Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Closers, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 62 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster (2007)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ХОРЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ГЛАСОВЕ
Американска, първо издание
Превод Крум Бъчваров
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова
Формат 84/108/32. Печатни коли 22
ISBN 954-585-653-1
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, „Яворов“, бл. 12-А, вх. 2. тел. 943 76 59, 943 76 89. http://www.bard.bg
Hieronymus, Inc., 2005
История
- — Добавяне
12
След десет минути бяха пред къщата на Верлорън. Кварталът, в който беше живяла Беки, все още изглеждаше приятен и безопасен. Ред Меса Уей бе с широки тротоари и много дървета Повечето къщи бяха големи, с просторни дворове. През шейсетте години тъкмо по-големите имоти бяха привличали хората в северозападния край на града. Четири десетилетия по-късно дърветата бяха пораснали и кварталът имаше вид на сплотена общност.
Домът на семейство Верлорън беше един от малкото с втори етаж. Пак си бе класическо ранчо, но покривът беше повдигнат над двойния гараж. От следственото дело Бош знаеше, че спалнята на Беки е била в дъното над гаража.
Паркираха на отбивката и тръгнаха към входа. Бош натисна звънеца и чу как звънът отеква вътре — единичен тон, някак много далечен и самотен.
Отвори жена, облечена в безформен дълъг син пуловер, който скриваше безформеното й тяло. Носеше сандали с равни подметки. Косата й беше боядисана в червено с прекалено оранжев оттенък. Приличаше на самоделно изпълнение, което не е минало според плановете, но тя или не бе забелязала, или не я беше грижа. В мига, в който вратата се открехна, през процепа се шмугна сива котка и изфуча в предния двор.
— Къде побягна пак, Смоук! — извика жената. После ги погледна. — Какво обичате?
— Госпожа Верлорън? — попита Райдър.
— Да, какво има?
— Ние сме от полицията. Бихме искали да поговорим за дъщеря ви.
Още щом Киз изрече думата „полиция“ и преди да стигне до „дъщеря“, Мюриъл Верлорън вдигна ръце към устата си и реагира така, сякаш тъкмо й съобщаваха за смъртта на Беки.
— Боже Господи! Кажете ми, че сте го заловили! Кажете ми, че сте заловили мръсника, който ми отне момиченцето.
Райдър утешително протегна ръка към рамото й.
— Не е толкова просто, госпожо. Може ли да поговорим вътре?
Жената се отдръпна и ги пусна да влязат. Като че ли шепнеше нещо и Бош си помисли, че се моли. Щом влязоха, Мюриъл затвори вратата, но не и преди още веднъж да извика на избягалата котка.
Вътре миришеше така, като че ли котката не бягаше достатъчно често. Жената ги въведе в грижливо подредена дневна, ала със стари захабени мебели. Във въздуха се носеше специфичната миризма на котешка урина. Бош съжали, че не е поканил Мюриъл Верлорън на разговор в Паркър Сентър, но знаеше, че това щеше да е грешка. Трябваше да разгледат тази къща.
Седнаха един до друг на дивана, а жената се тръшна на един от фотьойлите срещу тях. Хари забеляза отпечатъци от лапи по стъклото върху масичката.
— Какво става? — отчаяно попита тя. — Има ли нещо ново?
— Ами, новото е това, че преразглеждаме случая — отвърна Киз. — Аз съм детектив Райдър, а това е детектив Бош. Работим в отдел „Неприключени следствия“ в Пар-кър Сентър.
На път за къщата двамата се бяха уговорили да действат предпазливо със сведенията, които съобщават на членовете на семейство Верлорън. Докато не се запознаеха с отношенията им, щеше да е по-добре да взимат, отколкото да дават.
— Има ли нещо ново? — настойчиво повтори Мюриъл.
— Тъкмо започваме. В момента проверяваме старата информация. Опитваме се да наберем скорост. Просто решихме да се отбием и да ви кажем, че пак работим по случая.
