Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (7)

Глава 7

Качиха се на конете и се отдалечиха бързо от реката в посока към базата. Тъй като денят клонеше към края си, те се разделиха и всеки тръгна по своя път, Наурунг към жена си и топлото семейно посрещане, а Джо към неприветливите удобства на пощенската станция, в която отсядаха гостите. Съставяше си план, с чиято помощ да убие глухата доба, питайки се дали в офицерската столова или в Клуба ще получи по-радушен прием, когато на пътеката към къщата погледът му беше привлечен от някакво известие. Известие за бал в Клуба. „Събота, 11 март, 19,30 ч. Последен за сезона.“

„Тази вечер!“ Завладя го импулс да отиде. Там със сигурност щеше да се види с Нанси Дръмънд, помисли си той с изблик на вълнение. Беше избран за почетен член на Клуба — тъй че защо не? Погледна отново известието и прочете: „Черна вратовръзка“. Някъде в багажа си имаше смокинг, може би вече измачкан, но „Това все пак е Британска Индия — навярно трябва само да плесна с ръце и да наредя на някого да ми го изглади“.

Щом влезе в къщата, извика съвсем непринудено „Кой хе!“. С жест посочи на слугата смокинга, риза с колосана предница, пеперудообразна яка, подвижни копчета за яка — без пояс, налагаше се да мине с вечерна жилетка, — но наистина не биваше да се тревожи. Очевидно не беше първият човек, на когото слугата му трябваше да извади вечерните дрехи. С още един жест посочи банята.

В седем часа, изкъпан, избръснат и колосан, както подобава, той пое към Клуба. „Защитна окраска, помисли си той. Мисля, че я имам!“

Клубното здание и градините към него заемаха най-добрата част от едната страна на площада. Датираща от охолните дни на Източната индийска компания, сградата, макар да бе свидетел и на по-добри времена, беше построена с вкус към разкоша. Донякъде в италиански стил, донякъде в ислямски стил и дължаща не малко на индийската архитектура, тя се извисяваше там доста уверено. Удобна резиденция на първия си собственик, калкутския набаб^[1], който я използвал за лятна резиденция. Ако хоросановата мазилка може би започваше да се лющи, обилните цветове на бугенвилията и жасмина, както и вейките на пълзящите рози, обгръщащи стените, скриваха до голяма степен следите на времето. Клубът бе назначил на пълен работен ден петима градинари и моравата се поливаше и беше безупречна, цветните лехи лумнали с английски цветя.

Тълпа от кабриолети, коне, мъже в смокинги и жени във вечерни рокли се струпваше около вратата на Клуба и Джо се загуби в навалицата, бързо се представи на слугата пред входа, после мина покрай дългия бар и отиде на верандата да се ориентира в обстановката.

Вътре вандалска ръка беше преустроила „просторната бална зала“ в игрище за скуош, но по-малките бални зали бяха запазени. Столовата, осветена от серия френски прозорци, гледащи към всеобхватната веранда, беше обзаведена с възможно най-тежките викториански мебели от „Мейпълс“ на „Тотнъм Корт Роуд“. Но животът в Клуба, предположи Джо, протичаше на верандата, на игрището за тенис и дори на игрището за крокет. В по-близките години към задната част бе прибавена едноетажна пристройка, заграждаща двор, със свободни стаи за гости, за ергени от вътрешността на страната, за опечалени като Уилям Съмършам, чиято скръб и отчаяние бяха намерили подслон тук.

Верандата беше снабдена с безкрайна редица от бамбукови плантаторски столове с дълги поставки за краката, с вдлъбнатини, грижливо издялани в подпорите за ръцете, където чашата стоеше в безопасност. Тук бе събрано обществото на Паникхат, докато вентилаторите скърцаха от таваните, през прозорците нахлуваше тракането на топките за крикет — късна партия крикет наближаваше шумно края си с викове и смях, докато коне, поверени на прислужващи коняри, хвърляха къчове и беснееха.

Джо усети присъствието на двама мъже, невидими зад високите облегалки на шезлонгите, и двамата, прецени той, въпреки ранния час леко пияни, и двамата готови да бъдат нетактични един към друг.

