Пол Дохърти
Кулата на смъртта (11) (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава девета

Аз и Бенджамин изпратихме Кембъл и двамата му помощници до кралските покои, където — по молба на господаря ми — Спърдж ни показа някаква изключително прецизна карта на Тауър, начертана върху огромен лист велен. След като я извади от ковчежето, в което я държеше, Спърдж опъна картата върху масата, затискайки ъглите й с помощта на четири свещника, и гордо заяви:

— Сам съм я правил. Картите, които ми даде сър Едуард, когато постъпих на служба тук, бяха много неточни.

— Да, никак не бяха добри — съгласи се Кембъл, а после посочи към малките портички, нарисувани на картата. — Тези например не бяха означени на тях.

— Нито пък това — Веч посочи към някаква пунктирана линия, прокарана през мястото, където знаех, че се намира кралската менажерия. — Този тунел минава под кралската менажерия и част от него в момента се използва като вълча яма.

Аз хвърлих един бърз поглед към Бенджамин, но си замълчах.

— Тунелът е част от старата римска канализация — обясни Спърдж.

— И преди да попитате — добави Веч, — ще ви кажа, че рано тази сутрин вълците бяха затворени в клетка и двамата със Спърдж слязохме в ямата им. После и в двата тунела… Да, всъщност тунелите са два. Та и двата тунела бяха зазидани, така че оттам и пиле не може да прехвръкне.

— Значи си сигурен, че не съществува някой таен проход, по който да се влезе или да се излезе от крепостта, така ли? — попита Бенджамин.

— Съвсем сигурен — заяви Спърдж. — Залагам си главата.

Аз посочих към малките портички, някои от които гледаха към крепостния ров, а други — към реката.

— И тази сутрин всички тези входове бяха завардени, така ли?

— Все още са завардени — отвърна Кембъл гордо. — Не се безпокой, мастър Даунби. Дори някой да е намерил начин да влиза и да излиза от Тауър, това няма как да остане незабелязано.

Бенджамин потупа картата с ръка.

— Можем ли да я вземем назаем?

— Предпочитам да не го правите — отвърна Спърдж. — В известен смисъл картата не е по-малко ценна от някоя картина или пък гоблен.

— Обещавам да не я изнасям от Тауър — взе да го увещава господарят ми.

Спърдж неохотно се съгласи.

— Искате ли да ви разведа из крепостта? — предложи Кембъл.

— Не, сър Едуард, няма нужда. От друга страна, ще ти бъда благодарен, ако ни настаниш някъде.

Кембъл се усмихна.

— Двете най-просторни стаи се намират в кулата Уейкфийлд. Ще наредя да ви ги приготвят. Мастър Даунби — продължи той, — мога ли да се посъветвам за нещо с теб?

— Разбира се.

— Ако крепостта остане заключена още дълго време — заяви управителят, — хората ще започнат да шушукат и наоколо ще плъзнат слухове.

— Тогава по-добре я отключи — отвърна Бенджамин.

После двамата си тръгнахме от кралските покои и излязохме на двора. Щом се отдалечихме на достатъчно голямо разстояние от всички врати и прозорци, господарят ми спря и се удари с навитата на руло карта по бедрото.

— Злодеите трябва да са двама, няма как иначе — рече той. — Докато единият е крадял златото в града, другият е убивал Хорхаунд в крепостта. Но на кого и с какво е пречел впиянченият палач? — продължи Бенджамин дрезгаво.

Аз се загледах в един гарван, който подскачаше към мен, протегнал напред страховития си жълт клюн. Наложи се да тропна с крак, за да прогоня птицата. (Дано Господ ми прости, но не мога да понасям гарвани. Малкият ми капелан пита защо. Ами как да ви кажа… има нещо в начина, по който тези копеленца ме гледат с лъскавите си като мъниста очички. Сякаш проклетниците дълбоко съжаляват, че главата ми все още е на мястото си, ами не е забита на някой кол, където ще могат да я кълват колкото им душа иска.)

