Джек Лондон
Малката стопанка на голямата къща (17)

ГЛАВА XVII

Следващата седмица Греъм се чувствуваше неспокоен и недоволен. Разкъсван беше между съзнанието, че трябва още с първия влак да напусне Голямата къща и желанието все повече да вижда Паола, все по-често да бъде с нея. И не успяваше нито да отпътува, нито да я вижда тъй често, както през първите дни от гостуването си.

През петте дни на престоя си младият виолонист заемаше почти цялото време, когато човек можеше да я види. Греъм често се отбиваше в концертния салон и съвършено забравен от тях двамата, постояваше половин час и слушаше замислен, докато те „работеха“. Увлечени и погълнати от общата си страст към музиката, те не обръщаха внимание на присъствието му, изтриваха сгорещените си лица, а в моментите на отдих приятелски разговаряха и се смееха.

За Греъм беше очевидно, че младият музикант я обича горещо и почти болезнено; но най-много го засягаше това, че след като Уеър изсвирваше нещо особено хубаво, тя го гледаше с възхищение, забравила себе си. Напразно Греъм се опитваше да си внуши, че това е чисто духовна проява от нейна страна — възторжено преклонение пред изкуството на Уеър. Като мъж това го уязвяваше, непрекъснато го уязвяваше, докато най-сетне нямаше повече сили да остане.

Веднъж се отби в концертната стая, след като бяха изпълнили една песен от Шуман и Уеър току-що бе излязъл. Греъм завари Паола още на пианото, захласната и със замечтан израз. Тя го погледна тъй, сякаш не го познаваше, направи механично усилие да дойде на себе си, разсеяно промълви няколко безлични думи и излезе от стаята. Въпреки че се дразнеше и засягаше, Греъм се мъчеше да си внуши, че тя е захласната само от музиката, че в душата й още звучи току-що изсвирената мелодия. Но против волята си разсъждаваше, че жените са странни същества и могат да бъдат най-непоследователни и своеобразни в любовта си. Нима беше изключено този младеж да е обаял с музиката си именно жената в нея?

След като Уеър отпътува, Паола Форест се уедини почти напълно в помещенията си зад вратата без дръжка. Както Греъм успя да разбере от домашните, в това нямаше нищо необичайно.

— Паола е жена, която прекарва много добре сама със себе си — поясни Ернестина — и често се усамотява за известно време. Тогава единствен Дик я вижда.

— Което не е много ласкателно за останалите — усмихна се Греъм.

— Но затова пък е толкова приятна, когато отново се върне при тях — отговори Ернестина.

Тълпата гости, залели Голямата къща, намаляваше. Все още идваха неколцина приятели или хора по работа, но повечето бяха отпътували. Благодарение на О’Джой и неговите прислужници-китайци домакинството на Голямата къща вървеше тъй безшумно и безупречно, че гостите не обременяваха особено домакините и се забавляваха повечето сами.

Дик рядко се появяваше до обед, и то само за момент, а Паола, която продължаваше уединението си, никога не се показваше преди вечеря.

— Лечение чрез почивка — засмя се Дик един преди обед и покани Греъм на двубой с боксови ръкавици, шпаги или рапири. — Сега е моментът — каза той на Греъм, докато си отдъхваха между рундовете — да се заемете с книгата. Аз съм един от мнозината, които с нетърпение очакват да я прочетат, и нетърпението ми е голямо. Вчера получих писмо от Хевли — напомня за нея и пита докъде сте стигнали.

И тъй, в своята стая на кулата Греъм подреди записките и снимките си, състави план за работа и се задълбочи в първите глави. Беше погълнат до такава степен, че неговият зараждащ се интерес към Паола би могъл да замре, ако не я срещаше всяка вечер на масата. Освен това, докато Ернестина и Лют отпътуваха за Санта Барбара, в следобедите плуваха или яздеха; отиваха с коли до пасищата по хълмовете Мирамар или до билото на планината Анселмо. Устройваха и други излети, понякога заедно с Дик, до басейна на реката Сакраменто, където работеха неговите големи драги, до язовирния строеж при Литл Кайоти и притоците на Лос Куатос или до землището от пет хиляди акра, които той бе разделил на стопанства от по двадесет акра, за да даде възможност на двеста и петдесет глави на семейства да намерят добро препитание от земята.