Той дочу:

— Разбрах, че цялата вина е на сивите. Не мога да си представя защо Прентис толкова искаше да избере онова приятелче за почетен член на столовата и, разбира се, ако са го направили почетен член, Клубът трябва да последва примера. Дяволски смущаващо, ако ме питаш!

Събеседникът му отвърна:

— Дяволски смущаващо! Напълно съм съгласен! Мисля, че трябва да се благодарим, дето ни е споходил само един син хищник! Чул съм, че обикновено се мъкнат на тумби! Проклетникът е дошъл тук да води разследване — да ни шпионира, ако щеш. Не ми го побира акълът как някой, който е бил замесен, иска да раздухва случая отново.

Другият се разсмя.

— Какво се налага да търпим? Увеличително стъкло и уреди за взимане на отпечатъци от пръстите? Искам да кажа, къде бяхте в нощта на 11 март 1910 г., дирята е малко поизстинала, не смяташ ли? Както и да е, не ми харесва идеята лондонски полицай да подскача по дансинга! А на теб?

— Пазете си пръстите на краката, момичета! Задава се чифт униформени полицейски ботуши!

Последва звън на чаши, а двамата се засмяха и бързо се изправиха на крака.

— Нанси! — дочу Джо. — Добър вечер, скъпа моя! Как си! Тъкмо говорехме за твоя полицай.

— Джоузеф Сандиландс? — чу гласа на Нанси. — Запознахте ли се? Очаквах, че може да е тук някъде…

Джо реши, че е дошъл моментът да излезе напред.

— Госпожо Дръмънд! — възкликна той. — Надявах се да чуя приятелски глас!

Остана доста доволен от объркването, което предизвика с внезапното си появяване.

— Инспекторе! — каза Нанси Дръмънд. — Толкова се радвам да ви видя! Елате да ви запозная със съпруга ми, ако ни извинят тези пияници — и към двамата пияници: — Ще се видим след малко.

Тя хвана Джо под ръка и го изведе навън.

— Е — поде Нанси, — разкажете ми всичко! Кажете какво правите. Осветлете ме за изострената като скалпел прецизност, с която сте направили разрез до сърцевината на нашите проблеми! А между другото, не им обръщайте внимание на онези двамата.

— Не им обръщах внимание — рече Джо, — но много ми беше забавно да ги слушам какво си говорят.

Тръгнаха заедно през сгъстяващата се тълпа, привличайки не един и два любопитни взора. Джо съзнаваше, че с Нанси представляват впечатляваща двойка, и не се учуди, че дамата събира толкова много възхитени погледи. Наблюдаваше я крадешком как се дръпна настрани, за да размени кратък поздрав с някаква двойка, на средна възраст. Стройната й фигура в жълта коприна беше цялата енергия и грация. Роклята бе последният писък на лондонската мода, спускаше се на дискретни два сантиметра под коляното, прилепналата и прозирна горна част беше прикрепена с тесни презрамки за раменете. Докато повечето жени носеха дългите си коси завити на измъчени кокове, лъскавата тъмнокестенява късо подстригана коса на Нанси се полюшваше свободно около изящната й глава и Джо усещаше, че на всеки мъж, с когото тя разговаря, би му се искало да прокара ръка през косата й. Той реши, че би направил точно това. Когато му се представеше удобен случай.

Нанси го заведе до маса с два стола.

— Да поседнем за малко. На такива шумни места почти нямаш време за лични разговори! Седнете. Купете ми едно питие.

Тя махна с ръка и келнерът се приближи до нея.

— Напоследък май че не пием друго освен джин с лимонов сок. Джин с лимон? Добре ли е? — и тя вдигна два пръста. — А сега да се огледаме. Първо, онзи, който ни маха ей там, е съпругът ми. Гори от желание да се запознае с вас, но в момента, изглежда, е зает. След минута ще ви го представя. А онзи е Гайлс Прентис, за когото сигурно ще чувате доста неща. Мисля, че е извън обсега на нашето разследване — надявам се, нищо против нямате, че казвам „нашето“ разследване, нали — но всъщност той е може би най-интересният човек в гарнизона, а и изобщо. Баща му е бил британски поданик в Джилджит в северозападната гранична провинция и в този град Прентис е прекарал детството си. Невероятен полиглот е и оттам вероятно му е тръгнало с езиците. Проговорил е пущу, преди да научи английски и фактически бил отгледан от пущуни. Говори хинди, бенгали, когато се налага, персийски, както са ми казвали, и не само това — също и половин дузина диалекти. Не се е връщал в Англия, за да учи. Навярно вече сте разбрали, че бедните европейчета на около шестгодишна възраст ги изпращат вкъщи. Порочна система! Но вместо да завърши светско частно училище в Англия, той отишъл в католическо училище в Калкута, а оттам — в Сандхърст^[2].

