Пол Дохърти
Кулата на смъртта (5) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сър Роджър Шалот (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gallows Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Кулата на смъртта

Английска, първо издание

Превод: Борислава Велкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2012 г.

ISBN: 978-954-365-111-5

История

  1. — Добавяне

Глава трета

И така, аз се присъединих към събирачите на трупове и започнах да кръстосвам улиците, опразвайки къщите и прибирайки телата на всички онези, които потната треска беше покосила. Работата беше ужасна, вкоравяваше сърцето и оставяше дълбоки следи в душата, а мъжете, с които работех, бяха пълна измет и не се страхуваха нито от Господ, нито от хората. Дори сега, години по-късно, не мога да се насиля да ви опиша зловещите неща, на които станах свидетел тогава. Оплячкосваха се къщи и се обираха трупове. Страховитите камбанки на смъртта непрестанно звъняха, а в северната част на града, отвъд Чартърхаус, зееха грамадни погребални ями, в които се хвърляха и мъртви, и живи! Същински кошмар! Сцена от Апокалипсиса! В крайна сметка, сетивата ми се притъпиха и доколкото това изобщо беше възможно, аз започнах да върша добра работа. Една-единствена мисъл ме крепеше — надявах се скоро да събера достатъчно пари, та да мога да се измъкна от града и да се върна в Ипсуич.

Така или иначе, сатаната не можа напълно да превземе Лондон. Картузианците от Чартърхаус, Господ да ги поживи, изпълниха призванието си на духовници и от време на време излизаха от манастира си, за да четат молитви над мъртвите. И така, три пъти седмично аз издигах един импровизиран олтар, на който заставаше свещеник, облечен в черно или пурпурно, и отслужваше заупокойна литургия. Един от тези свещеници, всъщност игуменът на манастира — як мъж на име Джон Хотън — ме впечатли особено много. Той винаги заставаше плътно до погребалната яма и независимо че междувременно беше зает да напява псалми, зорко следеше как разтоварваме каруците, пълни с трупове. Така, ако негодниците, с които работех, се опитаха да оберат или да се изгаврят с някой мъртвец, Хотън забелязваше на мига и тутакси развърташе дебелата си ясенова тояга.

Една сутрин, подведен от гъстия дим, диплещ се из въздуха, той не можа да прецени колко близо е до ямата, подхлъзна се и падна в общия гроб. Събирачите на трупове се облегнаха на лопатите си и се разсмяха, а свещеникът, оплетен в сивото си расо, се опита да се изкатери до повърхността. За беда, пръстта беше подгизнала от дъжд, така че усилията му само влошиха положението. И така, аз изтичах до ръба на ямата, наведох се и протегнах ръка.

— Хвани се за мен, отче! — извиках.

Светлосините очи на Хотън се впиха в моите.

— Хайде, хвани се! — повторих. — Няма да те оставя да паднеш.

На горкия човечец обаче му беше трудно да ми повярва. Смяташе, че ще го набутам още по-навътре в ямата или пък че ще го издърпам само за да го ударя с лопатата си по главата. В крайна сметка, беше заобиколен от мъже, които не се страхуваха нито от Господ, нито от хората…

— Кълна се! — прошепнах дрезгаво. — Не ти мисля злото!

И така, свещеникът сграбчи ръката ми и аз го издърпах, а после му помогнах да изчисти калта от расото си.

— Как се казваш? — попита ме той.

— Роджър Шалот, отче.

— Благодаря ти, мастър Шалот. Ще се моля за теб.

След като ми стисна ръката, свещеникът заобиколи ямата и се развика на другарите ми.

После дните се занизаха все едни и същи, докато една сутрин не се събудих в къщата на стария Куиксилвър с натежала глава и неспособен да помръдна, без целият да се облея в пот. Едва стигнах до долния етаж. След това изпих чаша вода и излязох навън, за да се присъединя към останалата част от бандата, която се беше събрала край портата, водеща към двора на катедралата „Сейнт Пол“. Един Господ знае как съм работил през онзи ден. До обяд вече повръщах, а болките в корема ми бяха станали непоносими. Когато пък пъхнах ръка под мишницата си, напипах надигащите се бубони. Естествено, останалите веднага надушиха какво става и ако не бях извадил камата, която бях взел от един от тях при едно сбиване, най-вероятно щяха да ме ударят по главата и да ме хвърлят в ямата. В крайна сметка те ме прогониха с удари и ругатни и аз се заклатушках през дима между купчините вар. Когато стигнах до входа на Чартърхаус, се строполих на земята и заблъсках по портата с всички сили. Спомням си, че вратата се отвори със скърцане и до мен приклекна отец Хотън.

