Стивън Кинг
Злокобен танц (14)

1

Една от най-често срещаните теми във фантастичната литература, е идеята за безсмъртието. „Създанието, което не умира“ неотменно присъства в този жанр от Беоулф до разказите на По за М. Валдемар и за издайническото сърце и до творбите на Лъвкрафт (например „Хладен въздух“), Блати и дори, бог да ни е на помощ, Джон Сол.

Трите романа, които искам да разгледам в тази глава, изглежда са постигнали това безсмъртие и според мен хорър жанрът в периода 1950–1980 не може да се обсъди и оцени пълноценно, ако не се започне от тези три книги. Те имат доста половинчат живот извън яркия кръг на онези произведения, които английската литература приема за класика и вероятно затова има основателни причини. Робърт Луис Стивънсън пише „Доктор Джекил и господин Хайд“ в състояние на трескава възбуда само за три дни. Книгата толкова ужасява жена му, че той изгаря ръкописа в камината… а после го пише отначало, пак за три дни. „Дракула“ е откровено пулсираща мелодрама, написана под формата на епистоларен роман — модел, който вече е бил на доизживяване двадесет години по-рано, когато Уилки Колинс пише последната от своите грандиозни напрегнати мистерии. „Франкенщайн“, най-печално известната от трите книги, е написана от деветнадесетгодишно момиче и, въпреки че е най-добре написаната от трите книги, тъкмо тя се чете най-рядко, а авторката никога повече няма да пише така бързо, толкова успешно или… тъй дръзко.

В светлина на най-неласкателните критики, всички три книги могат да се определят като популярна за своето време проза, подобна на „Монахът“ на М. Г. Луис или „Армадейл“ на Колинс — книги, забравени от почти всички, с изключение на преподавателите на готическа литература. От време на време те ги предлагат на студентите си, които първо ги приемат с подозрение, а после ги поглъщат на един дъх.

Тези три обаче са по-особени. Те лежат в основата на огромния градеж от книги и филми, всички онези готически творби на двадесетия век, станали известни като модерните истории на ужасите. В допълнение на това, в центъра на всяка от тези книги стои (или се спотайва) по едно чудовище, обогатило онова, което Бърт Хейтлън нарича „митичното поле“ — онази художествена литература, с която всеки, дори да не е запален читател или любител на филми, е запознат. Те мога да бъдат подредени като почти идеална ръка от карти Таро, олицетворяващи най-ярките представи за злото: Вампирът, Върколакът, Безименното създание.

Един великолепен свръхестествен роман, „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс, отсъства сред тези карти Таро, въпреки че чудесно би допълнил групата с най-популярната митична фигура на окултното — Призрака. Оставих този роман извън групата по две причини: първо, защото „Примката на призрака“ със своята елегантна изтънчена проза и стройната си психологическа логика почти не е оказал влияние върху популярната американска култура. Ако ще си говорим за обичайния образ на призрака в тази страна, по-добре да споменем Каспър, дружелюбното духче. Второ, призракът е истински архетипен образ (за разлика от онези трима герои — чудовището на Франкенщайн, граф Дракула и Едуард Хайд), прекалено широко застъпен, та да бъде успешно представен от един роман, колкото и да е великолепен той. Призрачният образ е като реката майка Мисисипи за свръхестествената литература и когато по-късно си говорим за призраци, далеч няма да се ограничим до едно произведение.

Всички тези книги (включително „Примката на призрака“) имат нещо общо помежду си и всички се занимават със самата основа на страшния разказ: тайни, които е най-добре да останат скрити, неизказани. И все пак Стивънсън, Шели и Стокър (а също и Джеймс) обещават да ни разкрият тайната. Всеки от тях прави това с вариращ успех или ефект, но за никой от групата не може да се каже, че опитът му се е провалил. Може би тъкмо това е поддържало тези романи живи и жизнени. Така или иначе, тяхното присъствие е неизменно и щом пиша книга на такава тематика, няма как да ги пропусна. Това е въпрос на връщане към корените. Може би няма да ви е от полза да знаете, че след вечеря дядо ви обичал да седи пред входа на своето жилище с навити ръкави на ризата и да пуши лула. Обаче сигурно ще ви е интересно, че той емигрирал тук от Полша през 1888 г. и участвал в строежа на нюйоркското метро. Ако не друго, ще ви даде нов поглед върху сутрешното ви пътуване с подземната железница. По същата логика, трудно ще възприемете Кристофър Лий като Дракула, ако не си поговорим първо за онзи червенокос ирландец, Ейбрахам Стокър.

И така… назад към корените.