Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (38)

38.

— Всички системи функционират нормално. След двайсет секунди навлизаме в региона…

Има един момент, който спохожда всяко разумно същество. Когато моралните задължения се сблъскват с инстинкта за оцеляване, в сенчестия свят на решения и действия.

Миг на колебание между лъжата и саморазрушителната истина. Между страданието на мнозина и моралния дълг към неколцина.

Теолозите го наричат „свободна воля“.

Не съществува научен термин за този момент, макар че медицината е в състояние да проследи с точност механизмите на вътрешната борба.

При хората надбъбречните жлези започват да отделят повишено количество адреналин. Органи като сърцето и белите дробове усилват дейността си. Покачват се телесната температура и кръвното налягане. В мускулите и мозъка се увеличава нивото на кислорода. Клетките, предназначени за борба с инфекция, приготвят оръжията си, за да отбият атаката. В крайния стадий преустановяват функцията си отделителните органи — за да намалят опасността от зараза, в случай че нещо проникне в тялото. Кожата се стяга, готова да отбие оръжие. Потните жлези изхвърлят навън течности, докато охладителните системи преминават в режим на готовност. Изпотяването действа и като смазка между крайниците и торса. При мъжа скротумът се прибира и тестисите се повдигат нагоре, намалявайки обема си и увеличавайки здравината.

Така поне твърди науката.

Стен би казал, че всичко това е само обикновен, животински страх.

Беше сам на малкия мостик на такткораба, втренчил очи в единствения монитор. Гледаше как насред космоса валят пламъци. Никога не беше виждал нещо, подобно на Сектор Алва.

Механичният глас отново проговори:

— Навлизане в региона след десет секунди…

Математичната част на ума му — тази, която освен това се занимаваше с поезия и музика — оценяваше красотата. Малко чудо на мястото, където се допират две вселени.

Ала душата му не съзираше нищо друго, освен дупка към ада.

— Навлизане след девет секунди — обяви гласът от говорителя.

Стен наблюдаваше как една малка комета се носи към непоследователността. Към нея се стрелнаха огнени пипала. Обгърнаха я. Кометата се разпадна с такава сила, че върху монитора блеснаха ярки светлини.

Стен следеше това, което става вътре в него. Опитваше се да овладее страха. Търсеше опора в рационалната част на съзнанието си.

— Навлизане след осем секунди — прокламира гласът.

Стен не се страхуваше, че може да сподели съдбата на кометата. Всъщност… ако трябва да е честен… страхуваше се, но съвсем малко. Такткорабът — както и всяка част от него, която би могла да встъпи в допир с антиматерия — бе облицован с Империум X в една от корабостроителниците на Ви. На Вълчите светове имаше огромни запаси от този материал.

На теория би трябвало да премине безпрепятствено през отвора към другата вселена. Вече беше пратил сонда и тя се бе върнала без повреди.

Тогава… каква е причината за страха? Опасения, че там може да има пост на Императора? Системи, охраняващи неговото съкровище? Не. Стен вече се бе справил с тези препятствия и вярваше, че няма да има повече.

— … седем секунди…

Стен се опита да прати ума си оттатък, заедно със сондата, да си представи какво е от другата страна. В една напълно различна реалност. На място, където не е желан. Където всяка, дори най-нищожната частица, ще бъде негов враг.

И той ще е напълно… сам.

По-самотен от всяко друго човешко същество. С едно изключение.

Вечният император.

— … шест секунди…

Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?

Те ще умрат.

Ще умре и той.

Но поне няма да ходи на онова място.

Достатъчно е само да натисне едно копче и мисията ще бъде прекратена.

— … пет секунди…

Ръката му бе плувнала в пот.

— … четири секунди…

Защо този проклет глас не млъкне?

— … три секунди…

Страхливецът в него изкрещя: „Твърде късно е вече!“

— … две секунди…

Гласът на Махони проговори от гроба:

— Превърни дявола в юмрук, момко. И удари с него!