— С какво разполагаме дотук? — попита господарят ми нетърпеливо.

— Знаем, че в злодеянието са замесени двама души — отвърнах аз — и че единият от тях действа вътре в Тауър. Именно той е изпратил първото писмо и се е опитал да ме убие, бутайки ме във вълчата яма. Знаем още, че Кембъл и помощниците му нямат нищо общо с тази работа — докато аз крещях за помощ от ямата, ти си бил с тях. Същото важи и за времето, в което е било извършено убийството на Хорхаунд — тримата отново бяха с нас. Единственият извод, който се налага от всичко това, е, че виновникът трябва да е Малоу или някой друг от палачите.

В следващия момент аз замълчах, тъй като хората, за които говорех, излязоха от кулата Бийчам заедно с увития в саван труп на Хорхаунд и го натовариха на една каруца. После Малоу се настани на капрата, изплющя с камшика си и придружаван от тримата си помощници, които продължиха пешком, подкара каруцата към Лъвската порта.

В следващия момент Уърмуд спря, заслони очи, за да се предпази от слънцето, и ни извика:

— Ще го погребем в двора на Църквата на кръстовите братя. Кажете по една молитва за душата му — добави той.

Двамата с Бенджамин кимнахме и се загледахме след скръбната процесия.

— Сигурен съм, че убиецът е един от тях — прошепнах аз, — но един Господ знае кой е съучастникът му!

— Мистрес Ъндършафт! — отвърна Бенджамин. — Искам отново да си поговорим с нея за загадъчното й наследство. Но нека първо разгледаме картата на Спърдж.

И така, двамата с господаря ми тръгнахме на обиколка из крепостта. Междувременно аз все повече и повече провесвах нос. Кембъл ни беше казал самата истина — пред всички входове, отбелязани на картата, стояха на пост тежковъоръжени войници и стрелци.

— И пиле не може да прехвръкне през тази стража — промърморих недоволно аз. — Как мислиш, господарю, дали и подземният тунел е запечатан?

— Разбира се — отвърна ми Бенджамин. — Ако ни бяха излъгали, Спърдж и Веч щяха да си загубят главите.

След като си довършихме обиколката, двамата с господаря ми решихме да си поговорим с работниците в двора, така че без да се бавим повече, ние се отправихме към скелето, подпряно на една от стените. Зидарите бяха една доста шарена сбирщина от негодници, които се катереха по скелето като маймуни сред облаци прах и най-цветисти ругатни. Когато се приближихме, Бенджамин извика на главния майстор да слезе при нас.

— Какво искате? — попита онзи, плисвайки канче вода върху лицето си и избърсвайки праха от ръцете си.

— Откога работиш тук? — попита Бенджамин.

— От около седмица, сър — отвърна той, а после вдигна поглед и изкрещя. — Мартин!

Някакъв тип с ниско подрязана коса и весело лице се приближи до ръба на скелето и ни се усмихна.

— Тук сме от около седмица, нали така? — извика му майсторът.

— Да, толкова някъде — провинциалният акцент на зидаря, топъл и дружелюбен, прозвуча съвсем не на място.

— Защо? — продължи строителят. — Само не ми казвайте, че се налага да прекараме още една нощ тук!

Бенджамин поклати глава.

— И откакто сте тук, не сте видели нищо нередно, така ли? — попита той.

— Сър, дойдохме в Тауър, за да се погрижим за стените, и тъкмо това ще направим. Мастър Спърдж ни даде най-точни указания. Разбрахме се да работим от зори до мрак, а после — той извиси глас — да се прибираме по домовете си. Снощи обаче заварихме портите запечатани и сър Едуард ни каза, че всички трябва да останем тук. Така и сторихме.

Бенджамин му благодари, след което майсторът тръгна да се връща на скелето, ругаейки под нос. Ние пък се запътихме обратно към кралските покои, връчихме на Спърдж безценната му карта и излязохме от Тауър. Да, междувременно Кембъл беше наредил главната порта да бъде отключена. И така, двамата с господаря ми прекосихме няколкото криволичещи улички до Пти Уелс и влязохме в кръчмата „Вълчо биле“.