— Потната треска пипна и мен, отче — изпъшках аз.

Той попи челото ми с някакъв парцал, напоен с вода.

— За съжаление, не можем да ти помогнем, Роджър.

— Не искам да умра като куче, отче — промълвих аз и изгубих свяст.

От последвалите събития си спомням съвсем малко. Когато идвах в съзнание, виждах, че над мен бдят монаси с добродушни и загрижени лица. През останалото време не знаех къде се намирам. Пред вътрешния ми взор току се появяваше някоя сцена от миналото — виждах майка си, която си отиде без време, да върви към мен с кошница цветя в ръка; Бенджамин, седнал зад писалището си, да потрива ръце и да поклаща глава; доктор Агрипа с обрамчено от сенки лице да ми се усмихва, приковал в мен бездушните си очи. Дори успях да подуша неизменния му аромат — понякога приятно, понякога остро ухание, което много ми напомняше на миризмата на празен тиган, забравен над огъня. Спохождаха ме и други видения — понякога ми се присънваше, че бягам от вълци в Париж, а друг път — от онези ужасяващи леопарди в двора на Франсоа I. В един момент ми се яви дори Уолси. Кардиналът носеше пурпурни одежди от коприна, а мрачното му лице беше сбърчено от тревога.

— Трябваше да станеш духовник, Роджър — каза ми той подигравателно.

— Като теб ли, милорд? — отвърнах му дръзко аз.

Уолси се намръщи, а после изчезна. Разбира се, нямаше как да се мине без Хенри VIII — Големия звяр, Къртицата, Кръвожадния принц, самия сатана в човешки облик с неговото грамадно туловище, тлъсти крака, ръце, поставени на хълбоците, свински очички, злобно вперени в мен, и плътни устни, стиснати в гримаса на неодобрение.

— Шалот! Шалот! — дразнеше ме той. — Какво правиш тук?

Аз от своя страна продължавах да се мятам и въртя в леглото, докато един следобед кошмарите ми не секнаха. Когато се събудих, изпитвах слабост, но поне треската беше отминала. Джон Хотън се надвеси над мен, а лечителят зад него плесна с ръце, сякаш беше станал свидетел на чудо. После свещеникът приседна в крайчеца на леглото ми, усмихна се и прокара пръсти по лицето ми.

— Голям си късметлия, Роджър Шалот — заяви той. — Не са много хората, успели да се измъкнат от челюстите на смъртта!

— Адът ме изплю, отче — пошегувах се.

Хотън се ухили и подпъхна завивката под мен.

— Доста бълнуваше, приятелю — промърмори той. — Не спря да приказваш за негово величество краля, за кардинал Уолси и за племенника му Бенджамин Даунби… Във връзка с това, позволи ми да те попитам — какво, за Бога, търсеше сред лондонските събирачи на трупове?

— Какво да ти кажа, отче… Предполагам, че си чувал за блудния син…

Хотън се усмихна, нареди на лечителя да ме остави да си почивам и излезе от стаята.

Колкото до мен — аз бях як като бик и това ми помогна да се възстановя изключително бързо. Добрите братя гледаха на оздравяването ми като на Божи знак, така че ме тъпчеха с най-доброто, което можеха да приготвят в кухнята си — сочно пилешко, силни бульони и яйца, разбити в мляко. Освен това ми даваха разни лекове, които определено не можеха да се намерят в колекцията на доктор Куиксилвър. И така, силите ми бързо се възвърнаха и аз с изненада установих, че от онази ужасна сутрин, в която бях рухнал пред портата на манастира, са минали цели три седмици!

— Невероятен късмет извади — заяви ми Хотън при едно от посещенията си. — Малцина са онези, които преживяват потната треска, а ти успя и сега спокойно можеш да си отдъхнеш, тъй като няма да я хванеш никога вече!

— Какво става в града, отче? — попитах аз.

