Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Virgin’s Lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Филипа Грегъри. Любовникът на девицата

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2010

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 978-954-356-070-5

История

  1. — Добавяне

Есента на 1559

Дворът, току-що пристигнал през септември в едно от любимите места на Елизабет, замъка Уиндзор, започна приготовленията за честванията на рождения й ден. Робърт планираше ден, изпълнен с празненства, в който кралицата щеше да бъде разбудена от хористи, лов, организиран със специална хореография на музикално изпълнение, по време на който ловците щяха да спират от време на време, за да й пеят хвалебствени песни, горски нимфи щяха да танцуват, а опитомен елен с гирлянда около врата щеше да отведе кралицата до обяда, подреден в разлистената гора. Вечерта щеше да има голямо празненство, с танци, песни и жива картина, представяща Грациите, със свита от богини и с Диана, символизираща ловджийката Елизабет, поемаща короната.

Почетните дами щяха да танцуват като богини, а придворните дами щяха да бъдат Грациите.

— Коя Грация съм аз? — обърна се Летиша Нолис към Робърт, докато той разпределяше ролите в един тих кът на приемната на кралицата.

— Ако имаше Грация, наречена Неточност, вие щяхте да представлявате именно нея — препоръча той. — Или пък, ако имаше Грация на име Флирт, можехте да представлявате нея.

Тя го стрелна с поглед на една истинска Болейн — обещаващ, предизвикателен, неустоим.

— Аз? — каза тя. — Кокетка ли ме наричате? Ето това вече е истинска похвала.

— Замислях го като обида — каза той, като я щипна по брадичката.

— От такъв майстор в занаята, това е голям комплимент.

Той я чукна с пръст по носа, както би сгълчал някое котенце.

— Ти ще бъдеш Целомъдрието — каза той. — Не мога да устоя.

Тя го погледна, като разтвори широко полегатите си, тъмни очи:

— Сър Робърт! — нацупи се тя. — Не знам какво може да съм направила, че така да ви оскърбя. Първо ме наричате неточна, после ме наричате кокетка, а след това казвате, че не можете да устоите да ми дадете ролята на Целомъдрието. Раздразнила ли съм с нещо ваше благородие?

— Съвсем не. Вие сте наслада за окото ми.

— Обезпокоила ли съм ви?

Робърт й намигна. Беше съвсем сигурен, че нямаше да каже на тази млада жена, че понякога му е трудно да откъсне поглед от нея, когато танцуваше, че веднъж, когато беше танцувал с нея и движението на танца я бе накарало да се озове в обятията му, беше почувствал мигновен, неустоим прилив на желание, толкова силен, колко никога преди в живота си не беше изпитвал за толкова кратък миг.

— Как може една такава малка глезла като вас да обезпокои мъж като мен? — попита той.

Тя повдигна вежди.

— Мога да се сетя за дузина начини. Вие не можете ли? Но въпросът не е как бих го направила: а дали го правя?

— Съвсем не, госпожице Безсрамие.

— Целомъдрие, ако обичате. И какво ще нося? — попита тя.

— Нещо ужасно нескромно — обеща й той. — Ще бъдете във възторзи. Но трябва да го покажете на майка си, за да сте сигурна, че ще одобри. Служителите, отговарящи за гардероба на кралицата, са го приготвили за вас. Доста е неприлично.

— Не трябва ли да дойда и да ви го покажа? — попита го тя предизвикателно. — Мога да дойда в покоите ви преди вечеря.

Робърт хвърли поглед наоколо. Кралицата беше дошла от градината и стоеше в една прозоречна ниша, отделена от останалите, разговаряйки поверително с Уилям Сесил. Младият мъж, избран за съпруг на Летиша, се беше облегнал на стената, със скръстени ръце, с изключително намръщено лице. Робърт прецени, че трябва да приключи този очарователен разговор.

— Съвсем определено няма да идвате в покоите ми — каза той. — Ще се опитате да се държите като дама. Можете да проявите известна любезност към горкия млад Деверьо, нещастния ви годеник, докато отида да поговоря с любимата ни господарка.

— Тоест с вашата любима — каза тя дръзко.

Робърт се поколеба и я погледна сериозно.

— Не превишавайте правата си, мистрес Нолис — каза той тихо. — Вие сте пленителна, разбира се, и баща ви е влиятелен човек, а майка ви — любимка на кралицата, но дори те не могат да ви спасят, ако се открие, че разпространявате скандални клюки.

Тя се поколеба, с напиращ на езика й дързък отговор, но после, пред строгия му поглед и твърдото му изражение, тъмните й очи се сведоха към носовете на ботушите му.

— Съжалявам, сър Робърт, само се шегувах.

— Много добре — каза той и се отдръпна от нея, обзет от нелепото чувство, че макар тя да беше сгрешила, и да се бе извинила, той се беше държал като надут досадник.

Елизабет, в прозоречната ниша, разговаряше приглушено със Сесил и беше толкова погълната от този разговор, че не се оглеждаше из стаята в търсене на Робърт.

— И той замина безпрепятствено?

— Замина, а с него — и вашето съгласие.

— Но нищо писмено.

— Ваша светлост, не можете и да помислите да се отречете от думата си. Казахте, че ако той се опита да завладее шотландския трон и успее, ще се омъжите за него.

— Знам, че го направих — каза тя хладно. — Но ако той загине при този опит, не искам писмо в такъв смисъл да бъде намерено у него.

„Е“, помисли си Сесил, „моята мечта, че тя ще бъде така запленена от него, като е такъв хубавец, може да бъде забравена, щом може да си го представи как умира в защита на нейната кауза, и всичко, което я тревожи, е че той ще носи уличаващи книжа“…

— Нямаше нищо писмено, но вие дадохте думата си, той даде своята, а аз дадох моята — напомни й Сесил. — Обещали сте му да се омъжите за него, ако той отвоюва Шотландия от французите.

— О, да — каза тя, като отвори тъмните си очи много широко. — Да, наистина.

Тя се канеше да се отдръпне от него, но той не отстъпваше.

— Има още нещо, Ваша светлост.

Тя се поколеба.

— Да?

— Имам сведения, че е възможно да посегнат на живота ви.

Тя веднага застана нащрек. Видя как лицето й се изопна от страх.

— Нов заговор? Още един?

— Боя се, че е така.

— Хората на папата?

— Този път не.

Тя треперливо си пое дъх.

— Още колко хора ще тръгнат срещу мен? Това е по-лошо, отколкото беше за Мери, а нея я мразеха всички.

Той не можеше да каже нищо: беше вярно. Мери беше мразена, но никой монарх не беше получавал повече заплахи от сегашната кралица. Цялата мощ на Елизабет се криеше в нейната личност, и твърде много хора смятаха, че ако тя умре, в страната ще се възстановят предишните порядки.

Тя се обърна отново към него:

— Във всеки случай, вие сте заловили мъжете, които са го планирали?

— Имам само доносник. Надявам се, че той ще ми съобщи за по-нататъшното развитие. Но донасям това до вниманието ви на този етап, защото не само вие бяхте заплашена от този заговор.

Тя се обърна, обзета от любопитство:

— Кой друг?

— Сър Робърт Дъдли.

Лицето й пребледня.

— Спирит, не!

„Мили боже, толкова много ли го обича?“, възкликна мислено Сесил. „Приема една заплаха срещу себе си като повод за известна тревога, но когато назовавам него като жертва, по всичко личи, че изпада в смъртен ужас“…

— Всъщност, да. Съжалявам.

Очите на Елизабет бяха широко отворени:

— Спирит, кой би му сторил зло?

Сесил почти чуваше как мислите му се наместват с щракане, докато в ума му се оформяше стратегия:

— Мога ли да ви кажа нещо?

— Елате с мен — каза тя бързо, и сложи длан върху ръката му. — Отведете ме от всички тях.

През кадифето на прорязания си ръкав той почувства топлината на дланта й. „Поти се от страх за него“, помисли си. „Това стигна по-далече, отколкото си мислех, стигна до самото безумие на забранената любов“…

Потупа ръката й, като се опитваше да се овладее и да скрие мислите, които бушуваха като вихър в главата му. Придворните се разделиха пред Сесил и кралицата, той зърна Франсис Нолис със съпругата си, докато дъщеря му скромно разговаряше с младия Уолтър Деверьо, Мери Сидни, братята Бейкън, които разговаряха с чичото на кралицата, херцог Норфолк, няколко мъже от свитата на испанския посланик, дузина зяпачи, двама търговци от Лондон с техните поръчители — нищо извън обичайното, нито едно непознато лице, никаква опасност тук.

