Жълтите нарциси в Кембриджшър бяха цъфнали и се ширеха като килим от кремаво и златисто в полята край реката, а косовете пееха в живите плетове. Ейми Дъдли излизаше на езда с госпожа Удс всяка сутрин. Тя се оказа очарователна гостенка, възхищаваше се на техните пълни с овце пасища и притежаваше познания за реколтата от сено, която започваше да се показва в зелено през сухата, бледа зимна трева.

— Сигурно копнеете за собствено имение — отбеляза госпожа Удс, докато яздеха през горичка от млади дъбове.

— Надявам се, че ще купим едно — каза Ейми щастливо. — Фличъм Хол, близо до стария ми дом. Моята мащеха ми пише, че скуайър Саймс е готов да продава, а аз винаги съм харесвала този имот. Баща ми казваше, че би дал цялото си състояние за него. Преди няколко години се надяваше да го купи за Робърт и мен, но после… — тя млъкна насред изречението. — Както и да е, надявам се, че ще можем да го вземем сега. Има три хубави парцела гориста земя, и две чисти реки. Има няколко хубави крайречни ливади на мястото, където реките се събират, а на по-високата земя почвата може да дава добра реколта, главно ечемик. По-високите поля, разбира се, са пасища за овцете, и познавам стадото. Яздя там още от детството си. Милорд харесваше вида на мястото, и мисля, че щеше да го купи, но когато започнаха бедите ни… — Ейми отново замълча насред изречението. — Както и да е — каза по-весело. — Помолих Лизи Одингсел да му пише, за да му съобщи, че имотът се продава, и чакам отговора му.

— И не сте ли го виждали, откакто кралицата наследи трона? — попита госпожа Удс невярващо.

Ейми отмина забележката със смях.

— Не! Не е ли скандално? Мислех, че той ще си дойде у дома за Дванайсетата нощ, той всъщност обеща, че ще го направи, но тъй като е началник на конницата, отговаряше за всички празненства в двора, и имаше толкова много работа. Кралицата язди или излиза на лов всеки ден, знаете. Той трябва да управлява конюшните й, и да се справя също и с всички дворцови забавления, поетични драми и балове, и празненства, и всичко останало.

— Не искате ли да се присъедините към него?

— А, не — каза Ейми решително. — Отидох с него в Лондон, когато баща му беше жив и цялото семейство беше в кралския двор, и беше ужасно!

Госпожа Удс се засмя.

— Защо, какво му беше толкова ужасното?

— През по-голямата част от деня няма какво друго да правиш, освен да безделничиш и да водиш празни разговори — каза искрено Ейми. — Мъжете, разбира се, си имат делата на Частния съвет и парламента, които да обсъждат, и безкрайното домогване до пенсии, постове и благоволение. Но за жените остава само службата в покоите на кралицата, и всъщност нищо повече. Много малко дами се интересуват от делата на кралството, а и без друго никой мъж не би поискал мнението ми. Трябваше по цели дни да седя със свекърва си, а тя не се интересуваше от никого, освен от своя съпруг, херцога, и синовете си. Всичките четирима братя на съпруга ми бяха с блестящи умове, и много предани един на друг, а той има и две сестри, лейди Катрин и Мери…

— Която сега е лейди Сидни?

— Да, тя. Те всички мислят, че сър Робърт е истинско божество, и затова никоя жена нямаше да е достатъчно добра за него. Най-малко пък аз. Всички те ме смятаха за глупачка, и когато най-сетне ми позволиха да си тръгна, аз вече бях напълно съгласна с тях.

Госпожа Удс се разсмя заедно с Ейми.

— Какъв кошмар! Но вие сигурно сте имали собствени мнения, били сте в семейство, което се е намирало в самото сърце на властта.

Ейми направи лека гримаса:

— В това семейство човек много бързо се научаваше, че ако има мнения, които не са в съгласие с тези на херцога, е по-добре да не ги изразява гласно — каза тя. — Макар че съпругът ми потегли срещу нея, аз винаги съм знаела, че кралица Мери е истинската кралица, и винаги знаех, че нейната вяра ще възтържествува. Но за мен и за Робърт, беше по-добре, ако пазя за себе си мислите и вярата си.

— Но какво изпитание за силата на духа! Никога да не спориш, когато те са толкова надменни и нетърпящи възражение!

Ейми се изкикоти.

— Нямам думи да го опиша — каза тя. — А най-лошото от всичко е, че сър Робърт не е такъв. Когато за пръв път го срещнах в къщата на баща ми, той беше още момче, толкова мил и любящ. Смятахме да си купим малко имение и да държим овце, а той щеше да развъжда коне. А ето ме тук, и още го чакам да се прибере у дома.

— Винаги съм копнеела да отида в двора — отбеляза госпожа Удс в изпълнената с копнеж пауза. — Господин Удс ме заведе веднъж да видя старата кралица, докато се хранеше, и беше много величествено.

— Отнема цяла вечност — каза рязко Ейми. — И храната е винаги студена, а през половината време е толкова лошо приготвена, че всички се връщат в собствените си покои и поръчват да им приготвят храна там, за да могат да хапнат нещо хубаво. Не е позволено да държиш собствени ловни кучета, и не можеш да имаш повече слуги, отколкото позволява лорд–канцлерът на краля, и трябва да спазваш установените дворцови часове… да ставаш късно и да си лягаш късно, когато вече си толкова уморен, че ти се иска да умреш.

— Но този живот задоволява лорд Робърт? — отбеляза остро госпожа Удс.

Ейми кимна и обърна коня си към къщи.

— Засега. Той още от рождение е живял в дворците с кралското семейство. Живял е като принц. Но знам, че в сърцето си той все още е младият мъж, в когото се влюбих, който не искаше нищо повече, освен малко добра земя за пасища, за да развъжда красиви коне. Знам, че трябва да вярвам на това — каквото и да ми струва.

— Но какво ще стане с вас? — попита внимателно госпожа Удс, като подкара коня си редом с този на по-младата жена.

— Не губя вяра — каза упорито Ейми. — Чакам го и вярвам, че той ще се прибере у дома при мен. Омъжих се за него, защото го обичах такъв, какъвто е. А той се ожени за мен, защото ме обичаше такава, каквато съм. И когато тази кралица и това царуване вече престанат да бъдат толкова нови, когато всички пенсии и постове бъдат разграбени, а всички привилегии — разпределени, тогава, когато има нужното време, той ще дойде у дома при мен, и аз ще бъда там, в нашата прекрасна къща, с красивите жребчета, родени от кобилите на полето, и всичко ще бъде така, както трябва да бъде.

Флиртът на Елизабет с Филип Испански чрез тайни лични писма стигна достатъчно далече, за да разтревожи Уилям Сесил, стигна достатъчно далече, за да обезпокои и Катерина Нолис. Но Мери Сидни, която разговаряше приглушено с любимия си брат Робърт Дъдли, беше спокойна.

— Уверена съм, че тя само го осигурява като съюзник — каза тя тихо. — И се забавлява, разбира се. Тя има нужда да получава постоянно нечие възхищение.

Той кимна. Яздеха заедно, прибирайки се бавно вкъщи от лов, по време на който бяха отпуснали юздите: и двата коня бяха запотени и се задъхваха. Пред тях кралицата яздеше с Катерина Нолис от едната си страна и новодошъл, миловиден млад мъж — от другата. Робърт Дъдли го беше огледал добре и не беше разтревожен. Елизабет никога нямаше да бъде омаяна от едно хубаво лице — тя имаше нужда от мъж, който да й спре дъха.

— Съюзник срещу Франция? — предположи той.

— Такъв е моделът — каза тя. — Филип ни подкрепи срещу Франция, когато превзеха Кале, ние го подкрепихме, когато французите заплашваха Нидерландия.

— Иска ли Елизабет той да остане неин приятел, за да може тя да тръгне срещу шотландската регентка? — попита той. — Харесва ли й планът на Сесил да подкрепи шотландските протестанти? Казва ли нещо, когато е спокойна и насаме с вас, жените? Прави ли планове за война, както Сесил твърди, че трябва?

Мери поклати глава.

— Тя е като кон, нападнат от мухи. Не може да бъде спокойна. Понякога, изглежда, си мисли, че е редно да им помогне, споделя вярата им, и съзнава, разбира се, че французите са най-голямата заплаха за нашия мир. Но в други моменти твърде много се страхува да предприеме първия ход срещу един миропомазан монарх. Страхува се какви врагове може да разгневи тук. Освен това е в постоянен ужас, че някой ще дойде да я убие тайно, с нож. Не смее да направи нищо, с което би увеличила броя на враговете си.

Той се намръщи.

— Сесил е напълно сигурен, че Франция е най-голямата опасност за нас, и че трябва да се бием с французите сега, докато самите шотландци се обръщат срещу господарите си. Това е подходящият момент за нас, докато те ни призовават на помощ.

— Сесил ще предпочете тя да се омъжи за Аран — предположи Мери. — Не за Филип. Сесил мрази испанците и папизма повече от всеки друг, макар че винаги говори толкова спокойно и така премерено.

— Виждала ли си някога Аран?

— Не, но Катерина Нолис говори много хубави неща за него. Казва, че е красив и умен, и, разбира се, единствено Мери, кралицата на шотландците, има по-голямо основание от него да претендира за престола на Шотландия. Ако кралицата се омъжи за него и той победи регентката и заеме престола, тогава техният син ще обедини двете кралства.

Тя видя как лицето на Дъдли потъмнява.

— Той е най-голямата опасност за нас — каза той, и тя знаеше, че не говори за опасността, заплашваща Англия, а за опасността, която застрашаваше самите тях.

— Тя те харесва повече от всеки друг мъж в двора — каза Мери, като се усмихваше. — Все повтаря колко си умел и колко си красив. Непрекъснато го отбелязва, и дори най-младите придворни дами знаят, че ако искат да й доставят удоволствие, само трябва да кажат колко добре яздиш, или колко добре гледани са конете, или какъв чудесен вкус имаш по отношение на облеклото. Летиша Нолис се държи направо неподобаващо за девойка, когато говори за теб, а кралицата се смее.

Беше смятала, че той ще се засмее, но лицето му още беше навъсено.

— Каква полза ми носи това, след като имам съпруга? — попита той. — И освен това Елизабет няма да се омъжи в разрез с интересите на трона.

Думите му така я потресоха, че замлъкна напълно.

— Какво? — попита тя.

Той срещна зашеметения й поглед с откровено изражение:

— Елизабет няма да сключи брак, който противоречи на политиката, каквито и да са желанията й — каза той рязко. — А и аз не съм свободен.

— Но разбира се, че не! — заекна тя. — Робърт, братко, знаех, че си неин фаворит — целият свят може да види това! Всички се шегуваме с кралицата, че има очи само за теб. Половината мъже в двора те мразят за това. Но никога не съм си представяла, че мислиш за нещо повече.

Робърт сви рамене:

— Разбира се, че мисля за това — каза той простичко. — Но не мога да си представя как би могло да ми се случи. Аз съм женен мъж и съпругата ми не е особено здрава, но няма вероятност тя да умре през следващите двайсет години, а аз не бих й го пожелал. Елизабет е Тюдор до мозъка на костите. Тя ще иска да се омъжи както заради власт, така и от любов, точно както направи сестра й, точно както винаги правеше баща й. Аран ще бъде блестящ съпруг за нея, той може да обедини шотландците срещу французите и да ги победи в Шотландия, след това може да се ожени за нея и да превърне Англия и Шотландия в едно непобедимо кралство. После ще ме отпрати.

Мери Сидни стрелна брат си с нервен, кос поглед.

— Но ако това е най-добре за Англия? — предположи тя свенливо. — Тогава може би е редно да вземем страната на Аран? Дори ако това е в противоречие с личните ни желания? Ако това е най-добре за Англия?

— Няма Англия — каза той грубо. — Не както я разбираш ти. Не съществува цялост, която да познава себе си под името Англия. Съществува само една общност от изтъкнати фамилии: ние, фамилиите Хауърд, Пар, Сесил, с изгледи за успех, фамилиите Пърси, Невил, Сиймор, и най-разбойническото племе от всички тях: Тюдорите. Това, което е добро за Англия, е добро за най-влиятелната от всички фамилии, а най-влиятелната от всички фамилии е тази, която се справя най-добре със собствените си дела. Това е, в което вярваше баща ни: това беше планът, който той имаше за нас. Сега най-влиятелната фамилия в страната са Тюдорите, не толкова отдавна това бяхме ние. Отново ще бъдем ние. Изчаквай, докато постигнеш най-доброто за нашето семейство, сестро, както правя аз, и Англия ще има полза.

— Но каквито и планове да правиш за семейството ни, не можеш да се надяваш да се ожениш за кралицата — каза тя, с много нисък глас. — Знаеш, че не можеш. Налице е Ейми… а и самата кралица не би го направила.

— Няма смисъл да бъдеш фаворитът, освен ако не се издигнеш до положението на първи човек в страната — каза Робърт. — Независимо от титлата, която получаваш.

Точно толкова внезапно, колкото беше пристигнала в къщата на семейство Удс, в средата на март Ейми им каза, че трябва да ги напусне.

— Толкова съжалявам, че заминаваш — каза топло госпожа Удс. — Надявах се, че ще бъдеш тук достатъчно дълго, за да посрещнем заедно началото на май.

Ейми беше разсеяна поради щастието, което я бе обзело.

— Ще дойда и някоя друга година, ако мога — каза тя бързо. — Но сър Робърт току-що ме повика да се срещна с него в Камбъруел. Братовчедите на майка ми, семейство Скот, имат къща там. И, разбира се, трябва да замина веднага.

Госпожа Удс ахна:

— За Камбъруел? Да не би той да смята да отидете в Лондон? Ще те заведе ли в двора? Ще видиш ли кралицата?

— Не знам — каза Ейми, като се смееше от удоволствие. — Мисля, че може би иска да купи за нас къща в Лондон, за да може да кани на гости приятелите си. По-рано неговото семейство притежаваше Сайън Хаус, може би тя ще му я даде отново.

Госпожа Удс притисна ръце към бузите си:

— Този огромен дворец! Ейми! С какво величие се сдобива той. Колко важна ще станеш. Не трябва да ни забравяш. Пиши ми и ми разкажи всичко, когато отидеш в двора.

— Ще го направя! Ще ви пиша и ще ви разказвам всичко! Какви дрехи носи кралицата, и кой е с нея, и всичко.

— Може би тя ще те вземе за своя придворна дама — каза госпожа Удс: пред погледа й се разкриваха видения за важното положение на Ейми. — Сестра му е в двора, на служба при нея, нали?

Ейми веднага поклати глава.

— О, не! Не бих могла да го направя. Той не би го поискал от мен. Знае, че не мога да понасям дворцовия живот. Но ако разполагахме с Фличъм Хол за цялото лято, бих могла да живея с него в Лондон през зимата.

— Определено мисля, че би могла! — изкикоти се госпожа Удс. — Но как стои въпросът с роклите ти? Имаш ли всичко, което ти е нужно? Мога ли да ти дам нещо назаем? Знам, че вероятно съм ужасно демодирана…

— Ще си поръчам всичко ново в Лондон — заяви Ейми със сдържана радост. — На милорд винаги му харесваше да харча малко състояние за дрехи, когато той беше на върха на славата си. А ако видя някакъв плат, от който може да стане хубав плащ за езда за вас като този, който имам, непременно ще ви го изпратя.

— О, моля те, направи го — каза госпожа Удс, и в ума й изплуваха видения как благодарение на приятелството им Ейми я представя в бляскавото дворцово обкръжение. — А аз ще ти изпратя ягоди, веднага щом узреят. Обещавам.

Госпожа Одингсел подаде глава покрай вратата: вече беше облякла пътното си наметало, с вдигната качулка, за да се предпази от студения утринен въздух.

— Милейди? — запита тя. — Конете чакат.

Госпожа Удс нададе лек вик:

— Какво бързане!

Но Ейми вече беше почти излязла през вратата.

— Не мога да отлагам — милорд ме вика. Ако съм забравила нещо, ще изпратя човек да го вземе.

Госпожа Удс я изпрати навън до чакащите коне.

— И непременно ела пак — каза тя. — Може би ще мога да те посетя в Лондон. Може би ще те посетя в новата ти лондонска къща.

Чакащият коняр повдигна Ейми, качи я на седлото и тя хвана юздите. Наведе се и се усмихна лъчезарно на госпожа Удс.

— Благодаря ви — каза тя. — Прекарах тук толкова весело. А когато милорд и аз се настаним в новата си къща, ще дойдете да ми погостувате.

Сесил написа на Елизабет една от паметните си бележки, собственоръчно, само за нейните очи.

„Дворецът Уайтхол

На двайсет и четвъртия ден на март

Относно постоянната Ви кореспонденция с Филип Испански.

1. Филип Испански е предан на вярата си католик и ще очаква съпругата му да следва неговото вероизповедание. Ако Ви казва нещо в различен смисъл, той лъже.

2. Той може да ни защити от Франция в настоящото опасно положение с Шотландия, но освен това ще ни въвлече във война с Франция при продиктувани от него условия и в услуга на собствената му кауза. Напомням Ви, че нямаше да атакуват Кале, ако не беше той. И той няма да ни помогне да го спечелим обратно.

3. Ако се омъжите за него, ще изгубим подкрепата на англичаните от протестантското вероизповедание, които го мразят.