— Болестта си отива и редът малко по малко се възстановява. Кардиналът докара наемници от гарнизоните в Дувър и Сандуич, а палачите са направо претоварени — той взе ръката ми в своята и я потупа, при което в умните му, благи очи затанцуваха весели пламъчета. — Добре че дойде тук, Роджър! Но ако и половината от онова, което каза, докато не беше на себе си, е вярно… — Хотън поклати глава, преструвайки се на ядосан. — Ти си роден лъжец, приятелю! Както и да е — добре дошъл си да останеш в манастира, колкото поискаш.

Така и сторих. (Ще ми се проклетият ми капелан да спре да се хили! Това беше един от най-непорочните периоди в живота ми!) Хранех се с добрите братя в трапезарията им и пеех в хора им. Участвах в сутрешните им служби и присъствах на обедните. Помагах в градината и не спирах да изненадвам лечителя и останалите монаси с медицинските си познания. (Няма нищо смешно! В крайна сметка не съм уморил никого!) В интерес на истината, беше ми трудно да повярвам в чудодейното си излекуване, но лечителят Бруно ми обясни, че сме живеели в епохата на чудесата или нещо такова.

— Може би просто не си искал да умреш — ухили се той. — Може би съдбата ни не се определя от телесните ни течности, ами от волята ни…

Да си призная, по едно време дори обмислях възможността да стана послушник! Не щеш ли обаче, един ден ме изпратиха в някакво селце на север от Чартърхаус, за да купя малко провизии. На отиване гледах да не вдигам очи и през цялото време си припявах някакъв псалм, но на връщане ожаднях и се отбих в една кръчма. Там, разбира се, срещнах някаква слугиня със златиста коса и загоряла от слънцето кожа, сочни устни и дяволити очи. Е, знаете си го стария Шалот — мога да устоя на всичко друго, но не и на изкушението! И така, след две чаши вино вече се търкалях в плевнята, а девойката се кискаше до мен. Какво да ви кажа — в сърцето си имах желание да се отдам на Господ, но плътта ми беше толкова слаба! Спомням си онзи ден, понеже когато се върнах в манастира с няколко части от облеклото си по-малко (бях си забравил пелерината и качулката в плевнята), отец Хотън ме посрещна със следните думи:

— Имаш посетители, Роджър.

После свещеникът ме хвана за ръката и ме поведе към градината. Там, разположен на една покрита с трева пейка и взрян в шараните, които току изскачаха от езерцето, за да лапнат по някоя муха, седеше милият ми Бенджамин в компанията на доктор Агрипа. Щом ме видя, господарят ми се втурна към мен и ме притисна в прегръдките си, а когато се отдръпна, видях, че очите му са пълни със сълзи.

— Мислех, че си мъртъв, Роджър! Търсихме те къде ли не!

— Още не му е дошло времето да умира — промърмори Агрипа.

След тези думи докторът свали черната си широкопола шапка и вдигна очи към мен, при което ангелското му лице се озари от най-благата усмивка, която можете да си представите. Да, на пръв поглед Агрипа приличаше на нечий любим чичо, но щом човек забележеше черните му кожени дрехи и ръкавиците, които прикриваха скритите червени кръстове на всяка от китките му, това впечатление веднага се разсейваше.

— Всъщност на Роджър му е отреден дълъг живот — добави той, а после се изправи и хвърли един поглед към отец Хотън, който любопитно се взираше в трима ни. — В крайна сметка дяволът се грижи за своите…

В следващия момент Агрипа сграбчи ръката ми, при което очите му внезапно станаха наситено черни, а лицето му — мъртвешки бледо. Докторът задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото и аз усетих как сърцето ми се свива. Това беше знак, че ни предстои посещение в бърлогата на Големия звяр.

Независимо че в момента беше зает да разказва на Бенджамин за чудодейното ми излекуване, отец Хотън видимо се обезпокои и току се озърташе към Агрипа. След това игуменът ни остави сами, обещавайки, че ще изпрати някой от послушниците си да ни донесе бяло вино и сладкиши. Аз останах, предавайки на господаря си всичко, което се беше случило. (Или поне онова, което смятах, че трябва да знае.) Бенджамин подхвърли някои шеговити закачки по повод внезапното ми присъединяване към ордена на картузианците и аз не възразих. За известно време тримата просто седяхме и си бъбрехме, отпивайки вино от чашите си и наслаждавайки се на аромата на цветята и на успокояващото жужене на пчелите. От време на време камбаните на Чартърхаус забиваха, призовавайки добрите братя към молитва, и аз осъзнах, че монашеският живот не е за мен.