Някога Мариса може и да беше имала вземане-даване с Хелбейн, но сега като че ли споменът за това беше напълно изтрит от съзнанието й. Открихме прислужницата в едно ъгълче на кръчмата, разположена в скута на някакъв пътуващ търговец, който я наливаше с пиене. Когато ни видя да приближаваме, грубиянът се накани да възрази, но щом посегнах към дръжката на меча си, набързо се омете, мърморейки, че момичето и без това не му трябвало. Макар да беше млада жена, със своята дълга до раменете черна коса, слабо, възбледо лице, тънки устни и зли, котешко зелени очи Мариса изглеждаше преждевременно състарена. Тя носеше мръсна синя рокля с дълбоко деколте, което почти напълно разкриваше прелестите й. И така, Бенджамин сложи една монета на масата, при което момичето дойде малко по-близо до нас и стана много по-дружелюбно.

— Много рядко ми се случва да взема двама клиенти наведнъж.

— Млъквай! — изръмжах аз. — Не сме дошли за тялото ти!

— Че за какво тогава? — озъби ми се в отговор Мариса и преди да успея да се намеся, сграбчи сребърната монета. — Аз съм добро момиче — извиси глас тя, опитвайки се да привлече вниманието на кръчмаря, който ни наблюдаваше отдалеч.

Аз се обърнах и така свирепо го изгледах, че онзи тутакси вложи цялото си старание в забърсването на една бъчвичка с пиво.

— Седни, Мариса — нареди Бенджамин тихо и извади още една сребърна монета, но този път я задържа на разумно разстояние от момичето. — Искам да си поговорим за един от палачите от Тауър. И по-точно за Хелбейн. Двамата се познавахте, нали?

Лицето на Мариса изведнъж омекна.

— Истинското му име беше Криспин — прошепна тя. — Освен това беше печатар, знаехте ли това? Идваше от Саутхамптън, където убил двама души. Веднага след това избягал зад граница, но после решил, че е по-добре да умре от глад в родината си, отколкото на някое чуждо място, и се върнал.

— А харесваше ли работата си на палач? — попитах аз.

— Понякога — Мариса скръсти ръце и се облегна в стола си, яростно примигвайки, за да прогони сълзите от очите си. — Той наистина ме обичаше — прошепна момичето дрезгаво. — Дори обеща да се ожени за мен. Казваше, че щом спечели достатъчно, ще се махнем от Лондон и ще отпътуваме някъде на север, където никой няма да ни познава. Правеше планове отново да се захване със стария си занаят.

— Имаше ли приятели? — намеси се Бенджамин, навеждайки се напред и вземайки ръката й в своята. — Кажи ни, Мариса, моля те. Така ще ни помогнеш да хванем убиеца му.

Момичето се насили да се усмихне.

— Мислех, че джентълмените винаги черпят дамите с питие…

И така, Бенджамин повика кръчмаря и по молба на Мариса поръча три чаши бяло вино.

— И донеси от най-доброто! — изписка сътрапезницата ни. — Да не си посмял да ни налееш от онази помия! Ще пием за душата на Хелбейн! — тя се обърна към Бенджамин. — Преди малко ме попитахте дали Хелбейн е харесвал работата си. Отговорът е „не“. Всъщност я ненавиждаше. Казваше, че си затварял очите всеки път, когато трябвало да бутне осъдения на смърт от стълбата. От друга страна, смяташе, че професията на палач е най-сигурният начин сам да се измъкнеш от закона. Колкото до въпроса ви за приятелите… Хората като Хелбейн рядко имат такива. Разбира се, случваше му се да излезе с глупавата си гилдия, но по-голямата част от времето си прекарваше с мен.

— А какво можеш да ни кажеш за деня, в който беше убит? — попитах аз.