Когато се върнал в Индия, индийските полкове се надпреварвали да го вземат на служба. По някакъв начин фамилно бил свързан със сивите конни части, а и се изучил за кавалерист, но не изкарал и два дни в Индия, Прентис се присъединил към Скаутското подразделение, Джилджитските скаути мисля…

— Скаути?

— О, да. Скаутите. Редовни или полуредовни военни части на северозападната граница с Афганистан. Най-грубите мъже в света. Английски офицери, и пущунски ефрейтори и редници. Гайлс Прентис отишъл при тях на временна служба и изкарал пет години на границата, където бил роден. Не мисля, че щял да се мести, но неговият полк го призовал да изпълни някакво полково задължение. Ще го повикам да дойде. Хей! Гайлс! Ела се запознай с полицията!

Джо видя мургаво лице, внушителен нос, старомодно дълга коса и проницателни очи. Значи това беше полковник Прентис. Сега командир на бенгалските сиви. Мъжът, който се върнал у дома и заварил къщата си разрушена, жена си мъртва след пожара, а малката си дъщеричка истерична и ужасена. Този мъж повел бенгалските сиви във Франция през 1914 г., командвал атаката на полка срещу Ньов Шапел, спечелил Орден за особени заслуги и лента, а сега, строг и сдържан, аскетичен и привидно отдаден, стоеше начело на полка в мирно време.

Той погледна Джо с предпазлива дружелюбност.

— Радвам се, че сте тук — рече. — Твърде много мистерии! По това си приличат и в този смисъл няма никаква мистерия! Печални и ужасяващи, но те всички се поддават на обяснение и единствената загадка е, че са се случили през един и същи месец. Надявам се, че сте умен човек — нямаше да бъдете тук, ако не сте такъв, — но според мен ще се провалите, що се отнася чисто и просто до… — поколеба се за миг и продължи, — що се отнася чисто и просто до полицейските разкрития. Ще ви предложа моето обяснение, ако желаете, а то е: „Това е Индия.“ Индия не е Седемте циферблата^[3]. Още по-малко пък разследваме загадка в провинциална къща — ростбиф за обяд в неделя, викарий наминава за по чаша шери след утринната молитва, труп на килима в библиотеката и домашно търсене на истината посредством състав от предвидими действащи лица. Това е Индия, пак ви го казвам, и тук стават най-странни неща. Живял съм години наред на северозападната граница, където всеки пущун приема присъствието на зъл дух за нещо обичайно. Тези неща ги има, нали разбирате.

— Чурейл може би — подхвърли Джо, едва спомняйки си думата.

— Чурейл, разбира се — потвърди изненадано Прентис. — И се сещам за още пет-шест феномена, в чието съществуване хората масово вярват и ги поставят редом с вашия чурейл. Това е страната на Кали Разрушителката, както и на Вишну Доброжелателя — Прентис замлъкна и Джо схвана, че макар и да имаше още доста какво да споделя, дори гореше от желание да го сподели, Прентис щеше да се подчини на установения принцип на Клуба, който не позволяваше на никого да говори по служебни въпроси извън работата, и се канеше да сложи точка на разговора.

„Не забравяй — не танцувай с едно и също момиче повече от три пъти и не досаждай на никого. Бъди като пеперуда и кацай от цвете на цвете, това са правилата на бала в Клуба“, напомни си наум Джо. В този момент оркестърът на шропшърската лека пехота засвири фокстрот. Той се усмихна, кимна и се изправи на крака, изпълнявайки ритуалните жестове при отдалечаване. Сетне:

— О, и още нещо, сър, преди да ни призове дългът на дансинга… Не ми се иска да ви моля, но две минути сега ще ни спестят разговор на по-късен етап, който вероятно би ни загубил време и на двамата…

— Слушам ви, Сандиландс — откликна спокойно Прентис. — Става дума за необичайни обстоятелства и ако правилно разбирам тревогите на жените, най-важно е времето.