Стигнаха до относително усамотената галерия и се отдалечиха от останалите, така че никой да не може да види мрачното страдание, изписано върху лицето й.

— Сесил, кой би могъл да си помисли да му стори зло?

— Ваша светлост, има толкова много хора — каза й той внимателно. — Той никога ли не ви е казвал, че има врагове?

— Веднъж — каза тя. — Веднъж ми каза, че е заобиколен с врагове. Помислих си… помислих си, че има предвид съперници.

— Той не познава и половината от тях — каза Сесил мрачно. — Католиците го обвиняват за промените в църквата. Испанците мислят, че го обичате, и че ако той е мъртъв, ще се омъжите за техния кандидат. Французите го мразят, тъй като той се би на страната на Филип при Сен Кентен, Камарата на общините на Англия го обвинява, че ви отклонява от вашите задължения като кралица, а всички лордове в страната, от Аръндел до Норфолк, са готови да платят, за да го видят мъртъв, защото му завиждат за любовта ви, или го обвиняват за ужасния скандал, който той предизвика около вас.

— Не може да е толкова лошо.

— Той е най-мразеният човек в Англия, и колкото повече ви виждат под негово влияние, толкова по-голяма е опасността за вас. Прекарвам цели дни и нощи в проследяване на заговори срещу вас, но той… — Сесил млъкна насред изречението и печално поклати глава: — Не знам как да го опазя.

Елизабет беше бяла като надиплената си яка — пръстите й подръпваха ръкава му.

— Трябва да се погрижим за охраната му, Спирит. Трябва да го обградим със стражи, трябва да откриете кои са хората, които искат да го наранят, и да ги арестувате, да ги подложите на изтезания, да откриете с кого са в съюз. Не трябва да се спирате пред нищо, трябва да отведете тези заговорници в Тауър и да ги измъчвате, докато ни кажат…

— Собствения ви чичо? — възкликна той. — Половината лордове на Англия? Дъдли е мразен от всички, ваша светлост. Само вие и още половин дузина хора го търпите.

— Той е обичан — прошепна тя.

— Само от сродниците си, и от онези, на които плаща — каза той надменно.

— Нима и вие? — каза тя, като обърна тъмните си очи към него. — Нали не го мразите, Спирит? Трябва да останете негов приятел, та макар и само заради мен. Знаете какво е той за мен, каква радост носи в живота ми. Той трябва да има вашето приятелство. Ако ме обичате, трябва да обичате и него.

— О, аз оставам негов приятел — каза той внимателно. — „Защото не съм такъв глупак, че да оставя вас или него да мислите другояче“.

Тя изпусна разтърсваща въздишка.

— О, господи, трябва да го опазим. Не бих могла да живея, ако… Спирит, трябва да го пазите. Как можем да му осигурим безопасност?

— Само като покажем, че се ползва с по-малко благоволение от ваша страна — отвърна Сесил. — „Внимателно“, помисли си предупредително той. „Внимателно и спокойно сега“. — Не можете да се омъжите за него, принцесо, той е женен, а съпругата му е добродетелна, приятна жена, хубава и с благ нрав. Той никога не може да ви бъде повече от приятел. Ако искате да спасите живота му, трябва да го оставите да си отиде. Той трябва да бъде ваш скъп придворен и началник на вашата конница, но нищо повече.

Тя изглеждаше много измъчена.

— Да го оставя да си отиде?

— Изпратете го у дома, при съпругата му, това ще накара клюките да затихнат. Съсредоточете ума си върху Шотландия и работата, която трябва да свършим за страната. Танцувайте с други мъже, освободете се от него.

— Да се освободя от него? — повтори тя като дете.

Против волята си, Сесил беше трогнат от болката в изражението й.

— Принцесо, това не може да доведе доникъде — каза й той тихо. — Той е женен, не може да зареже съпругата си по никаква причина. Не можете да издадете разрешение за развод, за да удовлетворите собствената си похот. Той никога не може да се ожени за вас. Може и да го обичате, но това винаги ще бъде безчестна и непочтена любов. Не можете да бъдете съпруг и съпруга, не може да бъдете любовници, не бива дори да ви виждат, че го желаете. Ако срещу вас се кажат още скандални неща, това може да ви струва трона; би могло да ви струва дори и живота.

— Животът ми виси на косъм, откакто съм се родила! — Тя се наежи.

— Може да струва неговия живот — бързо смени тактиката Сесил. — Фактът, че проявявате благоволение към него, така открито и така щедро, ще бъде неговата смъртна присъда.

— Вие ще го защитите — каза тя упорито.

— Не мога да го защитя от приятелите и роднините ви — отвърна спокойно Сесил. — Само вие можете да направите това. Сега ви казах как. Знаете какво трябва да правите.

Елизабет сграбчи ръката му.

— Не мога да го оставя да си отиде — каза му тя с тих стон. — Той е единственият… той е единствената ми любов… не мога да го изпратя у дома при съпругата му. Трябва да имате каменно сърце, за да предлагате това. Не мога да го оставя да си отиде.

— Тогава ще подпишете смъртната му присъда — каза той сурово.

Той почувства как тялото й се разтърси от дълбока тръпка.

— Не съм добре — каза тя тихо. — Доведете Кат.

Той я отведе до края на галерията и изпрати един паж да изтича до покоите на кралицата да доведе Кат Ашли. Тя дойде и хвърли един поглед към бледата Елизабет, и друг — към мрачното лице на Сесил.

— Какво става?

— О, Кат — прошепна Елизабет. — Най-лошото, най-лошото.

Кат Ашли пристъпи напред да я защити от погледите на придворните, и бързо я отведе в покоите й. Придворните загледаха любопитно Сесил, който любезно се усмихна на всички.

 

 

Валеше. Сивите капки се стичаха като поток сълзи надолу по стъклата на прозорците с оловни рамки на замъка Уиндзор. Елизабет беше изпратила да повикат Робърт и бе наредила на дамите си да насядат около огъня, докато двамата си говореха на пейката в прозоречната ниша. Когато Робърт влезе в стаята сред вихър от тъмночервено кадифе, кралицата беше сама на пейката в прозоречната ниша, като самотно момиче без приятели.

Той веднага се приближи, поклони се и прошепна:

— Любов моя?

Лицето й беше бяло, а клепачите й — зачервени и възпалени от плач.

— О, Робърт.

Той бързо пристъпи към нея, а после се спря, спомнил си, че не трябва да я сграбчва в прегръдките си пред хора.

— Какво става? — запита настойчиво той. — Придворните смятат, че си се разболяла. Отчаяно исках да те видя. Какво става? Какво ти каза Сесил тази сутрин?

Тя обърна глава към прозореца и докосна с връхчето на пръста си студеното зелено стъкло.

— Предупреди ме — каза тихо.

— За какво?

— Нов заговор, срещу живота ми.

Ръката на Робърт инстинктивно посегна към мястото, където трябваше да е мечът му, но никой мъж не влизаше въоръжен в покоите на кралицата.

— Любов моя, не се страхувай. Независимо колко коварен е заговорът, аз винаги ще те закрилям.

— Не беше само срещу мен — прекъсна го тя. — Не бих се поболяла така от страх, само заради един заговор срещу мен.

— Е? — Тъмните му вежди бяха сключени.

— Искат да убият и теб — каза тя тихо. — Сесил казва, че трябва да се откажа от теб, в името на нашата безопасност.

„Този проклет, лукав, потаен стар лисугер“, изруга мислено Робърт. „Какъв блестящ ход: да използва любовта й срещу мен“…

— В опасност сме — призна й той тихо. — Елизабет, умолявам те, позволи ми да напусна съпругата си и ми разреши да се оженя за теб. Щом станеш моя съпруга и родиш дете от мен, с всички тези опасности ще е свършено.

Тя поклати глава.

— Те ще те унищожат, както и сам ме предупреди. Робърт, ще се откажа от теб.

