Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (26)

Глава двадесет и шеста

Имах чувството, че всички учители изведнъж са разбрали за намеренията ни и са решили да ни затрупат с работа. Кармен, Ребека, Бланк и аз искахме единствено да се промъкваме и да проучваме училището, но вместо това прекарвахме свободното си време заринати от домашни, тестове, групови терапии и допълнителни часове по добри маниери. Нямах грам желание да се занимавам, с което и да било от тези неща, но едновременно с това не исках да привличам внимание върху себе си, като не изпълнявам задачите. Фактът, че никой не беше направил на въпрос проникването ни в старата сграда, доказваше, че не са ни забелязали. Но нямаше гаранция, че ще имаме подобен късмет следващия път. Мис Виена беше по-наблюдателна от всякога. Трябваше да играя по правилата, макар че отчаяно исках да се върна при Райли. Освен това в главата ми звучеше и нейното предупреждение: „Не идвай пак.“ Ако направех дори една погрешна стъпка, можеше да изложа на опасност не само себе си.

В резултат на всичко това, групичката ни трябваше да намали темпото на разузнаване. Изминалата седмица на шпионаж ни беше сближила много: седяхме заедно в общата зала, без да споменаваме дори дума за плановете или откритията, които бяхме направили, нито пък за срещата ни в дървената къщичка в събота вечер. Безгласно се бяхме разбрали следващата събота отново да сме там. Не можехме да се наситим на компанията си, а нервите ни бяха толкова опънати, че или избухвахме в смях без причина, карайки всички да ни хвърлят любопитни погледи, или внезапно потъвахме в също толкова подозрително мълчание.

Най-после съботата дойде и се изтъркаля бавно и нетърпението ни от предстоящото измъкване достигна своя връх. Още на вечеря обаче разбрахме, че не всичко ще мине толкова гладко, колкото си го представяхме. Когато влязохме в трапезарията, видях Харисън, седнал на ръба на масата на учителите, да отговаря незаинтересовано на някакви въпроси, които баща му му задаваше. През по-голямата част от времето обаче той хвърляше погледи към масата, където седяхме с Кармен, Бланк и Ребека. Тъй като той беше в същата посока, както и д-р Спайсър, трябваше да се насиля да не гледам натам и с нищо да не показвам, че очаквам нещо да се случи. От една страна, се радвах, че д-р Спайсър беше тук — присъствието й ми помагаше да се държа хладнокръвно и да не изложа плана ни на опасност. Освен това бях се държала примерно през цялата седмица — бях завъртяла леглото си на обратно, така че откривах на Харисън чудесна гледка към босите ми крака и бях обяснила на д-р Зилинска (напълно искрено) как съм осъзнала незрялото си поведение към момчетата и желанието ми да разчитам на тяхното одобрение, за да се чувствам пълноценна. Казано по този начин, имаше някаква логика, макар че в момента се чувствах твърде некомфортно да ям задушените си картофи с втренчения в мен поглед на Харисън.

— Някаква следа от ключа? — прошепна Кармен.

— Наистина ли смяташ, че той ще ни помогне? — попита също толкова тихо Ребека.

Бланк мълчеше.

— Няма следа засега — отвърнах аз, — и не знам дали наистина ще ни помогне.

Нямахме някаква твърда уговорка все пак. Шансовете да си е променил намеренията бяха много големи, особено след като ме беше нарекъл студена кучка. А можеше и да спази думата си. Което и да беше, скоро щяхме да разберем. Мис Виена обикаляше около масата като надзираваше храненето на всички, така че нямаше как да се промъкна до учителската маса и да го попитам какво става. Той, от друга страна, също нямаше причина да стане и да дойде до масата ни, веднага щяха да заподозрат нещо. Накрая реших да рискувам и отправих въпросителен поглед в неговата посока. Той се изсмя силно на нещо, което баща му казваше, и след това ми намигна. После промърмори нещо и като стана се запъти към масата с храна, после към машината за сода и… нашата маса. Докато минаваше покрай нас, прошепна с ъгъла на устата си:

— Отиди на масата с десертите след пет минути.

— Окей — измърморих аз, гледайки как д-р Спайсър ни наблюдава.

