, че е просто заблуден, но неговата свирепа упоритост и изобретателност будеха любопитството ми — какво го караше да се настървява така?

Не се съмнявах в собствената си правота — човешката природа можеше да се промени, хората бяха способни да се усъвършенстват нравствено, макар и по принуда. Докато заобикалях заблатената локва в дъното на кратер, за миг се учудих защо съм толкова убеден. Не че исках да се откажа, но ми стана интересно как ли тези идеи са се набили така в съзнанието ми. Досега изглеждаше сякаш винаги са били част от мен. И си помислих, че щом Блек е извадил всички онези скоби, двамата вече споделяме наследство, което е много по-ясно за него, отколкото за мен. Защо ли не се е настроил по същия начин? Имаше няколко различни възможности…

Или подбудите му бяха неуязвими за всякакво влияние, или се е променил донякъде, или ранното ни минало е останало достатъчно смътно за него, за да не промени с нищо нагласата му.

Може би и трите ми предположения бяха верни отчасти. Първото с нищо не ми помагаше, защото не познавах източника на вярата си. Смятах идеите си за напълно разумни, без непременно да са логически безупречни. Те си оставаха част от моята… нека да я нарека „традиция“. Да речем, че и неговите чувства са толкова силни и товарът от още четири живота, който Блек сам стовари върху себе си с издърпването на скобите, не го бе убедил да се разкае. Все пак не ми се вярваше сътресението да е минало, без да остави отпечатък… Все едно да гадая какъв ще е резултатът от опит в химическа лаборатория, ако смеся съдържанието на две колби без етикети.

Третата възможност ме смущаваше най-много, защото докосваше измъчващите ме отскоро съмнения.

Частичното самоубийство, белязано с поставените скоби, не беше само заради приспособяването на поредната свръзка. То беше още една стъпка в облагородяването, отърсване от онова, което за всяко поколение изглеждаше ненужно и враждебно на обществото, за да не изоставаме от напредъка, към който подтиквахме другите около нас. Сегашното ми състояние беше красноречиво доказателство за смисъла в постъпките ни. Бях способен на действия, от които Ланге или Енгел биха изтръпнали в погнуса. В момента това ме радваше, като знаех що за тип преследвам. Но макар да се приемах като необходимо зло, съжалявах за връщането назад. Средството, до което прибягнах, беше оправдано само защото сега и Блек представляваше останка от миналото.

Но какво се криеше под онези скоби? Ето това смущаваше мислите ми. Знаех какъв бях доскоро и в какво се превърнах. Събуждането на паметта беше съвсем естествено за мен, предишното ми „аз“ лесно потисна и надделя по-късните, сякаш са били мимолетни настроения. Всички съхранени спомени на Джордън също бяха част от мен, досещах се и за останалото, будещо се неясно в най-критичните моменти, когато той витаеше в съзнанието ми като терзаещ ме дух. Накратко, беше малко по-гаден и безогледен от мен. Не означаваше ли това, че по-ранните ми версии само са затвърдили у Блек онова, което го караше да се противопоставя? Така да се каже, бях опитвал да се измъкна сам за косата от блатото, бавно и болезнено. А какъв щях да бъда без несломимата воля в стремежа към съвършенство? С Блек бяхме една плът. Не разбирах как и защо е станало, но не се съмнявах във факта. От това се опасявах. Бяхме две страни на един и същ човек и ни разделяше само разминаването в целта, в идеала. Въпреки това бяхме готови да се самоунищожим заради него. В този миг ме връхлетя почти същият шок, който изпита Енгел, бягайки от редиците звънящи телефони. Но аз знаех чий глас ще чуя — своя.

Взрях се напрегнато в пръснатите камънаци пред мен. Наложих си да овладея чувствата си и да съм нащрек. Блек можеше да ме причаква съвсем наблизо.

Подминах малък кратер със стени от застинала лава. Изкачих следващия наклон и се озовах сред назъбени скали, откъдето само на километър от себе си виждах развалините.

Прикрих се и огледах околността. Беше добре осветена от луната, без никакво видимо движение, освен дребните хвъркати животинки, които ту се стрелкаха към земята, ту се издигаха отново. Светлина сред отломките не се виждаше. Озърнах се към тъмния масив на Крилото, където грееше самотен мъничък правоъгълник и отново се взрях напред.

Тогава го видях.