— Не! — Беше толкова потресен, че проговори твърде високо, разговорът при огнището замлъкна и всички жени погледнаха към него. Той се приближи по-плътно до кралицата: — Не, Елизабет. Това не може да бъде. Не можеш просто да се откажеш от мен, не и когато ме обичаш, и аз те обичам. Не и след като сега сме щастливи. Не и след толкова много години безкрайно чакане на щастието!

Тя се заставяше да се владее; видя я как прехапва устна, за да попречи на очите си да се налеят със сълзи.

— Трябва. Не го прави още по-трудно за мен, любов моя. Мисля, че сърцето ми ще се пръсне.

— Но да ми го кажеш тук! Пред целия двор!

— О, мислиш ли, че можех да ти кажа някъде другаде? Не се владея много, когато съм с теб, Робърт. Трябва да ти го кажа тук, където не можеш да ме докосваш, и трябва да получа честната ти дума, че няма да се опитваш да ме накараш да размисля. Трябва да се откажеш от мен, и да се откажеш от мечтата си за нашата женитба. А аз трябва да се откажа от теб, и трябва да се омъжа за Аран, ако той победи, а в противен случай — за ерцхерцога.

Робърт вдигна глава и се накани да възрази.

— Това е единственият начин да спрем французите — каза тя простичко. — Аран или ерцхерцогът. Трябва да имаме съюзник срещу французите в Шотландия.

— Готова си да ме зарежеш заради едно кралство — каза той горчиво.

— За нищо по-малко — отвърна тя спокойно. — И искам още нещо от теб.

— О, Елизабет, имаш сърцето ми. Какво още мога да ти дам?

Тъмните й очи бяха пълни със сълзи: тя протегна към него трепереща ръка:

— Ще бъдеш ли все още мой приятел, Робърт? Макар че никога повече не можем да бъдем любовници; въпреки че ще трябва да се омъжа за друг мъж?

Бавно, забравил сега за втренчените погледи на дамите, той взе студената й ръка в своята, и наведе глава и я целуна. После коленичи пред нея и вдигна ръце във вековния жест на вярност. Тя се наведе напред и взе вдигнатите му като за молитва ръце в своите.

— Аз съм твой — каза той. — От сърце и душа. Винаги съм бил, тъй като ти си моята кралица, но повече от това: ти си единствената жена, която някога съм обичал, и си единствената жена, която някога ще обичам. Ако искаш да танцувам на сватбата ти, ще го направя възможно най-добре. Ако склониш да ме избавиш от това нещастие, ще се върна към радостта с теб в миг. Аз съм твой приятел до живот, аз съм твой любовник завинаги, аз съм твой съпруг пред Бога. Трябва само да ми заповядаш, Елизабет: сега и завинаги, аз съм твой до смъртта.

И двамата трепереха, взирайки се един в друг, сякаш никога нямаше да могат да се разделят. Кат Ашли бе тази, която намери смелост да ги прекъсне, след дълги минути, в които бяха стояли хванати за ръце и безмълвни.

— Ваша светлост — каза тя тихо. — Хората ще говорят.

Елизабет се раздвижи и пусна Робърт, и той се изправи на крака.

— Добре е да си починете, милейди — каза тихо Кат. Тя хвърли поглед към побелялото, потресено лице на Робърт.

— Тя не е добре — каза. — Това е твърде много за нея. Пуснете я да си върви сега, сър Робърт.

— Дано Бог ви даде добро здраве и щастие — каза той пламенно, и когато Елизабет кимна, той се поклони и излезе от стаята, преди тя да види отчаянието в собственото му изражение.

 

 

Бащата на господин Хейс беше роден като арендатор на фамилията Дъдли, но чрез търговия с вълна се беше издигнал до поста кмет на Чизълхърст. Беше изпратил сина си на училище, а после — да се подготви за адвокат, и когато умря, остави на младия човек малко състояние. Джон Хейс продължи семейната връзка с фамилията Дъдли, като съветваше майката на Робърт по отношение на нейното искане за възвръщане на титлата и имотите, а когато Робърт се издигна на власт и богатството му се увеличи, той управляваше различните клонове на постепенно увеличаващите се делови начинания на Робърт в Лондон и в провинцията.

Ейми често бе отсядала при него в Хейс Корт, Чизълхърст, а понякога Робърт отиваше там при нея, за да води делови разговори с Джон Хейс, да играе комар с него, да ловува в земите му, и да планира вложения та им.

Свитата на Дъдли стигна до къщата около пладне, и Ейми излезе с радост под лъчите на септемврийското слънце, което още беше горещо и ярко.

— Лейди Дъдли. — Джон Хейс й целуна ръка. — Толкова е хубаво да ви видя отново. Госпожа Минчин ще ви отведе до обичайната ви стая, мислехме, че предпочитате стаята с изглед към градината?

— Да — каза Ейми. — Получихте ли вести от милорд?

— Само, че си обещава удоволствието да ви види в рамките на тази седмица — каза Джон Хейс. — Не каза в кой ден — но ние и не очакваме това, нали? — Той й се усмихна.

Ейми отвърна на усмивката му: „Не, защото той едва ли знае в кой ден ще го освободи кралицата“, каза ревнивият глас в главата й. Ейми докосна с пръст броеницата в джоба си.

— Когато и да е свободен да дойде при мен, ще се радвам да го видя — каза тя, обърна се и се качи по стълбите зад иконома.

В къщата влезе госпожа Одингсел, като отметна шапчицата си назад и изтупа праха от полата си. Ръкува се с Джон Хейс: бяха стари приятели.

— Тя изглежда добре — каза той, изненадан, като кимна в посока на спалнята на Ейми. — Чух, че била много болна.

— О, така ли? — каза Лизи с равен тон. — И откъде чу това?

Той се замисли за миг.

— Мисля, че от две места. Някой ми каза в църквата онзи ден, а писарят ми спомена за това в Лондон.

— Казаха ли какво е страданието й?

— Моят писар каза, че е някаква болест в гърдите. Тумор, или израстък, твърде голям, за да се изреже, така казаха. Казаха, че Дъдли може да я зареже, че тя ще се съгласи да отиде в манастир и да анулира брака, защото така и не могла да му роди дете.

Лизи стисна устни така, че те образуваха сурова линия.

— Това е лъжа — каза тя тихо. — Кой смятате, че ще има интерес от разпространяването на такава лъжа? Че съпругата на Дъдли е болна и не може да бъде излекувана?

За миг той я гледаше напълно удивен.

— Това е опасна тема, госпожо Одингсел. Бях чул, че въпросът е стигнал много далече…

— Чули сте, че те са любовници?

Той се огледа бързо из собствената си празна стая, сякаш никъде не беше безопасно да се говори за кралицата и Дъдли, дори ако имената им не се споменаваха.

— Чух, че той се готви да напусне съпругата си и да се ожени за дамата, за която говорим, и че тя има властта и желанието, за да му позволи да го стори.

Тя кимна.

— Изглежда всички мислят така. Но няма основания, и никога не може да има.

Той се замисли за миг.

— Ако се знае, че е твърде болна, за да роди деца, тя може да се оттегли — прошепна той.

— Или ако всички смятат, че е болна, тогава никой няма да бъде изненадан, ако тя умре — каза Лизи, с още по-нисък глас.

Джон Хейс възкликна потресено и се прекръсти.

— Божичко! Госпожо Одингсел, трябва да сте луда да намеквате такова нещо. Не мислите наистина това! Той никога не би направил такова нещо, не и сър Робърт!

— Не зная какво да мисля. Но със сигурност знам, че навсякъде, където минавахме — от Абингдън до тук — се носеха клюки за негово благородие и кралицата, и се говори, че милейди е смъртно болна. В един хан съдържателката ме попита дали имаме нужда от лекар, още преди да бяхме слезли от конете. Всички говорят за болестта на нейно благородие, и за любовната история на милорд. Затова не знам какво да мисля, освен, че в момента някой си е отворил много работа.

— Не и негово благородие — каза той твърдо. — Той никога не би й сторил зло.

— Не знам нищо повече — повтори тя.

— Но ако не е той, кой би разпространявал такъв слух, и с каква цел?

Тя го погледна решително.

— Кой би подготвил страната за неговия развод и повторен брак? Единствено жената, която иска да се омъжи за него, предполагам.

 

 

Мери Сидни бе седнала пред огнището в покоите на брат си в Уиндзор: една от новите му невръстни хрътки беше на пода в краката й, и гризеше носа на ботуша й за езда. С другия си крак тя разсеяно почесваше кученцето по корема.