4. И няма да спечелим подкрепата на англичаните католици, които също го мразят.

5. Той не може да се ожени за Вас, тъй като беше женен за Вашата полусестра, освен ако не разполага с разрешение от папата. Ако признаете властта на папата да постанови това, то тогава ще трябва да приемете неговото постановяване, че бракът между Вашия баща и Катерина Арагонска е бил действителен, в който случай собствената Ви майка не е била нищо повече от любовница на краля и Вие ще бъдете смятана за незаконородена.

И следователно, няма да сте законна престолонаследница.

Защо тогава да се жени за Вас?

6. Всяко дете, родено на крал Филип Испански, ще бъде възпитано като католик.

7. Това ще е Вашето дете. Ще сте поставила католически принц на трона на Англия.

8. Очевидно няма да се омъжите за крал Филип, следователно в един момент ще трябва да го зарежете.

9. Ако чакате твърде дълго, ще накарате най-могъщия мъж в Европа да изглежда като невероятен глупак.

10. Това няма да е благоразумен ход.“

— Толкова съжалявам — обърна се със сладък глас Елизабет към граф Фериа, испанския посланик. — Но е невъзможно. Възхищавам се на вашия господар неизказано много.

След месеци на неуверени брачни преговори с жена, към която винаги беше хранил неприязън и недоверие, граф Фериа се поклони ниско, надявайки се да задържи разговора в границите на благоразумието и на дипломатически приемлив език.

— Както ви се възхищава и той, ваша светлост — каза посланикът. — Ще бъде опечален от решението ви, но винаги ще бъде ваш приятел и приятел на страната ви.

— Аз съм еретичка, нали разбирате — каза припряно Елизабет. — Напълно отричам властта на папата. Всички знаят, че е така. Невъзможно е кралят да се ожени за мен. Бих го поставила в неловко положение.

— Тогава той ще бъде ваш брат — каза графът. — Ваш любящ брат, какъвто е бил винаги.

— Би било напълно, напълно невъзможно — повтори Елизабет, още по-искрено от преди. — Моля ви, съобщете му за моята скръб и моето съжаление.

Кланяйки се ниско, графът тръгна да излиза от приемната колкото можеше по-бързо, преди тази непостоянна млада кралица да постави в неловко положение и двама им. Вече виждаше как в очите й се събират сълзи, а устата й трепереше.

— Ще му пиша веднага — каза той утешително. — Той ще разбере. Ще разбере напълно.

— Толкова съжалявам! — изплака Елизабет, когато посланикът бързо тръгна заднешком към двойните врати. — Моля ви, кажете му, че съм преизпълнена със съжаление!

Той вдигна сведената си в поклон глава.

— Ваша светлост, не мислете повече за това — каза. — Никой не е изрекъл обида, и никой не се е обидил. Това е въпрос, по който и двете страни могат да изпитват съжаление, това е всичко. Вие си оставате най-добрият приятел и съюзник, когото Испания би могла да желае.

— Ще бъдем ли съюзници винаги? — попита умолително Елизабет, притиснала носната си кърпичка към очите. — Можете ли да ми обещаете това от името на господаря си? Че винаги ще бъдем съюзници?

— Винаги съюзници — изрече той задъхано.

— И ако се нуждая от помощта му, мога да разчитам на него? — Тя беше на косъм да рухне, когато вратите най-после се отвориха зад него. — Каквото и да се случи в бъдеще?

— Винаги. Гарантирам го от името на господаря си.

Като продължаваше да се кланя, той си проправи път към безопасността на галерията отвън.

Щом вратите се затвориха след припряното му оттегляне, Елизабет пусна кърпичката и намигна тържествуващо на Сесил.

Частния съвет на Елизабет заседаваше в приемната й. Кралицата, която трябваше да седи величествено начело на масата, крачеше между прозорците като лъвица в клетка. Сесил вдигна очи от спретнатите си листове с меморандуми и изпита надежда, че това съвещание няма да бъде непосилно трудно.

— Договорът от Като Камбрези ни поставя в далеч по-силна позиция, отколкото някога преди — започна той. — Осигурява мир между Испания, Франция и нас. За момента можем да се смятаме за защитени от нашествие.

Последва хор от самодоволни одобрителни възгласи. Договорът, който гарантираше мир между трите велики страни, беше предмет на продължителни преговори, но беше първи триумф за дипломацията на Сесил. Най-сетне Англия можеше да е сигурна в мира.

Сесил хвърли нервен поглед към господарката си, която винаги се дразнеше от самодоволния, наложен от мъжете стил на Частния съвет.

— Това се дължи почти изцяло на умелото поведение на Нейна светлост с испанците — каза той бързо.

Елизабет спря рязко, за да го изслуша.

— Тя ги задържа като наши приятели и съюзници достатъчно дълго, за да сплаши Франция и да я принуди да подпише споразумение, а когато освободи Филип Испански от обещанията му към нея, го направи така умело, че Испания остава наш приятел.

Елизабет, успокоена от ласкателството, дойде начело на масата и седна на страничната облегалка на големия си дървен стол, извисяваща се с цяла глава над останалите.

— Това е вярно. Можете да продължите.

— Договорът, и сигурността, която той ни носи, ни осигуряват нужната безопасност да осъществим реформите, които са наложителни — продължи той. — За момента можем да изоставим въпроса за Шотландия, тъй като договорът ни уверява, че французите няма да предприемат инвазия. Следователно сме свободни да се насочим към неотложните дела на страната.

Елизабет кимна в очакване.

— Първото трябва да е да направим Нейна светлост върховен глава на църквата. Веднага щом прокараме този закон, ще разпуснем парламента.

Елизабет скочи на крака и отново отиде бавно до прозореца.

— Това ли е наистина първата ни работа? — запита тя.

— Добра идея — каза Норфолк, като пренебрегна племенницата си, кралицата. — Пратете ги обратно в нивите им, преди да започнат да си набиват разни идеи в дебелите глави. И сложете църквата на мястото й.

— Всичките ни проблеми ще свършат — каза един глупак.

Това подейства на гнева на Елизабет, както искрата действа на праханта.

— Ще приключат ли? — процеди тя, втурвайки се от прозореца като разярено котенце. — Ще приключат? Когато Кале е още във френски ръце и е твърде невероятно да го откупим обратно? Когато Мери все още държи английския герб на щита си? Как ще са приключили тревогите ни? Кралица ли съм аз на Франция, или не?

Възцари се удивено мълчание.

— Такава сте — каза тихо Сесил, когато никой друг не се осмели да проговори. На теория тя беше такава. Английските монарси винаги се бяха зовали „крал на Франция“, дори когато английските владения във Франция се бяха смалили до принадлежащия на англичаните Кале. Сега изглеждаше, че Елизабет смята да продължи традицията, макар Кале да беше изгубен.

— Тогава къде са моите френски крепости и френските ми територии? Ще ви кажа. В ръцете на незаконна войска. Къде са моите оръдия и моите стени и моите укрепления? Ще ви кажа. Съборени или предадени на Англия. А когато моят посланик отива да вечеря във френския двор, какво вижда върху блюдата на френската принцеса?

Всички бяха свели погледи към масата, като се опитваха чрез мислите си да заставят бурята да ги отмине.

— Моят герб! — изкрещя Елизабет. — Върху френски блюда. В този договор, за който всички вие се радвате толкова много, ли е решено това? Не! Някой повдигнал ли е изобщо този въпрос? Не! А вие мислите, че най-важната работа на кралството е кой ще бъде начело на църквата. Не е така, милорди! Не е така! Най-важната работа е да ми върнете моя Кале и да заставите тази жена да престане да използва моя герб върху проклетите си съдове!

— Проблемът ще бъде решен — каза успокояващо Сесил. Хвърли поглед около масата. Те всички мислеха като един: че тези срещи на съвета щяха да протичат много по-лесно, ако само тя можеше да се омъжи за разумен мъж и да остави на него кралските дела.

За свой ужас той видя, че тъмните й очи се пълнеха със сълзи.

— А пък и Филип Испански… — гласът й беше пресипнал. — Сега научавам, че той ще се жени.

Сесил я погледна удивен. През ум не му беше минавало, че тя наистина изпитва нещо към мъжа, когото беше измъчвала, докато съпругата му беше жива, а после, в продължение на месеци след това, беше залъгвала.

— Брак, който да подпечата договора — каза той колебливо. — Не смятам, че има някакво ухажване, някакво предпочитание. Няма привличане, не става дума за чувства, съперничещи си с тези към вас. Той не я предпочита пред… пред…

— Вие ме подтиквахте да се омъжа за него — каза тя с пулсиращ от вълнение глас, като плъзгаше поглед по сведените глави на своите тайни съветници. — И въпреки това непрестанно ме убеждавате да приема един или друг мъж, а виждате ли? Избраният от вас мъж, предпочетеният от вас кандидат, е неверен. Той се кълнеше, че ме обича, но виждате ли? Той ще се ожени за друга. Щяхте да ме заставите да се омъжа за неверен и обичащ флиртовете мъж.

— Никой не би могъл да й приляга по-добре — каза Норфолк толкова ниско, че не го чу никой, освен съседа му, който изсумтя, за да потисне смеха си.

Сесил знаеше, че беше безсмислено дори да се опитва да й изтъква разумни доводи.

— Да — каза той простичко. — Много сме сгрешили относно нрава му. Слава на бога, че Ваша светлост е толкова млада и толкова прекрасна, че винаги ще има кандидати за ръката ви. Вие трябва да направите избора, Ваша светлост. Винаги ще има мъже, които копнеят да се оженят за вас. Всичко, което ние можем да направим, е да ви посъветваме, за да направите благоразумна преценка.

Въздишка, подобна на лек полъх на вятъра, премина през изпадналите в затруднение съветници. За пореден път Сесил беше улучил точно правилния тон. Сър Франсис Нолис се изправи на крака и отведе братовчедка си до стола й начело на масата.

— А сега — каза той, — макар че наистина са по-маловажни, трябва да поговорим за епископите, Ваша светлост. Не можем да продължаваме така. Трябва да сключим споразумение с църквата.

Братовчедката на Ейми и нейният съпруг, преуспяващ търговец, който имаше търговски интереси в Антверпен, я посрещнаха на прага на голямата си, солидно построена къща в Камбъруел.

— Ейми! Никога няма да познаеш! Получихме вест от сър Робърт точно днес сутринта! — каза задъхано Франсес Скот. — Той ще дойде на вечеря още днес, и ще остане поне една нощ!

Ейми стана аленочервена:

— Наистина ли? — Тя се обърна към камериерката си. — Госпожо Пирто, разопаковайте най-хубавата ми рокля, и ще трябва да изгладите надиплената ми яка. — Тя се обърна отново към братовчедка си. — Ще идва ли фризьорът ти?

— Казах му да дойде един час по-рано заради теб! — разсмя се братовчедка й. — Знаех, че ще искаш да си в най-добрия си вид. Накарах готвачката си да се залови за работа, още откакто чух новината. И приготвят любимия му марципан.

Ейми се разсмя таено, заразена от вълнението на братовчедка си.

— Той отново стана велик човек — каза Ралф Скот, като се приближи да целуне съпругата на братовчед си. — Чуваме само добри неща за него. Кралицата го зачита и търси неговата компания всеки ден.

Ейми кимна, изплъзна се от прегръдката му и тръгна към отворената входна врата.

— Обичайната си стая ли ще получа? — попита тя. — И можете ли да помолите по-бързо да качат сандъка с роклите ми?

Но след цялата суматоха на приготовленията, гладенето на роклите, трескавото изпращане на прислужницата да купи нови дълги чорапи сър Робърт изпрати извиненията си и съобщи, че ще се забави. Ейми трябваше да чака в продължение на два часа, седнала до прозореца в елегантния, модерно обзаведен салон на семейство Скот, като наблюдаваше пътя за свитата на съпруга си.

Беше почти пет часът следобед, когато те се зададоха в тръс надолу по Камбъруел Хай Стрийт — шестима мъже, яздещи редом, върху възможно най-великолепните еднакви дорести коне, облечени в ливреята на Дъдли, които разпръснаха кокошките и пешеходците, а пред тях тичаха викащи деца. В средата яздеше Робърт Дъдли, с една ръка върху поводите, а другата — на хълбока, с разсеян поглед и очарователна усмивка: обичайният му отговор на ликуването на тълпата.

Те спряха пред красивата нова къща и конярят на Дъдли дотича да задържи коня, докато Дъдли скочи леко на земята.

Ейми, застанала на еркерния прозорец, бе скочила на крака още при първия звук от тропота на копита по калдъръма. Братовчедка й, която дотича вътре да я предупреди, че сър Робърт е на вратата, я намери, напълно омаяна, да го наблюдава през прозореца. Франсес Скот отстъпи назад, без да казва нищо, и застана в коридора до съпруга си, докато двамата им най-добри слуги разтвориха със замах вратата и сър Робърт пристъпи вътре.

— Братовчеде Скот — каза той любезно, като стисна ръката на мъжа. Ралф Скот се изчерви леко от удоволствие, че са го познали.

— И братовчедката Франсес — каза сър Робърт, изравяйки името й от паметта си точно навреме, за да я целуне по двете бузи и да я види как поруменява под докосването му, както ставаше винаги с жените, а после очите й потъмняха от желание, което също се случваше често.

— Най-скъпата ми братовчедка Франсес — каза Дъдли още по-топло, като я наблюдаваше по-внимателно.

— О, сър Робърт — промълви тя и облегна глава на ръката му.

„Охо“, помисли си Робърт. „Узряла и готова да я откъсна, но едва ли си струва врявата, която несъмнено ще се вдигне, когато ни разкрият“.

Вратата зад нея се отвори и Ейми застана в рамката й.

— Милорд — каза тя тихо. — Толкова се радвам да ви видя.

Дъдли пусна внимателно Франсес Скот и пристъпи към съпругата си. Взе ръката й в своята и наведе тъмнокосата си глава, за да целуне пръстите й, а после я придърпа по-близо до себе си и я целуна по бузата — първо по едната, а после — по другата, а сетне — по топлите, готови и очакващи устни.

Щом го видя, щом почувства докосването му, щом долови уханието му, Ейми почувства как се разтапя от желание.

— Милорд — прошепна тя. — Милорд, толкова време мина. От толкова време чакам да ви видя.

— Сега съм тук — каза той бързо, като всеки мъж, който се стреми да отклони укора. Плъзна ръка около талията й и се обърна отново към домакина им. — Но аз ужасно закъснях, братовчеди, надявам се, че можете да ми простите. Играех на кегли с кралицата и не можех да си тръгна, докато Нейна светлост не спечели. Трябваше да правя финтове и да мамя, и да се преструвам, докато накрая човек би си помислил, че съм полусляп и малоумен, за да изгубя и да я оставя да победи.

Небрежността на изреченото беше почти прекалена за Франсес Скот, но Ралф побърза да се възползва от случая.

— Разбира се, разбира се, дамите трябва да си получат забавлението — каза той. — Но донесохте ли си апетита?

— Гладен съм като вълк — увери го Дъдли.

— Тогава елате да вечеряме! — каза Ралф и подкани с жест сър Робърт да тръгне с него надолу по коридора към трапезарията в задната част на къщата.

— Какво хубаво местенце си имате тук — каза сър Робърт.

— Много малко в сравнение с едно провинциално имение, разбира се — каза Франсес, последвала ги почтително заедно с Ейми.

— Но построено наскоро — отбеляза Дъдли с удоволствие.

— Планирах лично голяма част от нея — каза Ралф самодоволно. — Знаех, че трябва да построя нова къща за нас и си помислих — защо да се опитвам да строя величествен дворец на реката и да наемам цяла армия, за да го поддържа топъл и чист? Тогава трябва да построиш голяма зала, за да храниш всичките, после трябва да им осигуряваш подслон и издръжка. Затова си помислих — защо не една по-уютна, по-малка къща, която може да бъде по-лесно поддържана и пак да има място да събереш дузина приятели на вечеря?

— О, съгласен съм с вас — отвърна Дъдли неискрено. — Кой разумен човек би искал повече?

Господин Скот отвори със замах двойната врата към трапезарията, в която, макар и малка по стандартите на Уайтхол или Уестминстър, пак можеха да насядат дузина гости и хората от свитата им, и тръгна начело, край останалите вечерящи, половин дузина васали, и дузина по-важни слуги, до най-горната маса. Ейми и Франсес ги следваха. Влязоха госпожа Одингсел и компаньонката на Франсес, и най-големите деца на семейство Скот, момиче и момче на десет и единайсет години, много сковани, облечени в дрехи за възрастни, със сведени очи, занемели от благоговение пред важността на случая. Дъдли поздрави всички с удоволствие и седна от дясната страна на домакина си, с Ейми от другата си страна. Скрита от масата и от пищната покривка за пиршеството, Ейми премести стола си така, че да може да бъде близо до него. Той почувства как малката й пантофка се притиска към ботуша му за езда и се наведе към нея, за да може тя да почувства топлината и силата на рамото му.

Единствен той чу леката й въздишка на желание и почувства как тя потръпна, и протегна ръка надолу и докосна очакващите й пръсти.

— Любима моя — каза той.

Дъдли и Ейми не можаха да останат насаме чак докато стана време за лягане, но когато къщата утихна, те седнаха от двете страни на огъня в спалнята си и Робърт затопли две чаши ейл.