Жената като че ли се пооклюма. Явно си бе помислила, че след като полицията се появява след толкова години, трябва да има нещо ново. Бош изпита мимолетно угризение, че ще скрие ДНК съответствието — джакпота, — но смяташе, че засега така е по-добре.
— Има някои неща — почна той. — Първо, докато преглеждахме следствените материали, се натъкнахме на тази снимка.
Извади снимката на осемнайсетгодишния Роланд Маки от джоба си и я остави на масичката пред Мюриъл. Тя веднага се наведе да я погледне.
— Не сме сигурни каква е връзката — продължи Хари. - Решихме, че може да разпознаете тоя човек и да ни кажете дали сте го познавали навремето.
Тя безмълвно се взираше в снимката.
— Направена е през хиляда деветстотин осемдесет и осма — прибави Бош.
— Кой е този човек? — попита Мюриъл.
— Не сме сигурни. Казва се Роланд Маки. Има досие с дребни престъпления, извършени след смъртта на дъщеря ви. Не сме сигурни защо снимката му е в делото. Познавате ли го?
— Питахте ли Арт или Рон за това?
Бош понечи да попита кои са Арт и Рон, после се сети.
— Всъщност детектив Грийн отдавна се е пенсионирал и е починал. Детектив Гарсия вече е комисар. Разговаряхме с него, обаче не можеше да ни помогне с Маки. Ами вие? Дали не е бил познат на дъщеря ви? Познавате ли го?
— Може и да е бил. Нещо в него ми се струва познато.
— Сещате ли се откъде го познавате?
— Не, не си спомням. Защо не ми кажете повече? Това може да опресни паметта ми.
Хари хвърли поглед към Райдър. Това не беше съвсем неочаквано, но нещата винаги се усложняваха, когато родителят на жертвата гореше от нетърпение да помогне или просто питаше какво искат да каже. Мюриъл Верлорън бе чакала седемнайсет години правосъдната система да се добере до убиеца на дъщеря й. Беше ясно, че внимателно ще подбира отговорите, за да не попречи по никакъв начин за това. В момента нямаше абсолютно никакво значение дали Маки е истинският убиец. Изтеклите години се бяха отнесли жестоко с нея и с паметта на детето й. Някой трябваше да плати за това.
— Не можем да ви кажем, защото не знаем, госпожо Верлорън — отвърна Бош. — Помислете и ни кажете дали си го спомняте.
Тя тъжно кимна, като че ли смяташе, че това е поредната пропусната възможност.
— Как се издържате, госпожо Верлорън? — попита Райдър.
Това сякаш откъсна Мюриъл от света на спомените и желанията й.
— Продавам разни неща — безразлично заяви тя. — По Интернет.
Двамата зачакаха обяснение, но не получиха.
— Какви неща? — продължи Киз.
— Каквито намеря. Ходя по гаражни разпродажби. Търся разни неща. Книги, играчки, дрехи. Хората купуват какво ли не. Тая заран продадох две халки за салфетки за петдесет долара. Бяха много стари.
— Искахме да попитаме мъжа ви за снимката — обади се Бош. — Знаете ли къде можем да го открием?
Мюриъл поклати глава.
— Някъде в страната на играчките. От много отдавна не съм го чувала.
Възцари се мрачно мълчание. Повечето приюти за бездомници в центъра на Лос Анджелис бяха съсредоточени в края на Квартала на играчките, на няколко преки от фабриките, складовете на едро и магазините за играчки. Не бе необичайно да заварят бездомник, заспал на входа на такъв магазин.
Мюриъл Верлорън всъщност искаше да каже, че съпругът й се е изгубил в света на носещите се по течението човешки отрепки. Беше пропаднал от собственик на ресторант, посещаван от звезди, до бездомен скитник. Само че тук имаше противоречие. Той все още имаше дом. Просто не можеше да живее в него заради случилото се. А жена му никога нямаше да си тръгне оттук.