— Една секунда…

Стен стисна пръсти. Бяха побелели от усилието.

— … начало на навлизането…

Не откъсваше очи от монитора, докато такткорабът се носеше право към Портите на ада.

 

 

Толкова малки…

Невероятно малки…

а искат да ме… убият.

Не искам да умра тук…

Моля ви.

Никой не ме познава…

тук.

Никой…

не го е грижа.

Очите му…

горчат.

Усещам цветове на…

езика си.

Някой…

… някой ме гледа.

Къде?

Страхувам се.

Къде е той?

Някъде там.

Страхувам се.

Кой е той?

Не зная.

Той ме гледа и… аз… аз съм…

Толкова малък.

 

 

Стен повърна в кофата, която бе поставил до креслото. Отвори пакет със салфетки и изтри лицето и врата си. Беше освежаващо. Изплакна устата си със стрег и плю в кофата. После надигна бутилката и пи. Дълго.

Стрегът пробуди в стомаха му огън, но той надигна отново бутилката. Огънят продължаваше да се разпалва. Топъл, приятен, познат огън. Като огнище.

Стен се надигна от пилотското кресло и размърда ръце. Мускулите му се бяха свили на възли. Кръвта се раздвижи в жилите му. Той направи няколко упражнения, на които го бяха учили още в „Богомолка“. Сетне премина цялата процедура. Около половин час страховит балет.

Влезе в миниатюрната баня и взе душ. Първо пусна гореща вода, после леденостудена, докато кожата му изтръпна напълно.

Облече чист комбинезон, направи си кафе и отнесе димящата чаша на мостика. Огледа със спокойно изражение информацията на монитора, събирана от външните сензори. Контролният модул мъркаше едва чуто, докато събираше данните от всички сензори. От време на време светваше в червено, когато трябваше да преглътне някой особено голям къс информация.

Стен кимна и отпи от кафето.

Сега вече се чувстваше в отлична форма.

След няколко минути компютърният анализ ще приключи. Ще бъдат разшифровани основните закони на тази вселена. Корабният компютър ще определи параметрите на тази нова реалност.

И тогава Стен и корабът му ще престанат да бъдат само слепи посетители.

Той се облегна назад в креслото, посръбвайки от чашата, докато очите му следяха машинално колонките данни, пресичащи с огромна скорост монитора.

Стен си изравяше местенце в тази нова вселена по единствения начин, който познаваше. И той се наричаше рутина. Стар войнишки трик. Измислен от хора, привикнали да менят мястото за служба. Колкото далече и да си от дома, в каквито и странни места да си попаднал, рутината ще ти помогне да го преодолееш. Дребните неща. Познатите неща. Като да се погрижиш за себе си. Да се измиеш и срешеш. Да се изкъпеш — първо с гореща, после със студена вода. И да пиеш кафе. А после спокойно и хладнокръвно да оцениш ситуацията.

Накрая запретваш ръкави и се захващаш, изпълнен с увереността, че работата трябва да се свърши. По-големи и по-сложни отговорности лежат на плещите на тези над теб. Свърши си работата и гледай, ако е възможно, да не пострадаш.

Стен въздъхна облекчено. Беше напипал центъра на своето равновесие. Дойде време да се засели в това място.

Спомни си за Синд и се усмихна. И за топлите й ръце — когато се прибере у дома. Уютът на тази прегръдка. Да, и острият й ум. Начинът, по който неизменно намираше решение на проблемите.

И Килгър. Неговият стар, верен приятел Алекс Килгър. Човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Ако има проблем, с който Синд не може да се справи, Алекс ще го реши.

След тях Стен покани в главата си Ото. Аплодира марша на гурките. Повика Мар и Сен. Хайнис и Сам’л. И всички останали приятели и членове на екипажи.

Скоро въображението му се изпълни с хора. Стана шумно, разменяха се шеги. Потупвания по рамото. Здрависвания и целувки.