— Как ме откри? — обърнах се към господаря си.

— Ами отидох до Суофам — направи гримаса Бенджамин, — а за останалото просто се досетих. После добрият доктор ми помогна да претърся града. Един от събирачите на трупове те разпозна по описанието, което му дадох, и ето ме тук — лицето на господаря ми изведнъж помръкна. — Търся те от две седмици, Роджър. Мислех, че си мъртъв!

— Ограбиха ме! — простенах. — Останах без пукната пара, а пък в Ипсуич ме чакаха онези проклетници Попълтън!

— Роджър, Роджър — наведе се към мен Бенджамин. — Междувременно кардиналът изпрати до шерифа на Норфолк писмо, в което се застъпи за теб — той вяло се усмихна. — В резултат Попълтън са толкова уплашени, че отново току тичат до нужника.

— Ясно — отвърнах аз кисело. — Щом скъпият ти чичо се е намесил обаче, значи има нужда от нас.

— Така е — рече Бенджамин, оставяйки чашата си. — Първо трябва да се отбием в Тауър, а после имаме среща с краля в Уиндзор.

Аз се огледах наоколо — изпълнената с благоухания градина изглеждаше толкова тиха и спокойна…

— Знам, че не мога да остана тук — промърморих, — но не ми се ходи и в Уиндзор.

Бенджамин развърза кесията си извади оттам някаква заповед, скрепена с личния печат на кардинала. Прочитайки я набързо, аз установих, че нямам никакъв избор — любимият племенник на кардинала, Бенджамин Даунби, и верният му слуга, Роджър Шалот, трябваше незабавно да се явят в кралския дворец Уиндзор. Хвърлих писмото обратно в ръцете на господаря си. Каруците, превозващи трупове, потната треска и онези зловещи погребални ями вече не ми изглеждаха чак толкова страшни! Предстоеше ми да навляза в обиталището на сенките, където водачи щяха да ми бъдат единствено предателството и убийството…

В крайна сметка се наложи да си събера нещата и да се сбогувам с добрите братя. Така и не видях отец Хотън отново. Години по-късно, когато тлъстият Хенри скъса с Рим заради тъмнооката Болейн, моят някогашен благодетел, верен на собствената си душа, отказал да признае върховенството на краля над Църквата. По онова време аз бях извън страната — принудителен гост на Испанската инквизиция (чиито членове се оказаха изключително порядъчни господа, между другото!), но когато се върнах, научих, че отец Хотън и някои от послушниците му са били обесени на портата на собствената си обител. Тогава седнах в тъмнината и заплаках. Игуменът на картузианския манастир беше добър човек и заслужаваше по-достойна смърт…

Както и да е, в онзи ден Агрипа, Бенджамин и аз си тръгнахме, стараейки се да стоим далеч от града. Тримата минахме покрай Грейс Ин, Темпъл и Уайтфрайърс, докато накрая стигнахме до една лодка, която ни чакаше, за да ни откара до Тауър. На веслата стояха хората на добрия доктор — група отявлени негодници, които ме поздравиха, сякаш бях отдавна изгубеният им брат. Да ви призная, възторженият им прием ме зарадва, тъй като докато бяхме вървели по горещите и мръсни улици, Агрипа и Бенджамин бяха изпаднали в странно мълчание. Дори когато им разказах за Куиксилвър, беснеейки срещу коварството му и заканвайки се, че някой ден ще го пипна, те само поклатиха глави, отдадени на собствените си мисли. Отначало реших, че спътниците ми са уплашени, но когато хората на Агрипа подкараха лодката, добрият доктор се размърда и посочи към двата бряга.

— Как лети времето! — прошепна той. — Спомням си как легионите на Клавдий се опитаха да прегазят тази река, когато Лондон все още беше само една блатиста пустош…

Погледнах го. От време на време Агрипа ненадейно се изпускаше и започваше да говори за събития отпреди стотици години, сякаш се бяха случили същата сутрин.