— Кога се разведохте? — попита Райдър.
— Нямаме официален развод. Мислех си, че Робърт ще се събуди и ще осъзнае, че колкото и далеч да тича, човек не може да избяга от онова, което го е сполетяло. Мислех си, че ще го проумее и ще се прибере. Още не се е прибрал.
— Смятате ли, че сте познавали всички приятели на дъщеря си? — върна си инициативата Бош.
Мюриъл дълго размишлява над този въпрос.
— До сутринта на изчезването й смятах, че ги познавам. Обаче после започнахме да научаваме разни неща. Тя беше имала тайни. Мисля, че това е едно от нещата, които най-много ме измъчват. Не че е имала тайни от нас, а че е смятала за нужно да крие разни работи. Ако ни ги беше казвала, животът ни може би щеше да се развие по друг начин.
— Бременността ли имате предвид?
Тя кимна.
— Какво ви кара да смятате, че това е свързано със смъртта й?
— Просто майчински инстинкт. Нямам доказателство. Просто си мисля, че с това се е започнало.
Бош също кимна. Ала не можеше да обвинява дъщерята за тайните й. На нейната възраст той вече живееше сам. Нямаше представа какви отношения би поддържал с истинските си родители.
— Разговаряхме с комисар Гарсия — рече Райдър. — Той ни съобщи, че преди няколко години ви върнал дневника на дъщеря ви. Пазите ли го?
Мюриъл се сепна.
— Чета го всяка вечер. Нали няма да ми го вземете? Той е моята библия!
— Налага се да го вземем назаем и да го преснимаме. Комисар Гарсия е трябвало да направи копие още навремето, но е пропуснал.
— Не искам да го изгубя.
— Няма, госпожо Верлорън. Обещавам ви. Ще го преснимаме и веднага ще ви го върнем.
— Сега ли го искате? Той е до леглото ми.
— Да, моля.
Мюриъл Верлорън стана и тръгна по коридора, който водеше към лявата половина на къщата. Бош погледна Райдър и повдигна вежди в безмълвен въпрос. Тя сви рамене, което означаваше, че ще го обсъдят по-късно.
— Преди време дъщеря ми искаше да си вземе още една котка — прошепна Хари. — Бившата ми отказа: една й стигала. Сега разбирам защо.
Райдър се усмихна.
Мюриъл се върна с книжка в ръце. Кориците бяха на цветя. „Моят дневник“, гласеше златният релефен надпис. Златната боя се лющеше. Явно често държаха дневника в ръце. Жената го подаде на Райдър и тя направи всичко възможно да покаже уважението си.
— Ако не възразявате, госпожо Верлорън, бихме искали да поогледаме дома ви — каза Бош. — За да свържем онова, което сме видели и прочели в делото, с действителното разположение на къщата. Искам също да хвърля един поглед на задната врата.
Тя посочи с ръка накъде трябва да вървят. Детективите се изправиха.
— Всичко се промени — предупреди ги жената. — По-рано над нас нямаше къщи. От нашата врата човек направо се изкачваше по планинския склон. После го терасираха и сега там има къщи. За милиони долари. Построиха имение на мястото, където откриха момиченцето ми. Мразя го.
Нямаше какво дай отговорят. Бош само кимна и я последва по къс коридор, който водеше до кухнята. В задния двор се излизаше през врата със стъклен прозорец. Мюриъл я отключи и излязоха навън. Озоваха се на стръмен склон, който се изкачваше към евкалиптова горичка. Между дърветата се червенееше покрив на голяма къща.
— По-рано там горе беше съвсем голо — поясни жената. — Имаше само дървета. Сега там са къщите. Има портал. Не ме пускат да се качвам като едно време. Мислят ме за скитница или нещо подобно, защото понякога се качвах и си правех пикник на мястото на Беки.