— Имам новини — каза той тихо. — Нещо, което трябва да ти кажа. Би трябвало да го чуеш първо от мен, а не от някакви потайни клюки.

— Какво има? — попита Ейми, като вдигна очи и му се усмихна. — Добри новини?

Той си помисли за миг колко младежка беше все още усмивката й: усмивката на момиче, чиито надежди са винаги готови да се възродят, откритият поглед на девойка, която има основание да мисли, че светът е изпълнен с обещания за нея.

— Да, добри новини са.

Помисли си, че човекът, който би могъл да понесе да съобщи на тази приличаща на дете жена, че нещо не е наред, трябваше да е наистина коравосърдечен — особено когато вече й беше донесъл толкова много печал.

Тя плесна с ръце:

— Купил си Фличъм Хол! Не смеех да се надявам, че ще го сториш! Знаех си! Сигурна бях!

Думите й го отклоняваха от набелязаната посока.

— Фличъм? Не. Изпратих Боус да го погледне и да каже на собственика, че не се интересуваме.

— Не се интересуваме? Но аз казах на лейди Робсарт да съобщи на собственика, че ще го вземем.

— Невъзможно е, Ейми. Мислех, че съм ти казал, преди да замина от Чичестър, когато най-напред го спомена?

— Не, никога. Аз мислех, че ти харесва! Винаги си казвал, че го харесваш. Каза на татко…

— Не. Както и да е, не става въпрос за Фличъм. Искам да ти кажа…

— Но какво е казал господин Боус на господин Саймс? Бях му обещала, че почти със сигурност ще го вземем.

Той осъзна, че трябваше да й отговори, преди тя да може да го изслуша.

— Боус каза на господин Саймс, че в крайна сметка не искаме Фличъм. Той не се разстрои, прояви разбиране.

— Но аз не разбирам! — каза тя жално. — Не разбирам. Мислех, че искаш да направиш Фличъм наш дом. Мислех, че го обичаш, както го обичам аз. И е толкова близо до Сайдърстоун, и до цялото ми семейство, и татко винаги го е харесвал…

— Не — той взе ръцете й в своите и видя как примесеното й с обида възмущение се разпръсва веднага под неговото докосване. Погали нежно дланите й с върховете на пръстите си. — Сега, Ейми, трябва да разбереш. Фличъм Хол не е достатъчно близо до Лондон. Изобщо няма да те виждам, ако се погребеш в Норфолк. И никога няма да можем да го превърнем в достатъчно просторно място за посетителите, които ще имаме.

— Не искам да живея близо до Лондон — настоя тя упорито. — Татко винаги казваше, че от Лондон не идва нищо друго, освен беди…

— Баща ти обичаше Норфолк и беше важен човек в собственото си графство — каза Робърт, овладявайки с усилие собственото си раздразнение. — Но аз и ти не сме баща ти. Аз не съм баща ти, Ейми, любов моя. Норфолк е твърде тесен за мен. Аз не го обичам така, както го е обичал баща ти. Искам да намериш за нас по-голяма къща, на някое по-централно място, близо до Оксфорд. Нали? Нали знаеш, най-скъпа моя, Англия не е само Норфолк.

Видя, че нежните му думи я бяха успокоили, и докато бе притихнала, успя да подхване останалото, което имаше да й казва.

— Но не това исках да ти кажа. Кралицата ще ми окаже голяма чест.

— Чест? О! Ще те удостои с място в Частния съвет?

— Е, има и други почести — каза той, като прикриваше раздразнението си, че все още нямаше политическо влияние.

— Нима ще те направи граф! — възкликна тя.

— Не, не това — поправи я той. — Това би било нелепо.

— Не виждам защо — каза тя веднага. — Не виждам защо ще е нелепо да си граф. Всички казват, че си неин фаворит.

Той спря смутено, питайки се коя ли точно клюка можеше да е достигнала до ушите й.

— Не съм неин фаворит — каза той. — Нейните фаворити са Уилям Сесил, когато става дума за съвети, и Катерина Нолис — за компания. Уверявам те, сестра ми и аз сме само двама сред многобройните й придворни.

— Но тя те направи началник на конницата — възрази основателно Ейми. — Не можеш да очакваш да повярвам, че не те харесва повече от всички други. Винаги си казвал, че те е харесвала, когато сте били заедно като деца.

— Тя държи да се полагат добри грижи за конете й — каза той припряно. — И разбира се, че ме харесва, ние сме стари приятели, но не това имах предвид… Аз…

— Сигурно много те харесва — продължаваше упорито тя. — Всички казват, че излиза с теб всеки ден. — Внимаваше в гласа й да не се долавя нотка на ревност. — Някой дори ми каза, че занемарявала кралските си дела заради ездата.

— Извеждам я на езда, да… но това ми е работата, не го правя по избор. Между нас няма нищо, никакви специални топли чувства.

— Надявам се да няма — каза тя остро. — Добре ще е тя да помни, че си женен мъж. Не че подобен факт някога я е възпирал в миналото. Всички казват, че тя…

— О, в името на всички светци, престани!

Тя ахна леко.

— Може и да не ти харесва, Робърт, но аз казвам само това, което говорят всички за нея.

Той си пое рязко дъх.

— Извини ме, нямах намерение да повишавам тон.

— Не е много приятно за мен, като зная, че си неин фаворит и че тя няма репутация на твърде целомъдрена. — Ейми приключи оплакването си, изричайки забързано и задъхано думите. — Не е много приятно за мен, като знам, че имената ви се свързват.

Наложи му се да си поеме дъх продължително и дълбоко.

— Ейми, това е смешно. Казах ти, че не съм специален фаворит. Яздя с нея, защото съм началник на нейната конница. Ползвам се с благоволение в двора заради способностите си — благодаря на бога за тях — и заради произхода си. Би трябвало и двамата да се радваме, че тя ми оказва благоволение, както е и редно. Колкото до репутацията й, изненадан съм, че ти би се принизила до разни клюки, Ейми. Наистина. Тя е твоя миропомазана кралица. Не е твоя работа да коментираш поведението й.

Тя прехапа устна.

— Всички знаят каква е — каза тя упорито. — И не е много приятно за мен, когато името ти се свързва с нейното.

— Не искам съпругата ми да клюкарства — каза той рязко.

— Само повтарям това, което всички…

— Всички грешат — каза той. — Почти сигурно е, че тя ще се омъжи за граф Аран и ще подсигури претенциите му за шотландския трон. Казвам ти това и разчитам да го запазиш в най-дълбока тайна, Ейми. За да знаеш, че между нея и мен няма нищо.

— Заклеваш ли се?

Робърт въздъхна, сякаш от умора, за да направи лъжата си по-убедителна.

— Разбира се, кълна се, че няма нищо.

— Имам ти доверие — каза тя. — Разбира се, че ти вярвам. Но не мога да имам доверие на нея. Всички знаят, че тя…

— Ейми! — Той повиши глас още повече и тя най-сетне млъкна. Погледът й, който се плъзна бързо към вратата, му подсказа, че се страхува да не би братовчедка й да е чула разгневения му тон.

— О, за бога. Няма значение дали някой е чул.

— Какво ще си помислят хората…

— Няма значение какво мислят те — каза той с непринудената арогантност на човек от фамилията Дъдли.

— Има.

— Не и за мен — каза надменно той.

— За мен има.

Робърт премълча възражението, което напираше на устните му.

— Е, не би трябвало — каза той, като се опитваше да не избухне пред нея. — Ти си лейди Дъдли и мнението на един лондонски търговец и съпругата му би трябвало да е без значение за теб.

— Братовчедката на родната ми майка… — той успя да чуе едва няколко думи от изреченото й шепнешком възражение. — Нашите домакини. И винаги са много вежливи към теб.

— Ейми… моля те — каза той.

— Аз трябва да живея с тях, в крайна сметка — каза тя с детинска упоритост. — Едва ли може да се каже, че ще бъдеш тук другата седмица…

Той се изправи на крака и видя как тя трепна.

— Съпруго моя, съжалявам — каза той. — Подхванах разговора съвсем погрешно.

При първия намек за отдръпване тя побърза да смекчи тона си. Вдигна глава, с лека усмивка на лицето.

— О, да не би да не се чувстваш добре?

— Не! Аз…

— Изтощен ли си?

— Не!

— Да ти донеса ли греяно вино? — Тя вече беше на крака и готова да му служи. Той улови ръката й и трябваше да се застави да я държи леко, а не да я разтърси в гнева си.

— Ейми, моля те, успокой се и ми позволи да поговоря с теб. Опитвам се да ти кажа едно дребно нещо, откакто се качихме, а ти не ме оставяш да говоря.

— Как бих могла да те спра?

Той й отвърна с мълчание, докато тя покорно се отпусна в стола си и зачака.

— Кралицата ще ми окаже голяма чест, като ме удостои с Ордена на Жартиерата. Ще го получа заедно с още трима благородници и ще има голямо празненство. Наистина ми се оказва голяма чест.

Тя щеше да го прекъсне, за да му поднесе поздравления, но той продължи упорито към по-тежката тема.

— И ще ми даде земя и къща.

— Къща ли?

— „Деъри Хаус“ в Кю — каза той.

— Къща в Лондон за нас? — попита тя.

Той можеше да си представи реакцията на Елизабет, ако се опиташе да настани една съпруга в красивото малко ергенско гнезденце в градините на кралския дворец.

— Не, не. Това е само малко жилище за мен. Но идеята ми беше, че ти би могла да отседнеш при семейство Хайд и да намериш къща за нас? Къща, която можем да превърнем в свой дом? По-голяма къща от Фличъм Хол, едно далеч по-внушително място? Някъде близо до тях, в Оксфордшър.

— Да, но кой ще поддържа къщата ти в Кю?

Той пренебрегна въпроса й.

— Само няколко стаи са. Бауърс ще ми намери слуги, това е нищо работа.

— А защо тя вече не иска да живееш в двореца?

— Това е просто подарък — каза той. — Може дори да не го използвам.

— Тогава за какво й е да ти го дава?

Робърт се опита да отмине думите й със смях.

— Това е просто знак на нейното благоволение — каза той. — А покоите ми в двореца не са от най-хубавите. — Знаеше, че вече се носеха клюки, че кралицата му е подарила къща, където двамата можеха да остават насаме, скрити от очите на придворните. Трябваше да се увери, че Ейми ще отхвърля с пренебрежение такива слухове, ако някога стигнеха до ушите й. — В действителност, мисля, че Сесил искаше тази къща, и тя го дразни, като я дава на мен.

Изражението й беше неодобрително.

— А Сесил със съпругата си ли щеше да живее там?

Той беше доволен, че е на безопасен терен.

— Сесил не е виждал съпругата си от възкачването на кралицата на престола насам — каза той. — Тя наглежда строителството на новия му дом, Върли. Той е в същото затруднено положение като мен. Иска да си отиде у дома, но му намират твърде много работа. А аз искам ти да бъдеш като неговата съпруга: искам да построиш къща за нас, в която мога да идвам през лятото. Ще го направиш ли за мен? Ще ни намериш ли наистина прекрасна къща или място за строене, и ще създадеш ли дом, най-сетне истински дом, за нас?

Лицето й светна, както той знаеше, че ще стане.

— О, на драго сърце — каза тя. — И после ще живеем там и ще бъдем заедно през цялото време?

Той улови нежно двете й ръце.

— Ще трябва да бъда в двора през голяма част от времето — каза. — Както знаеш. Но ще си идвам у дома при теб, колкото мога по-често, а на теб ще ти хареса да имаш собствен истински дом, нали?

— Ще си идваш у дома при мен често? — настоя тя.

— Моята работа е в двора — изтъкна той. — Но никога не забравям, че съм женен и че ти си моята съпруга. Разбира се, че ще си идвам у дома при теб.

— Тогава — да — каза Ейми. — О, милорд, толкова много ще ми хареса.

Той я притегни към себе си и почувства топлината й през тънката ленена рокля.

— Но ще внимаваш и ще се пазиш, нали?

— Да се пазя? — Той стана предпазлив. — От какво?

— От нейните опити да… — тя подбираше думите си внимателно, за да не го разгневи. — От нейните опити да те привлече към себе си.

— Тя е кралицата — каза внимателно Робърт. — Ласкателство за суетата й е да бъде заобиколена от мъже. Аз съм придворен, работата ми е да бъда привличан от нея. Това не означава нищо.

— Но ако тя ти оказва твърде голямо благоволение, ще си създадеш врагове.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто знам, че всеки, който се ползва с благоволението на краля или кралицата, си създава врагове. Просто искам да внимаваш.

Той кимна, облекчен, че тя не разполагаше с нищо повече, за да продължи.

— Права си, имам си своите врагове, но знам кои са и с какво ме застрашават. Те ми завиждат, но са безсилни срещу мен, докато имам нейното благоволение. Но си права да ме предупреждаваш, жено. И ти благодаря за разумните съвети.

Тази нощ Робърт Дъдли и съпругата му спаха в едно и също легло, постигайки известно съгласие. Той я облада възможно най-нежно и топло, а Ейми, отчаяно копнееща за докосването му, прие фалшивата монета на любезността му като любов. Толкова дълго беше чакала целувката му, нежното притискане на тялото му към нейното, че през първите няколко минути хълцаше и плачеше от радост, а той, навлизайки с лекота в добре познатия ритъм на любенето им, с нейното познато тяло, което го изненада, доставяйки му удоволствие, откри, че бе лесно да й достави наслада и изпита радост от това, макар да не изпита нищо повече. Беше свикнал с блудниците и с дворцовите дами, и за него беше рядко удоволствие да сподели легло с жена, за която го бе грижа, беше му странно да се сдържа от внимание. Когато почувства сладкия прилив на отговора на Ейми, умът му се зарея към представата какво ли щеше да бъде да усети как Елизабет се вкопчва в него, както се вкопчваше Ейми сега — и фантазията бе толкова силна, че страстта го връхлетя като буря и го остави задъхан от мисълта за отметната назад бяла шия, тъмни ресници, пърхащи от страст, и гъсти разчорлени бронзови коси.

Ейми заспа веднага, с глава, облегната на рамото му, а той се надигна и се подпря на лакът, за да погледне лицето й в лунната светлина, която нахлу, съвсем бледа и водниста, през стъклото на прозореца с оловна рамка. Тя придаде на кожата й странна, зеленикава бледност, като на удавница, а косата й, разпиляна по възглавницата, беше като на жена, която се полюшва върху дълбоката вода на река и потъва надолу.

Той я гледаше със съчувствие, примесено с раздразнение: тази съпруга, чието щастие зависеше така изцяло от него, чието желание се въртеше около него, която бе изгубена без него и влудяваща — с него; съпругата, която сега вече никога не можеше да го задоволи. Знаеше също и че, макар че тя щеше да го отрича до самата си смърт, всъщност никога не можеше да я направи истински щастлива. Те бяха толкова различни личности, с толкова различен живот, че той не можеше да разбере как занапред изобщо биха могли да се съединят.

Въздъхна и се облегна назад, отпуснал тъмнокосата си глава в сгъвката на ръката си. Спомни си как баща му го бе предупреждавал да не се жени за едно хубаво лице, по любов, а майка му сърдито му каза, че малката Ейми Робсарт може да е толкова от полза на един амбициозен мъж, колкото и една иглика в бутониерата. Тогава той бе искал да покаже на родителите си, че не е такъв син като Гилфорд, който по-късно щеше да се ожени за момиче, което го мразеше, по повеля на баща си. Той беше искал сам да си избере съпруга, а Ейми беше толкова млада и толкова сладка и толкова готова да откликне на всяко негово желание. Тогава си мислеше, че тя може да се научи да бъде съпруга на придворен, мислеше си, че тя може да му бъде съюзница, източник на власт и информация — каквато беше майка му за неговия баща. Беше си мислил, че тя може да бъде предан и успешен партньор в издигането на семейството му до величието. Не осъзнаваше, че тя щеше винаги да бъде по-скоро доволната от живота си дъщеря на сър Джон Робсарт, изтъкнат мъж в едно малко графство, отколкото амбициозна съпруга на Робърт Дъдли — мъж, който откриваше, че величието е толкова ненадеждно, и толкова трудно за спечелване.

Робърт се събуди рано и почувства стария, познат прилив на раздразнение, че жената до него в леглото бе Ейми, а не някоя лондонска блудница, която можеше да отпрати, преди да е имала дързостта да проговори. Вместо това, съпругата му се размърда, когато се размърда и той, сякаш всяко нейно сетиво дори в съня беше нащрек и го следеше. Тя отвори очи почти в същия миг като него, и щом го видя, се усмихна с онази позната, празна усмивка, и каза, както винаги:

— Добро утро, милорд. Нека бог да е с вас. Добре ли сте?

Омразно му бе и това, че когато отговаряше рязко, по лицето й преминаваше сянка, сякаш я бе зашлевил още в първите мигове на събуждането, а това го принуди да се усмихне на свой ред и да я попита дали е спала добре с допълнителна загриженост в гласа, в опит да поправи грешката си.

Повтарящата се досада на този ритуал го накара да стисне зъби и да скочи като на пружина от леглото, сякаш беше спешно нужен някъде, макар всъщност да беше казал на всички в двора, че ще прекара няколко дни със съпругата си в Камбъруел. Предсказуемото взаимодействие между неговото раздразнение и нейната обида беше непоносимо.

— О, ставаш ли? — попита тя, сякаш не го виждаше как намята пелерината около голите си рамене.