— Разбира се, платиха си скъпо и прескъпо — продължи докторът. — Реката почервеня от кръв, а трупове по бреговете бяха толкова много, че напомняха на купчини цепеници в барака за дърва — той отново си сложи шапката и ме погледна изпод вежди. — Това ще се случи отново — заяви Агрипа, посочвайки към коловете, стърчащи от Лондонския мост, над които се носеха гарвани и врани, готови да се разкъсат едни други заради отсечените глави на изменниците. — Ще дойде време, когато всички тези ужаси ще се повторят.

— И това време може да е по-скоро, отколкото си мислим — отбеляза сухо Бенджамин.

— Защо? Какво има? — попитах аз.

— Покажи му, Агрипа.

И така, добрият доктор бръкна в кесията си и извади от там един малък пергаментов свитък.

— Прочети това, Роджър.

Аз развързах алената панделка и любопитно се взрях в изящните букви, изписани със синьо-зелено мастило. Първите думи ме разсмяха.

До Хенри Тюдор, наричащ себе си „крал“. Ние, Едуард, по Божията милост крал на Англия, Ирландия, Шотландия и Уелс, изобличаваме гореспоменатия като изменник, узурпатор и син на узурпатор, незаконно присвоил си короната и скиптъра на баща ни.

— Какво, за Бога, е това? — възкликнах аз, вдигайки поглед.

— Продължавай да четеш.

Вече на всички им е ясно какво наказание ти е отредил Господ за това престъпление — продължаваше писмото. — Онова, което притежаваш, никога няма да премине в ръцете на твой син. Разбира се, ние намираме това наказание за напълно достатъчно, така че с радост изчакваме Божията намеса. При всички положения, дотогава владенията ни имат нужда от управител и ти си точно такъв. В този смисъл, настояваме да ни предадеш хиляда златни крони на западния вход на катедралата „Сейнт Пол“. Златото трябва да бъде доставено на уреченото място по време на вечернята на празника на свети Доминик[1]. В противен случай на празника на света Клара[2] на кръста на „Сейнт Пол“ ще бъде забита прокламация, огласяваща твоя позор. Не пренебрегвай това предупреждение!

Издадено в Тауър на празника на света Марта, двайсет и девети юли 1523 година

— Лондон е пълен с ненормалници! — заявих, хвърляйки парчето пергамент обратно на Агрипа.

— Погледни долната част на писмото — настоя добрият доктор, връщайки ми свитъка.

Аз изпълних заръката му и зяпнах от почуда. Както може би знаете, когато едно писмо е подписано и запечатано от краля, то носи както личния печат на негово величество, който обикновено е зелен, така и държавния печат, който е червен и се полага от лорд-канцлера. Писмото, което държах в ръцете си, беше точно такова с тази разлика, че печатите не бяха на Хенри VIII, а на Едуард V!

— Невъзможно! — прошепнах аз. — Печатите вероятно са фалшификати.

Агрипа поклати глава.

— Не, не са. Писмото е написано на най-скъпия велен, който може да се купи в Лондон, мастилото е от онова, което се ползва в кралската канцелария, същото важи и за восъка.

— Но Едуард Пети е мъртъв! — заявих. — Умрял е в Тауър преди цели четирийсет години!

Бенджамин погледна към грамадната венецианска галера, която се отдели от кея и с помощта на множеството си весла се отправи към открито море. Около нея по вълните все още се люшкаха цял куп леки лодки, сякаш рибарите и бедните лондонски моряци отчаяно се опитваха да се съизмерят с величествения кораб, преди да си е заминал.

— Сигурно е станала някаква грешка — каза Бенджамин бавно. — На девети април 1483 година Едуард Четвърти е умрял край брега на Темза, където ловял риба — той се усмихна и вдигна рамене. — Е, поне там е изгубил свяст, след което е бил отнесен в един от дворците си, където вече наистина е умрял. След себе си кралят оставил двама синове — Едуард, единайсетгодишен, и Ричард, седемгодишен. Регентството било поето от чичо им Ричард, херцога на Йорк, който обаче, както знаете, узурпирал трона и затворил племенниците си в Тауър, откъдето по-късно те изчезнали. Две години по-късно, през август 1485 година, Ричард Трети бил победен и убит от бащата на настоящия крал при Бозуърт. Всички доказателства сочат, че двамата млади принцове са били или отровени, или убити и телата им са били погребани в Тауър или напъхани в чували, пълни с камъни, и изхвърлени в Темза — господарят ми потупа писмото. — Според този документ обаче принц Едуард е оцелял, притежава свои собствени печати и планира да влезе в противоборство с краля ни.