— Остави го на мира, ще го разглезиш — нареди Робърт.

— Той не ме оставя на мира — отвърна тя. — Махай се от мен, чудовище такова! — Тя отново побутна с крак кученцето и то се присви от удоволствие, че му е обърнала внимание.

— Трудно е да си представиш, че е чистокръвен — отбеляза Робърт, като подписа едно писмо и го остави настрани, а после дойде до огнището и придърпа едно столче от другата страна. — Има такива долнопробни вкусове.

— И преди ми се е случвало породисти кученца да точат лиги в краката ми — каза сестра му с усмивка. — Не е признак на лош произход да ми се възхищават.

— И наистина е така — каза той. — Но би ли нарекла своя съпруг сър Хенри „кученце с долно потекло“?

— Никога в лицето му — усмихна се тя.

— Как е кралицата днес? — попита той по-сериозно.

— Все още много разстроена. Снощи не можа да яде, а тази сутрин пи само затоплен ейл и не хапна нищо. Разхожда се сама в градината в продължение на час, и се върна с доста разсеян вид. Кат непрекъснато влиза и излиза от спалнята й с горещи напитки, а когато Елизабет се облече и излезе, не говореше, нито се усмихваше. Не се занимава с никакви дела, не желае да вижда никого. Сесил крачи наоколо със сноп писма, и нищо не може да бъде решено. А някои хора казват, че ще изгубим войната в Шотландия, защото тя вече се е отчаяла.

Той кимна.

Тя се поколеба.

— Братко, трябва да ми кажеш. Какво ти каза тя вчера? Изглеждаше, сякаш сърцето й се къса, а сега изглежда полумъртва.

— Тя се отказа от мен — каза той кратко.

Мери Сидни ахна и вдигна ръка към устата си.

— Невъзможно!

— Но е така. Тя ме помоли да остана неин приятел, но знае, че трябва да се омъжи. Сесил я е предупредил да стои настрана от мен, и тя е приела съвета му.

— Но защо сега?

— Първо слуховете, а после — заплахите срещу мен.

Тя кимна.

— Слуховете са навсякъде. Собствената ми камериерка дойде при мен с някаква история за Ейми, и за отрова, и цяла поредица долни клеветнически лъжи, от които ми се изправи косата.

— Нареди да я нашибат с камшик.

— Ако си беше измислила историите, щях да го направя. Но тя само повтаряше онова, което се говори на всеки уличен ъгъл. Направо е позорно какво разправят хората за теб, и за кралицата. Твоят паж е бил нападнат в конюшните онзи ден, знаеше ли?

Той поклати глава.

— Не за пръв път. Момчетата казват, че няма да носят ливреята на нашия дом, ако ходят в Лондон. Те се срамуват от нашия герб, Робърт.

Той се намръщи.

— Не знаех, че е толкова лошо.

— Моята прислужница ми каза, че има мъже, които се кълнат, че по-скоро биха те убили, отколкото да те видят как се жениш за кралицата.

Робърт кимна.

— Ах, Мери, това не би могло никога да се случи. Как би могло? Аз съм женен.

Тя изненадано вдигна глава.

— Мислех, че ти… и тя… имате някакъв план? Мислех, че може би…

— Ти си толкова лоша, колкото и тези хора, които си представят развод, и смърт, и детрониране! — каза той с усмивка. — Всичко това са глупости. Кралицата и аз имахме лятна любовна афера, която се състоеше само от танци и турнири, и обсипани с цветя поляни, а сега, когато лятото свърши и идва зимата, трябва да посетя Джон Хейс с Ейми, страната трябва да влезе във война с Шотландия — Сесил го предрече: и е прав. Кралицата трябва да се прояви наистина като такава; тя беше кралица на Камелот, сега трябва да бъде кралица в смъртно опасната действителност. Тя имаше своето спокойно и свободно лято, сега трябва да се омъжи, за да подсигури безопасността на кралството. Изборът й падна върху Аран, ако той успее да извоюва за нея Шотландия, или, в противен случай, на ерцхерцога, като най-добрият избор за безопасността на страната. Каквото и да е чувствала към мен през юли, тя знае, че трябва да се омъжи за единия от тях до Коледа.

— Наистина ли? — Мери беше удивена.

Той кимна.

— О, Робърт, нищо чудно, че тя седи и се взира пред себе си, и не казва нищо. Сигурно й се къса сърцето.

— Да — каза той нежно. — Сърцето й може да бъде разбито. Но тя знае, че това трябва да се направи. Тя няма да измени на страната си сега. Никога не й е липсвала смелост. Тя е готова да пожертва всичко за страната си. Със сигурност ще пожертва мен и любовта си към мен.

— А ти можеш ли да понесеш това?

Лицето на брат й беше толкова мрачно, та си помисли, че никога не го беше виждала такъв, откакто излезе от Тауър и се сблъска с позора.

— Трябва да го посрещна като мъж. Трябва да намеря куража, който и тя трябва да намери. В известен смисъл ние още сме заедно. Нейното и моето сърце ще бъдат разбити заедно. Ще имаме тази оскъдна утеха.

— Ще се върнеш ли при Ейми?

Той сви рамене.

— Никога не съм я напускал. Разменихме си няколко гневни думи при последната ни среща, и тя може би е била разстроена от клюките. В гнева си и в гордостта си, аз се зарекох, че ще я напусна, но тя не ми повярва дори за миг. Тя не отстъпи от позицията си и ми каза в лицето, че сме женени и никога не можем да се разведем. И аз знаех, че е права. В сърцето си знаех, че никога не мога да се разведа с Ейми. Какво е сторила някога, за да ме оскърби? И знаех, че никога няма да отровя клетата жена или да я бутна в кладенеца! Така че какво друго можеше да се случи, освен кралицата и аз да прекараме едно лято, изпълнено с флиртове и целувки… да! Признавам за целуването… — добави той с усмивка. — И още неща. Много приятно, много сладко, но винаги, винаги безцелно. Тя е кралица на Англия, аз съм началник на нейната конница. Аз съм женен, а тя трябва да се омъжи, за да спаси кралството.

Той хвърли поглед през рамо. В очите на сестра му имаше сълзи.

— Робърт, толкова се страхувам, че никога няма да обичаш друга, освен Елизабет. Ще трябва да изживееш остатъка от живота си, обичайки я.

Той й отправи иронична усмивка.

— Вярно е. Обичам я от детинство, а в тези последни месеци се влюбих, по-дълбоко и по-истински, отколкото някога съм смятал за възможно. Мислех се за коравосърдечен, и въпреки това откривам, че тя е всичко за мен. Всъщност, обичам я толкова много, че ще я оставя да си отиде. Ще й помогна да се омъжи за Аран или за ерцхерцога. Само така тя ще бъде в безопасност.

— Ще се откажеш от нея заради собствената й безопасност?

— Каквото и да ми струва.

— Боже мой, Робърт, никога не съм си мислила, че можеш да бъдеш толкова…

— Толкова какъв?

— Толкова безкористен!

Той се засмя.

— Благодаря ти!

— Наистина го мисля. Да помогнеш на жената, която обичаш, да се омъжи за друг, е наистина самоотвержена постъпка. — Тя замълча за миг. — И как ще го понесеш? — запита нежно.

— Ще запазя скъп спомен как съм обичал красива млада кралица в най-първата година на нейното царуване — каза той. — През златното лято, когато тя се възкачи на престола в разцвета на младостта и красотата си, и си мислеше, че може да направи всичко — дори да се омъжи за човек като мен. И ще се прибера у дома при съпругата си и ще напълня детската стая с наследници, и ще кръстя всичките момичета Елизабет.

Тя притисна ръкав към очите си.

— О, мой най-скъпи братко.

Той покри ръката й със своята:

— Ще ми помогнеш ли да направя това, Мери?

— Разбира се — прошепна тя. — Разбира се, ще направя всичко.

— Иди при испанския посланик, Де Куадра, и му кажи, че кралицата се нуждае от помощта му за окончателното уреждане на брака с ерцхерцога.

— Аз ли? Но аз почти не го познавам.