Бош кимна и за миг се зачуди, че една майка ходи на пикник на мястото, където са убили дъщеря й. Опита се да прогони тази мисъл и проучи релефа наоколо. В доклада за аутопсията се посочваше, че Беки Верлорън е тежала четирийсет и четири килограма. Макар и толкова лека, пренасянето й по този склон трябваше да е било мъчително трудно. Дали можеше да е имало повече от един убиец? Изведнъж си спомни използваното от Бейли Сейбъл множествено число.
Погледна Мюриъл Верлорън — тя стоеше неподвижно и мълчаливо, със затворени очи. Беше наклонила глава, така че късното слънце грееше лицето й. Бош се зачуди дали това е някаква форма на общуване с изгубената й дъщеря. Сякаш усетила, че я наблюдават, тя заговори, без да вдига клепачи.
— Обичам това място. Никога няма да го напусна.
— Може ли да надзърнем в стаята на дъщеря ви? — попита Бош.
Жената отвори очи.
— Само си избършете краката, преди да влезем.
Преведе ги обратно през кухнята и коридора. Стълбището започваше до вратата на гаража, която бе отворена, и Бош зърна очукан микробус, заобиколен от купища кашони и неща, явно събирани от Мюриъл Верлорън при обиколките й на гаражните разпродажби. Освен това забеляза близостта на гаражната врата до стълбището. Не знаеше дали това означава нещо. Ала си спомняше обобщаващия доклад в следственото дело, в който се изтъкваше, че убиецът може да се е скрил някъде в къщата и да е изчакал семейството да заспи. Гаражът изглеждаше най-подходящото място.
Стълбището беше тясно, защото покрай стената чак догоре бяха струпани кашони от гаражни разпродажби. Райдър се заизкачва първа. Мюриъл даде знак на Бош да я последва и докато минаваше покрай нея, му прошепна:
— Имате ли деца?
Той кимна: знаеше, че отговорът му ще я нарани.
— Дъщеря.
Тя също му кимна.
— Никога не я изпускайте от поглед.
Хари не й каза, че тя живее при майка си далеч от погледа му. Само кимна за стотен път и се заизкачва по стълбището.
На втория етаж имаше площадка и две спални с баня помежду им. Стаята на Беки Верлорън се намираше в дъното и прозорците й гледаха към склона.
Вратата бе затворена и Мюриъл я отвори. Влязоха и се озоваха в друго време. Стаята изглеждаше по същия начин като на снимките отпреди седемнайсет години, които бяха видели в следственото дело. Останалата част от къщата беше пълна с боклуци и останки от един разбит живот, ала стаята, в която Беки Верлорън бе спала, разговаряла по телефона и писала в тайния си дневник, си оставаше непроменена. Видът й беше запазен по-дълго от самия живот на момичето.
Хари направи две крачки навътре и безмълвно се огледа. Тук не влизаше даже котката. Въздухът бе чист и свеж.
— Точно както беше в утрото, когато тя изчезна — промълви Мюриъл. — Само дето оправих леглото.
Бош погледна завивката на котенца. Тя се спускаше до набора, който стигаше до пода.
— Със съпруга си сте спели в другата част на къщата, нали?
— Да. Ребека беше на възраст, в която искаше да е самостоятелна. Долу има две спални, и двете в другата част на къщата. Първата й спалня беше долу. Но когато навърши четиринайсет, се премести тук.
Той кимна и продължи да разглежда стаята, преди да зададе следващия си въпрос.
— Често ли се качвате тук, госпожо Верлорън? — попита Райдър.
— Всеки божи ден. Понякога, когато не мога да заспя, а това се случва постоянно, идвам тук и си лягам. Обаче не под завивката. Искам да си остане нейното легло.
Бош усети, че отново кима, като че ли му звучеше логично. Приближи се до тоалетката. В рамката на огледалото бяха пъхнати снимки. На една от тях позна младата Бей-ли Сейбъл. Имаше и самостоятелна фотография на Беки пред Айфеловата кула. Носеше черна барета. Наоколо не се виждаше нито едно от другите деца, които бяха ходили на екскурзията на кръжока по изобразително изкуство.