— Същата вечер имахме среща тук, но той така и не се появи. На следващата сутрин извадиха тялото му от Темза. Някой го беше ударил по главата, но не беше пипнал нито кесията, нито пръстените му. Просто го беше напъхал в някакъв чувал, пълен с камъни, и го беше хвърлил в реката — в този момент кръчмарят донесе виното, при което Мариса сграбчи чашата си и жадно отпи. — Единственото, което ми хрумна, беше, че някой е искал да му отмъсти. Както се казва в Библията, сър: „Око за око и зъб за зъб“^[1].

— Не мисля — намеси се Бенджамин. — Всъщност съм сигурен, че Хелбейн е бил убит заради нещо, което е знаел — господарят ми стисна ръката на момичето. — Мариса, кажи ми — любимият ти споменавал ли е пред теб нещо за някакви странни събития в Тауър?

— Хелбейн мразеше крепостта от все сърце — прошепна тя, въртейки чашата си. — Твърдеше, че нощем из нея се разхождали призраци. Понякога чувал странни звуци и викове… Но не, не ми е споменавал нищо конкретно.

— И от време на време той и останалите палачи се запиваха, така ли?

— О, да, а понякога дори прекаляваха. Обикновено и аз пиех с тях. Последният път беше на рождения ден на краля на шести юни, когато според някакъв древен обичай управителят на крепостта даде банкет за гилдията на палачите в кралските покои — тя едва-едва се усмихна. — Ужасна история, господа. Малоу, Хелбейн и останалите се бяха облекли в униформите си на палачи — черни кожени жакети и портупеи със запасани в тях мечове. Носеха дори маските и качулките си, което, да си призная, беше доста страховита гледка за мен и останалите момичета.

— И какво стана после? — попитах аз, заинтригуван от представата как група палачи с маски и качулки на главите се тъпчат с храна и се наливат с пиене.

— Ами какво да ви кажа, сър Едуард е добър човек, така че виното се лееше като из ведро. След вечеря пък играхме на криеница — мъжете се скриха, а ние, жените, трябваше да ги търсим — тя отпи от чашата си. — Представете си писъците, откраднатите целувки, пошляпванията, гъделичкането… Все пак коридорите тънеха в мрак, а всички мъже бяха маскирани.

— Ъндършафт беше ли с вас? — попитах аз.

— Беше, но дойде сам и не остана дълго. Останалите току му подмятаха, че само им развалял удоволствието, така че на него скоро му омръзна и той се запъти към дома — тя се усмихна на себе си. — Така или иначе, добре си пийнахме онази нощ.

— Хелбейн каза ли ти нещо? — попитах аз, замисляйки се над една идея, която тъкмо ми беше хрумнала. — Изобщо забеляза ли по време на онова празненство да се случва нещо странно?

Мариса поклати глава и потри лице.

— Не си спомням кой знае какво. Знам, че сър Едуард Кембъл и помощниците му бяха с нас, както и че чашите ни не оставаха празни нито за миг. Ъндършафт си тръгна рано, а останалите се търкаляха по коридорите пияни като прасета. Това е всичко, за което се сещам.

И така, Бенджамин подаде сребърната монета на момичето и двамата тръгнахме да си вървим.

— Господа! — провикна се Мариса след нас.

Ние се върнахме до масата, при което момичето вдигна поглед и рече:

— Хелбейн беше доста озадачен от смъртта на Ъндършафт, тъй като човекът се занимаваше само с жена си и с децата си и нямаше никакви врагове — за миг тя замълча. — В крайна сметка, може и да сте прави и двамата с Хелбейн действително да са знаели някаква ужасна тайна, но каква е била тя — нямам никаква представа.

Аз се наведох през масата, целунах Мариса по бузата и пъхнах в ръцете й една монета от собствената си кесия.

— Съжалявам за грубостта си — прошепнах.

— Трябва пак да дойдете някой път — усмихна се тя, при което погледът й отново омекна, разкривайки частица от душата й.