— Няма значение. Той познава нас, от фамилията Дъдли, достатъчно добре. Иди при него, сякаш идваш направо от кралицата, не по моя молба. Кажи му, че тя е сметнала, че не може да се обърне пряко към него, не и след това лято, когато даваше противоречиви сигнали по отношение на плана. Но ако той е склонен да дойде при нея и отново да й направи предложение, тя веднага ще каже „да“.

— Това ли е желанието на самата кралица? — попита Мери.

Той кимна.

— Тя иска да покаже на всички, че не съм бил отхвърлен, че остава моя приятелка, че обича мен, а също и теб. Тя иска фамилията Дъдли да посредничи за тази женитба.

— Голяма чест е да отнеса такова съобщение — каза тя тържествено. — А също и голяма отговорност.

— Кралицата сметна, че е редно това да не излиза извън семейството. — Той се усмихна. — Жертвата е моя, ти си вестителят, и делото е свършено от нас двамата заедно.

— А какво ще стане с теб, когато тя се омъжи?

— Тя няма да ме забрави — каза той. — Обичахме се твърде много и твърде дълго, че да се отвърне от мен. А сега ние и двамата с теб ще бъдем възнаградени от нея и от испанците за вярната служба. Така е редно да се постъпи, Мери, не се съмнявам. Това й осигурява безопасност и ме поставя извън обсега на лъжливите езици… и на по-лоши неща. Не се съмнявам, че има хора, които искат да ме видят мъртъв. Това осигурява безопасност както на нея, така и на мен.

— Ще отида утре — обеща му тя.

— И му кажи, че идваш от нея, по нейно нареждане.

— Ще го направя — каза тя.

 

 

Сесил, който бе седнал до огнището си в полунощната тишина на двореца, се надигна от стола си, за да отговори на дискретно почукване на вратата. Мъжът, който влезе в стаята, отметна назад черната си качулка и отиде до огъня да сгрее ръцете си.

— Дали ви се намира чаша вино? — попита той с лек испански акцент. — Тази мъгла по реката ще ми докара пристъп на треска. Ако през септември е толкова влажно, какво ще е посред зима?

Сесил наля виното и покани с жест мъжа да се настани на един стол до огъня. Постави нов пън в пламъците.

— По-добре ли е така?

— Да, благодаря ви.

— Сигурно е интересна тази новина, за да ви накара да излезете в такава студена нощ — отбеляза Сесил, без да се обръща конкретно към някого.

— Само това, че лично кралицата е предложила брак на ерцхерцога.

Реакцията на Сесил беше напълно удовлетворяваща. Той рязко вдигна глава, със зашеметено изражение.

— Кралицата е предложила брак?

— Чрез посредник. Не знаехте ли за това?

Сесил поклати глава, отказвайки да отговори. За Сесил информацията беше валута и, за разлика от Грешам, той смяташе, че във валутата на информацията няма нито добри, нито лоши монети. Всичко беше ценно.

— Познавате ли посредника? — попита той.

— Лейди Мери Сидни — каза мъжът. — Една от дамите на самата кралица.

Сесил кимна: може би това бе леката вълна, предизвикана от камъка, който бе хвърлил.

— И лейди Мери е отправила предложение?

— Предложила ерцхерцогът да пристигне веднага да посети кралицата, сякаш в израз на вежливост. Тя да приеме предложение за брак по време на тази визита. Условията да бъдат изготвени веднага, а сватбата да се състои до Коледа.

Лицето на Сесил беше като застинала маска.

— А негово превъзходителство как прие това предложение?

— Сметна, че това може да се направи сега или никога — каза рязко мъжът. — Смята, че тя се надява да спаси репутацията си, преди по неин адрес да се кажат по-лоши неща. Смята, че тя най-сетне се вразумява.

— Каза ли това на глас?

— Продиктува ми го да го преведа шифровано, за да го изпратя на крал Филип.

— Едва ли ми носите препис от писмото?

— Не смея — каза кратко мъжът. — Той не е глупак. Рискувам живота си дори и като ви казвам това.

Сесил пренебрегна опасността с махване на ръка.

— Лейди Мери без съмнение щеше да ми каже на сутринта, ако вече не бях узнал за това от самата кралица.

Мъжът изглеждаше малко обезсърчен.

— Но дали би ви казала, че моят господар писа на ерцхерцога същата тази вечер, за да му препоръча веднага да направи тази визита? Че Каспар фон Бройнер е повикал австрийски юристи да изготвят брачния договор? Че този път вярваме, че кралицата говори сериозно и сме задвижили нещата? А ерцхерцогът трябва да пристигне до ноември?

— Не, това са добри новини — каза Сесил. — Нещо друго?

Мъжът доби замислено изражение.

— Това е всичко. Да дойда ли отново, когато имам още новини?

Сесил пъхна ръка в чекмеджето на писалището си и извади малка кожена кесия.

— Да. Това е засега. А колкото до книжата ви, ще бъдат изготвени за вас… — той направи пауза.

— Кога? — попита мъжът нетърпеливо.

— Когато бракът бъде официално сключен — каза Сесил. — Всички можем да отдъхнем спокойно в леглата си, когато той се състои. Коледа ли казахте?

— Самата кралица назова Коледа като свой сватбен ден.

— Тогава ще ви дам книжата, позволяващи престоя ви в Англия, когато вашият господар, ерцхерцогът, бъде назован за консорт на Елизабет.

Мъжът сведе глава в знак на съгласие, а после се поколеба, преди да си тръгне.

— Винаги имате кесия за мен в онова чекмедже — каза той любопитно. — Очаквате ли ме да дойда, или толкова много хора ви докладват, че държите заплащането им в готовност?

Сесил, чиито доносници сега наброяваха повече от хиляда, се усмихна.

— Само вас — каза той със сладък гласец.

 

 

Робърт пристигна в Хейс Корт през септември, в мълчаливо и сериозно настроение, с мрачно лице.

Ейми, която го наблюдаваше от един прозорец на горния етаж, си помисли, че не бе виждала лицето му така посърнало, откакто се беше прибрал у дома от обсадата на Кале, когато Англия беше изгубила последната си опора във Франция. Тя слезе бавно долу, питайки се какво ли беше изгубил сега.

Той тъкмо слизаше от коня си: поздрави я с бегла целувка по бузата.

— Милорд — поздрави го Ейми. — Неразположен ли сте?

— Не — каза той кратко. На Ейми й се искаше да се вкопчи в него, да се наслади на докосването му, но той внимателно я побутна настрани. — Пусни ме, Ейми, мръсен съм.

— Нямам нищо против!

— Но аз имам.

Той се обърна: приятелят му Джон Хейс слизаше по парадната стълба.

— Сър Робърт! Стори ми се, че чух коне!

Робърт тупна Джон по гърба.

— Няма нужда да питам как си — каза той весело. — Напълняваш, Джон. Очевидно не ловуваш достатъчно.

— Но вие изглеждате ужасно. — Приятелят му беше разтревожен. — Болен ли сте, сър?

Робърт сви рамене.

— Ще ти кажа по-късно.

— Дворцов живот? — каза Джон, досещайки се бързо.

— По-лесно ще е да танцувам волта в ада, отколкото да оцелея в Лондон — уточни Робърт. — Между Нейна светлост и сър Уилям Сесил, и придворните дами от покоите на кралицата, и Частния съвет, направо ми се вие свят още от зори, когато стана, за да нагледам конюшните, та чак до полунощ, когато мога най-сетне да напусна двора и да си легна.

— Елате и изпийте чаша ейл — предложи Джон. — Разкажете ми всичко за това.

— Воня на коне — каза Робърт.

— О, кого го е грижа?

Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха към къщата. Ейми се готвеше да ги последва; но после изостана и ги остави да продължат. Помисли си, че може би съпругът й ще почувства облекчение, ако можеше да поговори насаме с приятеля си, и може би щеше да му бъде по-лесно, ако нейното присъствие не го караше да бъде сдържан. Но се промъкна след тях и седна на дървения стол в коридора, пред затворената врата, така че да е там да го посрещне, когато излезе.