— Тогава няма да ви се извинявам, че ви моля да се върнете в 1913 г., към смъртта на Алиша Симс-Уорбъртън. В сведенията се посочва за някакво съобщение, което светкавично я изпратило към реката, а оттам и към смъртта й…

— Имате предвид пеперудата. „Траурната мантия“ — Прентис въздъхна. — Винаги съм считал, че по някакъв начин съм отговорен за смъртта на Алиша. Косвено, разбира се, но съзнавам, че ако не бях предал съобщението, тя нямаше да прекоси реката този ден. Макар че когато вникнете в значението на пеперудата, може би ще се съгласите с мен, че аз бях употребен. Инструмент на съдбата. Нищо повече.

— Значението на пеперудата?

— Да, „Траурната мантия“. Много странно. Голяма рядкост са в Индия, но в Англия са почти непознати. Нищо чудно, че Алиша е била въодушевена! Предполагам, че не сте виждали пеперудата. Тя е голяма и има черни, отпуснати криле. Злокобно насекомо, ако ме питате. Местните й казват нещо от рода на Предвестникът на Кали — с други думи, предвестникът на смъртта.

Той замълча за момент, преценявайки отговора на Джо.

— А човекът, който ви даде тази информация? Познавахте ли го?

— Нека ви обясня. Всеки знаеше за колекционерската страст на Алиша. Може да ви се струва доста смешно, но всички — и индийци, и англичани — я глезеха. Носеха й мостри, казваха й къде са забелязали нещо интересно, такива неща. Боя се, че тя даваше на индийците прекалено големи бакшиши. Налагаше се Симс-Уорбъртън да говори с нея по въпроса — Алиша харчеше половината от домакинските разходи за насекоми, оплакваше се той. И веднъж при мен дойде един индиец с молба да поговорим. Взех го за градинар, макар после да научих, че не е такъв — човекът просто изчезна. Не говореше английски, а само диалекта на своето село. Дойде при мен, защото знаел, че никой друг не би могъл да разбере това, което щеше да ми каже. Недоумявах. А той искаше да ме помоли да предам на жената, която колекционира пеперуди, че край реката във върбовата горичка на отсрещния бряг имало люпило на много рядък вид. Помислих, че е просто поредният нахалник, който се опитва да измъкне пари от Алиша, и понечих да го отпратя. Тогава той се впусна в ярко описание на насекомото и назова името му, Предвестникът на Кали, и да си призная, заинтригува ме. Потърсих пеперудата в една книга и се уверих, че той не говори измислици. Дадох му бакшиш — разумна сума, от Алиша щеше да остане по-доволен — и предадох информацията нататък. На минутата. Пеперудите не чакат нито мъже, нито дори мемсахиби. Повече не му видях очите на този човек.

— Друг инструмент на Съдбата? — промърмори Джо.

— Напълно вероятно. Някой път трябва да продължим този разговор. Допускам, че ви интересуват много повече неща. А сега ще танцувате ли, Сандиландс? Сигурен съм, че Нанси би ви позволила да я преведете през дансинга — и след поклон към идващата Нанси той се обърна и се отдалечи.

— Е — попита Нанси, — как ви се струва?

— Невероятен човек — отвърна замислено Джо. — Срещал съм един-двама като него, но мисля, че той е начело в класацията ми. Да позная ли? Верен приятел, неумолим враг, изкусен интригант — прав ли съм? Обикновено като такъв се проявява.

— Не е зле — похвали го Нанси. — Изобщо не е зле. Точно такъв е Гайлс, доколкото го познавам. Изпускате единствено това, че неговите хора са му предани. От Франция се появиха няколко вълнуващи и забележителни истории. Слугите му също. Много са му верни и никога няма да чуеш клюка, излязла от къщата на Прентис. Адютантът му, загинал в пожара, разправят, никога не се отделял от Гайлс, така че за него трагедията била двойна, горкият.

— За щастие, не е загубил дъщеря си. Разбрах, че била изнесена тайно от нейната айя.

