Сара Адисън Алън
Градина на желанията (9)

Девета глава

Преди повече от век членовете на фамилията Уейвърли бяха състоятелни и уважавани. След време, когато загубиха парите си вследствие на неразумни инвестиции, семейство Кларк тайно злорадстваха. Те бяха заможни земевладелци, притежаваха плантации за памук и овощни градини, в които отглеждаха най-вкусните и сочни праскови. Уейвърли не притежаваха тяхното богатство, но бяха загадъчни аристократи от Чарлстън, които си издигнаха помпозна къща в Баскъм и се държаха по-надменно, отколкото имаха право.

Щом научиха за разоряването на Уейвърли, жените от фамилията Кларк затанцуваха под тайнствената светлина на полумесеца. После влязоха в ролята на благодетелки и започнаха да носят на обеднелите аристократи вълнени шалове, проядени от молците, и безвкусни торти, приготвени без захар. Истинската им цел беше да видят колко е мръсна къщата, след като няма прислуга да я поддържа, и колко са празни стаите след продажбата на повечето мебели.

Рийси, прапралелята на Ема Кларк, открадна ябълките от задния двор и така започна цялата история. Жените от фамилията Уейвърли (дрехите им бяха закърпени и явно сами си правеха прическите) пожелаха да покажат на дамите от семейство Кларк градината си, защото само нея поддържаха успешно без чужда помощ. Рийси им завидя — нейната градина не можеше да се сравнява с тази. Накъдето и да се обърнеше, виждаше прекрасни червени ябълки, и тя тайно напъха няколко в джобовете, в чантичката си и дори в пазвата си. Несправедливо беше Уейвърли да имат толкова хубави ябълки, след като дори не ги ядяха. Пък и дървото сякаш я подтикваше да ги вземе и хвърляше плодовете около нея.

Вкъщи тя даде плодовете на готвачката и й нареди да направи ябълково масло. Седмици наред всички жени от семейство Кларк имаха толкова прекрасни и еротични сънища, че започнаха да стават по-рано, бързайки да закусят. Оказа се, че сексът е най-важното в живота им — констатация, която едва ли би изненадала съпрузите им, често изнемощели от ненаситните си партньорки, но готови да ги обсипват с подаръци и да им прощават всички своеволия и капризи.

Накрая обаче ябълковото масло свърши и еротичните закуски приключиха. Направиха друго, но не беше същото. Рийси знаеше, че причината е в онези ябълки, ябълките на Уейвърли. Завистта я подлудяваше, тя си въобразяваше, че дървото дарява еротични сънища на всеки, който опита плодовете му. Нищо чудно, че онези Уейвърли винаги изглеждаха толкова самодоволни и щастливи. Не беше справедливо! Не беше справедливо дървото да е в техния двор, а не в двора на Кларкови.

Не можеше да каже на родителите си какво е направила. Би потънала в земята, ако някой разбереше, че е откраднала нещо, камо ли от наскоро обедняло семейство. Късно една нощ тайно се измъкна от леглото си и крадешком се добра до къщата на Уейвърли. Покатери се на оградата от ковано желязо, обаче полата й се закачи за един шип и тя увисна с главата надолу. Уейвърли я откриха едва на сутринта. Повикаха родителите й, после Финиъс Йънг, най-силният мъж в града, я свали от оградата, след което незабавно я заточиха в Ашвил при строгата й леля Една.

След два месеца Рийси прекара незабравима любовна нощ с един от конярите. Тъкмо това бе сънувала, когато ябълковото масло присъстваше на трапезата им. Беше готова да се примири с живота в дома на суровата леля Една в замяна на нощите, изпълнени с похот и секс, обаче след няколко седмици я завариха с палавия младеж в обора и на бърза ръка я омъжиха за един проклет старец. Тя никога повече не изпита щастие, нито сексуално удовлетворение.

Реши, че вината е на онези Уейвърли, и когато остаря, си постави за цел всяко лято да гостува в Баскъм, за да втълпява на децата от семейство Кларк какви ужасни егоисти са Уейвърли, задето пазят само за себе си вълшебното дърво.

И омразата остана насадена у фамилия Кларк много след като причината бе забравена.

В деня след празничния Четвърти юли Ема Кларк Матисън реши да приложи изпитания трик на предшественичките си, за да получи каквото иска. Сутринта с Хънтър Джон се любиха така страстно, че ако не бяха усилили радиото, децата щяха да чуят стоновете им. После, като го видя омаломощен и щастлив, тя започна да злослови по адрес на Сидни. Целта й бе да го накара да сравни сексапилната си съпруга с онази беднячка с грозни дрехи, която отгоре на всичко изглеждаше и много остаряла. Обаче Хънтър Джон отказа да говори за някогашната си любима, подчертавайки, че тя вече няма място в живота им.