Греъм знаеше, че понякога Паола излиза на дълги самотни разходки и веднъж я завари при коневръза точно когато слизаше от Сърна.

— Не мислите ли, че кобилата ви съвсем ще отвикне от чуждо присъствие? — пошегува се той.

Паола се засмя и поклати глава.

— В такъв случай — заяви той твърдо — изгарям от желание да изляза на езда с вас.

— Но тук са Лют, Ернестина, Бърт и всички останали.

— Тези места са нови за мен — настоя той. — А човек най-добре опознава едно място чрез хората, които го знаят. Видях нещата с очите на Лют, Ернестина и всички останали; но много други неща още не съм видял, а мога да ги видя само през вашите очи.

— Интересна теория — отговори тя уклончиво. — Нещо като чародейство, пренесено на географска почва.

— Но без лошите последици на чародейството — веднага съобрази да отговори той.

Тя се забави, преди да отговори. Гледаше го открито, право в очите, и той разбра, че думите й са грижливо обмислени и претеглени.

— Колкото за това, не знам — ограничи се да каже тя накрая; но въображението му се залови за тези думи — той искаше да ги разтълкува и да проникне в скрития им смисъл.

— Но за толкова много неща имаме да говорим — възрази той отново. — Толкова неща, за които ние… трябва да говорим.

— Разбирам — отговори тя спокойно и го погледна пак тъй открито и направо.

„Значи тя разбира“ — каза си той и тази мисъл го парна като огън. Тя се запъти към къщата и се засмя студено и предизвикателно, но езикът му не можа да реагира достатъчно бързо.

Гостите на Голямата къща намаляха още повече. След няколкодневен престой лелята на Паола, мисис Тъли, отпътува за голямо разочарование на Греъм — от нея той се бе надявал да узнае за Паола неща, които го интересуваха. Предполагаха, че отново ще дойде и ще постои повече, но тя заяви, че току-що се е завърнала от Европа и е длъжна да посети мнозина, а едва ли след това ще може да гостува там, където й е приятно.

Критикът О’Хей трябваше да остане още няколко дни, за да се оправи от катастрофалните последици на една офанзива на тема музика, поведена срещу него от философите. Всичко бе замислено и нагласено от Дик. Сражението започна рано привечер; когато една случайна забележка на Ернестина даде възможност на Аарън Хенкок да изстреля първия залп срещу най-съкровените убеждения на О’Хей. Дар Хиал, смел и жаден за бой съюзник, нападна откъм фланг и контрира О’Хей с теорията си за произхода на музиката. И битката продължи да се разгаря, докато горещият ирландец, когото двоицата ловки жонгльори на логиката жестоко измъчиха, с искрено облекчение прие любезната покана на Терънс Макфейн да се уединят на спокойствие в пушалнята, наречена „Еленовата стая“, за да могат далеч от тия варвари, под благотворното въздействие на чаша уиски със сода, задушевно да си поговорят за истинската музика. В два часа след полунощ, залитащ и с блуждаещ поглед, О’Хей стигна до стаята си с помощта на Терънс, който стъпваше уверено и бе напълно трезвен.

— Няма нищо — каза по-късно Ернестина на О’Хей. Видял веселите искри в очите й, той се досети за заговора. — Това трябваше да се очаква. Тези многословни философи могат дори светец да накарат да се пропие.

— Мислех, че с Терънс ще бъдете в сигурни ръце — извиняваше се коварно Дик. — Нали и двамата сте ирландци. Забравих, че Терънс е закоравял. Знаете ли, след като ви казал лека нощ, той дойде при мен да си побъбрим. И беше непоклатим като скала. Между другото спомена, че сте пийнали малко и аз… аз… въобще не предположих, че по негова вина ще бъдете неразположен.

Когато Лют и Ернестина отпътуваха за Санта Барбара, Бърт Уейнрайт и сестра му се сетиха, че отдавна не са навестявали дома си в Сакраменто. Същия ден пристигнаха двама художници под покровителството на Паола. Те малко се виждаха, по цял ден скитаха из местността с кабриолет и димиха с дългите си лули в Еленовата стая.