— Да — каза той кратко. — Спомних си нещо, което трябваше да свърша в двора. Ще трябва да се върна по-рано.

— По-рано? — Тя не можа да скрие разочарованието в гласа си.

— Да, по-рано — каза той рязко и излезе бързо от стаята.

Беше се надявал да закуси сам, да яхне коня си и да замине, преди прислугата да се размърда, но Ейми скочи от леглото и разбуди всички. Господин и госпожа Скот слязоха тромаво по стълбите: госпожа Скот прикрепваше косата си с игли, докато подтичваше след съпруга си, с госпожа Одингсел зад тях: Робърт чу как токчетата на скъпите обувки на Ейми тракат по дъските на пода, докато тя също бързаше да слезе. Той с усилие докара една усмивка на лицето си и се приготви да повтори лъжите си за пренебрегнати неотложни дела.

Едно по-изтънчено семейство щеше веднага да отгатне простата истина: техният знатен гост не можеше да издържи тук и минута повече. Но за семейство Скот и за тяхната братовчедка Ейми това бе изненада и разочарование, а специално Ейми се тревожеше, че той е претоварен от дворцовите дела.

— Не могат ли да намерят някой друг да го свърши вместо теб? — попита тя, като кръжеше над него с майчинска загриженост и го наблюдаваше как пие ейл и яде хляб.

— Не — каза той, с пълна уста.

— Карат те да вършиш твърде много неща — каза тя гордо. Хвърли поглед към госпожа Скот и към госпожа Одингсел. — Не могат ли да се справят без теб? Не бива да стоварват толкова много задължения на плещите ти.

— Аз съм отговорник за кралските коне — каза той. — Мой дълг е да изпълнявам възложената ми задача.

— Не може ли Уилям Сесил да го свърши вместо теб? — попита Ейми наслуки. — Би могъл да му изпратиш бележка.

Дъдли щеше да се разсмее, ако не беше толкова раздразнен.

— Не — каза той. — Сесил си има собствена работа, а последното нещо, което искам, е да се меси в моята.

— Или тогава брат ти? Със сигурност можеш да му се довериш? И тогава можеш да останеш тук още една нощ.

Дъдли поклати глава.

— Съжалявам, че се налага да напусна всички ви — каза той, като включи и семейство Скот в очарователното си извинение. — И ако можех да остана, щях да го направя. Но се събудих през нощта, спомняйки си внезапно, че след церемонията за връчването на Ордена на Жартиерата ще има голям излет с баржи, а аз не съм се разпоредил за баржите. Трябва да се върна в двора и да се погрижа за всичко.

— О, ако става дума само да поръчаш няколко лодки, можеш да го направиш с писмо — успокои го Ейми. — А някой от пажовете може да го занесе веднага.

— Не — повтори той. — Трябва да бъда там. Трябва да се изберат лодките и да се определят гребците. Трябва да подготвя водна жива картина и да намеря лодка за музикантите, има много за вършене. Не става въпрос само за поръчването на лодките. Не мога да проумея как съм могъл да го забравя.

— Ако дойда и аз, може би ще успея да ти помогна.

Робърт се надигна от масата. Не можеше да понесе печалното й изражение.

— Как ми се иска да можеше! — каза той топло. — Но имам за теб друга работа, далеч по-важна задача. Не помниш ли? А ти обеща, че ще я поемеш заради мен, заради нас.

Усмивката се върна на лицето й:

— О, да!

— Искам това да стане възможно най-скоро. Сега ще те оставя, и можеш да разкажеш на нашите приятели всичко за това.

Той вече беше излязъл, преди тя да успее отново да го помоли да остане. Неговите хора в двора на конюшнята оседлаваха конете, готови за тръгване. Той ги огледа с опитно око. Дъдли беше прочут с това, че се грижеше придружителите му винаги да са спретнати като потеглящи на бой войници. Кимна, пое юздите на едрия си ловен кон и покрай конюшнята го изведе отпред пред къщата.

— Трябва да ви благодаря за гостоприемството ви към мен — каза той на господин Скот. — Знам, че не е нужно да ви благодаря за престоя на съпругата ми, знам колко скъпа ви е тя.

— За мен винаги е удоволствие да приема братовчедка си тук — каза мъжът любезно. — И беше голяма чест да ви видя. Но се надявах да имаме време да поговорим.

— О?

Господин Скот дръпна Робърт Дъдли настрани.

— Срещам известни затруднения да изискам парите, които ми дължи един търговец в Антверпен. Разполагам с писмена полица от него, но не мога да го заставя да я уважи. Бих предпочел да не я представям пред мировите съдии, в нея има някои клаузи, които са твърде сложни за техните простовати умове, а моят длъжник знае това, възползва се от него и отказва да плати.

С обичайната си съобразителност Робърт разшифрова смисъла на думите му — господин Скот беше дал назаем пари на някакъв търговец в Антверпен с незаконно висока лихва, и сега човекът се отмяташе от дълга си, убеден, че никой почтен лондонски търговец не би искал да се знае, че заема пари на нуждаещите се с двайсет и пет процента лихва.

— Каква е общата сума? — попита Робърт предпазливо.

— Нищожна — за такъв важен човек като вас. Някакви си три хиляди паунда. Но за мен е бреме.

Робърт кимна.

— Можете да пишете на сър Томас Грешам в Антверпен, да кажете, че сте братовчед на съпругата ми и че аз го моля да се задейства по този въпрос — каза той небрежно. — Той ще ми направи услугата да разгледа въпроса заради вас, и после можете да ми кажете какво е заключението му.

— Изключително съм ви признателен, братовчеде — каза топло господин Скот.

— За мен е удоволствие да ви услужа. — Робърт се поклони вежливо и се обърна да целуне госпожа Скот, а после — към Ейми.

В мига, когато я оставяше, тя не можа да скрие колко е разстроена. Цветът се отдръпна от лицето й, а пръстите й затрепериха в уверената хватка на топлите му ръце. Опита се да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи.

Той сведе глава, целуна я по устните и почувства как те се извиха печално надолу под неговите. Снощи, под него, тя му се беше усмихвала, докато я целуваше, беше обвила ръцете и краката си около него и беше шепнала името му, и вкусът й бе толкова сладък.

— Развесели се, Ейми — настоя той, шепнейки тихо в ухото й. — Мразя, когато си тъжна.

— Виждам те толкова рядко — промълви тя настойчиво. — Не можеш ли да останеш? О, моля те, остани, само до вечеря…

— Трябва да вървя — каза той, като я прегърна здраво.

— Бързаш да тръгнеш, за да видиш друга жена? — обвинително каза тя, внезапно изпълнена с гняв — гласът й в ухото му беше като съскане на змия.

Той се отскубна от хватката й.

— Разбира се, че не. Нещата стоят така, както ти казах. Бъди весела! Нашето семейство е във възход. Бъди щастлива за мен, моля те, изпрати ме с усмивката си.

— Стига да ми се закълнеш в честта на майка си, че няма никоя друга.

Той направи гримаса, когато чу натруфения й език:

— Разбира се, кълна се — каза простичко. — Сега се радвай заради мен.

Ейми се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха.

— Щастлива съм — излъга тя веднага. — Щастлива съм заради твоите успехи и съм толкова щастлива, че най-после ще имаме къща. — Гласът й затихна. — Ако се закълнеш, че си ми останал верен.

— Разбира се. Защо иначе ще искам да ми създаваш дом? И ще се срещна с теб в дома на семейство Хайд в Денчуърт, след около две седмици. Ще ти съобщя с бележка до госпожа Одингсел.

— Пиши ми — помоли го настойчиво тя. — Обичам, когато ми носят писма от теб.

Робърт я прегърна леко.

— Много добре тогава — каза той, като си мислеше, че това е все едно да успокоява дете. — Ще ти пиша и ще запечатам писмото, и то ще може да стигне до теб и ще можеш сама да разчупиш печата.

— О, аз никога не ги чупя. Повдигам ги от листа внимателно и ги запазвам. Имам цяла сбирка от тях в чекмеджето, където държа кутията си с бижута, от всички писма, които си ми изпращал.

Той се отдръпна при мисълта, че тя пази като съкровище нещо толкова обикновено като восъка, който той използваше за печати, изтича надолу по стълбите и скочи на високото седло на коня си.

Робърт смъкна със замах шапката от главата си.

— Засега ще се сбогувам — каза той мило. — И ще очаквам следващата ни среща. — Беше му непоносимо да я погледне в очите. Хвърли поглед към госпожа Одингсел и видя, че тя беше наблизо, готова да подкрепи Ейми, след като той тръгне. Нямаше смисъл да протака сбогуването. Кимна на спътниците си, те се подредиха зад него, със знаменосеца начело, и потеглиха в тръс; тропотът на конете бе много силен, тъй като към края на пътя улицата се стесняваше.

Ейми ги проследи как си отиват, докато свърнаха зад ъгъла и се изгубиха от поглед. Тя остана в очакване на стъпалата, докато вече не можеше да чува тропота на копитата и подрънкването на сбруите. Дори тогава продължи да чака, да не би той по някакво чудо да размисли и да препусне обратно, за да поиска една последна целувка, или да поиска тя да го придружи. В продължение на половин час след като той бе заминал, Ейми остана близо до входната врата, за в случай, че той се върне. Но той така и не го стори.

Робърт измина дългия път обратно до двора по обиколен маршрут, с главоломна бързина, която подлагаше на изпитание ездаческите умения на придружителите му и издръжливостта на конете им. Когато най-сетне влязоха с тропот в двора на конюшнята на двореца Уайтхол, конете се задъхваха с потъмнели от пот шии, а знаменосецът стискаше зъби от болката в ръцете си, след като беше яздил, държейки юздите с една ръка, в лек галоп, в продължение на почти час.

— За бога, какво толкова го мъчи този човек? — попита той, когато падна от седлото в ръцете на един от спътниците си.

— Похот — каза другият грубо. — Похот или амбиция, или гузна съвест. Това е нашият господар, описан с няколко думи. А днес, като се има предвид, че язди с бясна скорост от съпругата си към кралицата, на първо място е гузната съвест, после амбицията, и след това — похотта.

Щом Робърт слезе, един от слугите му, Томас Блаунт, се изправи от сенките, в които беше приседнал, и пристъпи напред да поеме юздите на коня.

— Има новини — каза той тихо.

Робърт зачака.

— На заседанието на Частния съвет кралицата се нахвърли върху тях с критики заради това, че договорът от Като Камбрези не е успял да върне Кале на Англия, и не е принудил френската принцеса да се откаже от английския герб. Постигнаха съгласие да построят два нови бойни кораба, със събрани суми. Ще бъдете помолен за пари, както и всички останали.

— Нещо друго? — попита Дъдли, с непроницаемо като маска лице.

— За църквата. Сесил да изготви указ за прокарване в парламента, за да се утвърди ходът на службите. Съгласиха се, че службата трябва да се основава на молитвеника на крал Едуард, с някои малки промени.

Дъдли присви замислено очи.

— Не я ли притиснаха да отиде и по-далече?

— Да, но Сесил каза, че ако се направи нещо повече, то ще предизвика бунт от страна на епископите и лордовете. Не можеше да обещае да прокара закона дори в настоящия му вид. А някои от членовете на съвета казаха, че и без друго се противопоставят. Законът трябва да мине пред парламента до Великден. Сесил се надява дотогава да обработи опозицията.

— Нещо друго?

— Нищо важно. Лек изблик на ревност от страна на кралицата заради женитбата на Филип Испански. И след като тя си тръгна, лордовете коментираха, че тя ще стори най-добре, ако се омъжи за Аран. Сесил подкрепя Аран. Повечето от съвета са съгласни, особено ако Аран може да ни предостави Шотландия. Чуха се някои груби думи срещу вас.

— Срещу мен?

— За това, че отвличате вниманието й от плановете за женитбата, че сте й завъртели главата, че флиртувате, такива неща.

— Само груби думи?

— Норфолк каза, че трябва да бъдете изпратен обратно в Тауър, или той сам ще ви прониже с шпагата си, и ще сметне това за едно добро дело.

— Норфолк е просто едно пале, но го следи заради мен — каза Робърт. — Справил си се много добре. Ела да ме видиш по-късно днес. Имам някои други задачи за теб.

Мъжът се поклони и се стопи в сенките в двора на конюшнята, сякаш изобщо не е бил там. Робърт свърна към двореца и забърза, като вземаше стъпалата към залата по две наведнъж.

— И как беше съпругата ви? — попита със сладък глас Елизабет: острият поглед, който му хвърли, напълно противоречеше на сдържания й тон.

Робърт беше твърде опитен във флиртовете, за да се поколебае дори за миг.

— Много добре — каза той. — Цъфтяща от здраве и красота. Всеки път, когато я видя, е по-хубава.

Елизабет, която бе готова да реагира със злорадство на всяко признаване на несъвършенствата на Ейми, беше хваната неподготвена.

— Значи тя е добре?

— В най-добро здраве — увери я той. — И много щастлива. Отседнала е при братовчедка си, много заможна дама, омъжена за господин Ралф Скот, търговец от Лондон, преуспял човек. Едва се откъснах от тях, бяха наистина весела компания.

Тъмните й очи му хвърлиха злобен поглед.

— Не беше нужно да си давате толкова труд, сър Робърт. Можехте да останете, колкото искате, в — къде беше? — Кендал?

— Камбъруел, Ваша светлост — отвърна той. — Надолу по пътя, съвсем близо до Лондон. Хубаво малко селце. Бихте го харесали. Изненадан съм, че никога не сте чували за него. Ейми обожава това място, а тя има чудесен вкус.

— Е, не ни липсвахте тук. Бяхме затрупани от ухажвания, кандидати за женитба и любовни авантюри.

— Не се и съмнявам — каза той, като сведе глава и й се усмихна. — Явно съм ви липсвал толкова малко, та сте мислили, че съм чак в Кендал.

Тя нацупи устни.

— Откъде мога да зная къде сте или какво правите? Нима от вас не се очаква да бъдете в двора през цялото време? Не е ли ваш дълг да сте тук?

— Не е мой дълг — каза сър Робърт. — Защото аз никога не бих пренебрегнал дълга си.

— Значи признавате, че ме пренебрегвате?

— Да ви пренебрегвам? Не. Да бягам? Да.

— Бягате от мен? — Дамите й видяха как лицето й грейна в усмивка, когато се наведе напред да го чуе. — Защо ви е да бягате от мен? Нима съм толкова страховита?

— Не сте, но заплахата, която представлявате, е ужасна, по-страшна от всяка Медуза.

— Не съм ви заплашвала никога, през целия си живот.

— Заплашвате ме с всеки дъх, който поемате. Елизабет, ако си позволя да ви обичам, както бих могъл да сторя, какво би станало с мен?

Тя се облегна назад и сви рамене.

— О, щяхте да вехнете и да плачете в продължение на една седмица, а после щяхте да посетите отново съпругата си в Камбъруел и да забравите да се върнете в двора.

Робърт поклати глава.

— Ако се оставя да ви обичам така, както искам да ви обичам, тогава всичко ще се промени за мен. А за вас?

— Какво за мен?

— Вие никога вече няма да бъдете същата — обеща й той; гласът му се сниши до шепот. — Животът ви никога няма да бъде отново същият. Ще бъдете преобразена жена, всичко ще… придобие нова стойност.

Елизабет искаше да свие рамене и да се засмее, но тъмният му поглед беше напълно хипнотичен, твърде сериозен за кокетливата традиция на придворната любов.

— Робърт… — Тя вдигна ръка към основата на шията си, където пулсът й блъскаше като чук, с лице, порозовяло от желание. Но колкото и опитен донжуан да беше, той не обърна внимание на руменината на бузите й, а на бавното, издайническо петно, което се разпростря от основата на шията й към върховете на меките части на ушите й, където танцуваха две скъпоценни перли. Това беше червеното като роза петно на похотта, и Робърт Дъдли трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее на глас, когато видя кралицата на Англия, изчервена от страст по него като някоя блудница.

В къщата в Камбъруел Ейми влезе в салона заедно със семейство Скот и госпожа Одингсел, закле ги да пазят най-строга тайна, и съобщи, че съпругът й ще бъде удостоен с най-високия рицарски орден, Ордена на Жартиерата, с хубава малка къща в Кю, поземлено дарение, доходна служба, и че — най-хубавото от всичко — я беше помолил да намери подходяща къща за тях в Оксфордшър.

— Е, какво ти казваше госпожа Удс? — запита госпожа Одингсел след нейния лъчезарен изблик. — А аз какво ти казвах? Ще имате красива къща и той ще си идва у дома всяко лято, и може би дори дворът ще ви посещава по време на пътуванията си, и ще приемате кралицата в собствената си къща, и той толкова ще се гордее с теб.

Дребното лице на Ейми засия при тази мисъл.

— Това означава наистина високо издигане — каза Ралф Скот възхитено. — Не се знае до каква степен той може да заслужи благоволението на кралицата, ако продължава така.

— И тогава той ще се нуждае от къща в Лондон, няма да го удовлетворява едно малко жилище в Кю, ще притежавате Дъдли Хаус или Дъдли Палас, и ще живеете в Лондон всяка зима, и ще давате такива великолепни приеми и празненства, че всички ще искат да бъдат ваши приятели, всички ще искат да познават прекрасната лейди Дъдли.