После отиде да вземе душ, а Ема гневно прехапа устни. Така беше побесняла от яд, че й хрумна само едно.

Изчака мъжа си да тръгне на работа, телефонира на майка си и се разрида.

— Радвам се, че ме послуша, и не позволи на Хънтър Джон да присъства на градската забава. Браво на теб — похвали я Ариел. — Грешката ти е, че тази сутрин си му заговорила за Сидни.

— Ама нали ти ми каза да го накарам да ни сравнява. — Ема, която още беше в леглото, притисна до гърдите си голямата възглавница. — Как да го направя, без да я споменавам?

— Май не слушаш какво ти говоря, миличка. Нагласих нещата така, че той да ви сравни, когато Сидни бе сервитьорка, а ти — господарката на дома. Но само тогава. Престани да му натякваш, за бога!

Ема беше объркана. Не се съмняваше в уменията на майка си по отношение на мъжете, но този план й се струваше прекалено сложен. Съмняваше се, че ще може да го изпълни, без Хънтър Джон да надуши нещо гнило.

— Не си му позволила да разговаря с нея след онова изпълнение в „Бяла врата“, нали? — продължи майка й. — Беше голяма грешка.

— Не, мамо. Обаче не мога непрекъснато да го държа под око. Кога да му вярвам и кога — не?

— О, миличка, няма мъж, на когото можеш да вярваш безусловно. Всичко зависи от теб. Налага се да положиш малко повече усилия да го задържиш. Купи си секси бельо, изненадай го.

— Добре, мамо.

— Ние, жените от фамилия Кларк, не изпускаме съпрузите си. Даваме им каквото искат и те са щастливи.

* * *

— Къде е Бей? — попита Сидни, като влезе в кухнята и се озърна. През този понеделник след Деня на независимостта тя имаше почивен ден. — Уж щеше да ти помага.

— Беше тук, но чу бръмченето на самолет и изтича в градината. Напоследък е обсебена от самолетите.

Сидни се засмя:

— Не знам какво я е прихванало. Преди не я интересуваха.

Клеър се занимаваше с приготвянето на шоколадови кексчета, поръчани от семейство Хавършам, които живееха наблизо. Внукът им навършваше десет години и те бяха решили да му организират „пиратско“ тържество. Вместо торта поръчаха шест дузини кексчета с изненади — детски пръстени, монети или талисмани. Клеър пък смяташе да направи кръстче върху глазурата на всяко — като знака, с който се отбелязват съкровищата на пиратските карти, после щеше да забоде отгоре клечка за зъби с прикрепена хартийка, на която бе написана гатанка, подсказваща какво има вътре.

Сидни я погледа как приготвя глазурата и попита:

— За кого е поръчката?

— Семейство Хавършам. Утре внукът им става на десет.

— Ако искаш, ще взема един ден отпуска и ще ти помогна.

Клеър се усмихна — беше трогната от предложението на сестра си.

— Не е необходимо. Благодаря ти.

Бей дотича в кухнята и Сидни се засмя:

— Съкровище, не си длъжна непрекъснато да носиш брошката от Иванел. Тя няма да се разсърди, ако я махаш от време на време.

Малката погледна бижуто, закачено на блузката си, и възрази:

— Може да потрябва, затова нека ми е под ръка.

— Искаш ли да се разходим и да разгледаме училището?

— Ще се справиш ли без мен, лельо Клеър? — попита Бей.

— Скъпа, днес много ми помогна и ти благодаря. Ще се опитам да довърша сама. — Клеър си каза, че ще й е криво, когато есента малката тръгне на училище. После се утеши, че следобедите Бей и Сидни ще се връщат вкъщи и всички пак ще бъдат заедно. Откакто живееха под покрива й, бе разбрала какво е щастие. Стараеше се да мисли само за това, не и колко време ще продължи.

Не смееше да признае дори пред себе си, че всеки ден се питаше кога семейната „идилия“ ще приключи.

— Няма да се бавим — обеща Сидни.

— Добре. — Ненадейно Клеър се изнерви, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Проклятие! — Тейлър е пред входната врата. Ако обичаш, кажи му, че не желая да го виждам.

На вратата наистина се потропа и Сидни се усмихна:

— Как разбра?

— Просто разбрах.

— Виж, Клеър, ако ти се прииска да споделиш…

Тайните помежду им още бяха прекалено много, още важеше принципът: „Ще ти се доверя, ако и ти споделиш с мен.“

— Добре.