 

 

Ейлът подобри донякъде настроението на Робърт, а след това той се изми с топла, ароматизирана вода и се преоблече в чисти дрехи. Една хубава вечеря завърши промяната. Госпожа Минчин беше прочута с разточителството си икономка. Към шест вечерта, когато четиримата — сър Робърт, Ейми, Лизи Одингсел и Джон Хейс — седнаха да изиграят една игра на карти, негова светлост беше възвърнал обичайното си дружелюбно настроение и лицето му не беше така изпито. Когато падна нощта, той вече си беше пийнал, и Ейми осъзна, че няма да чуе нищо смислено от него тази вечер. Легнаха си заедно, и тя се надяваше, че ще се любят, но той просто се извърна, покри раменете си със завивките, и потъна в дълбок сън. Ейми, която лежеше будна в тъмнината, си помисли, че не бива да го буди, тъй като е уморен, а и във всеки случай, тя никога не подхващаше първа любенето им. Желаеше го, но не знаеше откъде да започне — гладкият му неподатлив гръб не реагира на предпазливото й докосване. Самата тя се извърна и загледа лунната светлина, която проникваше през пролуките в капаците на прозорците, заслуша се в тежкото му дишане, и си спомни своя дълг пред Бога: да обича съпруга си независимо от обстоятелствата. Реши да му бъде по-добра съпруга на сутринта.

— Искаш ли да дойдеш на езда с мен, Ейми? — любезно попита Робърт на закуска. — Трябва да поддържам ловния си кон във форма, но днес няма да се отдалечавам твърде много или да яздя твърде бързо.

— Бих искала да дойда — каза тя веднага. — Но не мислиш ли, че ще вали?

Той не слушаше: беше обърнал глава и нареждаше на слугата си да приготви конете.

— Извинявай, не те чух?

— Само казах, че се боя, че ще завали — повтори тя.

— Тогава ще се върнем вкъщи.

Ейми пламна и се изчерви, мислейки си, че беше прозвучала като глупачка.

По време на ездата положението не беше много по-добро. Не можеше да измисли да каже нищо освен най-очевидните банални реплики за времето и за нивите от двете им страни, докато той яздеше с мрачно лице, с разсеян поглед, приковал очи върху пътеката пред тях, но без да вижда нищо.

— Добре ли си? — попита тихо Ейми, когато потеглиха към къщи. — Изобщо не приличаш на себе си.

Той я погледна, сякаш бе забравил, че е там.

— О, Ейми. Да, съвсем добре съм. Малко съм разтревожен от събитията в двора.

— Какви събития?

Той се усмихна, сякаш го разпитваше дете.

— Нищо, за което трябва да се тревожиш.

— Можеш да ми кажеш — увери го тя. — Аз съм твоя съпруга, искам да знам, ако нещо те измъчва. Заради кралицата ли е?

— Тя е в голяма опасност — каза той. — Всеки ден има вести за нов заговор срещу нея. Никога не е имало кралица, която да е толкова обичана от половината хора, и въпреки това — толкова мразена от другата половина.

— Толкова много хора смятат, че тя няма право на трона — отбеляза Ейми. — Казват, че тъй като е незаконородена, престолът е трябвало да бъде наследен от Мери, кралицата на шотландците, и в такъв случай сега кралствата щяха да бъдат обединени, без война, без промяната в църквата, без бедите, които носи Елизабет.

Робърт потисна изненадата си.

— Ейми, какво си мислиш? Това, което ми говориш, са предателски приказки. Дай боже никога да не кажеш подобно нещо на някой друг. И не бива никога да го повтаряш, дори пред мен.

— Това е само истината — отбеляза Ейми спокойно.

— Тя е миропомазаната кралица на Англия.

— Собственият й баща я обяви за незаконородена, и това решение не беше анулирано — изтъкна съвсем разумно Ейми. — Дори самата тя не го отхвърли.

— Няма съмнение, че тя е негова законна дъщеря — каза рязко Робърт.

— Извини ме, съпруже, но съвсем определено има съмнение — каза вежливо Ейми. — Не те виня за това, че не желаеш да го видиш, но фактите са си факти.

Робърт беше зашеметен от увереността й.

— За бога, Ейми, какво те е прихванало? С кого си говорила, та ти е напълнил главата с тези глупости?

— С никого, разбира се. Кого виждам освен твоите приятели? — попита тя.

За миг той си помисли, че тя говори саркастично, и я погледна остро, но лицето й беше спокойно, усмивката й — сладка както винаги.

— Ейми, говоря сериозно. Из цяла Англия режат езиците на хора за по-дребни неща от онова, което каза.

Тя кимна.

— Колко жестоко от нейна страна да изтезава невинни хора за това, че не са изрекли нищо друго, освен истината.

Известно време яздиха мълчаливо: Робърт беше напълно объркан от внезапния бунт в собствения си дом.

— Винаги ли си мислела така? — попита той тихо. — Макар винаги да си знаела, че я подкрепям? Че съм горд да й бъда приятел?

Ейми кимна.

— Винаги. Никога не съм мислила, че нейните претенции за престола са най-основателни.

— Никога не си ми казвала нищо.

Тя го стрелна с лека усмивка:

— Никога не си ме питал.

— Щях да се радвам да узная, че имам предател в дома си.

Тя нададе лек смях.

— Имаше време, когато ти беше предателят, а аз бях онази, която мислеше правилно. Времената са се променили, не ние.

— Да, но не е зле един мъж да знае, ако жена му крои предателство.

— Винаги съм смятала, че тя не е истинската наследница, но мислех, че тя е най-добрият избор за страната, досега.

— Защо, какво се е случило сега? — запита той.

— Тя се обръща против истинската религия и подкрепя протестантските бунтовници в Шотландия — каза Ейми направо. — Хвърли в тъмница всички епископи, освен онези, които бяха принудени да отидат в изгнание. Вече няма църква, само изплашени свещеници, които не знаят какво да правят. Това е открито нападение над религията на нашата страна. На какво се надява тя? Да направи Англия и Шотландия, Уелс и Ирландия изцяло протестантски? Да бъде съперник на самия Свети Отец? Да създаде своя собствена Свещена империя? Папа в рокля ли иска да бъде? Нищо чудно, че не се омъжва. Кой би могъл да понесе такава съпруга, каквато ще стане тя?

— Истинската религия? — възкликна Робърт. — Ейми, ти си била протестантка през целия си живот. Оженихме се с църковна служба по молитвеника на крал Едуард, в негово присъствие. С кого си говорила, че ти е напълнил главата с такива идеи?

Тя го погледна с обичайното си кротко изражение.

— Не съм говорила с никого, Робърт. И нашият дом беше папистки през всичките години от царуването на кралица Мери. Прекарвах дълго време в размисли, знаеш ли. В дългите часове, които прекарвам сама, нямам какво друго да правя, освен да мисля. Пътувам из страната и виждам какво правят Елизабет и нейните служители. Виждам унищожаването на манастирите и бедността на църковните земи. Тя докарва стотици хора до просешка тояга, оставя бедните и болните без приюти. Монетите, които сече, не струват почти нищо, а църквите й не могат дори да отслужват литургия. Никой, който погледне Англия, управлявана от Елизабет, не може да я смята за велика кралица. Донесла ни е единствено беди.

Тя направи пауза, виждайки ужасеното му изражение.

— Не говоря така с никой друг — успокои го тя. — Помислих си, че ще е безопасно да споделя мислите си с теб. И исках да говоря с теб за епископа на Оксфорд.

— Епископът на Оксфорд може да изгние в ада! — избухна той. — Не можеш да ми говориш по тези въпроси. Не е подобаващо. Ти си протестантка, Ейми, като мен. Родена и възпитана като протестантка. Като мен.

— Родена съм католичка, както и ти, после бях протестантка, когато крал Едуард бе на престола — каза тя спокойно. — А после бях римокатоличка, когато на трона беше кралица Мери. Променях се и се променях отново. Точно както и ти. А баща ти се отрече от протестантското си вероизповедание и го нарече огромна грешка, нали? Хвърли вината за всички беди на страната върху своята ерес, точно това бяха думите му. Тогава всички бяхме католици. А сега ти искаш да си протестант, и искаш аз да бъда протестантка, просто защото тя е такава. Е, аз не съм.

Най-после той долови нотка, която му даде ключа към нея.

— Ах, ти ревнуваш от нея.

Ръката на Ейми се плъзна към джоба, за да докосне хладните мъниста на броеницата й.

— Не — каза тя овладяно. — Зарекох се, че няма да изпитвам ревност към никоя жена на света, най-малко пък към нея.

— Винаги си била ревнива жена — каза той искрено. — Това е твоето проклятие, Ейми — и моето.