После двамата с господаря ми излязохме от кръчмата и се запътихме обратно към Тауър.

— Каква ли тайна са споделяли двамата палачи? — попита Бенджамин.

— Не съм съгласен с Мариса, господарю — отвърнах аз. — Ами ако по време на празненството по случай рождения ден на краля палачите са узнали някаква тайна, без дори да си дават сметка за това?

— Давай нататък — подкани ме Бенджамин.

— Да не забравяме, че всички палачи са били маскирани — продължих аз. — Възможно е някой от тях да се е натъкнал на тайната, но пазителят й да не е могъл да го разпознае заради тъмнината и облеклото му и за по-сигурно да е решил да избие всички.

— Но ако беше така, палачът, който се е натъкнал на тайната, щеше да осъзнае, че той и другарите му са под прицел и да действа в съответствие с това.

Господарят ми имаше право.

— А сега е време да посетим мистрес Ъндършафт — заяви той.

Заварихме добрата вдовица да бродира върху парче лен в салона. От стаите на горния етаж долитаха виковете на някаква слугиня, която се опитваше да сложи децата да спят. Мистрес Ъндършафт ни посрещна радушно, предложи ни хляб и ейл, но Бенджамин отказа. И така, двамата с него се настанихме срещу вдовицата, наблюдавайки я как промушва иглата през плата.

— Много си сръчна, мистрес — отбеляза господарят ми.

— Майка ми ме е учила — отвърна тя с усмивка. — Но вие едва ли сте дошли да хвалите бродерията ми.

— Напълно си права, мистрес. Истината е, че дойдохме, защото все още сме озадачени от дарението, което си получила.

— И аз се чувствам по същия начин — отвърна вдовицата, а после остави парчето лен в скута си и протегна едната си ръка към огъня, полузаслушана в звуците, които долитаха от горния етаж. — Както ви казах, парите ми бяха предадени от златаря Търгуд. Разбира се, приех. Коя съм аз, че да възразявам? Пък и в крайна сметка, в цялата работа няма нищо нередно.

Аз долових лекия й акцент и я попитах дали е родом от Лондон. Мистрес Ъндършафт поклати глава.

— Не, не съм. Родена съм в Линкълн и произлизам от семейство на шивачи. Двамата с Андрю се запознахме там преди няколко години, а после заживяхме в Лондон.

— Покойният ти съпруг винаги ли е бил палач? — попитах аз.

Вдовицата се изчерви, а ръцете й затрепериха.

— Всъщност съпругът ми беше свещеник — отвърна тихо тя. — Да, господа, свещеник, който уби човек в собствената си църква и избяга. После двамата дойдохме в Лондон и за известно време Андрю припечелваше като общ работник. Чак по-късно стана палач и се присъедини към гилдията — мистрес Ъндършафт вдигна рамене. — Останалото ви е известно.

— Ами децата? — попитах аз.

— Съпругът ми беше от онези свещеници, които не следват църковното право — отвърна тя, — така че имаше и жена, която му беше родила деца. Ако обиколиш някои английски църкви, мастър Шалот, ще видиш, че това не е толкова необичайно. Но нека ви разкажа как се стигна до онова ужасно убийство — продължи вдовицата. — Андрю беше добър свещеник и полагаше големи грижи за енориашите си. Освен това беше майстор дърводелец и за да не бъдат децата му в тежест на енорията, продаваше нещата, които излизаха изпод ръцете му. Двамата се срещнахме две години след смъртта на съпругата му. Един ден обаче един от енориашите му го спрял в нефа на църквата и започнал да го обижда. Накрая се стигнало до схватка, били извадени ножове и нещата излезли извън контрол. След това Андрю потърси убежище, а аз взех децата и притежанията му и избягах на юг.

— И не се сещаш защо някой би убил съпруга ти по такъв варварски начин, така ли? — попита Бенджамин.

— Както вече казах, сър, Андрю беше потаен човек, който не обичаше да говори за делата си. Понякога излизаше да пие с останалите палачи.