От друга снимка се усмихваха Беки и едно момче. Като че ли бяха в Дисниленд или просто на кея в Санта Моника.
— Кой е този? — попита той.
Мюриъл се приближи да погледне.
— Момчето ли? Дани Кочоф. Първият й приятел.
Бош кимна. Момчето, чиито родители се бяха преселили на Хаваите.
— Заминаването му й разби сърцето — прибави жената.
— Кога точно се случи това?
— Предишното лято, през юни. Точно след първата й година в гимназията. И неговата втора година. Той беше с една година по-голям.
— Защо семейството му се е преселило, знаете ли?
— Бащата на Дани работеше във фирма за автомобили под наем и го прехвърлиха в нов клон на Мауи. Повишиха го.
Бош погледна Райдър, за да види дали е схванала значението на тази информация. Тя едва забележимо поклати глава. Явно не разбираше. Ала Хари искаше да продължи в тази посока.
— Дани в „Хилсайд“ ли учеше?
— Да, там се запознаха.
Той погледна тоалетката и забеляза евтино преспапие със сняг. С Айфеловата кула. Част от водата се бе изпарила и върхът на кулата стърчеше над повърхността.
— И Дани ли е ходил на кръжок по изобразително изкуство? Той беше ли на екскурзията в Париж?
— Не, семейството му замина преди това — отвърна Мюриъл. — През юни. Кръжокът отиде в Париж през последната седмица на август.
— Двамата с Дани поддържаха ли връзка след това?
— О, да, пишеха си писма и се чуваха по телефона. Отначало главно се обаждаха по телефона, но стана много скъпо. И после започна да се обажда само Дани. Всяка вечер преди лягане. Това продължи почти до… докато тя си отиде.
Бош се пресегна, измъкна снимката от рамката на огледалото и внимателно се вгледа в Дани Кочоф.
— Какво се случи, когато отвлякоха дъщеря ви? Как научи Дани? Как реагира?
— Ами… обадихме се там и казахме на баща му, за да може да му съобщи лошата новина. Предадоха ни, че не я е понесъл добре. Нима можеше да се очаква друго?
— Бащата е казал на Дани. Вие или съпругът ви разговаряли ли сте със самото момче?
— Не, обаче Дани ми прати дълго писмо за Беки, за това колко много означавала за него. Беше много тъжно и мило.
— Разбирам. Той дойде ли на погребението?
— Не. Родителите му решиха, че е по-добре да остане на островите. Заради травмата, нали разбирате? Господин Кочоф ми се обади и каза, че Дани няма да дойде.
Бош се извърна от огледалото и пъхна снимката в джоба си. Мюриъл не забеляза.
— Ами после? — попита детективът. — След писмото, искам да кажа. Той свързвал ли се е с вас? Обаждал ли ви се е?
— Не, оттогава не сме го чували.
— Пазите ли още това писмо? — включи се в разговора Райдър.
— Разбира се. Пазя всичко. Имам цяло чекмедже с писма, които получихме за Ребека. Хората много я обичаха.
— Трябва да вземем това писмо за известно време, госпожо Верлорън — рече Бош. — Освен това по някое време може Да се наложи да прегледаме цялото чекмедже.
— Защо?
— Защото човек никога не знае — отвърна той.
— Защото искаме да проверим всички възможности-прибави Райдър. — Разбираме, че това е мъчително за вас, но ви молим да си спомните какво вършим. Опитваме се да открием човека, който е сторил това с дъщеря ви. Минало е много време, но това не значи, че на някого може да му се размине безнаказано.
Мюриъл Верлорън разсеяно бе вдигнала една декоративна възглавничка от леглото и я притискаше с две ръце към гърдите си. Навярно беше ушита от дъщеря й преди много години. Синьо квадратче с червено филцово сърце в средата. Както я държеше пред себе си, приличаше на мишена.