След като се завъртя около десертите, избирайки си дълго парче желатинов пай, той най-накрая се отправи обратно към мястото си. Изчаках още няколко минути и невъзмутимо се запътих към сладкишите. Убедена съм, че желатинът е едно от най-отвратителните изобретения на модерната кулинария. Или поне тук, в „Хидън Оук“. През половината дни беше неовкусен, което те кара да се чувстваш все едно дъвчеш някакъв вид пластмаса, а другата половина от времето имаше остър химически вкус, примесен с кокос, който оставаше върху езика ти часове след като си го изял. Всичко това, разбира се, правеше изборът на Харисън да остави ключа на масата с десертите изключително хитър. Там, така или иначе, почти никой не се приближаваше.

Същите три купички с безвкусно желе бяха наредени една до друга като всяка вечер, без да бъдат докоснати от никого. Всъщност от толкова отдавна не бяха подменяни, а само прибирани и изваждани от фризера, че според мен, ако все пак някой се насилеше да хапне, щеше да умре на място. Щом се приближих достатъчно, се засуетих около масата, правейки се, че ги оглеждам едно по едно, за да си избера. До последната купичка видях малка бележка и ключ. Бавно се наведох, уж помирисвайки кремовете и прочетох бележката:

Иска ми се да можех да дойда с вас. С обич, X.

Имаш проблем с избирането на десерт ли, Карденас?

Беше мис Виена, застанала пред салатите и впила строг поглед в мен. Веднага в главата ми нахлу спомен за това, какво ми се беше случило последния път, когато бях с нея в кухнята, и ме заля вълна на неподправен страх.

— Не, мис Виена — учудващо спокойно казах аз. — Мисля, че си избрах вече.

Видях как очите й зашариха по масата в търсене на някакво провинение. За щастие бях сложила ръката си върху бележката и ключа и като я смачках в дланта си бързо грабнах един от десертите.

— Много добре — каза тя след още няколко секунди. — Изяж го бързо, защото започваме да раздигаме след минути.

— Да, мис Виена.

Усещах изпитателният й поглед върху мен, докато се връщах на масата си. Докато вървях, се стараех да стъпвам само върху черните плочки. Това беше единственият начин, който ми дойде наум, за да подам сигнал до Харисън, че всичко е наред и съм взела ключа.

Убедена бях, че и неговите очи не се отместваха от гърба ми.

Навън беше облачно и влажно и когато най-после се приближихме към падналата къщичка, бяхме мокри до кости и замръзнали. Бланк беше донесла със себе си тетрадка, която започнахме да горим лист по лист. Мислехме си, че ще се стоплим, но се оказа, че всъщност няма как да усетиш каквато и да било топлина от една-единствена горяща страница. Въпреки това беше красиво и нямах търпение да дойде моят ред да запаля един от ъглите на листа и да гледам как оранжевите пламъци осветяват слабо надвисналата тъмна гора над нас.

— Ребека — започнах аз, веднага щом си разказахме една на друга всичко, което бяхме открили през изминалата седмица. — Твой ред е да ни разкажеш защо си тук.

Подадох й торбата, която беше станала нещо като символ на групичката ни и тя извади стария автобусен билет.

— Първо — започна тя, — нямам идея как е второто ми име. Представям се като Ребека Ротко, но всъщност сама си го измислих. Както може би се досещате, татко е зарязал майка ми, след което тя пък ме заряза в сиропиталище. Оттам ме вземаха последователно няколко приемни семейства. Беше кошмар. Нямаш право да се оплакваш, нито да си избереш при кого искаш или не искаш да останеш. Първата ми приемна майка беше добра, малко флегматична и несериозна, но добра жена. Останах при нея, докато не навърших осем годинки. След това ме преместиха при семейство Чейнан и това беше моментът, в който…

Изведнъж главата на Джун се появи на прозореца. Беше вир-вода, косата й беше мазна, залепнала от двете страни на главата й, очите й се бяха превърнали в нещо подобно на синьо-лилави балони, но най-ужасяващи бяха китките й — подути, отекли и в същия нюанс на лилавото.

— Започнали сте без мен, а? — каза тя.

На лицето й нямаше и следа от усмивка.