— А беше ли на празненството по случай рождения ден на краля? — намесих се аз.

— Да, но се прибра рано.

— После спомена ли ти там да се е случило нещо странно?

Мистрес Ъндършафт поклати глава.

— Не. Единственото, което ми каза, беше, че другарите му били пияни като талпи и мърсували с жените, които довели — тя вдигна бродерията си и забоде иглата си в нея. — Уверявам ви, господа, нямам какво повече да ви кажа. Ако… — изведнъж вдовицата млъкна, тъй като в този момент в салона влетя някакво момиченце, преследвано от момченце с покрити с пепел пръсти.

— Саймън! Джудит! — мистрес Ъндършафт строго се взря в децата. — Какво, за Бога, правите? — тя сграбчи момиченцето, при което нощницата му се свлече, разкривайки едно слабо и бледо рамо.

— Саймън е виновен! — изписка момиченцето, посочвайки брат си. — Опитва се да напише нещо на рамото ми — то показа следата от пепел във формата на буквата „Б“.

Момченцето отпусна ръце покрай тялото си, страхливо взирайки се в майка си.

— Това никак не е хубаво, Саймън! — извика мистрес Ъндършафт гневно, а после задърпа момченцето към вратата.

— Но Саймън казва, че ти също имаш буква на рамото! — обади се момиченцето.

Вдовицата изблъска двете деца от стаята и ги натика в ръцете на очакващата ги прислужница. После затръшна вратата след тях и се облегна на нея с пребледняло лице, затворени очи и гърди, които се издигаха и спускаха толкова бързо, че човек би решил, че притежателката им току-що е изтичала цяла миля. Аз се изправих и се приближих до нея.

— Чу я, нали? — прошепна тя, без да отваря очи.

— Да, мистрес, чух я. Е, вярно ли е? Действително ли си дамгосана по рамото като блудница?

Мистрес Ъндършафт кимна, а после се върна при стола си и тежко се отпусна в него. В следващия момент раменете й се разтресоха от плач.

— Казах ви самата истина — рече тя между два хлипа. — С Андрю дойдохме тук от Линкълн, където той беше свещеник. Двамата се срещнахме след смъртта на съпругата му. Андрю беше много мил човек. Призна ми, че не може да живее без жена. Да, действително бях блудница — продължи вдовицата тихо. — Трябваше да стана шивачка, но времената бяха тежки — тя преглътна, попивайки сълзите си с пръсти.

— Затова се е стигнало и до онази свада, нали така? — попита Бенджамин.

— Да, двамата се скарали заради мен — отвърна мистрес Ъндършафт. — После Андрю потърси убежище — тя вдигна глава. — Знаеш закона, мастър Даунби, така че ти е известно какъв избор има човек в такива ситуации. Андрю можеше или да се предаде на кралските съдии, при което със сигурност щеше да увисне на бесилото, или да напусне кралството в рамките на четирийсет дни. Разбира се, приятелите и роднините на мъжа, когото беше убил, никога нямаше да му позволят да напусне града жив. И така, аз се заех да организирам нещата. Да ви призная, не обичах Андрю, но от друга страна, никой мъж не се беше застъпвал за мен така, както го стори той. В крайна сметка, успях да го измъкна от Линкълн заедно със семейството му.

— Ами парите, оставени при Търгуд? — попитах аз. — Твои са, нали?

Вдовицата кимна.