— О, наистина — каза Ейми, като се изчерви. — Не се стремя към това…

— Да, наистина. Само помисли за дрехите, които ще си поръчваш!

— Кога каза той, че ще дойде при теб в Денчуърт? — попита Ралф Скот, като си мислеше, че може да посещава братовчедка си в Оксфордшър и да поддържа отношенията си със съпруга й.

— Каза „до две седмици“. Но той винаги закъснява.

— Е, докато дойде, ти ще си имала време да обиколиш навсякъде из околността и да намериш къща, която може да му хареса — каза госпожа Одингсел. — Вече познаваш Денчуърт, но има много стари къщи, които никога не си виждала. Знам, че е мой дом, и следователно съм пристрастна, но мисля, че Оксфордшър е най-красивата провинция в Англия. Можем да отидем всички заедно. А брат ми и зълва ми с радост ще ни помогнат да огледаме. И тогава, когато сър Робърт най-после пристигне, ще можеш да излезеш на езда с него и да му покажеш най-добрата земя. Началник на кралската конница! Орденът на Жартиерата! Бих си помислила, че може да изкупи половината околност.

— Трябва да приготвим багажа — извика Ейми, обхваната от усещане за неотложност. — Той казва, че иска да тръгна веднага! Трябва да заминем веднага.

Тя рязко дръпна приятелката си и я изправи на крака, докато госпожа Одингсел й се смееше:

— Ейми! Ще ни отнеме само два-три дни да стигнем там. Не е нужно да бързаме презглава!

Ейми отиде с танцова стъпка до вратата, със светнало като на момиче лице.

— Той ще дойде при мен! — сияеше тя. — Иска да бъда там сега. Разбира се, че трябва да тръгнем веднага.

Уилям Сесил се съвещаваше полугласно с кралицата в прозоречната ниша на двореца Уайтхол: мартенски дъжд удряше по дебелото стъкло на прозореца зад тях. Застанали до един нащрек, макар и в различна степен, придворните на кралицата я чакаха да се откъсне от съветника си и да се обърне към тях в търсене на забавление. Робърт Дъдли не беше сред тях: беше във великолепните си покои, където организираше речните баржи заедно с главния лодкар. Само Катерина Нолис стоеше достатъчно близо, за да ги чуе, а Сесил вярваше, че Катерина е предана на кралицата.

— Не мога да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала.

Тя повтори отговора, който даваше на всички, за да отхвърли ухажването на ерцхерцог Фердинанд.

— Той не е някой млад пастир, който може да дойде да ви ухажва, като пее и свири на гайда — изтъкна Сесил. — Не може да пропътува половин Европа, за да го огледате като теле за продан. Ако бракът бъде уреден, тогава той може да дойде на посещение и можете да се омъжите в края на посещението. Би могъл да дойде тази пролет и бихте могли да се ожените през есента.

Елизабет поклати глава, отстъпвайки на мига от заплахата за решително действие, само при споменаването на дата от календара.

— О, не толкова скоро, Спирит. Не ме притискайте.

Сесил взе ръката й.

— Нямам намерение — каза той сериозно. — Но това ви осигурява безопасност. Ако се сгодите за ерцхерцог от династията на Хабсбургите, тогава имате съюз за цял живот, и то нерушим.

— Казват, че Карл е много грозен и безумно отдаден на католицизма — напомни му тя.

— Казват — съгласи се той търпеливо. — Но този, чиято кандидатура обмисляме, е неговият брат Фердинанд. А казват, че той е красив и с умерени възгледи.

— И императорът ще подкрепи брака? И ще сключим договор за взаимна подкрепа, ако се омъжа за него?

— Граф Фериа ми даде да разбера, че Филип ще приеме това като взаимна гаранция за добра воля.

Тя изглеждаше впечатлена.

— Миналата седмица, когато ви посъветвах в полза на брака с Аран, казахте, че смятате този брак за по-добър — припомни й той. — Което е причината, поради която говоря за това сега.

— Тогава наистина мислех така — призна тя.

— Това ще отнеме на французите приятелството им с Испания, и ще насърчи папистите в собствената ни страна — добави той.

Тя кимна.

— Ще помисля за това.

Сесил въздъхна и долови развеселената коса усмивка на Катерина Нолис. Тя знаеше точно колко вбесяваща можеше да бъде Елизабет за съветниците си. Той отвърна на усмивката й. Внезапно от прага се разнесе вик и настоятелен говор, нещо се удари с трясък в затворената врата на приемната. Елизабет побеля като платно и понечи да се обърне, без да знае къде може да се скрие на безопасно място. Двамата тайни телохранители на Сесил пристъпиха бързо към нея: всички погледнаха към вратата. Сесил, чийто пулс блъскаше като чук, направи две крачки напред. „Мили боже, случи се. Дойдоха да я отведат“, помисли си той. „В собствения й дворец“…

Вратата се отвори бавно.

— Моля за извинение, Ваша светлост — каза пазачът. — Няма нищо. Някакъв пиян чирак. Просто се спъна и падна. Няма за какво да се тревожите.

Руменината нахлу отново в бузите на Елизабет и очите й се напълниха със сълзи. Тя се сви в прозоречната ниша, за да скрие уплахата си от придворните. Катерина Нолис пристъпи напред и обви с ръка кръста на братовчедка си.

— Много добре — каза Сесил на войника. Кимна на хората си да отстъпят отново назад до стените. Сред придворните се понесоха приглушени думи на загриженост и любопитство: само малцина от тях бяха видели страха, обзел внезапно Елизабет. Сесил зададе на висок глас някакъв въпрос на сър Никълъс Бейкън и се опита да запълни тишината с разговор. Хвърли поглед назад: Катерина говореше спокойно и тихо на кралицата, уверявайки я, че е в безопасност, че няма от какво да се бои. Елизабет успя да се усмихне, Катерина я потупа по ръката, и двете жени се обърнаха отново към придворните.

Елизабет хвърли поглед наоколо. Граф фон Хелфенщайн, австрийският посланик, представящ ерцхерцог Фердинанд, тъкмо влизаше в дългата галерия. Елизабет тръгна към него с протегнати ръце.

— А, господин графе — каза тя топло. — Тъкмо се оплаквах, че няма кой да ме развлича в този студен ден, и слава богу ето че се явявате вие, като лястовица през пролетта!

Той сведе глава над ръцете й и ги целуна.

— А сега — каза тя, като го притегли да върви редом с нея сред придворните, — трябва да ми разкажете за Виена и за модата, по която се обличат дамите. Как носят шапчиците си, и на какви дами се възхищава ерцхерцог Фердинанд?

Енергичността и твърдото решение на Ейми да посрещне съпруга си се изразиха в това, че опакова вещите и дрехите си, намери придружители и се сбогува с братовчедите си само за броени дни. Духът й не посърна от продължителното пътуване от Камбъруел до Абингдън, макар че прекараха на път три нощи, и то едната от тях — в много западнал хан, където за вечеря имаше само много рядък овнешки бульон, а за закуска — само каша. Понякога тя яздеше пред госпожа Одингсел, подкарвайки коня си в лек галоп по тучните ивици пролетна трева край пътя, а през останалото време оставяше ловния кон да се движи с равен, но бърз ход. В топлата, плодородна околност, където тревата се зеленееше, а полята започваха да се пълнят с паша и реколта, хората от ескорта считаха, че могат спокойно да изостанат зад двете жени: не съществуваше заплаха от страна на просяци или други пътници, пустият път се виеше през пуста равнина, която не беше белязана от живи плетове или ниви.

От време на време въоръженият ескорт, изпратен от Робърт, се приближаваше, когато пътят превеждаше групата през гора от стари дъбове, където можеше да ги чака някаква опасност, но околността беше толкова открита и пуста, ако не се брояха срещаните тук-там самотни орачи зад чифт волове, или някое момче, което пасеше овце, че не беше вероятно нещо да застраши лейди Дъдли, докато яздеше, пътувайки весело от един приятелски дом до друг, сигурна, че ще получи топло посрещане, и изпълнена най-сетне с надежди за по-щастливо бъдеще.

Госпожа Одингсел, привикнала към бързите промени в настроението на Ейми, което зависеше толкова много от отсъствието или обещанията на сър Робърт, оставяше младата жена да язди начело, и се усмихваше благосклонно, когато чуваше откъслечните звуци на песен, които долитаха до нея.

Явно сега сър Робърт, с неговата покровителка на трона, със солиден доход, вливащ се в ковчежетата му със съкровища, щеше да се огледа за голяма къща, щеше да се огледа за красиво имение, и съвсем не след дълго щеше да иска да види съпругата си, седнала в долния край на трапезата му, и син и наследник в детската стая.

Какво струваше влиянието в двора и едно трупащо се богатство без син, на когото да го предадеш? Каква беше ползата от една изпълнена с обожание съпруга, ако не да управлява имение в провинцията и да организира къщата в Лондон?

Ейми изпитваше много дълбока обич към Робърт и беше готова да направи всичко, за да го зарадва. Искаше той да се прибере у дома при нея и притежаваше всички познания и умения да управлява успешно едно провинциално имение. Госпожа Одингсел си помисли, че годините, в които Ейми бе пренебрегвана, и годините, прекарани от Робърт под сянката на предателството бяха приключили най-сетне, и че двамата можеха да започнат отново. Щяха да бъдат партньори в едно начинание, типично за тяхното време: увеличаването на богатството на едно семейство: мъжът щеше да провежда своите машинации в двора, докато съпругата му управляваше неговите земи и богатството му в провинцията.

Много добри бракове бяха започнали на тази крехка основа, и се бяха превърнали в силно, добро партньорство. И — кой би могъл да каже? — можеше дори любовта им да пламне отново.

Къщата на господин Хайд беше красива, построена малко назад от селския площад, с широка алея, водеща нагоре към нея, и високи зидове, построени от камъка, който се намираше в околността. Беше някогашна фермерска къща, а благодарение на успешното пристрояване се беше сдобила с очарователни нестройни очертания на покрива и допълнителни крила, които се разклоняваха от старата средновековна централна част. Ейми винаги беше обичала да отсяда при семейство Хайд. Госпожа Одингсел беше сестра на господин Хайд и винаги се създаваше топло усещане за семейно гостуване, което прикриваше неловкостта, която Ейми изпитваше понякога, пристигайки в дома на някого от васалите на Робърт Дъдли. Понякога й се струваше, че е бреме за Робърт, което трябваше да бъде споделяно поравно между неговите поддръжници, но със семейство Хайд тя беше сред приятели. Безразборно построената фермерска къща й напомняше за дома на моминството й в Норфолк, а дребните тревоги на господин Хайд, влажността на сеното, добивът от ечемичената реколта, това, че реката не беше успяла да залее водните ливади, на които разчитаха за напояването на околните земи, тъй като някакъв съсед бе изкопал твърде дълбоко изкуствено езеро за развъждане на шарани, бяха обикновените, но приятни дела по поддържането на един провинциален имот, които Ейми познаваше и обичаше.

Децата следяха зорко да не пропуснат пристигането на своята леля Лизи и на лейди Дъдли: когато малката кавалкада се зададе нагоре по алеята, предната врата се отвори и те се изсипаха навън, като ръкомахаха и танцуваха наоколо.

Лизи Одингсел се смъкна тромаво от коня си и ги прегърна напосоки, а после се изправи да целуне зълва си, Алис, и брат си, Уилям.

После тримата се обърнаха и забързаха да помогнат на Ейми да слезе от коня.

— Скъпа ми лейди Дъдли, с удоволствие ви приветствам с добре дошла в Денчуърт — каза топло Уилям Хайд. — А да очакваме ли сър Робърт?

Сияйната й усмивка стопли всички тях.

— О, да — каза тя. — До две седмици, а аз трябва да потърся къща за нас и ние ще имаме имот тук!

Робърт, който минаваше през конюшнята на двореца Уайтхол по време на един от ежеседмичните си огледи, обърна глава, когато чу някакъв кон да се приближава бързо в тръс по настлания с калдъръм път. Видя как Томас Блаунт скочи от изтощената си кобила, хвърли поводите на едно конярче и се отправи забързано към помпата, сякаш спешно имаше нужда да облее главата си с вода. Робърт услужливо завъртя дръжката на помпата.

— Новини от Уестминстър — каза Томас бързо. — И мисля, че съм изпреварил всички останали. Може би ще представлява интерес за вас.

— Такива неща винаги представляват интерес. Информацията е единствената истинска валута.

— Току-що идвам от парламента. Сесил успя. Ще прокарат указа за промяната в църквата.

— Значи успя?

— Двама епископи са хвърлени в затвора, за двама се говори, че са болни, а един е изчезнал. Дори при това положение, той постигна мнозинство само с три гласа. Потеглих веднага щом преброих гласовете, и съм сигурен в това.

— Нова църква — каза Дъдли замислено.

— И нов глава на църквата. Тя ще бъде върховен управител.

— Върховен управител? — запита настойчиво Дъдли, поставяйки под въпрос странната титла. — Не глава?

— Това казаха.

— Това е странно — каза Дъдли, повече на себе си, отколкото на Блаунт.

— Сър?

— Кара те да се замислиш.

— Така ли?

— Кара човек да се запита какво ли може да направи тя.

— Сър?

— Нищо, Блаунт. — Дъдли кимна на мъжа. — Благодаря.

Той продължи нататък, извика на един коняр да премести въжето на един оглавник, довърши огледа си в състояние на сдържан възторг, после се обърна и тръгна бавно нагоре по стъпалата към двореца.

На прага срещна Уилям Сесил, облечен за пътуването до дома си в Тиоболдс.

— О, господин секретар, добър ден. Тъкмо си мислех за вас.

Дъдли го поздрави весело и го потупа по рамото.

Сесил се поклони.

— За мен е чест, че заемам място в мислите ви — каза той с ироничната вежливост, с която често си служеше, за да държи Дъдли на безопасно разстояние, и за да напомня и на двамата, че старите отношения между господар и слуга вече не важаха.

— Научавам, че сте възтържествували и сте постигнали промяна в църквата? — попита Дъдли.

„От къде, по дяволите, той знае това? Само аз знаех какво ще бъде гласуването. Дори още не съм получил доклада, за да ми съобщят, че е готово“ — запита се Сесил. „И защо той не може просто да танцува с нея и да язди с нея и да се грижи да е щастлива, докато успея безпрепятствено да я омъжа за граф Аран?“

— Да, може да се съжалява в много отношения. Но поне постигаме съгласие — каза Сесил, като внимателно отдръпна ръкава си от ръката, с която по-младият мъж посягаше да го задържи.

— Тя ще бъде управител на църквата?

— Не повече и не по-малко, отколкото баща й или брат й.

— Нима те не се наричаха „глава на църквата“?

— Смята се, че свети Павел е против ръкополагането на жени в свещенически сан — каза Сесил. — Затова тя не може да бъде наречена „глава на църквата“. Сметнахме, че „управител“ е приемливо. Но ако съвестта ви се тревожи, сър Робърт, то има духовни водачи, които могат да ви дадат по-добри напътствия, отколкото аз.

Робърт се изсмя бързо на уместния сарказъм в думите на Сесил.

— Благодаря ви, милорд. Но общо взето, на душата ми може да се разчита да се погрижи за себе си по тези въпроси. Духовниците ще ви бъдат ли благодарни за такова нещо?

— Няма да ни благодарят — каза Сесил предпазливо. — Но могат да бъдат принудени, подлъгани и убедени с аргументи, а също и заплашени, за да се съгласят. Очаквам борба. Няма да е лесно.

— И как ще ги принудите и подлъжете, как ще ги убедите с аргументи и ще ги заплашите?

Сесил повдигна вежда.

— Като им наложа клетва, полагане на обет за признаване на върховната власт на монарха над църквата. Правено е и преди.

— Не и с църква, която е била изцяло против решението — намекна Дъдли.

— Трябва да се надяваме, че няма да са изцяло против, когато се стигне до избор между това да положат клетва, или да изгубят препитанието и свободата си — каза любезно Сесил.

— Нима предлагате да горим хора? — попита дръзко Дъдли.

— Вярвам, че няма да се стигне до това, макар че баща й щеше да постъпи така.

Робърт кимна.

— На нея ли се полага цялата власт, въпреки различното име? Това дава ли й всички правомощия на баща й? На брат й? Ще бъде ли тя папата на Англия?

Сесил направи лек, изпълнен с достойнство поклон, като се готвеше да се сбогува.

— Всъщност да, и ако ме извините…

За негова изненада по-младият мъж не го задържа, а му направи дълбок, елегантен поклон и се изправи с усмивка.

— Разбира се! Не биваше да ви бавя, господин секретар. Простете ми. У дома си ли отивате?

— Да — каза Сесил. — Само за два дни. Ще се върна съвсем навреме за връчването на отличието ви. Трябва да ви поздравя за тази чест.

„Но от къде знае той за това“? — запита се Дъдли. „Тя ми се закле, че няма да казва на никого, докато моментът не наближи. Дали го е научил от шпионите си, или тя сама му е казала? Дали тя наистина му казва всичко?“

На глас каза:

— Благодаря ви. За мен е твърде голяма чест.

