Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (15)

Глава 15

Джо и Нанси станаха да си вървят от Наурунгови, които ги изпратиха до долните стъпала с размяна на официални поздрави, както на Джо му се стори.

— Е, Наурунг-старши май съвсем обори твоята теория?

— Не съвсем — бавно каза Джо. — Всъщност думите му могат да са ключ към въпросите, които все още си задавам — той погледна часовника си и каза: — Чичо Джордж сигурно си е вкъщи по това време. Може би трябва да му съобщим какво сме чули?

— О, чичо Джордж! Има неща, които би искал да научи — тя погледна Джо изпитателно. — И вероятно неща, които би трябвало да му обясним. А мисля, че и аз дължа едно обяснение.

Тя хвана ръката на Джо и я стисна.

— Не знам много, май няма нужда да ти го казвам, но в началото — а то сякаш беше толкова отдавна — споменах, че когато се върнах в Индия, всичките ми мечти се сбъднаха, а ти ме попита — мисля, че не си го спомняш — дали наистина всичките ми мечти са се сбъднали. Е, откровено казано — не. Но миналата нощ ме заведе някъде, където не бях ходила. За теб вероятно е било очевидно, но трябва да ти кажа, че аз съм загрижена за Андрю. Той ме отърва от Франция, а в замяна аз и другите, разбира се, го върнахме към живота. Няма да направя нищо, което да го постави в безизходица. Разбираш, нали? — Тя погледна Джо настойчиво. — За мен е важно да го разбереш.

— Разбирам — потвърди Джо.

— Добре, продължавай да разбираш. Това е всичко, което трябва да правиш.

Един даймлер със знаменце на капака ги задмина, докато пътуваха към къщата на губернатора, заслепени от силното слънце.

— Чичо Джордж — каза Нанси. — Току-що ни изпревари.

Изглежда, че имаше повишена активност, повишено спазване на реда, свързани, без съмнение, със завръщането на губернатора. Когато влязоха, европейският персонал на Джордж като че ли беше доста по-многочислен. От всички страни ги поздравиха с връщането и веднага ги поканиха да влязат.

„Как да изиграя сега тази роля? — помисли си Джо. — Дали да кажа: Съжалявам, но снощи спах с вашата племенница. Надявам се, че нямате нищо против. О, и между другото, май е на път да избухне следващият метеж.“

Но чичо Джордж умело пристъпи направо към въпроса.

— Добър ден, скъпа Нанси! Добър ден и на вас, Сандиландс! Надявам се, че снощи вечерята е била вкусна. Добре се наспахте, нали? Ужасно горещо е в Калкута. Разбрах, че сте се отбили у семейство Наурунг.

„Откъде, по дяволите, знае това?“ — учуди се Джо, но губернаторът прочете мисълта му.

— Откъде знам ли? Не можеш да бъдеш губернатор, ако нямаш очи на гърба си, а каквото и друго да имам, най-вече разполагам с отлична информационна мрежа. Добра идея все пак! Смятам, че си заслужава да чуеш стария Наурунг. Може би ще ми кажете докъде сте стигнали?

Доста облекчен, че говори английски, без да се налага да спира за превод, Джо се захвана да разяснява обсега на тяхното разследване, страховете на семейство Наурунг и посоката, към която клонят заключенията им. Губернаторът поглеждаше ту към Джо, ту към Нанси, като накрая каза:

— Помолих ви да откриете дали тези смъртни случаи са свързани. Помолих ви да откриете дали може да се потвърди съмнението за мръсна игра. Като че ли оттогава е минало доста време. Отговорът и на двата въпроса е „да“ и аз съм огорчен да го чуя. Тъмна и мистериозна афера и бих казал „… нежива светлина струи, а зрима тъмнина“^[1]. Е? Какво? И сега заявявате, че търсите европейски убиец? Никога не съм допускал, че е друг.

— Да — каза Джо. — Мисля, че това дава пълна яснота докъде сме стигнали. Имаме силно подозрение по отношение на извършителя, но сме още далеч от мотивите и бегло познаваме метода на престъпленията.

— Грешно начало, така ли?

— Точно така. Трябва да има връзка, но ние или най-малкото аз съм твърде глупав, за да разбера каква е.