— Навремето бях много добра шивачка, мастър Шалот, но още повече ме биваше като блудница. Всички линкълнски големци идваха при мен и това ми носеше доста добри печалби. Андрю обаче беше твърде горд и не желаеше да се възползва от парите ми. И така, след смъртта му аз просто ги извадих от скривалището, в което ги бях държала, преоблякох се като мъж и ги занесох при Търгуд. Честно казано, не очаквах някой да забележи — тя въздъхна, остави бродерията на стола и се приближи до вратата, за да се увери, че е добре затворена. После се върна и се изправи до нас. — Още при първото ви посещение обаче забелязах подозренията ви, че не съм скърбящата вдовица, за която се представям — мистрес Ъндършафт приклекна пред мен и аз видях, че красивото й лице е изопнато и покрито с капчици пот, а прекрасните й очи се взират умолително в мен. — Господ ми е свидетел, че не обичах Андрю Ъндършафт. Той беше добър човек, но знаеше какво представлявам. Сега е мъртъв, дано Господ се смили над душата му, и аз нямам ни най-малка представа каква е причината. Така или иначе, за първи път в живота си се чувствам свободна, мастър Шалот. Имам добро положение в обществото, къща, деца… Мога да печеля пари като шивачка и разполагам с едно малко състояние при златаря. Изобщо имам възможност да започна отначало — за миг тя замълча. — Разбира се, ако ми бъде позволено.

Аз погалих вдовицата по косата, а после взех ръката й в своята, повдигнах я и я целунах по бузата.

— Не се безпокой, мистрес, ние няма да издадем тайната ти — уверих я, потупвайки я лекичко по рамото. — Освен това в града има доста добри лекари, които биха могли да те отърват от тази дамга.

Бенджамин също взе ръката й и се закле, че ще пазим тайната й, а после я накара да обещае, че ако се сети за още нещо, веднага ще ни потърси.

Когато излязохме от къщата, навън вече беше паднал мрак. И така, Бенджамин ме хвана под ръка и двамата се запътихме обратно към Тауър.

— За какво си мислиш, Роджър?

— Вярвам й, господарю. От друга страна, щом е излъгала веднъж, значи може да го стори и втори път.

— Но въпреки това ти не смяташ, че е излъгала?

— Точно така, господарю, не смятам. Съпругът й обаче все още не ми излиза от ума. Дали тялото, извадено от клетката в Смитфийлд, действително е било неговото? Или пък той е нашият злодей? Бивш свещеник, склонен към насилие…

Бенджамин спря и се наведе към стената на някаква градина, заслушан в чудната песен на славея, която се носеше от дърветата над главата му.

— Всичко е възможно, Роджър, но ние трябва да се съсредоточим върху тримата убити мъже. Всички те са били млади, яки и вероятно не биха се стъписали пред насилие. Това означава, че никой от тях не би дал живота си лесно. Следователно, не е ли най-логично убиецът им да е бил някой, когото са познавали?

— Не е задължително, господарю — отвърнах аз. — Ъндършафт, ако тялото в онази клетка изобщо е било неговото, може да е бил упоен или пък ударен по главата. Спомни си, че той е бил убит в разгара на потната треска, когато едва ли някой би обърнал внимание на случващото се. Същото може да важи и за Хорхаунд и Хелбейн. Аз лично все още смятам, че трябва да помолим шерифа да потърси Ъндършафт. В крайна сметка, той е бил свещеник, обигран в канцеларските дела, което значи, че написването и подпечатването на едно писмо не би му струвало никакви усилия. Един Господ обаче знае откъде са се взели онези проклети печати…

— Да, това е препъникамъкът — съгласи се Бенджамин. — Онези проклети печати — той се приближи към мен. — Говорих по въпроса с Агрипа и той ми каза, че въпреки претърсването на архивите, организирано от краля, от неколкомесечното управление на едно малко момче преди около четирийсет години не била открита и следа.

— Предполагам, че сега Хенри ще побеснее и ще поиска да види главата ми забучена на кол — добавих аз горчиво.

Бенджамин се ухили и ме плесна по рамото.

— Не се безпокой, Роджър, играта още не е приключила.

Всъщност играта почти беше приключила. Просто господарят ми беше прекалено доверчив. Но ще стигнем и дотам. Та двамата с Бенджамин се спуснахме по една уличка с намерението да влезем в Тауър през Лъвската порта. Намирахме се на доста голямо разстояние от кръчмите и долнопробните пазари на Пти Уелс, които работеха едва ли не до зори, така че наоколо цареше тишина. Аз вървях зад господаря си, ритайки всичко по пътя си, и се питах дали да не предложа да избягаме в чужбина. В крайна сметка пътуването до Дувър щеше да ни отнеме един ден, а оттам до Франция можехме да стигнем до края на седмицата. Тъкмо се канех да споделя идеята си с Бенджамин, когато една стрела от арбалет прелетя покрай лицето ми и се заби в стената на къщата, покрай която минавахме. Аз се заковах на място.