— Да. И говорят, че се върнала в Индия. Сега трябва да е на осемнайсет. Била е на училище в Швейцария и миналата седмица тържествено е влязла в Бомбай в ненатрапчивата компания на Мили Брейсгърдъл! Ще прекара няколко дни за възстановяване след пътуването при една нейна леля и ще се върне при баща си в гарнизона. Гайлс не показва да го изживява особено силно, но той обича дъщеря си и доколкото е в състояние да показва вълнение, бих казала, че се вълнува при мисълта, че дъщеря му се връща отново в живота му. Замислил е празненство, с което да я посрещне с добре дошла в полка, така че все пак не е чак толкова леден. А сега елате да танцуваме! Нека да дадем храна на клюкарите!

Оркестърът премина в бавен валс и Джо я притегли към себе си. „Валсът на Съдбата“. В миг мисълта му се пренесе назад във Франция. Това бе една от малкото грамофонни плочи, които притежаваха, и за последен път чу мелодията в изпълнение на хъхрещ акордеон в малък кафе-аперитив на няколко мили зад фронтовата линия. „Полицейски ботуши!“, помисли си Джо и след бегъл поглед към копринените чорапи на Нанси и нежните обувки от шевро с висок ток той предложи:

— Можете ли да правите обратно завъртане?

— Не знам — рече Нанси. — Май не съм го пробвала.

— Хайде тогава — подкани я Джо с бегло озъртане, което показа, че за тяхно задоволство всички в залата ги следваха с поглед. — Дръжте се здраво! Сега!

— Добре беше! — възкликна Нанси. — Да го направим пак!

При близостта, породена от тази сложна маневра, Джо си позволи да докосне леко бузата си до нейната.

— Сега какво следва? — запита Нанси.

Джо повдигна вежда.

— Не! Нямах предвид разгорещено натискане зад саксиите с палми в кала джуга^[4]! Какви ли преувеличени истории сте слушал за мемсахибите? Говорех за разследването, за бога! Просто не забравяйте, че съм съпруга на управителя! Племенница на губернатора! Жена, върху която не бива да пада никакво съмнение!

— Сериозно — каза Джо, — може и да не вярвате, но аз вървя по списъка и искам да се срещна с Форбс, съпруга на жената, паднала в пропастта, за да разбера дали има да добави нещо. Но по-важното — Кармайкъл, съпругът на ухапаната от змия. И двамата вече не са в гарнизона. Знае ли се къде са?

— Горе-долу, но не точно. Кармайкъл подал оставка малко преди войната. Не са били особено щастливи с Джоун, май ви го казах, но все пак доста се разстроил от смъртта й. Кой не би се разстроил? Но тя му оставила немалко пари и както споменах, той напуснал армията и се захванал с бизнес в Калкута. Внос на вино или нещо такова. Влязъл в съдружие с някакви важни клечки, гуджаратци от Бомбай, мисля. Не се спогодили. Това не ме учудва — повечето хора откриват, че не могат да мелят с Харолд Кармайкъл. Има тежък характер. Веднъж или два пъти бил пренебрегнат и когато започнала войната, не се върнал пак в полка и не отишъл с бойците във Франция. Бил критикуван, че си стоял в безопасност. Може би не съм справедлива. Не бил съвсем силен и както казах, преживял смъртта на Джоун като удар. Разправят, че някаква дяволска напитка също взела своята дан. Предполагам, че още живее в Калкута.

— А съпругът на Шийла Форбс?

— Полковият доктор. По думите на всички — добър доктор. Отишъл с полка във Франция, но след войната си намерил работа в Болничния инспекторат и също се установил в Калкута, макар че повечето време от годината прекарва в движение, струва ми се.

— Значи накратко, ако пак поемем по досадния път към Калкута, може би ще успеем да се срещнем и с двамата господа? Така ли?

Нанси кимна и рече:

— Оставете на мен. Утре ще се обадя тук-там — и добави: — Чудя се какво ли толкова сериозно мислят, че си говорим? Обзалагам се, че никой не подозира, че сме в пулсиращото сърце на едно полицейско разследване.