Тя поклати глава.

— Тогава обезсилих проклятието: няма да ревнувам никога повече.

— Именно твоята ревност те води до тези опасни размишления. И цялата тази теология е просто маска за ревнивата ти омраза към нея.

— Не е така, милорд. Зарекох се, че ще се откажа от ревността.

— О, признай го — каза той, усмихнат. — Това не е нищо друго, освен женска злоба.

Тя дръпна поводите на коня си, спря и го погледна твърдо, така че той трябваше да срещне очите й:

— Защо, какъв повод имам за ревност? — запита тя.

За миг Робърт се изпълни с гняв, раздвижвайки се на седлото: конят му започна да нервничи, когато той изопна юздата.

— Какъв повод имам? — настоя тя отново.

— Сигурно си чула разни приказки за нея и мен?

— Разбира се. Предполагам, че цялата страна е чула.

— Това сигурно те е накарало да ревнуваш: би накарало всяка жена да ревнува.

— Не и ако можеш да ме увериш, че това е неоснователно.

— Не е възможно да мислиш, че с нея сме любовници!

Той го обърна на шега.

Ейми не се засмя: дори не се усмихна.

— Няма да го мисля, ако можеш да ме убедиш, че не е вярно.

Беше стиснала здраво броеницата в джоба си: струваше и се като въже, което можеше да я спаси да не се удави в дълбините на този опасен разговор.

— Ейми, невъзможно е да мислиш, че съм неин любовник и кроя планове да се разведа с теб, или да те убия, както твърдят сплетниците!

Тя все още не се усмихваше.

— Ако ме увериш, че слуховете са лъжливи, няма да им обръщам внимание — каза тя спокойно. — Разбира се, че съм ги чула, и те са много ясни и неприятни.

— Те са крайно цинични и неверни — каза той дръзко. — И ще си помисля много лоши неща за теб, Ейми, ако се вслушваш в тях.

— Не ги слушам: слушам теб. Сега слушам много внимателно. Можеш ли да ми се закълнеш в честта си, че не си влюбен в кралицата и че никога не си мислил за развод?

— Защо изобщо ме питаш?

— Защото искам да знам. Искаш ли развод, Робърт?

— Та нима ти би се съгласила на развод, ако някога ти предложа подобно нещо? — попита той любопитно.

Очите на Ейми се стрелнаха към лицето му и той я видя как побеля като платно, сякаш й беше прилошало. За миг тя застина на коня си пред него, с леко отворена уста, ахна и после, много бавно, докосна коня си с малката си пета и го насочи по пътеката към къщи.

Робърт я последва:

— Ейми…

Тя не спря, нито обърна глава. Той осъзна, че никога преди не я беше повиквал по име, без тя да отговори веднага. Ейми винаги идваше, когато я повикаше, в повечето случаи беше до него много преди да я повика. Струваше му се много странно и неестествено, че малката Ейми Робсарт се отдалечава от него със смъртнобледо лице.

— Ейми…

Тя продължи непоколебимо, без да поглежда нито надясно, нито наляво, и определено — без да поглежда назад да види дали я следва. Продължи да язди мълчаливо по целия път до вкъщи, а когато стигна до двора на конюшнята, подаде поводите на коняря и влезе мълчаливо в къщата.

Робърт се поколеба, а после я последва нагоре по стълбите до спалнята им. Не знаеше как да се справи с тази непозната, нова Ейми. Тя влезе в стаята им и затвори вратата: той почака да я чуе дали ще превърти ключа в ключалката. Ако залостеше вратата, за да не може той да влезе, той можеше да се ядоса, ако го заключеше отвън, той беше в законното си право да разбие вратата, имаше законно право да я набие — но тя не го стори. Затвори вратата, не я заключи. Той пристъпи напред и отвори вратата, което беше негово право, и влезе.

Тя беше седнала на обичайното си място до прозореца, загледана навън, както правеше толкова често в очакване да го види.

— Ейми — каза той тихо.

Тя обърна глава.

— Робърт, стига вече. Трябва да знам истината. Отвратена съм до дън душа от лъжи и слухове. Искаш ли развод, или не?

Беше толкова спокойна, че той — неспособен да го повярва — изпита искрица надежда.

— Ейми, какво ти се върти в ума?

— Искам да знам дали искаш да се освободиш от нашия брак — каза тя спокойно. — Аз навярно не съм съпругата, от която се нуждаеш, сега, когато стана такъв важен човек. Това ми стана ясно през последните месеци. А и Бог още не ни е благословил с деца — добави тя. — Дори само тези причини могат да бъдат достатъчни. Но ако дори половината клюки са верни, тогава е възможно кралицата да те приеме за свой съпруг, ако си свободен. Никой Дъдли не може да устои на такова изкушение. Баща ти щеше да свари съпругата си жива в масло за подобен шанс, а той я обожаваше. Затова те питам: моля те, кажи ми честно, искаш ли развод?

Робърт бавно осъзна какво казваше тя: бавно го осени разбирането, че тя се беше подготвяла за това; но вместо Да почувства, че това е шансът му, той почувства как ярост и смущение се надигат в него като буря.

— Вече е твърде късно — избухна той. — Боже мой! Да ми кажеш това сега! Няма полза да се вразумяваш сега, след всичките тези години, твърде късно е. Твърде късно е за мен!

Сепната, Ейми вдигна поглед към него, потресена от потиснатата жестокост в гласа му:

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме отхвърли — изплака той: истината избликна от него в страданието му. — Тя ме обичаше и го знаеше, искаше да се омъжи за мен, и аз исках да се оженя за нея, но тя трябва да има съюзник за война срещу Франция, и ме отхвърли заради ерцхерцога или онова пале Аран.

Възцари се ужасено мълчание.

— Затова ли си тук? — попита тя. — И затова ли си толкова мрачен и мълчалив?

Той се отпусна на пейката в прозоречната ниша и сведе глава: почти му се струваше, че може да се разплаче като жена.

— Да — каза кратко. — Защото за мен всичко приключи. Тя ми каза, че трябва да бъде освободена и аз се отказах от нея. Не ми остана нищо освен теб: независимо дали си подходящата жена или не, независимо дали имаме деца или не, независимо дали ще пропилеем останалата част от живота си заедно и ще умрем, мразейки се един друг, или не.

Ръката му се вдигна към устата, той заби зъби в кокалчетата на пръстите си, в опит да се възпре да каже още нещо.

— Нещастен си — отбеляза тя.

— Никога, през целия си живот, не съм бил в по-лошо положение — каза той кратко.

Тя не каза нищо, и след няколко мига Робърт се овладя, преглъщайки скръбта си, и вдигна глава да я погледне.

— Бяхте ли любовници? — попита тя много тихо.

— Какво значение има сега?

— Но бяхте ли? Мисля, че сега можеш да ми кажеш истината.

— Да — каза той безизразно. — Бяхме любовници.

Ейми се изправи и той вдигна поглед към нея, както бе застанала пред него. На фона на яркия прозорец лицето й беше обвито в сянка. Не можеше да види изражението й. Не можеше да разбере какво си мисли. Но гласът й бе по-спокоен от всякога.

— Тогава трябва да ти кажа: допусна много сериозна грешка. Грешка по отношение на моята природа, и на това какви оскърбления съм готова да понеса, грешка по отношение на самия себе си и на това как би трябвало да живееш. Трябва да си наистина луд, щом ми правиш такова признание, надявайки се че аз може да проявя съчувствие. Именно аз, която съм най-наскърбена от това; аз, която знам какво е да обичаш безответно. Аз, която знам какво е да пропилееш цял живот в обич. Ти си глупак, Робърт, а тя наистина е блудница, както смята половината страна. Тя ще трябва да измисли друга съвсем нова религия, за да оправдае раната, която ми нанесе, и гибелта, до която отведе теб. Тя те докара до грях и те изложи на опасност, докара тази страна до ръба на разрушението, до разочарование и нищета, а е едва в първата година на царуването си. Какви злодеяния ще предприеме, преди всичко да свърши?

После тя отдръпна полите си от него, сякаш й беше непоносимо той да докосне дори крайчеца на роклята й, и излезе от стаята, която деляха.