Охолният и приятен живот в Голямата къща течеше все тъй безшумно. Дик работеше. Греъм също. Паола продължаваше уединението си. Мъдреците от мадрьоновата гора се отбиваха и вечерите с тях протичаха в дълги разговори, прекъсвани само когато Паола им свиреше. Продължаваха да устройват ненадейни излети до Сакраменто, Уикенбърг и други градове в долината, но това никога не затрудняваше О’Джой и останалите прислужници, които — Греъм сам видя — съумяваха за двадесет минути да приготвят безупречна вечеря за две дузини нечакани гости. Макар и рядко, имаше вечери, когато на масата сядаха само Дик, Греъм и Паола. Лягаха си рано и двамата мъже прекарваха в разговор не повече от час, а Паола свиреше нежни мелодии на пианото и се оттегляше дори преди тях.

Но една лунна вечер, когато пристигнаха вкупом семействата Уотсън, Мейсън и Уомбълд, всички карета за бридж се попълниха и Греъм остана без партньор. Паола беше на пианото. Отправил се към нея, той зърна как в очите й проблесна и мигом изчезна радост от това, че го вижда. Не се изплъзна от погледа му как тя понечи да се изправи, но навреме се овладя и остана на мястото си.

В следния момент тя вече отново беше такава, каквато я знаеше — въпреки че съвсем не я знаеше от отдавна, мина му през ума. Той говореше каквото му хрумне и ровеше с нея из нотите. Започваха различни песни, като се стараеше силният му баритон да не заглуши нейното нежно сопрано. Успехът беше такъв, че картоиграчите нададоха викове „бис“.

— Изпитвам болезнено желание двамата с Дик да тръгнем отново по широкия свят — каза му тя, докато си почиваха. — Ех, да можехме още утре да заминем! Но Дик не може. Затънал е до гуша в опити и новаторски идеи за имението! Знаете ли с какво се е заел сега? Сякаш няма достатъчно друга работа, иска коренно да реорганизира пазара или поне калифорнийския и по тихоокеанското крайбрежие. Смята да накара купувачите сами да идват в чифлика.

— Но това вече става — каза Греъм. — Първият човек, когото срещнах тук, беше купувач от Айдахо.

— Да, но Дик иска това да стане утвърдена практика — те да идват масово и в определено време. Не става дума за обикновени продажби на търг, въпреки че той смята да използува това като примамка, за да събуди интерес. Замислил е всяка година да устройва тридневен панаир, на който той ще бъде единственият изложител. Половината от преди обедите си сега прекарва в разговори с мистър Агар и мистър Питс. Мистър Агар завежда пласмента, а мистър Питс — рекламата.

Тя въздъхна и прекара пръсти по клавишите.

— Ех, да можехме да заминем надалеч — в Тимбукту, Мокпо или Джеръкоу.

— Били ли сте в Мокпо? Не мога да повярвам на ушите си — засмя се Греъм.

Тя кимна с глава.

— Тържествено ви уверявам „с ръка на сърцето“, както казват там. Това беше отдавна: бяхме двамата с Дик на борда на „Ол ауей“. Може дори да се каже, че в Мокпо прекарахме медения си месец.

И докато споделяше с нея спомените си от Мокпо, Греъм си блъскаше главата да разбере дали тя умишлено не споменава тъй често за мъжа си.

— Мислех, че тук се чувствате едва ли не като в рая — каза той.

— Но да, разбира се — увери го тя с настоятелност, която му се стори пресилена. — И все пак не знам какво ме прихваща напоследък. Чувствам, че трябва да тръгна нанякъде. Сигурно е пролетна треска — магията на червените богове. Само Дик да не работеше тъй усилено и да не се обвързваше с толкова проекти! Представете си, откакто сме женени, не съм имала друга сериозна съперница освен това имение. Той е верен в чувствата си, а имението е първата му любов. Обмислил е и е разработил всичко тук, преди да се срещнем и преди изобщо да е знаел, че съществувам.

— Да опитаме да изпеем това заедно — каза ненадейно Греъм и сложи пред нея някакви ноти.

— Но това е „По циганските следи“ — възпротиви се тя. — Ще ме разстрои още повече. — И започна да пее с тих глас:

Последвай циганския патеран

на запад, към залязващото слънце,

додето джонката премине през бездомната вълна,

а Изтокът и Западът се слеят.