— Пулсиращо? — почуди се Джо. — Може би, но не и в сърцето на едно полицейско разследване. Аз би трябвало да кажа: „Знаеш ли какво, скъпа, в тези дрешки си толкова прелестна. И знаеш ли, кога ще се видим? Искам да кажа, както трябва?“ — и гласът му се снижи в изкусително ръмжене: — „Искам да те виждам по-често!“ Добре ли го докарвам?

— Напълно — потвърди Нанси. — На Джейн Фортескю със сигурност й е харесало!

— Джейн Фортескю! Тя пък коя е?

— Беше точно зад нас, когато изрекохте онези думи. И не си мислете, че те няма да плъзнат утре по масите за бридж и маджонг! — и тя подхвана да ги имитира: „Скъпа, кой беше онзи мъж, залепен за Нанси Дръмънд?“

— Не чак толкова залепен — поправи я със съжаление Джо.

След барабанен рефрен оркестърът замлъкна и прозвуча гласът на конферансието.

— Дами и господа, моля, поканете своите партньори на „кавалерско извинение“.

Шропшърската лека пехота мечтателно засвири „Да беше ти единствена в света“.

Джо отведе Нанси настрани от другите танцьори в края на залата и двамата постояха заедно известно време, покровителствената му ръка все още излишно обгръщаше кръста й. Смеещ се набит младеж дърпаше момиче, на което не му се танцуваше, блъсна се гърбом в Джо и се извини.

— Андрю! Много съжалявам, приятелю! О! Боже мой! Извинявайте отново… не е Андрю… ъъ… а, виж ти!

Нанси сложи край на объркването му.

— Хари! Заварваш ме в ръцете на полицията! Това е инспектор Сандиландс, за когото ти говорих. Джо, запознай се с Хари Федърстоун, нашият заместник-управител.

Здрависаха се и продължавайки да мърмори извинения, Хари довлече партньорката си на дансинга.

— Нещо против, ако пропуснем „кавалерското извинение“? — предложи Джо. — Но питие няма да откажа.

— Елате тогава — каза Нанси. — Време е да ви запозная със съпруга ми. Той ще ви почерпи.

И тя го заведе в единия ъгъл на залата, където мъж на средна възраст седеше, килнал неудобно единия си крак върху стол без облегалка, а две красиви момичета споделяха почивката на крака му.

— Това е съпругът ми — каза Нанси. — Може да е куц и дори стар, но не ми убягва фактът, че никога не е сам!

Джо хвърли поглед и му хареса това, което видя. Нанси се наведе и го целуна по главата.

— Андрю — каза тя, — това е инспектор Сандиландс — Сандиландс от столичното, както му казват.

— Надявам се да не ми казват така — рече Джо.

Дръмънд протегна ръка.

— Извинявайте, че не се изправям — каза той. — Нямаше ли книга от Едгар Уолъс на име „Сандиландс от реките“?

— „Сандърс от реките“, мисля — поправи го Джо. — Но със сигурност книга със заглавие „Булдогът Дръмънд“ излезе по Коледа.

— А това — продължи Нанси — е моят съпруг, известният управител на Паникхат.

Те се ръкуваха и докато двете момичета бяха отведени от партньорите си, Джо седна до управителя, който щракна с пръсти на един минаващ келнер, поръчвайки питие.

— Джин с ангостура? Аз това пия. Толкова се радвам, че сте тук. Слуховете изобилстват, запознат съм. На Нанси, дявол да я вземе, абсолютно нищо не й се изплъзва от езика — изглежда я подкрепя чичо й, в чието присъствие, разбира се, един скромен чиновник остава на заден план! Вижте, аз наистина я обожавам. Тя не позволява нещата да й убегнат, но… — направи дълга пауза и погледна Джо спокойно. — Кажете ми, Сандиландс — продължи той, — говорим поверително — тя не е ли на път да изпадне в смешно положение? Изравяйки всичко това след всичките тези години? Би могла, нали разбирате. Не се опитвам насила да спечеля доверието ви, естествено, но подскажете ми нещо, ако можете. Глупости ли са това?