— Но това е изнудване! — възразих аз. — Празни заплахи с цел печалба.

— Може и така да е — отвърна Агрипа, — но чуй какво ще ти кажа, Роджър — той се наведе към мен, за да подчертае думите си. — Първо, предполага се, че Едуард е умрял преди четирийсет години, нали така?

Кимнах.

— Второ, когато един крал умре — спомни си, че Ричард Трети дори не е позволил Едуард да бъде коронясан — печатите му се изземват и унищожават. Ричард Трети без съмнение е наредил тези на затворения му в Тауър племенник да бъдат хвърлени в огъня, а ако той е пропуснал, Хенри Тюдор, бащата на настоящия ни крал, със сигурност го е сторил.

— Откъде са дошли тези печати тогава? — попитах. — Не може ли просто да са били взети от някое друго писмо или прокламация?

Агрипа поклати глава.

— Не, положени са съвсем скоро. Почеркът и подписът също изглеждат автентични.

— Но каква опасност би могло да представлява това писмо?

Добрият доктор се усмихна и отново поклати глава.

— Роджър, Роджър, разгледай писмото внимателно. Настоящият ни крал, Хенри Осми, Бог да го благослови, е син на узурпатор. Той не би търпял край себе си човек с йоркистка кръв във вените.

(Агрипа беше прав. Хенри VIII си беше поставил за цел да ликвидира всички наследници на династията Йорк, както и всеки друг, който можеше да предяви по-основателни претенции към трона от него, и по време на управлението си систематично се отърваваше от подобни люде чрез поредица законови убийства. Едмънд Стафорд, херцогът на Бъкингам, беше един от потърпевшите, а да не говорим за семейство Поул, от което — с изключение на кардинал Реджиналд, който избяга в чужбина — не остана и член, който да не е огледал Тауър отвътре. Да, в това отношение Хенри беше луд за връзване.)

Агрипа пъхна писмото под носа ми.

— Можеш ли да си представиш какво стана, след като Хенри видя това, Роджър? Кралят бесня дни наред. Никой не смееше да го доближи, дори скъпият чичо на Бенджамин. Хенри приличаше на разярен бик — трошеше мебели, заплашваше, ругаеше и риташе всеки, който попаднеше в обсега му.

„О, да — помислих си аз, — Големия звяр е точно такъв! Докато получава каквото иска, е кротък като агънце, но почувства ли се застрашен, става по-опасен и от лудите в Бедлам[3]…“ (Когато Хенри остаря и от язвата на крака му започна да се процежда гной, а грамадното му, тлъсто туловище, деформирано от подаграта, току се сгърчваше от болка, човек можеше да си изпати дори само ако кихнеше в присъствието му.)

— Нима кралят е повярвал на написаното в писмото? — попитах аз.

— О, повярва и още как — отвърна Бенджамин. — В крайна сметка, никой не знае какво точно се е случило с Едуард и брат му Ричард, така че и най-малкото съмнение, че двамата може още да са живи, е в състояние да извади Хенри от равновесие. Освен това авторът на писмото е напипал слабото място на краля — негово величество е суеверен като последния селяк и действително си въобразява, че няма син, понеже Господ не е доволен от него.

— Хората обаче в никакъв случай не биха повярвали! — настоях аз.

— Така ли? — попита Агрипа.

После добрият доктор се накани да каже още нещо, но в този момент гребците извикаха и вдигнаха веслата. Бяхме стигнали до Лондонския мост и лодката беше оставена на произвола на бурната вода, която бясно ни понесе под тесните сводове. Въпреки че много пъти бях минавал по този път, сърцето ми отново се сви, а стомахът ми се преобърна.

Когато най-после се озовахме в безопасност, Агрипа продължи:

— Можеш да си представиш какво би станало, ако подобна прокламация бъде разпространена из поразения от потната треска Лондон, нали? Хората ще започнат да се чудят и да клюкарстват, а после — както винаги — клюките ще се превърнат във факти и вече всички ще смятат краля за прокълнат.

Аз се наведох през ръба на лодката и се взрях във водата. Агрипа беше прав. Бях видял пораженията, които болестта беше нанесла на града, и бях преживял цялата болка и ужас. Бях станал свидетел на всеобщата истерия и познавах гнева, кипящ под повърхността. Хората щяха да искат някакво обяснение и Хенри VIII щеше да се превърне в изкупителната жертва.