„Така е наистина“, каза си Сесил, като отвърна на поклона и се упъти надолу по стъпалата до мястото, където го чакаше твърде късият му в гърба кон, и се събираше свитата му. „Но защо ли си толкова възхитен, че тя е глава на църквата? Какво значи това за теб, лукав, ненадежден, красив, самодоволен глупак такъв?“

— Тя ще бъде английският папа — прошепна Робърт на себе си, когато се отправи бавно като наслаждаващ се на отдиха си принц в обратната посока. Войниците в края на галерията разтвориха със замах двойните врати пред него и Робърт мина през тях. Замайващият чар на усмивката му ги накара да сведат глави и да запристъпват смутено, но усмивката му не беше за тях. Усмихваше се на изтънчената ирония във факта, че Сесил служеше на него в пълно неведение, че го прави. Голямата лисица Сесил бе донесъл дива птица и я беше положил в краката на Робърт, покорно като някое от ловните кучета, отглеждани от фамилията Дъдли.

„Той я направи папа във всяко отношение, освен по име. Тя може да предоставя разрешение за брак, може да издава решение за анулиране на брак, може да издаде постановление в полза на развода“… — прошепна си полугласно Робърт. „Той няма представа какво направи за мен. Като убеди тези глупави земевладелци да я направят върховен управител на Англиканската църква, той й даде властта да издава разрешения за развод. А кой би могъл да извлече най-голяма облага от това?“

Елизабет не мислеше за своя красив началник на конницата. Елизабет беше в приемната си, заобиколена от дамите си и се възхищаваше на един портрет на ерцхерцог Фердинанд. По тихите одобрителни възгласи, докато дамите отбелязваха колко тъмни са очите на Хабсбург и колко изискана — кройката на дрехите му, Робърт, който влезе в стаята с бавна, отмерена походка, разбра, че Елизабет продължаваше открито да проявява интерес към последния кандидат за ръката й.

— Красив мъж — каза той, с което си спечели една усмивка от нея. — И добра стойка.

Тя пристъпи към него. Робърт, нащрек като хореограф за всяко движение в един танц, застана напълно неподвижно и я принуди да дойде при него.

— Значи се възхищавате на ерцхерцога, сър Робърт?

— Разбира се, възхищавам се на портрета.

— Много си прилича — каза отбранително посланикът граф фон Хелфенщайн. — Ерцхерцогът не е суетен, той не би искал един портрет да ласкае или да мами.

Робърт сви рамене с усмивка:

— Разбира се, че не — каза той. Обърна се към Елизабет: — Но как би могла една жена да избере мъж от рисувателно платно и боя? Никога не бихте избрали кон по този начин.

— Да, но ерцхерцогът не е кон.

— Е, аз бих искал да знам как се движи конят ми, преди да се подам на желанието да го притежавам — каза той. — Бих искал да го обуча как да се движи. Бих искал да знам как се чувства, когато го галя, как се усеща под ръката ми, когато го гладя по шията, докосвам го навсякъде — зад ушите, по устните, зад краката. Бих искал да знам доколко е готов да се подчинява, когато съм върху него, когато е между краката ми. Знаете ли, бих искал дори да опозная мириса му, самия аромат на потта му.

Тя ахна леко, когато си представи картината, която той й рисуваше — толкова по-ясна, толкова по-интимна, отколкото матовата боя на платното пред тях.

— Ако бях на ваше място, щях да си избера съпруг, когото познавам — каза й той тихо. — Мъж, когото съм изпитала със собствените си очи, със собствените си пръсти, чието ухание ми е харесало. Щях да се омъжа само за човек, когото знам, че мога да пожелая. Мъж, когото вече желая.

— Аз съм девица — каза тя, с едва доловим глас, като леко дихание. — Не желая никой мъж.

— О, Елизабет, лъжете — прошепна той с усмивка.

Очите й се разтвориха широко при тази негова дързост, но тя не го възпря. Той прие мълчанието за насърчение, както винаги.

— Лъжете — желаете един мъж.

— Не и такъв, който е свободен да се ожени — изстреля тя в отговор.

Той се поколеба.

— Бихте ли искали да съм свободен?

Изведнъж тя наполовина извърна глава от него и той видя, че я беше загубил в полза на обичайното й кокетство:

— О, за вас ли говорехме?

Той мигновено отстъпи.

— Не. Говорим за ерцхерцога. А той наистина е красив млад мъж.

— И подходящ — вметна посланикът, чул само завършека на приглушения им разговор. — Много начетен. Английският му е почти съвършен.

— Сигурен съм — отвърна сър Робърт. — Моят също е забележително добър.

През този април Ейми цъфтеше. Всеки ден излизаше на кон с Лизи Одингсел или Алис, или Уилям Хайд, за да оглежда земя, която можеше да се купи, гори, които можеха да бъдат изсечени, за да се разчисти място за къща, или ферми, които можеха да бъдат преустроени.

— Няма ли той да иска нещо по-внушително от това? — попита я Уилям Хайд един ден, докато обикаляха един имот от двеста акра с красива, покрита с червени керемиди фермерска къща в средата.

— Ще преустроим къщата, разбира се — каза Ейми. — Но не ни трябва голям палат. Той беше очарован от къщата на братовчедка ми в Камбъруел.

— О, къща на търговец в града, да — съгласи се господин Хайд. — Но няма ли той да иска някое място, където може да приема и забавлява кралицата, когато дворът пътува? Дом, в който може да приема целия двор? Голяма сграда, по-скоро като Хамптън Корт, или Ричмънд?

За момент тя изглеждаше доста потресена.

— О, не — каза. — Той иска нещо, в което да си бъдем у дома, което ще създава усещането за истински дом. Не огромна, величествена сграда, подобна на дворец. Освен това кралицата несъмнено би отседнала в Оксфорд, ако идва в тази част на страната, нали?

— Ако иска да ловува? — предположи Алис. — Той е началник на нейната конница. Няма ли да има нужда от достатъчно земя за голям ловен парк с елени?

Увереният смях на Ейми зазвъня като камбанки:

— Ах, вие сигурно бихте искали да купя Ню Форест! — възкликна тя. — Не. Това, което искаме, е къща като моя дом в Норфолк, но само малко по-голяма. Някое място като Фличъм Хол, който едва не купихме, само че малко по-внушително и по-голямо. Постройка, към която може да добавим едно крило и голяма порта, така че къщата да стане красива. Той няма да иска нищо повече, и с градини за удоволствие, разбира се, и естествено, с овощна градина и езеро с риби, и хубави гори, и хубави места за езда, а останалото ще бъде земеделска земя, и той ще развъжда коне за кралския двор. Той прекарва цялото си време в дворци, ще иска да се прибере у дома в къща, която създава усещането за дом, а не за величествена катедрала, пълна с актьори, на каквото приличат кралските дворци.

— Ако си сигурна, че той иска именно това, тогава можем да попитаме каква е цената за това място — каза предпазливо Уилям Хайд, все още неубеден. — Но може би е добре да му пишем, за да сме сигурни, че той не иска нещо по-внушително, с повече стаи и с повече земя.

— Няма нужда — каза Ейми уверено. — Знам какво иска съпругът ми. От години чакаме да си създадем такъв дом.

Робърт Дъдли беше погълнат от подготовката на най-голямото дворцово празненство след върховата точка, каквато беше коронацията на кралицата. Привидният повод беше да се почете денят на свети Георги, величественият празник на Англия, въведен от Тюдорите в дворцовия календар. На този ден той и още трима изтъкнати благородници щяха да приемат Ордена на Жартиерата — най-високото рицарско отличие — от ръката на кралицата. Орденът се даваше единствено на мъже, отличили се в защита на короната. Кралицата награждаваше с него Робърт Дъдли, младия си родственик Томас Хауърд, херцог на Норфолк, сър Уилям Пар, брат на покойната й мащеха, и граф Рътланд.

Имаше такива, които намекваха, че Робърт Дъдли е странно допълнение към тази група от родственици или старши съветници, и че може би, тъй като беше участвал в експедицията, изгубила Кале за Англия, не се беше представил като твърде блестящ защитник на кралството.

Освен това — казваха още клюките — планирането на няколко процесии едва ли можеше да направи един човек достоен за най-високия рицарски орден на Англия, особено след като дядо му и баща му бяха осъдени предатели. Как можеше човек като Робърт Дъдли да си спечели такава изключителна чест? Но никой не изричаше такива думи твърде високо. И никой не ги казваше в близост до кралицата.

Цял следобед щеше да има турнири, рицарите щяха да излязат на арената за турнира в костюми и маски, щяха да рецитират остроумни и красиви стихове, за да обяснят ролята си. Празненството щеше да представя мотиви от легендите за крал Артур.

— Камелот ли е това? — обърна се сър Франсис Нолис към Робърт с кротка ирония, на арената, където той наглеждаше окачането на знамената със средновековните гербове. — Омагьосани ли сме?

— Надявам се, че ще бъдете омагьосани — каза приветливо Робърт.

— Защо точно Камелот?

Сър Франсис упорито се правеше, че не разбира.

Дъдли откъсна очи от арената, която тъкмо обвиваха в златотъкан плат, икономично запазен от живите картини по случай коронацията, и използван отново.

— Очевидно е.

— Не и за мен. Кажете ми — изрече умолително сър Франсис.

— Красива кралица — каза кратко Робърт, като отмяташе точките на дългите си, тънки пръсти. — Съвършена Англия. Обединена под управлението на един монарх с магическо въздействие. Никакви религиозни проблеми, никакви брачни въпроси, никакви проклети шотландци. Камелот. Хармония. И обожание на Повелителката.

— Повелителката ли? — запита сър Франсис, като си мислеше за пръснатите из цяла Англия параклиси, посветени на Владичицата, Дева Мария, майка на Иисус, които сега бавно се занемаряваха и рушаха, докато хората в страната биваха убеждавани, че онова, което някога бе същината на тяхната искрена вяра, е грешка, дори ерес.

— Повелителката. Кралицата. Елизабет — отвърна Робърт. — Кралицата на нашите сърца, кралицата на турнира, в своя кралски двор през лятото, владетелка завинаги. Ура за нея.

— Ура за нея — повтори покорно сър Франсис. — Но за какво точно ликувате? Освен ако не е, за да отпразнувате награждаването си с Ордена на Жартиерата — за което ви поднасям най-големи поздравления.

Робърт се изчерви леко.

— Благодаря ви — каза той със сдържано достойнство. — Но поводът не е отбелязването на оказаната ми чест. Той стига по-далеч, далеч отвъд незначителен човек като мен, далеч дори отвъд благородните лордове.

— И докъде стига?

— До цялата страна. До народа. Всеки път, когато организираме жива картина или ден с празненства, той се повтаря и имитира във всеки град и всяко село надлъж и на шир в страната. Не мислите ли, че представянето на идеята, че кралицата е толкова прекрасен владетел, колкото и Артур, им напомня, че е редно да я обичат, почитат и защитават? Че да им се напомни, че тя е млада и красива, и че нейният кралски двор е най-изисканият в цяла Европа, върши добра работа не само в Англия: вестта се разнася навсякъде — до Париж, до Мадрид, до Брюксел. Те трябва да й се възхищават, следователно трябва да признават властта й. Това й осигурява такава безопасност, каквато и договорът на Сесил.

— Виждам, че разбирате от политика — каза сър Франсис. — И че всичко се развива в съгласие със споразумението ни. Че тя трябва да бъде възприемана като обичлива и миловидна, за да бъде обичана, за да се грижат за безопасността й.

— Дай боже — съгласи се Робърт, а после леко изцъка с език в знак на раздразнение, когато един тромав паж изпусна края на топа плат, който държеше, и той се провлече по посипания с пясък под на арената. — Вдигни го, момче! Цапа се!

— А помислихте ли за безопасността й в този ден? — пожела да се увери сър Франсис. — Повечето хора вече са чули, че папата е дал благословията си за покушение срещу нея.

Дъдли го погледна в лицето.

— Не мисля за нищо друго, освен за нейната безопасност — каза той рязко. — Нощ и ден. Не мисля за нищо друго, освен за нея. Няма да намерите по-предан човек на служба при нея. Мисля за нея така, сякаш от това зависи животът ми. Всъщност, животът ми наистина зависи от това.

Сър Франсис кимна.

— Не се съмнявам във вас — каза той искрено. — Но времената са тревожни. Знам, че Сесил има мрежа от шпиони из цяла Европа, за да залови всеки, който би могъл да дойде в Англия, за да я застраши. Но какво да кажем за англичаните? За някои мъже и жени, които минаваха за наши приятели? Хора, които може би дори точно в този момент мислят, че е техен дълг, техен свещен дълг, да я убият?

Робърт приклекна и започна да рисува с пръст по посипаната с пясък арена.

— Входът за кралицата е тук. Допускат се само членове на кралския двор. Търговците, гражданите на Лондон, обикновените дребни дворяни са тук: личната й гвардия им пречи да стигнат до нея. Чираците са тук, по-назад, тъй като те винаги създават най-големите безредици. Хората от провинцията, всички, които са дошли тук без покана, са още по-далече назад. На всеки ъгъл има въоръжен войник. Хората на Сесил ще обикалят сред тълпата, за да следят. Самият аз имам няколко доверени хора, които също ще обикалят наоколо и ще си държат очите отворени.

— Но какво ще кажете за заплахата от страна на нейните приятели? На дребните дворяни и благородниците? — попита тихо сър Франсис.

Робърт се изправи и изтупа ръце.

— Дай боже сега всички те да разбират, че дължат преданост преди всичко на нея, без значение как искат да отслужват литургията — направи пауза. — И да ви кажа честно, онези, в които бихте се усъмнили, са вече под наблюдение — призна той.

Сър Франсис се изсмя остро:

— От вашите хора?

— Главно от тези на Сесил — каза Робърт. — Той има стотици на тайна служба при себе си.

— Ето това е човек, когото не бих искал да имам за свой враг — отбеляза весело сър Франсис.

— Освен ако сте сигурен, че можете да спечелите — отвърна незабавно Робърт. Хвърли поглед през рамо и видя един паж да развива един флаг и да го вдига на пилон. — Ей, ти! Погледни какво правиш! Наопаки е!

— Е, ще ви оставя да се занимавате с това — каза сър Франсис, оттегляйки се, сякаш уплашен, че ще го пратят да се покатери на някоя стълба.

Робърт му се усмихна широко.

— Да. Ще ви повикам, когато работата приключи — каза той дръзко и закрачи към централната сцена. — Предполагам, че ще се върнете точно навреме за празненството, веднага щом цялата тежка работа бъде приключена. Ще участвате ли в турнира?

— Бога ми, да! Ще бъда много благороден, чист и безукорен рицар! Ще бъда самото въплъщение на рицарството. Сега тръгвам да лъсна щита си и да изгладя куплетите, които ще декламирам — обади се подигравателно сър Франсис откъм трибуната. — Запей и затананикай, хубавецо Робин!

— Трала-ла! — провикна се в отговор Робърт, като се смееше.

Той се върна към работата си, усмихвайки се на разменените реплики, а после изпита чувството, че го наблюдават. Беше Елизабет, застанала сама на платформата, която щеше да бъде украсена и издигната като кралска ложа, и загледана надолу към празните турнирни ограждения и посипаната с пясък арена.

Робърт се вгледа внимателно в нея за миг, и забеляза неподвижността й и леко сведената й глава. После вдигна един пилон за знаме, сякаш работеше, и мина бавно покрай кралската ложа.

— О! — възкликна, сякаш я виждаше внезапно. — Ваша светлост!

Тя му се усмихна и дойде до предния край на ложата.

— Здравей, Робърт.

— Умислена сте?

— Да.

Запита се дали беше дочула разговора им за опасността, сред която се движеше всеки ден, дали ги беше чула да назовават опасностите от страна на всякакви хора — от най-нисшия чирак до най-близките й приятели. Как можеше една млада жена да понесе мисълта, че е мразена от собствения си народ? Че най-върховната духовна власт в християнския свят се бе произнесла, че е редно тя да бъде мъртва и че заслужава такава участ?

Той заби пилона на мястото му, дойде пред ложата и вдигна очи.

— Мога ли да ви помогна с нещо, принцесо моя?

Елизабет му отправи лека, свенлива усмивка.

— Не зная какво да правя.

Той не я разбра.

— Да правите? Какво да правите?

Тя се наведе през парапета на ложата, за да може да говори тихо:

— Не знам какво да правя на един турнир.

— Трябва да сте присъствала на стотици турнири.

— Не, на много малко. По време на царуването на баща си не бях толкова често в двора, а дворът на Мери не беше весел и през повечето време бях затворничка.

Робърт отново си припомни, че тя беше в изгнание през по-голямата част от момичешките си години. Беше се образовала със страстта на истински учен, но не се беше подготвила за обичайните забавления на дворцовия живот. Нямаше как да го направи: не бе възможно да се чувстваш в свои води в дворците или по време на големите празници, ако не си свикнал с тях. Самият той се наслаждаваше на остроумните си хрумвания, с които освежаваше едно традиционно събитие, но познаваше традиционното събитие като човек, който беше присъствал на всички турнири, откакто бе се появил в двора, и всъщност беше спечелил повечето от тях.

Желанието на Робърт бе да надмине турнирите и забавленията, които познаваше твърде добре; желанието на Елизабет бе да премине през тях, без да издаде своята неловкост.

— Но нали обичате турнирите? — поиска да се увери той.

— О, да — каза тя. — И разбирам правилата, но не и как би трябвало да се държа, кога да ръкопляскам, и кога да покажа благоволение, и всичко останало.

Той се замисли за миг:

— Да ви изработя ли план? — попита внимателно. — Както направих за шествието по случай коронацията ви? В който ще е показано къде трябва да бъдете и какво трябва да правите и казвате във всеки момент?