* * *

Тейлър и Бей седяха на люлката на верандата. От време на време той я залюляваше силно и двамата избухваха в смях. Бей знаеше, че Тейлър е винаги готов за забавления. Майка й обаче я беше предупредила да не го безпокои, ако се е съсредоточил в нещо, както по време на вечеря не бива да се задава въпрос на човек, докато не е сдъвкал залъка си.

Докато се люлееха, тя си мислеше за онзи свой сън, в който се намираше в градината. Нещата нямаше да се оправят, докато не го възпроизведеше до най-малката подробност. Само че не й хрумваше как да направи така, че върху лицето й да се отразят разноцветни дъги и мънички светлинки, и макар че много пъти откъсваше лист от тетрадка и го държеше срещу вятъра, плющенето на хартията не беше като в съня й.

— Тейлър? — промълви.

— Да?

— Какво може да обсипе с искрици лицето ти, все едно лежиш на слънце? Понякога виждам самолети, които са лъскави и слънцето се отразява от тях, обаче ако лежа в двора и те прелетят над мен, не ме посипват с искри.

— Говориш как светлината се отразява и хвърля отблясъци, нали?

— Да.

Тейлър се позамисли, после отговори:

— Сещам се, че става, когато светлина се отрази в огледало или в метални звънчета, окачени на прозорец и полюшвани от вятъра. А водата искри под слънцето.

Бей кимна — явно изгаряше от желание да изпробва предположенията му.

— Много ми помогна! Благодаря.

— Пак заповядай.

Сидни излезе на верандата и той спря люлката толкова внезапно, че Бей щеше да падне, ако не се беше хванала за синджира. Майка й и леля Клеър винаги предизвикваха такава реакция у хората.

— Здрасти, Тейлър — подхвърли Сидни и колебливо добави: — Виж, Клеър каза, че не желае да те вижда.

Той се изправи и люлката отново се залюля.

— Знаех си, че ще стане така. Изплаших я.

— Какво й направи? — строго попита Сидни — тонът й бе както когато беше хванала Бей да се подстригва сама.

Тейлър гузно сведе поглед:

— Целунах я.

Сидни се разсмя, но притисна длан до устните си, когато той вдигна глава.

— Прощавай. Само това ли й направи? — Приближи се до него и го потупа по рамото. — Остави на мен да я усмиря, става ли? Ако сега почукаш, няма да ти отвори. Нека за малко се прави на кралица Елизабет, така ще й мине по-бързо. — Тя направи знак на Бей да стане от люлката и тримата заедно излязоха на улицата. — Само една целувка, така ли?

— Да, обаче страхотна.

Сидни прегърна дъщеричката си и отбеляза:

— Не подозирах, че е способна на такова нещо.

— Аз пък предполагах — промърмори Тейлър, сбогува се с тях и влезе в къщата си.

— Леля Клеър тревожи ли се от нещо? — попита малката. — Сутринта забрави къде държим ежедневните прибори. Добре, че бях аз да й покажа.

Поведението на Клеър я плашеше. Тя си мислеше, че ако съумее да пресъздаде съня, всичко ще се оправи.

— Не е разтревожена, съкровище. Криво й е, че не може да контролира положението. Някои хора не знаят как да се влюбят също както не знаят да плуват. Изпадат в паника, като скочат във водата, после се досещат какво да правят.

— А ти? — Бей откъсна стръкче трева, поникнало между плочите на тротоара, и се опита да свирне с него, както й беше показал на Четвърти юли новият й приятел Дакота.

— Дали знам как да се влюбя? — попита Сидни и дъщеричката й кимна. — Мисля, че знам.

— Аз вече се влюбих.

— Така ли?

— Да. В новата ни къща.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Клеър — промърмори Сидни, когато спряха пред дълга тухлена постройка. — Това е училището. С леля ти сме учили в тази сграда. Моята баба не обичаше да излиза от къщи, но всеки ден ме изпращаше до тук.

Бей се загледа в сградата. Знаеше в коя стая ще учи — третата вляво по коридора. Знаеше дори как ще мирише — на гланцова хартия и препарат за почистване на мокети.

— Да, тук е хубаво — кимна.

— Права си, слънчице. Радваш ли се, че ще ходиш на училище?

— Да. С Дакота ще бъдем в един клас.

— Кой е Дакота?

— Едно момче, с което се запознах онази вечер на празника.

— Ясно. Радвам се, че си намираш приятели. За разлика от нас с леля ти, когато бяхме на твоята възраст.