 

 

Студената ноемврийска мъгла се стелеше по реката. Кралицата, загледана надолу към забулената в мъгла Темза от високите прозорци на Уайтхол, потръпна и се загърна малко по-плътно с поръбената си с кожа роба.

— Пак е много по-добре от Удсток — усмихна й се Кат Ашли.

Елизабет направи гримаса:

— По-добре, отколкото затворничество в Тауър — каза тя. — По-добре от много места. Но не и по-добре от средата на лятото. Тук е смразяващо студено и убийствено скучно. Къде е сър Робърт?

Кат не се усмихна.

— Още гостува на жена си, принцесо.

Елизабет приведе рамене.

— Няма нужда да гледаш така, Кат. Имам право да знам къде е началникът на моята конница. И имам право да очаквам от него да присъства в двора.

— А той има право да вижда съпругата си — каза упорито Кат. — Да го оставите да си отиде беше най-доброто дело, което сте вършили, принцесо. Знам, че е болезнено за вас, принцесо, но…

Лицето на Елизабет беше изпито от мисълта за тази загуба.

— Не е добро дело: поздравленията ти са твърде подранили — каза тя намусено. — Това е жертва, която трябва да правя отново и отново, всеки ден. Това не беше работа за един ден, Кат: през всеки един ден от живота си трябва да живея без него и да знам, че той живее без мен. Всяка сутрин се събуждам и знам, че не мога да му се усмихна и да го видя как ме гледа с любов. Всяка нощ си лягам да спя, копнееща до болка по него. Не виждам как ще го понеса. Минаха петдесет и един дни, откак го отпратих от себе си, а все още съм болна от любов към него. Болката изобщо не отслабва.

Кат Ашли погледна младата жена, която познаваше от момиче.

— Той може да ви бъде приятел — каза тя утешително. — Не е нужно да го губите изцяло.

— Не приятелството му е това, което ми липсва — каза рязко Елизабет. — А той. Самата му личност. Присъствието му. Искам сянката му да пада върху стената ми, искам неговия мирис. Не мога да ям без него. Не мога да върша делата на кралството. Не мога да чета книга, без да го попитам какво мисли, не мога да чуя мелодия, без да ми се прииска да му я изпея. Сякаш целият живот, и цвят, и топлина, са изтекли като кръв от света, когато той не е с мен. Не ми липсва моят приятел, Кат. Липсват ми моите очи, не мога да виждам без него. Без него съм сляпа.

Вратите се отвориха и влезе Сесил с мрачно лице.

— Сър Уилям — каза Елизабет без особена топлота в гласа. — Носите лоши новини, ако мога да преценя правилно.

— Просто новини — каза той с неутрален тон, докато Кат Ашли се отдалечи от двамата.

— Става въпрос за Ралф Садлър — каза той кратко, назовавайки името на техния агент в Бърик. — Изпратил е нашите пари, общо хиляда крони, на протестантските лордове, и лорд Ботуел, протестант-изменник, който служи на кралица Мари дьо Гиз, го е пресрещнал и ги е откраднал. Не можем да си ги получим обратно.

— Хиляда крони! — Тя бе ужасена. — Това е почти половината от всичките пари, които събрахме за тях.

— И постъпихме правилно. Протестантските лордове продават дори ножовете и сребърните си съдове, за да въоръжат войските си. И кой би помислил, че Ботуел ще дръзне да предаде своите събратя лордове? Но загубихме парите, и — което е по-лошо от загубата — сега кралицата регентка ще узнае, че въоръжаваме нейните врагове.

— Бяха френски крони, а не английски монети — каза тя бързо, припряно изричайки лъжа. — Можем да отричаме всичко.

— Дадени са от нашия човек в Бърик, сър Ралф Садлър. Те едва ли могат да се съмняват, че парите са били наши.

Елизабет беше ужасена.

— Сесил, какво ще правим?

— Това е достатъчно основание французите да ни обявят война. С тази постъпка само им дадохме конкретен повод.

Тя се обърна и се отдалечи от него, като разтриваше с пръсти кожичките на ноктите си.

— Няма да ми обявят война — каза тя. — Не и докато мислят, че ще се омъжа за един Хабсбург. Няма да се осмелят.

— Тогава ще трябва да се омъжите за него — притисна я той. — Те ще трябва да разберат, че женитбата ще се състои. Ще трябва да обявите годежа си и да определите датата на сватбата си: Коледа.

Изражението й беше мрачно.

— Значи нямам избор?

— Знаете, че нямате. Той вече се готви да дойде в Англия.

Тя се опита да се усмихне.

— Ще трябва да се омъжа за него.

— Ще трябва.

 

 

Когато се върна, Робърт Дъдли завари двора в трескаво оживление. Херцог Йохан Финландски беше пристигнал, за да представи кандидатурата на своя господар, принц Ерик Шведски, и пръскаше пари и обещаваше услуги на всеки, който бе готов да подкрепи предложението му за брак към кралицата.

Елизабет, сияеща от престорена радост, танцуваше с него, разхождаше се и разговаряше с посланика на ерцхерцога, оставяйки и двамата объркани и озадачени по отношение на действителните й намерения. Когато Сесил я дръпна настрани, усмивката падна от лицето й като смъкната маска. Вестите от Шотландия бяха мрачни. Лордовете протестанти се бяха разположили на лагер пред замъка Лийт, с надеждата да изтощят от глад хората на регентката, преди от Франция да пристигнат подкрепления, но замъкът беше непревземаем, кралицата регентка вътре разполагаше с добри запаси, а французите щяха да пристигнат скоро. Никой не вярваше, че шотландците ще удържат обсадата. Те бяха армия, свикнала да постига победи чрез бързи атаки, липсваше им дисциплина за една продължителна война. А сега всички бяха наясно, че това е война, а не някакъв дребен и незначителен бунт. Това беше истинска, гибелна война, и крехкото веселие на двора не можеше да скрие тревожността, възцарила се в него.

Елизабет поздрави Робърт любезно, но хладно, и дори за миг не го покани да остане насаме с нея. В отговор той й отправи ленива, сладка усмивка и се държеше на разстояние.

— Завинаги ли свърши всичко между вас? — попита го Мери Сидни, като премести поглед от кралицата, седнала много изправена в стола си, наблюдавайки танците, към мрачното лице на брат си, който наблюдаваше Елизабет.

— Не изглежда ли така? — попита той.

— Очевидно е, че вече и двамата избягвате всякаква близост. Ти вече никога не оставаш насаме с нея — каза тя. — Питах се как се чувстваш.

— Като мъртвец — каза той простичко. — Всеки ден се събуждам и знам, че ще я видя, и въпреки това не мога да й шепна на ухото, или да докосна ръката й. Не мога да я изкуша да се махне от заседанията със съветниците си, не мога да я отмъквам от другите. Всеки ден я поздравявам като непозната и виждам болката в очите й. Всеки ден я наранявам със студенината си, а тя ме унищожава със своята. Да бъда далече от двора е толкова лошо, колкото и да съм близо до нея. Студенината между нас убива и двама ни, а аз не мога дори да й кажа, че ми е жал за нея.

Той хвърли за кратко поглед към потресеното лице на сестра си, а после погледна отново към кралицата.

— Толкова е самотна — каза. — Виждам я как едва се сдържа да не се разпадне. Толкова се страхува. И аз знам това, а не мога да й помогна.

— Страхува се? — повтори Мери.

— Страхува се за собствения си живот, страхува се за страната си, и сигурно е безкрайно ужасена, че ще трябва да ни въвлече във война с французите. Старата кралица Мери воюва с французите, те я победиха и унищожиха репутацията й. А сега те са по-силни, отколкото бяха тогава. И този път войната ще е на английска земя, в Англия.

— Какво ще прави тя?

— Ще отлага колкото може по-дълго — предрече Робърт. — Но обсадата трябва да приключи по един или друг начин, а после какво?

— А ти какво ще правиш?

— Ще я наблюдавам от разстояние, ще се моля за нея, ще усещам липсата й като смъртоносна болка.

 

 

В средата на ноември въпросът на Робърт получи отговор. Дойде най-лошата новина: войските на френската кралица регентка бяха изхвърчали като буря от капана в замъка Лийт и бяха отблъснали протестантските си мъчители обратно в Стърлинг. Регентката отново държеше Единбург, от името на своята дъщеря, Мери, кралица на шотландците, и протестантската кауза в Шотландия беше напълно сразена.