Компютърът изписука и замря. Стен погледна към примигващия надпис „готовност“.

Отпи още веднъж от кафето и остави чашата. После изпрати първата команда.

Екранът започна да се изпълва с мрак.

Стен се приведе напред, за да погледне за пръв път тази нова вселена.

Вече не се страхуваше от нея.

Защото не беше сам.

 

 

Беше я намерил!

Тайната пролука на Императора!

Размерът на операцията се оказа по-голям — и същевременно по-малък, отколкото си бе представял.

Огромни танкери за АМ2 посещаваха и напускаха останките на една стара, разрушена система. Сред самите останки — разпаднали се планети и луни — сондите му засякоха мощни земекопни машини, събиращи основната субстанция на тази вселена. По-малки совалки, натоварени с руда, сновяха между танкерите. След като бъдат напълнени, танкерите потегляха на дългия път към другата вселена — и обратно.

Мащабна и сложна система — цялата командвана автоматично, — за да бъде осъществен замисълът на един човек. Императорът.

Донякъде беше разочарован от видяното, защото му напомняше на миньорски операции, на каквито бе ставал свидетел по време на пътешествията си. Мисълта, че една подобна операция може да оказва влияние върху съдбата на цяла вселена, му се струваше нереална. Но имаше империи, израснали върху по-малки основи от тези.

Второто, което го изуми, бе възрастта на машините и корабите. Всички функционираха перфектно, сякаш току-що бяха напуснали заводите и корабостроителниците. Ала, съдейки по конструкциите им, изглеждаха като извадени от музей.

Огромни тракащи чудовища със заострени ръбове и множество подвижни части.

Последното, което го изненада — най-много от всичко — бе, че до момента нито една ракета или изстрел не бе даден по него.

Веднага щом засече комплекса, Стен нареди на кораба да премине в стелт-режим. Изключи външните прибори, маскира се на всички честоти, остави сензорите на пасивно приемане и намали вътрешните операции до минимум. После продължи да се „промъква“, тихо и незабелязано. Нито един вражески сензор не биваше да го засече. Нито една аларма не трябваше да бъде задействана.

Когато се увери, че отвън всичко е наред, свали щитовете и премина на активно наблюдение. Все още никаква реакция. Навлезе в района на операцията. Всички оръдия на борда бяха заредени и готови за стрелба. Но колонията продължаваше своята роботизирана дейност, без да му обръща внимание. Това бе много странно. Защо Императорът е оставил съкровищницата си без охрана?

Може би защото е бил сигурен, че не може да бъде открита? В края на краищата тя се намираше в друга вселена. Вселена, за която доскоро всички смятаха, че не съществува. Че не може да съществува.

Стен се мръщеше озадачено, докато на екрана се нижеха останки от луни. Добре. Готов е да приеме това съждение.

Макар че, ако беше на мястото на Императора, щеше да постави навсякъде сигнални инсталации и мини. Сигурно защото така го бяха обучавали в „Богомолка“. Да не се доверява на шанса.

Припомни си мрачния ум на Императора и донякъде се успокои. Императорът обичаше простите неща. Простото по-трудно се обърква.

Умът му превключи една стъпка напред. Опростената система щеше да има и опростен контрол. Което означаваше, че цялата миньорска операция ще се командва от един център. Следваща стъпка… Императорът най-вероятно ще устрои жилищните си помещения в този команден център. Няма да заемат много място. Стен бе сигурен, че Императорът е идвал тук сам. На никого не би поверил подобна тайна.

Много добре. Защото това означаваше, че ако иска да преустанови потока от АМ2 към своята вселена, ще е достатъчно да открие командния център и да го взриви.

И проклети да са императорските очи!

 

 

Големият бял кораб заемаше почти целия екран. Беше по-стар от спомените на баща му. Архаичните му линии бяха покрити с космически прах. Сензорите и антените пробуждаха смътни спомени за книжки в ученическите години. Имаше и други прибори, чието предназначение оставаше загадка за него.