Забързано прекосяваше свлачище от натрошен чакъл, проточило се като замръзнала начупена светкавица върху склона малко вдясно от мен. Провираше се към развалините между по-големите камъни. Втурнах се след него, препъвах се, плъзгах се, изпод обувките ми хвърчаха камъчета на всички страни. Щом знаех къде е Блек, нямаше нужда да се промъквам незабелязано. Вече не се съмнявах, че наистина е решил да отиде в разрушената крепост и изведнъж си казах, че е жизненоважно да го докопам, преди да е стигнал там. Струваше ми се по-страшно, отколкото да ме причаква в засада. Знаеше много повече за общото ни минало и се боях да не намери нещо, което ще му даде преимущество в схватката.

Надолу, после пак нагоре. Нататък вече нямаше големи ями и падини. Все нагоре по склона — надупчен, с ивици от разтопена някога скала, напукан, осеян с чакъл и парчетии от разхвърчали се стени. Скоро стана невъзможно да тичам, но напрягах и последните си сили. Настигах го. Кога ли ще ме забележи?

След минута нямаше значение. Бях по-близо до него, отколкото той до развалините. И макар да се озърна, май не ме видя. Вече се задъхвах и усещах яростното туптене на кръвта в слепоочията си. Позабавих крачка, за да не се изтощя съвсем.

Секунди по-късно той се обърна, постоя вцепенен и побягна. Ругаех и го следвах с цялата скорост, която още можех да изстискам от тялото си. Разстоянието засега беше прекалено голямо за престрелки. Надявах се той да капне по-бързо от мен. Ако успеех да издържа още малко, сигурно щеше да си даде сметка, че не може да стигне целта си и ще му се наложи да се изправи срещу мен.

Отново погледна назад. Усилих темпото. От това разстояние сигурно можехме да се чуем. Той залитна, но не падна.

Постепенно погледът ми се избистри и фокусира. Сякаш получих втори дъх, а с него и увереността, че ще издържа докрай. Изглежда той също го разбра. Свърна надясно, където земята бе осеяна от канари, между които се виеше каменна река. Последвах го: с бронежилетката под комбинезона не се налагаше да бъда особено предпазлив.

Пистолетът се озова в ръката ми още преди противникът да изчезне зад най-близката скала. Заобиколих я отдалече, но той вече не беше там. Оказа се зад друго каменно укритие на около трийсетина метра и стреля веднага. Хукнах към него, без да отвръщам на изстрела. Нямаше смисъл да хабя патрони при разстоянието, което ни делеше. Видях го отново на още петдесет метра по-далече. Двата изстрела прозвучаха едновременно. Усетих удар в бронята някъде в областта на гърдите, докато моят куршум рикошира в скалата.

Продължих да тичам и отново стреляхме едновременно. Бронежилетката отрази още два куршума, докато той се олюля и надеждата възкръсна в мен. В следващия миг усетих пареща болка в лявото слепоочие, препънах се, пистолетът се изплъзна от внезапно изтръпналите ми пръсти.

Не приемах подобен край. Стори ми се, че чух изщракване близо до главата си и обръщайки се, видях върховете на обувки. Дясната ми ръка беше безполезна, но не можех да оставя врагът да презареди и спокойно да натисне спусъка. Докопах го с лявата си ръка за глезена. Опита да се освободи, но аз здраво се бях вкопчил. Понечи да ме ритне в мига, когато го дръпнах силно и се претърколих към него.

Пуснах го и с лявата си ръка успях да измъкна изкривения стилет от джоба на якето си.

Само че нямаше как да стигна до сърцето или гърлото му. Оставаше ми да опитам удар, с който да прережа артерия в крака му. Едва ли бих успял да замахна втори път. После щях да го притисна с тежестта на тялото си, докато му изтече кръвта.

Ударих мудно и той отби ръката ми настрани. Успя да се вкопчи в китката ми.

Опитах да се измъкна, но напразно. Той също беше ранен и слаб, виждах кръвта, просмукала се по дрехите му, но въпреки това ме надвиваше. С другата си ръка успя да откопчи пръстите ми от дръжката на ножа.

Почти бях в безсъзнание и все пак разбрах, че всичко е свършено и нищо повече не мога да направя.

Каква ирония. Със собственото ми оръжие… Исках да го убия, да не допусна сливане и да се отърва от него завинаги. Но сега…

Последното, което видях преди стилетът да се забие в мен, беше лицето му. Не ликуваше, долових само изтощение и сянка на страх.