— Не се подценявайте — рече любезно Джордж. — Имайки предвид старата следа, по която сте тръгнали, смятам, че добре сте се справили. И така — достатъчно по този въпрос. Дръжте ме в течение. Идвайте да се видим винаги когато пожелаете. Не изпускайте Наурунгови от погледа си. Но продължавайте да се съмнявате във всеки, така че не изключвайте семейство Наурунг.

А сега искам да обсъдя с вас друг въпрос, чисто личен. Днес се връщате в Паникхат. Нали така? С колата на Андрю, предполагам? Ами ще имате още един пътник! Допускам, че колата е достатъчно голяма, за да побере трима, нали? Имам очарователна малка гостенка (с огромен багаж!) и може би се сещате коя е? Не се ли сещате? Ами това е Мидж, или може би трябва да я представя по-официално — Минет Прентис, дъщерята на Гайлс Прентис. Тя щеше да се връща с Моли Брейсгърдъл, но Моли в момента има стомашно неразположение — делхийско разстройство, както понякога го наричаме, индийският еквивалент на разстроен стомах. Мидж преди малко беше тук, но отиде до града да напазарува, понеже в последния момент реши, че трябва да купи подарък на баща си. Няма пукната пара, разбира се! Изхарчила е всичко! Наложи се да я финансирам! О, мили боже — все едно гледам Доли Прентис! Същата като Доли — с нейната… ъъ… склонност да те мами чрез ласкателство, ще я видите.

— Къде е било детето? — попита Джо.

— В гимназия. Завърши гимназия в Швейцария. Нямам идея защо се казва „завърши гимназия“. Ако ме питате, по-скоро е начално училище! Сега имам работа, но вие останете да обядваме заедно. След половин час? Нанси, скъпа, иди си събери багажа. Добре е да тръгнете веднага след като се наобядвате. Чака ви дълъг път и няма да ви хареса да карате по тъмно. А вие, Сандиландс? Надявам се, че ще намерите с какво да се занимавате за малко и ще се видим пак тук, нали?

Джо прекара времето в разходка из розовите градини и се върна в къщата точно за обяда. Минавайки през обширното пространство до апартаментите на губернатора, чу гласа на Мидж Прентис доста преди да я види.

Познатото весело безкрайно бърборене. Джо се спря пред вратата и се заслуша, странно привлечен от детското гласче, а още повече от това, което видя, щом отвори вратата. Позна дъщерята на Доли Прентис, позна я по старата и избеляла снимка. Въпреки че Мидж беше мургава като баща си, тя бе със същите извити нагоре очи, същото красиво лице и същото излъчване, което Кити бе описала като „неземно“.

Губернаторът ги представи един на друг и Мидж рече на мига:

— Толкова се радвам, че сте тук, инспекторе. Сега ще ми кажете какво мислите! Според мен е прекрасна! Точно това, което би искал! Как смятате?

От една кутия и от тънка опаковъчна хартия тя извади малка статуетка от слонова кост. Статуетка с очебийно еротичен сюжет. Традиционно — две фигури с полузатворени в блаженство очи бяха изваяни в страстна прегръдка и превити на 180 градуса в кръста.

— Ето — повтори Мидж. — Какво мислите?

— Мисля, че ще остане много очарован — отвърна Джо, като съзнаваше, че по този начин заявява, че самият той би останал много очарован. Как наистина щеше да я приеме строгият Прентис, Джо можеше само да гадае.

— Сигурно е доста скъпа — предположи примирено чичо Джордж.

— О, не чак толкова — рече Мидж. — Успях да я спазаря на най-добрата цена в лири. Мисля, че струва около трийсет шилинга. Бяха толкова любезни, като познаха по знаменцето на колата, че съм отседнала при теб и направо записаха покупката на твоята сметка.

Чичо Джордж придоби леко напрегнат вид.

Седнаха да обядват и Мидж продължи да разказва. Сега описваше маскен бал.

— Бяхме двете — поде тя — с Бети Брейсгърдъл. Тя се преоблече като индианка, а аз като каубой. Лесно спечелихме наградата, направихме обиколка на честта из стаята и всички ни аплодираха!

— И сигурно си оставила — запита Джо — цял вагон с разбити сърца из Европа?

— Не — отговори навъсено Мидж. — Не цял вагон. Само едно разбито сърце.

— Разкажи ни за него — подкани я Нанси, както без съмнение се очакваше от нея.

— О — рече Мидж, — не беше той, а тя.

— Тя?