— Кралят изпрати ли златото? — попитах.

— Разбира се, че не — отвърна ми добрият доктор. — Всъщност постави двора на „Сейнт Пол“ около кръста и въобще цялата катедрала под въоръжена охрана.

— И?

— Нищо. Злодеят, стоящ зад цялата тази работа, се оказа твърде хитър. Вместо на кръста на „Сейнт Пол“ обещаната прокламация се появи на вратата на „Сейнт Мери льо Боу“. Още една беше намерена на кръста пред Уестминстърското абатство. И двете носеха печата на Едуард Пети, и в двете пишеше, че Хенри е узурпатор и че неспособността му да зачене син и болестта, вилнееща в Лондон, са знак за Божието недоволство от него. Разбира се, прокламациите веднага бяха скъсани, но мълвата вече беше тръгнала — Агрипа се прокашля и се изплю в реката. — Наскоро пристигна още едно подобно писмо. Този път, за наказание, искането е за две хиляди златни крони. Парите трябва да се предадат на празника на свети Августин на двайсет и осми август, което се пада след шест дни. Когато камбаните на „Сейнт Пол“ забият за обедната молитва, до кръста на катедралата трябва да бъдат оставени две кожени торби, поставени в стоманено ковчеже.

— Второто писмо също е било изпратено от Тауър, така ли?

— Да — отвърна Бенджамин. — Сякаш през последните четиридесет години забравеният принц се е крил в някаква тайна стаичка в крепостта…

— Но къде тогава е пристигнало? — прекъснах го аз.

— Първото писмо е било предадено на управителя на Тауър, сър Едуард Кембъл, а второто — оставено на престола в Уестминстърското абатство.

— Затова ли сега отиваме в Тауър? — попитах.

— А! — каза само Агрипа, увивайки се още по-плътно в черното си наметало, сякаш речният бриз беше твърде студен.

(Това беше доста типично за добрия доктор. Винаги зъзнеше. Освен това не обичаше слънчевата светлина и все се криеше в сенките, да не говорим пък, че никога не го бях виждал нито да яде, нито да пие. Разбира се, вдигаше чашата до устните си, както беше направил и в градината на Чартърхаус, но така и не отпиваше.) Агрипа посочи към някаква плитчина в реката, където се издигаше огромна тройна бесилка, натежала от гниещите трупове на неколцина речни пирати.

— Крепостта е пълна с изненади — промърмори той. — Преди месец помощникът на главния палач, Андрю Ъндършафт, по някакъв начин е бил напъхан в клетката в Смитфийлд и изгорен над пламтящия отдолу огън.

— Аз бях там! — възкликнах. — Не докато е горял де, след това. Видях овъгления му труп и помогнах да бъде изваден от клетката… Но какво общо има това с тези писма?

— Може би нищо — отвърна Бенджамин. — Ъндършафт е умрял в Смитфийлд, един Господ знае как. Предишния ден е бил видян да пие в някаква кръчма близо до Кок Лейн, а после е изчезнал. Как някой е успял да отвлече як мъж като него, да го натика в някаква си клетка и да го изгори, си остава загадка. Отначало градските власти решили, че става дума за отмъщение, извършено от приятелите или роднините на някой престъпник, когото Ъндършафт е екзекутирал. Преди десет дни обаче от Темза било извадено тялото на още един член на гилдията на палачите с прозвище Хелбейн. Според лекаря, който прегледал трупа, палачът още е бил жив, когато са го напъхали в чувала. По тялото му не били открити следи от насилие, но на краката му били окачени тежести. Загадката, Роджър, се състои в това, че вместо да бъдат намушкани с нож или пребити с тояга, двамата палачи са били умъртвени по начините, предвидени от закона за определен тип престъпници. Ъндършафт например е умрял като отровител, докато Хелбейн — като отцеубиец.

— Но и двамата са били невинни, така ли?

Бенджамин вдигна рамене.

— Доколкото знаем.

Аз се загледах в самотната бесилка.

— Хелбейн… — рекох. — Що за име е това?