По лицето й на мига се изписа задоволство.

— Да. Това ще бъде хубаво. Тогава ще мога да се наслаждавам на деня, вместо да се тревожа за него.

Той се усмихна.

— А да ви направя ли план за церемонията по случай връчването на Ордена на Жартиерата?

— Да — каза тя настоятелно. — Томас Хауърд ми каза какво трябва да правя, но не можах да запомня всичко.

— Той пък от къде ще знае? — каза Дъдли пренебрежително. — Заемал е висок пост в двора едва през последните три царувания.

Тя се усмихна на обичайната проява на съперничеството му с херцога, нейния чичо, техен връстник, и отдавнашен съперник на Робърт.

— Е, ще ви го напиша — каза Робърт. — Мога ли да дойда в стаята ви преди вечеря и да го прегледаме заедно?

— Да — каза тя. Импулсивно протегна ръка надолу към него. Той се изпъна и успя само да докосне върховете на пръстите й със своите; целуна ръката си и посегна да докосне нейната.

— Благодаря ви — каза тя мило — пръстите й се задържаха за миг върху неговите.

— Винаги ще ви показвам, винаги ще ви помагам — обеща й той. — Сега, когато аз знам как се прави, ще ви чертая таблица, за да ви покажа къде да отивате и какво да правите при всяко събитие. Така че винаги да сте наясно. А след като сте присъствали на дузина турнири, можете да ми кажете, че искате нещата да се правят различно, и тогава вие ще ми чертаете план и ще ми казвате как искате да бъде променено всичко.

Елизабет се усмихна на тези думи, а след това се обърна и излезе от кралската ложа, като го остави изпълнен със странно чувство на нежност към нея. Понякога тя не приличаше на кралица, възкачила се на трона благодарение на късмета си и издигнала се с хитрост до величието. Понякога тя приличаше повече на младо момиче, натоварено със задача, твърде трудна, за да се справи с нея само. Той беше свикнал да желае жените, беше свикнал да ги използва. Но за миг на тази почти приготвена арена той изпита чувство, което бе ново за него — нежност; усещането, че желае нейното щастие повече, отколкото своето собствено.

Лизи Одингсел написа писмо под диктовката на Ейми, а след това Ейми го преписа сама, като с усилие изписваше буквите прави върху разчертаните редове.

„Скъпи съпруже,

Надявам се, че това писмо те намира в добро здраве. Аз съм щастлива и съм добре, отседнала при нашите скъпи приятели семейство Хайд. Мисля, че намерих за нас къща и земя, както ме помоли. Мисля, че ще бъдеш много доволен от нея. Господин Хайд разговаря със земевладелеца, който разпродава имота поради лошото си здраве и няма син, който да го наследи, и казва, че иска приемлива цена.

Няма да продължа да действам, а ще изчакам указанията ти, но може би ще дойдеш да видиш къщата и земята много скоро. Господин и госпожа Хайд ти изпращат благопожеланията си и тази кошница с листа от ранна салата. Лейди Робсарт ми съобщава, че тази година в Станфийлд са ни се родили осемдесет агнета — най-добрата ни година досега. Надявам се, че ще дойдеш скоро.

Твоя предана съпруга,

Ейми Дъдли

Р.S. Наистина се надявам, че ще дойдеш скоро, съпруже.“

Ейми тръгна на църква с госпожа Одингсел през парка, отвъд селската мера: влезе през покритата порта в църковния двор, а после — в прохладния, неизменен мрак на енорийската църква.

И все пак, църквата не беше непроменима; беше дори странно изменена. Ейми се огледа и видя в предната част на пътеката, между скамейките, нов висок месингов аналой, а Библията — разгърната върху него, широко отворена, сякаш на всеки можеше да бъде позволено да я чете. Олтарът, където обикновено се пазеше тя, бе очебийно празен. Ейми и Лизи Одингсел се спогледаха безмълвно и се затвориха във фамилния трон на семейство Хайд. Службата започна на английски, не на по-познатия латински, като следваше по-скоро молитвеника на крал Едуард, отколкото текстовете на любимата им меса. Ейми сведе глава над новите думи и се опита да почувства присъствието на Бог, въпреки че Неговата църква бе променена, и езикът също беше променен, а Светото причастие беше скрито.

Настъпи моментът свещеникът да се помоли за кралицата, и той го направи, при което гласът му потрепери съвсем леко, но когато дойде ред да се помоли за любимия им епископ, Томас Голдуел, сълзите накараха гласа му да затрепери и той млъкна. Псалтът довърши молитвата вместо него и службата продължи, завършвайки с обичайната молитва за душите на църковните благодетели и с благословията.

— Ти върви — прошепна Ейми на приятелката си. — Искам да се помоля за миг.

Тя изчака, докато църквата се опразни, а после стана от скамейката на семейство Хайд. Свещеникът беше коленичил до преградата между нефа и мястото за хористите. Ейми тихо отиде и коленичи до него.

— Отче?

Той обърна глава:

— Дъще?

— Нещо не е наред ли?

Той кимна. Главата му клюмна ниско, сякаш беше засрамен.

— Казват, че нашият епископ Томас изобщо не ни е епископ.

— Как така? — попита тя.

— Казват, че кралицата още не го е назначила в Оксфорд, а вече не е епископ на „Сейнт Асаф“. Казват, че той не е нито едното, нито другото, че няма място никъде, че не е епископ на нищо.

— Защо биха говорили такива неща? — настоя тя. — Не може да не знаят, че той е благочестив и свят човек и че напусна „Сейнт Асаф“, за да дойде в Оксфорд. Той е назначен от папата.

— Вие би трябвало да знаете не по-зле от мен — каза той уморено. — Вашият съпруг знае как се вършат нещата в този кралски двор.

— Той не… споделя с мен — каза тя, като подбираше внимателно подходящите думи. — Не и когато става дума за дворцови въпроси.

— Те знаят, че нашият епископ е човек, верен до смърт — каза свещеникът печално. — Знаят, че той беше най-скъп приятел на кардинал Поул, беше до смъртното му ложе, даде му последно причастие. Знаят, че той няма да измени на убежденията и вярата си, за да угоди на тази кралица. Не би проявил незачитане към причастието, както му се нарежда да стори. Мисля, че чрез този хитър ход първо ще му отнемат духовния сан, а след това ще го убият.

Ейми ахна.

— Не отново — каза тя. — Не и още убийства. Не и още едно повторение на съдбата на Томас Мор!

— Наредено му беше да се яви пред кралицата. Боя се, че това означава отиване на смърт.

Ейми кимна с побеляло лице.

— Лейди Дъдли, за вашия съпруг се говори като за един от най-изтъкнатите мъже в двора. Можете ли да го помолите да се застъпи за нашия епископ? Кълна се, че отец Томас никога не е изричал и дума срещу възкачването на кралицата на трона, нито дума срещу нея като кралица. Само е говорил открито, както Бог му повелява, в защита на нашата Свята Църква.

— Не мога — каза тя простичко. — Отче, простете ми; да ми прости Господ, но не мога. Аз нямам влияние. Съпругът ми не приема от мен съвети по дворцовите въпроси, по отношение на политиката. Та той дори не знае, че мисля върху такива неща! Не мога да го съветвам, и той не би ме послушал.

— Тогава ще се моля за вас, ще се моля той да се обърне към вас — каза тихо свещеникът. — И ако Бог го подтикне да слуша, тогава, дъще, говорете. На карта е заложен животът на нашия епископ.

Ейми сведе глава.

— Ще направя, каквото мога — обеща тя без особена надежда.

— Нека Бог да те благослови, чадо, и да те направлява.

Писарят на Робърт му подаде писмото на Ейми в следобеда след обявяването му за рицар на Ордена на Жартиерата. Робърт тъкмо беше окачил синята копринена жартиера на облегалката на един стол и се беше отдръпнал назад, за да й се възхити. После си облече нов жакет, прегледа бързо писмото, и го подаде обратно на писаря.

— Пиши й, че сега съм зает, но ще дойда колкото мога по-скоро — каза той, като отвори вратата. С ръка върху резето, осъзна, че лошо оформените букви бяха изписани с почерка на самата Ейми, и че сигурно е посветила цели часове да му пише.

— Кажи й, че много се радвам, че ми е писала лично — каза той. — И й изпрати малка кесия с пари да си купи ръкавици или каквото иска.

Той спря, измъчван от чувството, че е редно да направи нещо повече, но после чу как тръбата на херолда прозвуча за турнира, и вече нямаше време.

— Кажи й, че ще дойда незабавно — каза той, обърна се и изтича с леки стъпки надолу, към двора на конюшнята.

Турнирът се отличаваше с пищност и пъстрота, каквито Елизабет обичаше. Имаше преоблечени рицари, които й пееха хвалебствени песни и съчиняваха импровизирани стихове. Дамите раздаваха благоволение и ласки, а рицарите носеха цветовете на своите дами над сърцата си. Кралицата си беше сложила едната ръкавица от бяла коприна, а другата държеше в ръка, когато се наведе напред да пожелае на сър Робърт най-добър късмет — той се бе приближил към кралската ложа, вдигайки очи към нея, както беше застанала високо над него, за да й поднесе почитанията си.

Случайно, когато тя се наведе напред, ръкавицата се изплъзна през пръстите й и падна. Още същия миг, толкова бързо, че почти никой не можа да проследи движението му, той пришпори коня си, едрото бойно животно се завъртя, откликвайки веднага, и той улови ръкавицата във въздуха, преди да падне на земята.

— Благодаря ви! — провикна се Елизабет и кимна на един паж. — Вземи ръкавицата ми от сър Робърт.

Като удържаше с една ръка напиращия да подскочи кон, той вдигна с другата забралото на шлема си и поднесе ръкавицата към устните си.

Елизабет, с наливащо се с руменина лице, го загледа как целува ръкавицата й: не настоя той да й я върне и не отмина жеста със смях като част от любезностите му по време на турнира.

— Не може ли да я задържа? — попита той.

Елизабет се посъвзе.

— След като така умело я уловихте — каза тя небрежно.

Робърт приближи малко коня си.

— Благодаря ви, кралице моя, че я изпуснахте заради мен.

— Изпуснах я случайно — каза тя.

— Аз я улових нарочно — отвърна той, като й хвърли блеснал поглед с тъмните си очи, и втъкна ръкавицата внимателно в нагръдника си, обърна коня си кръгом и препусна надолу към края на арената.

Турнирът продължи цял следобед под горещото априлско слънце, а когато настъпи вечерта, кралицата покани всичките си специални гости да продължат към реката за едно вечерно плаване с баржите. Лондончани, които очакваха този завършек на деня, бяха измолили, взели назаем и наели срещу заплащане лодки, с хиляди, и реката беше претъпкана като пазарище с лодки и баржи, от които се развяваха знамена и гирлянди в ярки цветове, а на борда на всеки трети плавателен съд имаше певец или свирач на лютня, така че завладяващи мелодии се носеха през водата от една лодка до друга.

Робърт и Елизабет бяха в кралската баржа заедно с Катерина и сър Франсис Нолис, лейди Мери Сидни и нейния съпруг, сър Хенри Сидни, две от другите дами на кралицата, Летиша Нолис и още една почетна дама.

Край тях спря една баржа с музиканти и през водата се понесоха бавните звуци на любовни песни, докато гребците гребяха в ритъм с тихите удари на един барабан. Слънцето, залязващо сред облаци в розово и златно, оставяше пътека през потъмняващата Темза, която сякаш щеше да ги отведе дълбоко във вътрешността на страната, чак до самото сърце на Англия.

Елизабет се облегна на покрития със златен варак парапет на баржата и се загледа към леко плискащите се води на реката и към панорамата от увеселителни лодки, които се движеха с темпото на нейната собствена, в полюшващите се фенери, които осветяваха собствените си отражения във водата. Робърт отиде при нея и те стояха дълго един до друг, наблюдавайки мълчаливо реката.

— Знаете ли, това беше най-съвършеният ден в живота ми — тихо каза Елизабет на Робърт.

За миг постоянното напрежение, дължащо се на физическото привличане помежду им, бе облекчено. Робърт й се усмихна, с обичливата усмивка на стар приятел.

— Радвам се — каза той простичко. — Иска ми се да ви пожелая още много такива дни, Елизабет. Вие бяхте щедра към мен, и аз ви благодаря.

Тя се обърна и му се усмихна: лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му раздвижи един кичур коса, който се беше измъкнал от шапчицата й.

— Все още имате ръкавицата ми — прошепна тя.

— Вие имате сърцето ми.

„Щедро, и още как“, каза си сухо Уилям Сесил, докато дворът потегляше сутринта на първи май да посети Робърт Дъдли в новия му дом в Деъри Хаус в Кю — очарователна малка къща, построена досами парка, само на десет минути пеша от двореца. Редица великолепни бели каменни стъпала водеха към два пъти по-висока от обичайното сводеста двойна врата, оградена от два прозореца. Вътре една голяма зала бе последвана от малки, уединени стаи за отдих, от които се разкриваше изглед към градините от всяка страна. Досами фасадата на къщата имаше жив плет с две съвършено подрязани дървета, кръгли като сливи, застанали сякаш на пост от всяка страна.

Робърт Дъдли посрещна малката група на входната врата и ги поведе право през къщата към красивата, оградена със стени градина отзад. Тя беше засадена отчасти с цветя и отчасти — с овощни дървета, до голяма степен по новата мода на една градина да се придава колкото може повече вид на обсипана с цветя ливада. Една маса беше застлана с бяла покривка и приготвена закуска очакваше кралицата. В типичния превзет стил на фамилията Дъдли, всички слуги бяха облечени като доячки или пастири, а малко стадо агънца, нелепо боядисани в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло — подскачаха весело под цъфналите ябълки в овощната градина.

Елизабет плесна с ръце от удоволствие при вида на всичко това.

— О, Робърт, колко изящно!

— Помислих си, че ще ви хареса днес да бъдете обикновено селско момиче — прошепна той тихо в ухото й.

Тя се обърна към него:

— Така ли? Защо?

Той сви рамене:

— Една корона е както чест, така и товар. Хората, които се тълпят около вас през цялото време, винаги вземат от вас: те никога не дават. Исках да имате един ден, който да е изпълнен с удоволствие и смях, ден за едно хубаво момиче, а не за една натоварена с тежко бреме кралица.

Елизабет кимна.

— Вие ме разбирате. Те искат толкова много от мен — каза тя нацупено.

— А тези нови кандидати за женитба са най-лошите — каза той. — Онези двамата херцози от династията на Хабсбургите, които искат вашата слава и блясък да ги издигне от бедни австрийски херцози до крале на Англия само с един скок! Или граф Аран, който иска да ви въвлече във война с Шотландия! Те не ви предлагат нищо, а очакват всичко в замяна.

Елизабет се намръщи, и за миг той се изплаши, че е стигнал твърде далече. После тя каза:

— Те ми предлагат единствено тревоги, а искат от мен всичко, което съм.

— Те не искат нищо от вас — поправи я той. — Не от вашата истинска личност. Те искат короната, или трона, или наследника, който можете да им дадете. Но те са фалшиви ухажори, фалшиво злато, те не ви познават или обичат, както… — той млъкна рязко.

Тя се наведе напред: почувства топлия му дъх върху лицето си и той я видя как си поема дъх заедно с него.

— Вие? — запита настойчиво тя.

— Както ви обичам аз — прошепна той много тихо.

— Ще обядваме ли? — запита печално Сесил, откъм групата, която чакаше зад тях. — Прималява ми от глад. Сър Робърт, вие сте истински Тантал — да подредите цяло пиршество пред нас, но така и да не ни поканите да се храним.

Робърт се разсмя и се извърна от кралицата, която си даде един миг да възвърне усещането си за присъствието на останалите, за очите, приковани върху тях, за масите, застлани със снежнобели покривки, в изпълнената със слънчева светлина овощна градина.

— Моля… — каза той, като ги подкани с жест на знатен лорд да заемат местата си.

Седнаха на закуска, по-изтънчена от италианско пиршество, но поднесена с елегантната небрежност, отличителна за Дъдли, а после, след като основното хранене приключи и захаросаните плодове бяха сложени на масата, пастирите и доячките изпълниха селски танц и изпяха песен в прослава на пастирката кралица. Едно малко момче, русо, с изражение на херувим, пристъпи напред и рецитира поема на Елизабет, кралица на всички пастири и пастирки, и й поднесе корона от глогови цветчета и жезъл от обелена върбова пръчка, а после трупа музиканти, неудобно сгушени в клоните на ябълковите дървета, изсвириха встъпителен акорд, Робърт предложи ръка на Елизабет и я поведе в селски танц, танц в чест на първия майски ден точно в този отреден за ухажване ден, когато — твърдеше традицията — дори птиците се женеха.

„Много хубаво“, каза си Уилям Сесил, хвърляйки поглед към слънцето, което сега беше почти над главите им. „Половин ден — изгубен, и цяла планина писма за четене, когато се върна в двора. Лоши новини от Шотландия, без съмнение, и все още никакви изгледи за получаване на пари от кралицата, за да подкрепим нашите събратя по религия, макар че те ни молят за помощ и питат — с основание — какво си мислим, че правим, като ги изоставяме, когато са на косъм от победата?“

Вгледа се малко по-внимателно. Ръката на Робърт Дъдли не беше там, където бе редно да бъде — на гърба на кралицата, докато я направляваше напред в стъпките на танца — а около талията й. А тя, съвсем не гордо изправена, както винаги, съвсем определено се накланяше към него.