Но не можеха да бъдат сбъркани оръдейните инсталации. Архаични или не, лесно ги разпозна. Вечният император не бе останал напълно обезоръжен.

Странното беше, че люковете на оръдията са спуснати.

Стен не сваляше ръка от таблото, готов да изстреля ракети „Гоблин“ към белия кораб. При най-малкия знак за опасност щеше да го прати в ада на тази вселена — ако имаше такъв.

Това ли е мястото? Това ли е командният център? Засичаше вътре наличие на атмосфера. На постоянна дейност. Последното скривалище на Императора?

Изпрати сонда. Корабът беше жив, но се управляваше от дремещ изкуствен разум и липсваха признаци на живот.

Стен въздъхна, съжалил за хиляден път, че не можеше да дойде тук с „Виктори“ и целия екипаж. С техните умения и сложните системи на „Виктори“ щеше да успее да анализира белия кораб атом по атом.

Той мислеше, че това е търсената цел, но не беше сигурен.

Трябваше да се качи на борда, за да провери.

Огледа белия кораб, търсейки люк. Отказа се от идеята да се скачи с него или да използва главния вход.

Императорът обичаше простите неща. Като обикновени минни устройства, каквито лесно се поставяха в люкове и хангари.

Стен едва не пропусна отвора в задната част на кораба. Даде максимално увеличение, докато на екрана се появиха назъбени краища. Удар от метеор. Изглеждаше доста пресен. На не повече от няколко години. Вероятно някой АМ2 отломък се бе сблъскал и взривил в непосредствена близост до обшивката.

Стен се зачуди какво ли може да е причинило повредата. Дали това не беше обяснение за затворените люкове на оръдията? За снижените функции вътре в кораба?

Вероятно късметът все още го следваше. И да върви по дяволите Ото с неговата класификация за трите вида късмет: глупав, сляп и лош. За Стен и първият действаше чудесно.

Той огледа пробойната. Почувства се още по-голям късметлия, когато осъзна, че е достатъчно голяма да бъде негова тайна врата към кораба.

Влизането нямаше да е проблем. Алекс и Ото бяха изработили скафандър, изцяло облицован с Империум X. Така че дори да се срещне с някоя зареяла се частица от АМ2, нямаше да последва космически взрив.

Стен започна да събира нещата, които можеха да му потрябват и да изчислява наум необходимото количество взрив, за да унищожи командния център на Императора.

Щеше да му трябва таймер. Или дистанционно. Но как да ги занесе там? Да ги носи на ръце?

И тогава си припомни раницата, която Алекс също бе дал за облицоване с Империум X. Тогава бързаха и Стен бе изгубил търпение.

— За какво ми е това, по дяволите? — ядоса се той. — Да си я нахлузвам на главата, когато започне стрелбата?

— Ще разбереш, когато наистина ти потрябва, млади момко — бе отвърнал спокойно Алекс. Стен се отказа, изгубил интерес към спора.

А сега, благодарение на Алекс, можеше да отнесе сапьорските инструменти.

Ето ти сляп късмет.

Вторият от списъка на Ото.

Какво пък. Щом е на негова страна.

 

 

Той навлезе в тази чужда вселена, игнорирайки страха и насочвайки се чрез навигационната система на скафандъра.

Късметът остана с него, защото достигна белия кораб без инцидент. Отне му по-малко от двайсет минути да се изравни с пробойната и да пъхне вътре раницата.

Но след като се озова на борда, объркването стана негов неизменен спътник. Корабът имаше прекалено старинно и непознато разположение, за да може лесно да се ориентира. Странно усещане, когато става въпрос за друга реалност. За друга вселена. Стен избра един тесен коридор, за който се надяваше, че води към машинното. Понесе се нататък в мрака, движейки се грациозно въпреки обемистата раница на гърба си.