Напоследък тя често говореше за Клеър и когато двете сестри бяха заедно, Бей често виждаше как те се преобразяват в малки момиченца. Сякаш изживяваха повторно детството си.

— И ти трябва да си намериш приятели, мамо.

— Не се тревожи за мен, миличка. — Сидни я прегърна през раменете и я притисна до себе си. В същия миг ги лъхна миризмата на одеколона на Дейвид. Бей се изплаши — не за себе си, а за майка си. Знаеше, че баща й не се интересува от нея. — Виж колко сме близо до центъра. Да се отбием при Фред и да купим от любимите ти ягодови кексчета. — Сидни се стараеше да говори спокойно, както правят всички родители, когато искат да заблудят децата си, че всичко е наред. — Знаеш ли какво ми хрумна? Да си вземем и чипс. Обаче не казвай на Клеър, иначе ще заяви, че и тя може да пържи картофи.

Бей кимна. Ягодовите кексчета й бяха любимите. Харесваше ги повече от баща си.

Влязоха в магазина на Фред и Сидни взе кошничка за пазаруване. Тъкмо когато отминаха щанда за плодове и зеленчуци, изведнъж нещо изтрещя. Стотици портокали се затъркаляха във всички посоки — към щанда за хляб, под количките на клиентите — и на Бей й се стори, че чува радостния им смях, задето са на свобода. Продавачът на плодове и две от момчетата, които опаковаха покупките, изникнаха ненадейно, като че ли бяха клечали встрани, очаквайки това да се случи.

Виновникът стоеше до празната витрина, където доскоро бяха портокалите, и не гледаше какво е направил, а се взираше в Сидни.

Беше Хенри Хопкинс, който ги беше почерпил със сладолед и беше седял при тях по време на зарята по случай Четвърти юли. Бей го харесваше. Беше спокоен като Клеър. Стабилен. Той се приближи, без да откъсва очи от майка й, и ги поздрави.

Сидни посочи портокалите:

— Виж какво, не беше необходимо да ги събаряш, за да привлечеш вниманието ни.

— Ще ти издам една тайна за мъжете. Глупавите ни постъпки са непреднамерени. Но в повечето случаи се подчиняват на логиката. — Той поклати глава. — Говоря като дядо си.

Сидни се засмя и обясни:

— С Бей дойдохме за любимите й ягодови кексчета.

— Май днес всички са на „сладка“ вълна. Преди няколко седмици Иванел подари на дядо ми бурканче с вишни в сироп — от онези, които се използват за украса. Вчера той го видя и му хрумна да разнообразим асортимента със сладоледи с карамел, разбита сметана и парченца банани. Днес ме изпрати да купя течен карамел, другото го имаме.

— Достойна кауза. Струвало си е да биеш път чак до тук — подхвърли Сидни.

— Защо не се отбиете във фермата? Ще ви почерпим със сладолед, ще покажа на Бей кравите.

Внезапно на Бей й олекна, сякаш товар падна от плещите й.

— Искам да видя кравите! — възкликна възторжено. — Много ги харесвам!

Сидни озадачено я изгледа:

— Какво те прихваща? Първо самолети, сега пък това. Откога стана такава любителка на крави?

— Защо, не ти ли харесват?

— Безразлични са ми. — Сидни се обърна към Хенри: — Дойдохме пеш, не с колата.

— Аз ще ви закарам — предложи той.

Бей подръпна блузата на майка си. Нима тя не забелязваше как се успокоява, когато Хенри е наблизо, как сърцата им бият в унисон?

— Моля те, мамо!

Сидни погледна Хенри:

— Май имате числено превъзходство.

— Чудесно. Ще ви чакам на касата. — Той се отдалечи.

— Е, любителко на крави, какво те прихвана? — промърмори Сидни.

— Не виждаш ли? — възкликна Бей.

— Какво да видя?

— От сто километра си личи, че те харесва. Както Тейлър харесва Клеър.

Бей се намръщи. Този път нямаше да е лесно, както бе предполагала. Обикновено нещата си идваха на местата, след като тя посочеше къде трябва да бъдат. Крайно време беше да възпроизведе в реалния живот съня си, иначе трудностите щяха все така да се изпречват на пътя й. Както например сега — майка й упорито отказваше да осъзнае, че птичето на късмета е кацнало на рамото й.

Хенри ги чакаше пред магазина и ги поведе към сребристия си пикап.

Бей остана във възторг от колата, както и от деня във фермата. Хенри и дядо му се държаха един с друг като братя, не като дядо и внук. Най-привлекателното в тях бе, че излъчваха спокойствие и стабилност. Майка й също усещаше това излъчване.