— Какъв е този цигански патеран? — запита тя, както пееше. Винаги съм мислила, че е някакво наречие, циганско патоа, както има френско патоа, а струва ми се безсмислено да вървиш по стъпките на някакъв език — излиза нещо като филологическо проучване.

— В известен смисъл това наистина е говор — отвърна той. — Но патеран говори винаги едно и също нещо: „Минах оттук.“ Патеран се прави от две клонки, кръстосани по особен начин, и се оставя по изминатия път. Но те трябва да бъдат от различни дървета или храсти. Тук в чифлика патеран може да се направи от манзанит и мадрьоно, от дъб и бор, от кестен и бреза, от секвоя и лаврово дърво, от боровинков храст и люляк. Това е знакът, който циганинът дава на своя другар, циганката — на своя възлюблен. — И той тихо запя:

Излязъл отново по пътя по суша,

оставил зад себе си морската шир,

на тъмните цигани следвай следите

докрай този свят и обратно.

Тя направи знак, че разбира, хвърли смутен поглед към играещите бридж в дъното на салона, овладя мислите си, понесли се за момент далеч, и каза бързо:

— Колко много циганско има в характера на някои от нас! У мене повече, отколкото е редно. Въпреки привързаността си към земята Дик е роден циганин. А от това, което той разправя за вас, излиза, че вие сте непоправим циганин.

— В края на краищата именно белият човек е истински циганин — по-голям странник от самите цигани — подхвърли Греъм. — Странстванията му са били по-дълги и по-опасни. Впускал се е в тях по-зле съоръжен от който и да е циганин. Циганинът е вървял след него, но никога не му е проправял път. Хайде да опитаме.

И те запяха предизвикателните думи на веселата, безгрижна мелодия. Той сведе глава да я погледне и се зачуди — зачуди се на нея и на себе си. Не му беше мястото тук, при тази жена, под покрива на собствения й мъж. Отдавна би трябвало да замине, а още беше тук. След толкова години едва сега започваше да опознава себе си. Това беше магия, безумие. Би трябвало веднага да избяга. Бивал е и по-рано омагьосан и безумен, но се беше изтръгвал. Не беше ли се размекнал с годините — запита се той, или това безумие беше по-голямо от досегашните? То значеше да посегне на неща, които му бяха тъй скъпи, които тъй ревниво бе таил дълбоко в себе си, че никога досега не бе дръзнал да посегне на тях.

И въпреки това не се откъсваше. Стоеше до нея, вгледан в златните отблясъци на бронзово кестенявите й коси, които се виеха в чудно хубави къдри над ушите, пееше песен, която го разпалваше, която разпалваше и нея — иначе не можеше да бъде при нейния характер, който в някои мигове тя неволно бе разкрила пред него.

„Тя е вълшебница и пее като вълшебница“ — мислеше той, като се вслушваше в нейния глас — тъй женствен и тъй неин, различен от гласовете на всички жени в света. Не се съмняваше, че и тя изпитваше частица от безумието, което го бе обхванало; че и тя като него вижда в тяхната среща среща между мъжа и жената.

Гласовете им се сливаха в общ трепет; съзнаваше, сигурен беше в това и огънят на безумието му се разгаряше още по-силно; без да иска, в гласа му пламенно прозвуча предизвикателният смисъл на последните думи, в които гласовете им трепетно се сляха:

На буреносното небе принадлежи соколът,

еленът — на суровия безкрай,

а мъжкото сърце на младото момиче.

Чезнете в шатрите, огньове!

На края на света ме чака утрото

и цялата земя е днес в нозете ми.

Като замря последният звук, той погледна, очаквайки тя да вдигне глава. Но за момент тя остана неподвижна, загледана в клавишите. Когато извърна лице към него, това беше познатото лице на Малката стопанка на Голямата къща: Паола му се усмихна, очите и блеснаха като на малък пакостник и тя каза:

— Хайде да ядосваме Дик — той губи. Никога не съм го виждала да излезе вън от себе си, когато играе на карти, но когато дълго време не му върви, става смешен с лошото си настроение. Той обича хазарта — продължи тя, като го поведе към масата. — Това е едно от неговите средства за отмора. Действува му добре. Веднъж-дваж годишно, ако се разиграе добър покер и махнат границата на максималния залог, готов е да седи до зори.