Почти веднага през нощния въздух изсвистя втора стрела, но слава Богу, в този момент господарят ми ме повали на земята. И така, двамата се проснахме по корем, взирайки се в тъмнината и стараейки се да доловим някакъв звук.

— Дойдоха откъм реката — прошепна Бенджамин.

До слуха ми достигаше шум от плискане на вода и далечните викове на някакъв лодкар, но нищо друго.

— Убиецът може да е навсякъде — прошепнах в отговор аз.

В следващия момент тишината беше нарушена от весело свирукане, което сякаш идваше от устата на някое момче, седнало на кея с въдица в ръце. Веднага разпознах мелодията на веселата песничка за момичето и любимия му благородник, която се пееше тогава из лондонските кръчми. Какво да ви кажа, направих онова, което можах, и на свой ред изсвирих с уста. В стената над главите ни тутакси се заби още една стрела.

— Кой е там? — извика Бенджамин.

Свирукането започна отново, но този път звучеше смразяващо. Представих си как убиецът тихо се разхожда наоколо, зарежда поредната стрела в арбалета си и се взира в бялата стена на къщата. Ако помръднехме, той веднага щеше да види силуетите ни от мястото, на което стоеше — с гръб към реката, защитен от непрогледната тъмнина.

— Подсвирни пак — нареди ми Бенджамин.

Аз се опитах да изпълня заръката му, но устата ми беше пресъхнала и успях само да изграча. Вече всички признаци, че стария Шалот го е обзел смъртен ужас, бяха налице — стомахът ми се бунтуваше и освен това изпитвах почти непреодолимото желание да побягна.

— За Бога, изсвири проклетата мелодия! — изсъска Бенджамин.

И така, аз навлажних устни, припомних си песничката и я изсвирих. Освен това направих грешката да се раздвижа, така че следващата стрела мина буквално през косата ми. Ако вместо със стрели, убиецът си служеше с бръснарски ножове, най-вероятно щях да изгубя няколко от лъскавите си къдрици.

— Сега! — извика Бенджамин. — Тичай!

Нямах друг избор, освен да го последвам, и едва след като го сторих, прозрях мъдростта на господаря си. Двамата бяхме успели да се отдалечим от стената, така че на убиеца щеше да му се наложи да се оттегли. После с все сили се затичахме към реката и така се разкрещяхме, че дори някакъв часови от стените на Тауър се провикна, за да ни попита какво става. Когато най-накрая стигнахме до кея, от дясната ни страна се дочу шум от отдалечаващи се стъпки. Наоколо се виждаха само няколко лодки, завързани за колове, които се полюшваха от силното вечерно течение. Бенджамин спря и приклекна, за да облекчи болката в краката си и да си поеме въздух. Колкото до мен — аз се строполих на колене, кашляйки и повръщайки. После се огледах и видях една от страничните портички на Тауър да се отваря. В следващия момент към нас се втурнаха неколцина войници с извадени мечове и факли в ръце.

— Мастър Даунби! Мастър Шалот!

Аз вдигнах поглед.

— Какво стана? — излезе напред Веч. — Нападнаха ли ви?

— Не! — озъбих се аз, изправяйки се на крака и подавайки ръка на господаря си. — Винаги правим така преди лягане!

После двамата с Бенджамин разбутахме войниците и влязохме в крепостта. Вече бях убеден, че е време старият Роджър да напусне сцената. И така, когато си легнах в леглото, аз твърдо реших, че първото нещо, което ще направя на следващата сутрин, ще бъде да убедя господаря си да се присъедини към мен.