„Човек би могъл почти да каже, че е изпълнена с копнеж“, помисли си той.

Първата мисъл на Сесил беше за нейната репутация, и за брачните планове. Хвърли поглед наоколо. Слава богу, бяха сред приятели: семействата Нолис, Сидни, Пърси.

Сприхавият млад чичо на кралицата, херцогът на Норфолк, не би искал да види своята родственица в обятията на мъж като някоя слугиня в крайпътен хан, но едва ли щеше да съобщи за поведението й на посланика на Хабсбургите. В групата можеше и да има шпиониращи слуги, но техните думи нямаше да имат особена тежест. Всички знаеха, че Елизабет и Дъдли са много близки приятели. Очевидната привързаност между двамата млади не вредеше с нищо.

„И все пак“, каза си тихо Сесил. „И все пак, трябва да я омъжим. Ако тя му позволява да я обсипва с ласки, сме в безопасност; той е женен и не може да направи нищо повече от това, да запали огън, който ние ще трябва да потушим. Но какво ще стане, ако тя хареса някой неженен мъж? Ако Дъдли пробуди желанията й, какво ще стане, ако се появи някой хитър млад самец, който по една случайност се окаже и красив, и свободен? Какво ще стане, ако тя намисли да се омъжи по любов и да провали политиката на Англия заради една момичешка прищявка? По-добре да я омъжим, и то скоро“.

Ейми чакаше пристигането на Робърт.

Цялото домакинство очакваше пристигането на Робърт.

— Сигурна ли си, че е казал, че идва незабавно? — попита Уилям Хайд сестра си, Елизабет Одингсел, през втората седмица на май.

— Ти видя писмото, също както и аз — каза тя. — Най-напред неговият писар съобщаваше, че той е зает, но че ще дойде възможно най-скоро, след това във второто изречение поправя първото и казва, че ще дойде незабавно.

— Моята братовчедка в Лондон, която е родственица на фамилията Сиймор, казва, че той всеки ден, по цял ден е с кралицата — отбеляза Алис Хайд. — Тя отишла на турнира за деня на свети Георги и чула някого да казва, че той носел ръкавицата на кралицата в нагръдника си.

Лизи сви рамене.

— Той е неин началник на конницата, разбира се, че тя проявява благосклонност към него.

— Братовчедката на господин Хайд казва, че вечерта той бил редом с нея в кралската баржа.

— Както и е редно: той се ползва с голяма почит сред останалите — упорито държеше Лизи на своето.

— Тя му гостувала за закуска в чест на майския празник в новата му къща в Кю и останала целия ден.

— Разбира се — каза Лизи търпеливо. — Една дворцова закуска като нищо може да продължи през по-голямата част от деня.

— Е, според моята братовчедка мълвата твърди, че тя никога не го изпуска от поглед. Той е до нея през целия ден и танцуват заедно всяка нощ. Тя казва, че братовчедът на кралицата, херцогът на Норфолк, се кълнял, че ако Дъдли я обезчести, е мъртъв, а той няма да отправи подобна заплаха лекомислено или безпричинно.

Погледът, който Лизи отправи на зълва си, не бе нито сестрински, нито топъл.

— Братовчедка ви очевидно е добре осведомена — каза тя раздразнено. — Но можете да й напомните, че сър Робърт е женен мъж, който се готви да купи земя и да построи своя първи дом със съпругата си, и че това се очаква да стане всеки момент. Напомнете й, че той се ожени за съпругата си по любов, и че те планират живота си заедно. И можете да й кажете, че разликата между изтънчената дворцова любов, която се състои само от показност и весело тананикаш, поезия и песни, че разликата между тази любов, проявявана от всеки мъж в двора, за да угоди на кралицата, и истинския живот, е колкото от земята до небето. И вашата братовчедка би трябвало по-скоро да си прехапе езика, преди да разнася клюки за по-достойните от нея.

Испанският посланик, граф Фериа, дълбоко разтревожен от играта около ухажването на Елизабет, през която вече беше преминал веднъж от името на своя господар, Филип Испански, не мислеше, че може да наблюдава спокойно как това се повтаря отново с негов събрат–посланик и нов кандидат за женитба: Хабсбургският ерцхерцог. Най-сетне крал Филип отговори на молбите му и се съгласи да го замести с друг посланик: хитрият и прозорлив епископ Де Куадра. Граф Фериа, едва успяващ да скрие облекчението си, помоли Сесил за разрешение да се сбогува с Елизабет.

Опитният посланик и младата кралица бяха стари неприятели. Той беше най-преданият съветник на кралица Мери Тюдор и настоятелно и открито й бе препоръчвал да екзекутира своята непрекъснато създаваща неприятности наследница и полусестра, Елизабет. Именно неговите шпиони отново и отново носеха доказателства, че Елизабет заговорничи с английски бунтовници, заговорничи с френски шпиони, заговорничи с магьосника доктор Дий, заговорничи с всеки, който би предложил да свали от трона сестра й, било то с помощта на чужди армии или чрез магия.

Той беше най-верният и сигурен приятел на Мери и се беше влюбил и оженил за най-вярната й придворна дама, Джейн Дормър. Кралица Мери не би освободила от служба обичната си приятелка заради никого, освен заради испанския посланик, и на смъртното си ложе им даде благословията си.

Подчинявайки се на традицията, графът доведе съпругата си в двора да се сбогува със своята кралица, и Джейн Дормър, с високо изправена глава, влезе отново в двореца Уайтхол, след като беше излязла от него, изпълнена с отвращение, в деня, когато Елизабет стана кралица. Сега, вече испанска графиня, със заоблен от бременността корем, Джейн Дормър се връщаше доволна, че може да се сбогува. По щастлива случайност, първият човек, когото срещна, беше едно лице от стария кралски двор: кралският шут, Уил Сомърс.

— Я гледай ти, Джейн Дормър — каза той топло. — Или да ви наричам ваша светлост, госпожо графиньо?

— Можеш да ми казваш Джейн — каза тя. — Както винаги. Как си, Уил?

— Забавлявам се — каза той. — Това е двор, в който всички искат да се забавляват, но се страхувам за длъжността си.

— О? — попита тя.

Придворната дама, която водеше Джейн към кралицата, спря, за да чуе шегата.

— В един двор, в който правят всеки мъж на шут, защо му е на някой да плаща на мен? — попита той.

Джейн се разсмя високо. Придворната дама се изкикоти.

— Приятен ден, Уил — мило каза Джейн.

— Да, ще ви липсвам, когато сте в Испания — каза той. — Но предполагам, че няма да ви липсват много други неща?

Джейн поклати глава.

— Най-доброто от Англия я напусна през ноември.

— Нека Бог даде покой на душата й — каза Уил. — Тя беше една изключително лишена от късмет кралица.

— А тази? — попита го тя.

Уил се изсмя:

— Тя има целия късмет на своя баща — отбеляза той двусмислено, тъй като Джейн винаги беше хранила убеждението, че Елизабет е дете на Марк Смийтън, свирачът на лютня, а неговият късмет бе свършил, когато го проснаха на дибата, преди да затанцува във въздуха, окачен на бесилката.

Джейн се усмихна лъчезарно на тайната, предателска шега, а след това последва придворната дама към приемната на кралицата.

— Трябва да чакате тук, графиньо — каза дамата рязко и въведе Джейн в едно преддверие. Джейн подпря ръка на кръста си и се облегна на перваза.

В помещението нямаше стол, нито ниско столче, нито пейка в прозоречната ниша, нито дори маса, на която можеше да се облегне.

Минутите минаваха. Една оса, пробуждаща се тромаво от зимния си сън, долетя с усилие до ограденото с оловна рамка стъкло на прозореца и застина безмълвно на перваза. Джейн запристъпва от крак на крак, усещайки болката в гърба си.

В стаята беше задушно, тъпата болка в кръста си проправи път надолу към прасците й. Джейн сгъна крака, като се повдигаше и смъкваше на пръсти, опитвайки се да облекчи болката. В корема й детето се размърда и ритна. Тя сложи ръка върху корсажа си и пристъпи до прозоречната ниша. Погледна навън през прозореца към вътрешната градина. Дворецът Уайтхол беше лабиринт от сгради и вътрешни дворове: в средата на този растеше малък орех с кръгла пейка около него. Докато Джейн гледаше, един паж и една прислужничка спряха там за няколко скъпоценни минути, нашепвайки си тайни, а после изтичаха в противоположни посоки.

Джейн се усмихна. Този дворец бе неин дом, когато тя беше любима придворна дама на кралицата, и тя си помисли, че и те двамата с испанския посланик се бяха срещали край същата тази пейка. В миналото бе останало едно кратко, радостно лято, между сватбата на кралицата и тържествуващото й съобщение, че очаква дете, когато този двор беше щастлив, център на световната власт, обединен с Испания, уверен, че ще се сдобие с наследник, и управляван от една жена, която най-сетне беше получила своето.

Джейн сви рамене. Разочарованието и смъртта на кралица Мери бяха краят на всичко, а сега нейната умна, измамна малка полусестра седеше на нейното място, и използваше това място, за да оскърбява Джейн чрез това неучтиво забавяне. Това, помисли си Джейн, беше дребнаво отмъщение спрямо една мъртва жена, недостойно за кралица.

Джейн чу как някъде вътре в двореца удари часовник. Мислеше, че ще посети кралицата преди вечеря, а вече я караха да чака от половин час. Чувстваше се леко замаяна от липсата на храна, и се надяваше, че няма да е такава глупачка, та да припадне, когато най-сетне я допуснеха в приемната.

Тя чакаше. Минаха още дълги минути. Джейн се запита дали не може просто да се измъкне и да си тръгне, но това щеше да бъде такова оскърбление за кралицата от страна на съпругата на испанския посланик, че щеше да бъде достатъчно, за да предизвика международен скандал. От друга страна това дълго чакане беше, само по себе си, обида към Испания. Джейн въздъхна. Елизабет сигурно още беше изпълнена със злоба, щом можеше да поеме такъв риск заради дребната облага да оскърби подобна маловажна личност като самата Джейн.

Най-сетне вратата се отвори. Придворната дама изглеждаше обзета от жалко смущение.

— Простете ми, моля ви. Ще дойдете ли насам, графиньо? — попита тя вежливо.

Джейн пристъпи напред и почувства, че главата й се мае. Стисна юмруци и ноктите й се впиха дълбоко в дланите, така че болката от това отвлече вниманието й от виенето на свят и от болката в гърба. „Вече не остава много време“, каза си. „Тя не може да ме кара да стоя на крака още много дълго“…

В приемната на Елизабет беше топло и претъпкано, придворната дама се провря с криволичене през множеството. Доста от присъстващите се усмихнаха и поздравиха Джейн, която беше доста харесвана, когато бе на служба при кралица Мери. Елизабет, застанала в ослепителната слънчева светлина в средата на една прозоречна ниша, потънала в разговор с един от членовете на своя Частен съвет, като че ли не я видя. Придворната дама отведе Джейн право до господарката си. Тя все още не показваше, че я е забелязала. Джейн стоеше и чакаше.

Най-сетне Елизабет приключи оживения разговор и се огледа наоколо.

— А, графиня Фериа! — възкликна тя. — Надявам се, че не се е наложило да чакате дълго?

Усмивката на Джейн беше достойна за кралица.

— Ни най-малко — каза тя невъзмутимо. Сега главата й пулсираше, а устата й беше пресъхнала. Много се страхуваше да не припадне в краката на Елизабет: единствено решимостта й даваше сили да остане на крака.

Не виждаше лицето на Елизабет: прозорецът зад нея беше облян в ярка бяла светлина, но познаваше насмешливата усмивка и играещите черни очи.

— И очаквате дете — каза Елизабет със сладък гласец. — След няколко месеца?

Откъм придворните се разнесе приглушено ахване. Едно раждане след няколко месеца би означавало, че детето е било заченато преди сватбата.

Спокойното лице на Джейн изобщо не трепна.

— През есента, ваша светлост — каза тя спокойно.

Елизабет замълча.

— Дойдох да се сбогувам с вас, кралице Елизабет — каза Джейн с ледена любезност. — Съпругът ми се връща в Испания и аз заминавам с него.

— Ах, да, сега сте испанка — каза Елизабет, сякаш това беше някаква болест, която Джейн беше прихванала.

— Испанска графиня — отвърна спокойно Джейн. — Да, и двете сменихме положението си в света, откакто се срещнахме за последен път, ваша светлост.

Това беше злобно напомняне. Джейн беше виждала Елизабет паднала на колене и плачеща от престорено разкаяние пред сестра си; беше виждала Елизабет подпухнала от болест, под домашен арест, обвинена в държавна измяна, поболяла се от ужас, умоляваща да бъде изслушана.

— Е, във всеки случай ви желая приятен път — каза небрежно Елизабет.

Джейн се сниши доземи в съвършен, вежлив реверанс: никой не можеше да се досети, че беше на ръба да падне в несвяст. Изправи се и видя как стаята заплува пред очите й, а после се отдалечи заднешком от трона, с плавни стъпки, една след друга, повдигнала скъпата си рокля, за да не се заплита в алените й обувки с високи токове, с вдигната глава и усмивка на устните. Не се обърна, докато не стигна до вратата. После събра поли и си тръгна, без да погледне назад.

— Какво е направила? — запита невярващо Сесил развълнуваната Летиша Нолис, която докладваше, както й се плащаше да прави, за онова, което се вършеше в личните покои на кралицата.

— Остави я да чака половин час, а после намекна, че е заченала бебето, преди да се омъжи — прошепна задъхано Летиша.

Бяха в облицования с тъмна ламперия кабинет на Сесил, със затворени капаци на прозорците, макар да беше ден: на вратата пазеше доверен човек, а в останалите стаи на Сесил не се допускаха посетители.

Той се намръщи леко:

— А Джейн Дормър?

— Тя се държа като кралица — каза Летиша. — Говореше вежливо, направи реверанс — трябваше да видите реверанса й — излезе, сякаш презираше всички ни, но не изрече и думичка на протест. Накара Елизабет да изглежда като глупачка.

Сесил леко се свъси.

— Внимавайте какво говорите, малка госпожице — каза той твърдо. — Мен щяха да ме нашибат с камшик, ако бях нарекъл монарха си „глупак“.

Летиша сведе меднокосата си глава.

— Елизабет каза ли нещо, след като тя си отиде?

— Каза, че киселото изражение на Джейн й напомняло за нейната сестра, и слава богу, че тези дни били отминали.

Той кимна.

— Някой отговори ли?

— Не! — Летиша преливаше от желание да сподели клюките. — Всички бяха така потресени, че Елизабет е толкова… толкова… — тя нямаше думи за това.

— Толкова каква?

— Толкова злобна! Толкова груба! Беше толкова нелюбезна! И то към толкова мила жена! И то бременна! И освен това — съпруга на испанския посланик! Такова оскърбление към Испания!

Сесил кимна. Това беше изненадваща проява на невъздържаност за толкова разумна и умееща да се владее млада жена, помисли си той. Вероятно последици от някаква глупава женска кавга, която се бе точила с години. Но не беше обичайно за Елизабет да покаже чувствата си така вулгарно.

— Мисля, ще откриете, че тя може да бъде много злопаметна — бе всичко, което каза на момичето. — Добре ще е да се погрижите никога да не й давате основание.

При тези думи тя вдигна глава, очите й — тъмните очи на рода Болейн — го погледнаха открито. Тя приглади косите си с цвят на бронз под шапчицата. Усмихна се с онази омагьосваща, изпълнена със съзнание за собствената си привлекателност усмивка на една Болейн.

— Как мога да го избегна? — попита тя откровено. — За нея е достатъчно само да ме погледне, за да ме намрази.

По-късно същата нощ Сесил поръча да донесат нови свещи и още един пън за огъня. Пишеше на сър Джеймс Крофт, стар негов съзаклятник. Сър Джеймс беше в Бърик, но Сесил беше решил, че е дошло време да посети Пърт.

„Шотландия е като кутия с прахан — написа той с шифъра, който двамата със сър Джеймс използваха за кореспонденцията си, откакто шпионите на служба при Мери Тюдор бяха прихванали писмата им, — а Джон Нокс е искрата, която ще я възпламени.

Моята заръка за Вас е да отидете в Пърт и да не правите нищо друго, освен да наблюдавате. Трябва да стигнете там, преди да пристигнат войските на кралицата регентка. Предполагам, не ще видите как Джон Нокс проповядва за свободата на Шотландия пред възторжена тълпа. Бих искал да знам колко възторжена е тази тълпа и колко готова за действие. Ще трябва да побързате, защото хората на кралицата регентка може да го арестуват. Той и шотландските протестантски лордове ни помолиха за помощ, но бих искал да узная що за хора са те, преди да посветя кралицата в това. Говорете с тях, преценете ги. Ако желаят да ознаменуват победата си, като настроят страната срещу французите, и в полза на съюз с нас, могат да бъдат насърчени. И ми съобщете незабавно. Тук информацията е по-ценна от златото.“

Към следващата част или към съдържанието

Филипа Грегъри Любовникът на девицата (7)

Метаданни

Данни

Любовникът на девицата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролетта на 1559

Филипа Грегъри
Любовникът на девицата (7)