— Да — примигвайки със сведени очи и с ръка, поставена с театрален жест на сърцето, тя добави: — Аз бях. Моето сърце бе разбито. Ох, толкова беше мил! Научи ме да играя пикет. Когато си на кораб, сутрин всички играят карти — най-вече скучен бридж или още по-скучен покер, но той ме научи да играя пикет. И на други хора показахме как се играе и не след дълго най-приятните пътници почнаха да играят с нас пикет. Това стана модерната игра! — обърна се към Джо: — Играете ли пикет?

— Да — отговори Джо, — в интерес на истината играя.

— Някой път трябва да поиграем — предложи Мидж. — Свикнах да танцувам почти всяка вечер, но сега той се върна при полка си, оставяйки ме отчаяна, изтерзана. Нищо чудно, че съм толкова бледа!

— Върнал се е при полка си? След сърцераздирателна раздяла, без съмнение — вметна Нанси.

— О, да — потвърди Мидж. — Имало ли е някога по-сърцераздирателна раздяла!

— А този рицар — обади се чичо Джордж, — този герой, този морски донжуан, има ли си име?

— Този рицар в блестящи доспехи! — изхихика Мидж. — О, има си и още как! И ако дойде да ме види, всичко ще ви разкрия. Той е висок, мургав и красив… мечта! Не можете да си представите! О, господи, наистина се надявам татко да го хареса! Трябва да го хареса!

Публиката потъна в мълчание. Всеки по свой начин размишляваше как Гайлс Прентис щеше да приеме този непознат офицер, който, изглежда, бе намерил път към безспорно възпламеняемото сърце на Мидж Прентис. Мидж Прентис, дъщерята на Доли. С външността на Доли и очевидно с нейния характер.

След няколкочасовото пътуване в колата на Андрю, за облекчение на Нанси и Джо, Мидж най-сетне се умълча и заспа, сладко обронила глава на рамото на Нанси. Беше тъмно, когато пристигнаха в Паникхат и спряха пред къщата на Прентис.

Висок и слаб, той стоеше осветен от приближаващите фарове и имаше вид на човек, който търпеливо е чакал. Мидж изскочи от колата и се затича към него. Баща й приклекна на коляно с отворени обятия. Нанси и Джо негласно решиха да останат в колата. Те изчакаха, докато обемистият багаж на Мидж се изнесе от колата и се пренесе в къщата, по знак на Нанси Наурунг включи амбреажа и голямата кола тихо се измъкна от двора пред къщата, оставяйки Мидж и Прентис на верандата, прегърнали се през кръста, Мидж, както се очакваше, само говореше, Прентис — само слушаше.

— Е — рече Нанси, — какво мислиш? Какво е мнението ти за Мидж?

— Според мен е истинска кукла — отговори Джо разнежено.

— Какво говориш! — възкликна Нанси. — Според мен е истинска напаст! Неслучайно е дъщеря на Доли!

— Чудя се — каза Джо — какво ще направи баща й, за да я въведе в обществото на Паникхат?

— Май се сещам! В петък е денят на Маноли в полка. Винаги се празнува на третия петък от март. Глупаво нещо наистина, но в сикхската война полкът бил сварен по бели гащи, така мисля, и били събрани по тревога посред нощ, качени как да е по конете с пижами — нещо като среднощен стипълчейз. Всъщност показали се доста храбри и направили каквото повелявал дългът, подробности не са ми известни, и оттогава ежегодно устройват танцова забава в деня на Маноли. След танците се провежда нещо като надбягване в ритъм. Било е опасно състезание — и все още е такова, предполагам — и една година някой много зле се наранил. След този случай ограничили броя на участниците — шест-осем или нещо подобно. Полковникът изтегля имената от шапка.

Знаеш ли какво — ще поканя Прентис и Мидж на вечеря преди танците. И теб те каня. Младият Ийстън и Смайт ми се виждат големи веселяци — и тях ще поканя. Подходяща компания за Мидж. Може да повикам и Кити, за да изравни бройката. Със сигурност ще бъде заинтригувана да види Доли Прентис номер две! Ще видя какво мога да уредя. Да, ела на вечерята и после на танците.

Джо въздъхна.

— И какво трябва да си облека за тази твоя ужасна забава? Пижама?

— Не, не! Парадната униформа. Бялата куртка, синия пояс, черната връзка, униформените панталони над ботушите с шпори — както обикновено. Не се притеснявай — ще ти намерим пижама!