Стивън Кинг
Злокобен танц (61)

10

Започнах тази глава — преди сто двадесет и четири машинописни страници и два месеца — като казах, че, за да се разгледа хорър литературата в последните тридесет години, ще трябва да се напише цяла отделна книга. След два месеца и всичките тези страници това не се е променило. Всичко, което успях да направя тук, беше да спомена някои от любимите си книги и, да се надяваме, да привлека внимание към темите, които те обсъждат. Не съм разгледал „Аз съм легенда“, но ако написаното ви е заинтригувало достатъчно, за да прочетете „Смаляващият се човек“, вероятно сами ще стигнете до „Аз съм легенда“ и ще откриете непогрешимите черти, характерни за Матисън: неговия интерес да се концентрира само върху един герой под сериозно напрежение, така че характерът му да може да бъде подробно разгледан, неговия акцент върху смелостта и злочестието, майсторското му представяне на ужаса в една иначе обичайна на вид, ежедневна среда. Не обсъдих Роалд Дал, Джордж Колиър или Хорхе Луис Борхес, но ако изчерпите настоящия запас от нетипична фантазия на Харлън Елисън, ще откриете и тях, а у тях ще видите повторени много от интересите на Елисън, особено неговите възгледи за човека в най-лошите му, най-пропаднали моменти, но също и в най-добрите му мигове, изпълнени с кураж и вярност. А след като прочетете романа на Ан Ривърс Сидънс за призрачния дом, може да попаднете на моята книга на същата тема „Сиянието“ или на великолепния роман на Робърт Мараско „Огнени жертвоприношения“.

Но всичко, което аз мога да направя, е да сложа няколко указателни стрелки. Да навлезете в света на хорър литературата, е като да сте малък хобит, който тръгва през планинския проход (където единствените дървета, които биха израснали, несъмнено са хамадриади) и да попаднете в еквивалент на страната Мордор. Това е димящата, вулканична земя на Тъмния Господар и, ако критиците, които са я видели от близо са малцина, то картографите са още по-малко. На картата, там, където би трябвало да е тази страна, има предимно бели петна… и точно така трябва да бъде. Ще оставя разчертаването на карти на онези специализанти и учители по литература, които считат, че всяка гъска, снасяща златни яйца, трябва да бъде дисекцирана и всичките й съвсем обичайни вътрешности трябва внимателно да се обозначат; на онези инженери на въображението, които никога не се чувстват удобно в обраслата (и вероятно опасна) литературна пустош, докато не са построили напряко през нея магистрала, състояща се от кратки насочващи бележки за анализ на произведението. Изобщо, хора, слушайте внимателно, всеки професор по английски, който някога е съставял такова ученическо помагало, трябва да бъде извлечен в двора, разкъсан на четири, след това всяка част трябва да се насече на дребно, да се остави да изсъхне на слънце и да се продава в местната колежанска книжарница като книгоразделител. Ще оставя подробните насоки за анализ на онези фармацевти на изобретателността, които не са доволни, докато всяка история, създадена да ни запленява, както всеки от нас поне веднъж се е чувствал запленен, докато е чел историите за Хензел и Гретел, Червената Шапчица или Куката, не бъде внимателно дехидратирана и вместена в малка капсула за удобно преглъщане. Това е тяхната работа — работата на анатоми, инженери и фармацевти, и аз им я оставям, заедно с пламенната надежда Шелоб да ги хване и изяде на влизане в страната на Мрачния Господар; или лицата от Блатото на мъртвите да ги хипнотизират и да ги влудят, като безкрайно им цитират със задавените си от кал гласове критика Клинт Брукс; или самият Мрачен Господар да ги залови и да ги отведе горе в Кулата си или да ги хвърли в цепнатините на Огнената планина, където крокодили от чист обсидиан ги очакват да натрошат телата им и да заглушат монотонните им, пискливи гласове завинаги.

Ако пък избегнат всичко това, дано попаднат на отровен дъб.

Мисля, че моята работа тук е приключена. Дядо ми веднъж ми беше казал, че най-добрата карта е тази, която показва накъде е север и колко вода има по пътя. Такъв тип карта се опитах да ви дам тук. Литературната критика и риторика не са ми любими формати, но с удоволствие ще говоря за книги… по два месеца, както се оказва. Някъде по средата на своя музикален монолог „Ресторантът на Алис“ Арло Гътри казва на слушателите: „Мога да свиря цяла нощ. Не съм горд… нито изморен…“. Същото важи за мен. Не съм споменал поредицата книги на Чарлз Грант от измисленото градче Оксрън Стейшън, нито създадения от Манли Уейд Уелман „Бард на Апалачите Джон“ — онзи с китарата със сребърни струни. Имах само бегъл случай да спомена „Нашата мрачна господарка“ на Фриц Лийбър, но скъпи читателю, тя съдържа бледокафяво създание, което ще обитава сънищата ти завинаги. Има още десетки други. Не, стотици.

Ако имате нужда от малко по-подробни насоки — или ако ще не ви е омръзнало да говорите за книги — хвърлете поглед на Приложение II, където има списък от стотина книги, излезли в тридесетгодишния период, който предъвквахме тук — всички са хорър и всички са великолепни по един или друг начин. Ако сте новак в този жанр, ще попаднете на достатъчно страхотии, та да треперите следващата година и половина. Ако не сте новак, ще откриете, че повечето вече сте ги чели… но ако не друго, те ще ви дадат моята не съвсем точна представа накъде се намира север.