 

 

В машинното цареше разруха. Разкъсаните кабели и метални части бяха като свидетелство за щетите, нанесени от сблъсъка с метеора.

Нямаше атмосфера, но корабната гравитация бе включена — усети го, защото стоеше стабилно на крака, без да се налага да прибягва до магнитите подметки. Данните на лицевия дисплей говореха за известна механична активност наоколо. Нямаше сигнали за опасност. Никакви защитни системи не душеха тайно Стен.

Предположи, че метеорният удар — и последващата експлозия на частици от АМ2 — само бяха ранили кораба. И той бе реагирал със свеждане на активността си до минимум. Този минимум вероятно включваше миньорските операции и транспорта на АМ2. Ако това бе командният кораб на Императора.

Вероятно корабът би могъл да извърши автоматичен ремонт, но предпочиташе да насочва енергията си за други, по-важни функции.

С други думи, бе зает с това, което му бяха наредили.

Изведнъж му хрумна, че повредата може по някакъв начин да е свързана с онова, което напоследък, изглежда, не беше наред с Императора.

Какво бе казала Хайнис? Императорът е същият и същевременно не е. Същият, но различен.

Може би метеорът бе объркал някакъв негов план. Стен поклати глава. Безсмислено беше да си блъска главата.

По-добре да го остави за някоя вечер с приятели.

Продължи нататък.

 

 

Докато следваше извивките на коридора, продължаваше да се диви на сложното устройство на белия кораб. Сега, когато бе подминал хидравличните прегради, отвъд които бе останала засегнатата зона, атмосферата напълно отговаряше на земната. Свали ръкавиците и шлема и ги закачи на колана. Пое дълбоко дъх и издиша миризмите от скафандъра.

Въздухът беше свеж и имаше лек мирис. На бор? Да, нещо подобно.

Нямаше съмнение, че тук отсяда Императорът. Големият почитател на природата.

Стен продължи по централния коридор. Предполагаше, че е такъв, съдейки по размера и синята линия на пода. В двете посоки започваха други коридори — по-малки, под различни ъгли. И имаше врати. Много врати.

Някои водеха към помещения със сложни прибори. Други бяха складове, натъпкани с екипировка и резервни части. Имаше и ремонтен цех за роботите, сновящи по коридорите.

Стен се дръпна встрани, когато покрай него профуча една машина с щръкнали антени.

Коридорът внезапно завърши с просторно помещение. Огромна хидропонна ферма, изпълнена с екзотични растения, плодове и зеленчуци.

Храни по вкуса на Императора.

Стен продължи да следва синята линия, докато отново се озова в коридора.

После ново помещение, миришеше на антисептик и медицински препарати. Тук имаше ниски, метални вани, пълни с непозната течност. Светлината в помещението бе ярка и… топла. Видя стоманени масички и операционни дрехи. Всичко това пробуди в душата му неясно безпокойство. Продължи нататък.

Стигна центъра за управление на кораба. Беше натъпкан с архаична апаратура, която обаче работеше безупречно.

Вече беше абсолютно сигурен. Това бе командният център на Императора. Неговото тайно убежище. Ако взриви кораба, доставките на АМ2 ще се прекратят.

Постави раницата на пода и извади експлозивите. Беше приклекнал до вентилационна шахта. Място, не по-лошо от всяко друго.

Огледа се с любопитство. Беше изумен от постигнатото от Императора. Но как е успял?

По дяволите! Как въобще е започнал?

Забеляза една врата в дъното на коридора. На нея имаше табелка „Библиотека“. Може би вътре щеше да открие някакъв отговор. Ключ към загадката на Императора.

Приближи вратата и тя се отмести встрани с тихо свистене.

Стен пристъпи вътре.

Докато вратата се плъзгаше зад него, той забеляза с учудване, че няма лавици с фишове, нито с книги. Само няколко маси и кресла.

Дали това наистина е библиотека?

— Шах и мат — обяви Императорът.