Джо реши да повярва на инстинкта си. Прецени, че Андрю Дръмънд е човек, на когото може — и трябва — да се довери и предпазливо рече:

— Още ми е рано, разбирате ме, сигурен съм. Тук съм едва от два дни. Но трябва да заявя, че според първите ми впечатления… смятам, че цялата тази история е противна! Колко лесно е да критикуваш, а аз нямам представа какви уреди са били на разположение на следователя по онова време, но погледнато от перспективата на 1922 г., свършена е доста немарлива полицейска работа. Свидетелите не са разпитани, показанията са приети на доверие, не са взимани никакви отпечатъци от пръсти, не са определяни кръвни групи и така нататък. Говоря безпристрастно, но вие ме попитахте и това са моите впечатления.

— Добре, ще ви кажа нещо, приятелю — каза управителят, — моите впечатления са абсолютно същите! Не съм бил тук преди войната, не съм бил тук и по време на войната и навярно нямам право да говоря и, бог ми е свидетел, не ми се иска в гарнизона да се разнася скандал, но ако действително става дума за убийство, повече от едно убийство, пред нас стои дълг, пред мен стои дълг, пред вас стои дълг. Полицията ви е снабдила с помощни средства, нали? О, и Наурунг ви е под ръка, нали така? Вече има някой, който ще стигне далеч! Отдавна съм го забелязал! С тези темпове на индоизация, не бих се изненадал, ако това е бъдещият полицейски инспектор номер две.

— Не и ако развитието му зависи в някаква степен от инспектор Бълстроуд.

Андрю го изгледа проницателно.

— Нищо подобно, но забелязвам опасенията ви. Да разбирам ли, че нашият местен блюстител на закона не е успял да ви впечатли?

— Нямам време — нямаме време — за деликатности, Дръмънд. Във войната се научих да не завоалирам нещата, затова се надявам да ме разберете, ако го кажа направо — този човек е некадърен глупак или пък е по-умен, отколкото го смятах в началото, и крои нещо, което трябва да разнищя. Добре ли го познавате?

— Не. От години е в гарнизона, но странно, малцина биха казали, че го познават добре, струва ми се. Не му е особено тежко да въдворява ред в цивилните квартали, във военната база — някакво престъпление за него едва ли е нещо сериозно. Не, той е полезен, и действително е полезен, Сандиландс, в поддържането на реда в местния град. Задачата не е лека. Градът е силно пренаселен, голям брой различни раси и касти живеят едни върху други при най-мизерни условия. Там би могло да стане кошмарно, но Бълстроуд като че ли успява да държи юздите изкъсо с изненадваща ефективност. Сигурно не очаквате да го чуете, но всъщност трябва да призная, че той доста улеснява живота ми.

Джо се замисли върху думите на Андрю.

— Добре ли говори хинди? Това ще ни помогне.

— Хинди, да, и говори свободно бенгали — езика на повечето местни. По-голямата част от нас, които сме родени тук, го владеем и това е ясно от само себе си.

Едно момиче се спря до него, за да си сръбне от питието му, подаде бузата си за целувка и отмина.

— Значи накратко — поде Джо, ето докъде съм стигнал — и без да бърза, той сподели своите разкрития и подозрения. Андрю Дръмънд слушаше с най-голям интерес, от време на време задаваше уместни въпроси и когато разказът на Джо отиде към своя край, рече:

— Само един от „инцидентите“ се случи по мое време. Разполагаме с доказателствата на снимките, направени от Нанси. Китките на момичето! Не съм Шерлок Холмс, още по-малко пък сър Бърнард Спилсбери, прочутият патолог, но въпреки това мога да преценя, че госпожа Съмършам не си е нанесла сама раните. И така, ако приемем алтернативата, тоест, ако не става дума за самоубийство, а за убийство, пред нас стои много умен човек. Много умен убиец. Извършил го е изключително прецизно! Не би направил глупавата грешка да пререже дясната китка отляво надясно и в подозрителния ми ум се върти, мисълта, че това вероятно е нарочно направена грешка, с която да държи нащрек полицията. Да се увери, че е забелязано. Да насочи вниманието към своя план. Като същевременно добре се прикрива, но без сянка от съмнение той иска да ни покаже, че е тук! Поради някаква причина за него е важно да обяви своето присъствие. Как мислите? Възможно е, нали? И ако съм прав, имаме си работа с невероятно опасен тип! Сандиландс! Заловете го! Вие го заловете, а аз ще го застрелям!