Щом зърна Сидни, възрастният Хопкинс я попита кога е рожденият й ден, а когато разбра, че тя е по-възрастна от Хенри точно с пет месеца и петнайсет дни, се засмя, потупа по рамото внука си и заяви:

— Тогава всичко е наред.

Бей ги наблюдаваше и все повече се убеждаваше, че мястото на майка й е тук, в този дом.

Само че Сидни не го знаеше.

Според Бей майка й открай време нямаше посока в живота.

Имаше късмет, че дъщеричката й беше специалистка в това отношение.

Късно вечерта Сидни, понесла в прегръдките си Бей, се изкачи по стъпалата към верандата. Чувстваше се прекрасно.

Следобеда двамата с Хенри оставиха Лестър и Бей да обслужват машината за сладолед, монтирана под кестена в двора, и дълго се разхождаха из полето. Разговаряха предимно за миналото, за учителите от прогимназията.

По-късно Хенри ги закара до вкъщи. По пътя Бей заспа на задната седалка, затова като пристигнаха, той изключи двигателя и със Сидни отново подхванаха разговор. Този път не се върнаха в миналото, а всеки сподели плановете си за бъдещето. Тя не му каза за кражбите от магазините и за Дейвид. Струваше й се, че всичко това не се е случвало. Усещането й допадаше. Отрицанието бе лукс, особено след като на моменти противният одеколон на Дейвид сякаш полепваше по нея и не й позволяваше да загърби миналото. Ала заедно с Хенри тя можеше да забрави.

През този ден и вечерта бе говорила толкова много, че накрая, докато седяха в пикапа, съвсем прегракна.

Докато се усети, стана полунощ.

Тя влезе на пръсти в къщата — смяташе да занесе дъщеричката си в стаята й, но Клеър, която беше по нощница, я пресрещна в коридора:

— Къде бяхте?

— В бакалията срещнахме Хенри Хопкинс и той ни покани на сладолед. — Сидни погледна сестра си и сърцето й подскочи от уплаха. Лицето на Клеър беше пребледняло и изопнато, тя машинално кършеше ръце, като че ли й предстоеше да съобщи ужасна новина.

„О, господи, Дейвид! Дейвид ни е открил!“ Сидни дълбоко си пое дъх, опитвайки се да го надуши. — Защо? Какво се е случило?

— Нищо. — Клеър продължи да кърши пръсти, после се извърна и тръгна към кухнята. — Да беше се обадила да ме предупредиш.

Сидни затича подир нея, все така притискайки Бей до гърдите си. Клеър префуча през кухнята, излезе на остъклената веранда и навлече чехлите с дървени подметки.

— Това ли е всичко? — задъхано възкликна Сидни. — Затова ли се сърдиш?

— Разтревожих се. Помислих си, че…

— Какво? Какво си помисли, че е станало? — Сидни се стресна — никога не беше виждала сестра си в подобно състояние. Сигурно се беше случило нещо страшно.

— Реших, че сте заминали — прошепна Клеър.

— Разтревожила си се да не сме заминали? Искаш да кажеш завинаги, така ли?

Вместо да отговори, Клеър промълви:

— Ако ти потрябвам, ще бъда в градината.

— Виж… извинявай, че ти го причиних. Трябваше да се обадя, сгреших… — Сидни се задъхваше. Гневът на сестра й поглъщаше кислорода в тясната остъклена веранда.

— Клеър, обещах ти, че няма да заминем. Не ми се сърди.

— Не се сърдя. — Клеър блъсна встрани плъзгащата се врата и върху рамката остана тлеещ отпечатък от дланта й. Прекоси алеята за коли и отключи металната порта. Сидни я изчака да влезе в градината, после се върна в кухнята. Изпечените кексчета бяха наредени върху плотовете. Върху всяко бе нарисувано кръстче и беше забучено „знаменце“ с гатанка. Тя се наведе да прочете някои.

„Мислиш, че няма нищо, но ти си роден с късмет. Копай по-дълбоко и ще намериш амулет.“

„Никой не знае какво бъдещето ще му донесе. Може би пръстен от злато, може би разбито сърце.“

„Нямаш пари да си купиш тенис ракета? Копай тук и ще намериш монета.“

За онези кексчета, в които нямаше подаръци, Клеър беше написала гатанка с отговор: „Не се радвай и не копай. Нямаш си късмет комай.“

Сидни се позамисли, после отиде в склада с провизиите, седна зад бюрото на сестра си, нежно положи Бей на скута си и вдигна слушалката на телефона.