— Градските палачи са особена порода хора — обясни Бенджамин. — Може би ще се изненадаш, Роджър, но въпреки цялата варварщина, която цари наоколо, малцина са онези, които биха желали да вършат тяхната работа. Всички в лондонския подземен свят ги ненавиждат и желаят смъртта им. Все едно, техните умения са необходими и работният им ден обикновено е доста натоварен.

(Милият ми господар, Бог да благослови, се изказа доста меко. Истината е, че по времето на Големия звяр дръвниците и бесилките никога не оставаха празни. Аз лично познавах един палач, майстор на секирата, който до такава степен се отврати от ужасните присъди, които трябваше да изпълнява, че накрая полудя и се опита да отсече собствената си глава. Клетникът умря окован във вериги в Бедлам.)

— Така или иначе — продължи Бенджамин, — градските палачи са под покровителството на самия крал…

— Подобните неща винаги се привличат — отбелязах аз.

— Имат си собствена гилдия, носят еднакви верижки около китката и се събират в една кръчма до Тауър, наречена „Бесилката“, както и в нефа на „Сейнт Питър ад Винкула“.

(Това място наистина е ужасно! Под „Сейнт Питър ад Винкула“, параклиса на Тауър, лежат обезглавените трупове на всички жертви на Хенри, издъхнали на дръвника или пък в някоя самотна тъмница.)

— И какво? — настоях аз. — Двама палачи са били убити. Както сам каза, хората с тяхната професия не са всенародни любимци…

— По някаква причина — отвърна Бенджамин — кардиналът смята, че убийствата на двамата палачи и писмата, адресирани до краля, са свързани — лодката се люшна към кея и той замълча за миг. — Нали разбираш, Роджър, в крайна сметка, никой не знае какво точно се е случило с Едуард и Ричард в Тауър. Може да са ги отровили, да са ги удушили или пък да са ги оставили да умрат от глад.

— Кардиналът — взе думата Агрипа — най-задълбочено е проучил съдбата на принцовете и дори е разговарял със сър Томас Мор, който пише труд, посветен на живота на крал Ричард Трети. Та според Мор гилдията на палачите знае какво е сполетяло двете момчета.

— Имаш предвид, че тайната се е предавала от поколение на поколение палачи, така ли? — попитах.

— Точно така — отвърна Бенджамин. — Джон Малоу, главният палач, тържествено се закле, че подобна тайна не съществува, но скъпият ми чичо не е напълно убеден. Той смята, че ако принцовете са били убити, а телата им — изхвърлени, някой от гилдията на палачите трябва да е бил замесен.

— Но това е само едно голо подозрение, нали така? — попитах.

Бенджамин въздъхна и сключи ръце.

— Ако злодеят, който изнудва краля, е измамник, единственият начин, по който устата му може да бъде запушена — поне така смята скъпият ми чичо — е истината за съдбата на принцовете да се разкрие и да се оповести пред града и кралството. Какво ли не би дал Хенри, само за да открие телата на Едуард и Ричард!

— И този измамник — добавих аз — убива палачите, за да не би някой от тях да е наследил тайната и да разкрие истината, така ли?

— Да — отвърна Бенджамин, надзъртайки през рамо към приближаващия се бряг.

— Колко човека наброява гилдията на палачите? — поинтересувах се аз.

— Трябва да са седмина — отвърна Бенджамин. — Джон Малоу, който вече е стар и скоро ще се оттегли. Наскоро починалият Андрю Ъндършафт. Хелбейн, който също беше призован от Създателя си, и още четирима помощници: Снейкрут, Хорхаунд, Тоудфлакс и Уърмуд. И преди да си ме попитал, Роджър, да, помощник-палачите никога не използват истинските си имена[4] — той леко се усмихна. — Правят го, за да се защитят, тъй като понякога им идва до гуша и решават да си сменят професията.

Аз вдигнах поглед към извисяващите се над нас кули и кулички на Тауър.

— Ако зависеше от мен, господарю — изсумтях, — аз щях да сторя абсолютно същото.

Бележки

[1] Чества се на 8 август. — Б.пр.

[2] Чества се на 11 август. — Б.пр.

[3] Най-старото лечебно заведение за душевноболни в света, намиращо се в Лондон. — Б.пр.

[4] Псевдонимите на помощник-палачите са заети от растителния свят и на английски значат съответно: Snakeroot — пача трева; Horehound — пчелинок; Toadflax — луличка; Wormwood — пелин. — Б.пр.