Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (54)

52.

Вторник, 2:52 часа следобед, Санкт Петербург

Пеги спря до уличния телефон в близост до канала „Грибоедов“. След като се огледа, тя пусна две копейки в апарата.

— Волков. Клетъчният му телефон — каза тя в отговор на учудения поглед на Джордж.

„Вярно — досети се той. — Шпионинът.“ Беше забравил за него покрай всичко останало. Едно от нещата, за които бяха обучавани служителите на „Защитник“, беше да запомнят с един незабележим поглед всичко наоколо с подробности, на които повечето хора не биха обърнали внимание.

Обикновеният човек обръща внимание на небето, морето или хоризонта — едри и впечатляващи неща. Но там обикновено не можеше да се събере някаква „информация“. Тя се съдържаше например в заревото под небето или в скалите на морския залив, или на улицата покрай дадена сграда. Точно това гледаха и хората от „Защитник“. Освен това гледаха и хората. Винаги хората. Едно дърво или пощенска кутия не представляваха заплаха за мисията, но някой, застанал зад тях, би могъл.

И понеже откакто бяха пристигнали в парка или по пресечките, не беше гледал дърветата, редник Джордж забеляза, че човекът, който бе задрямал върху пейката в парка, вече не спеше. Той вървеше бавно на по-малко от двеста метра зад тях, а кучето му — санбернарът — беше задъхано. Явно не бяха се разхождали бавно, а бяха тичали, за да дойдат дотук.

— Ермитажа. „Скърбящата мадона“ на Рафаел вляво, на всеки цял и половин час за една минута — каза тя на руски. — След затварянето отиди на проспект „Красний“, в парка. Облегни се на някое дърво с лявата си ръка.

Английската разузнавачка уведоми по този начин шпионина си къде да се срещне с нея и как да застане, за да го разпознае. Тя затвори и двамата тръгнаха отново.

— Проследили са ни — каза Джордж на английски.

— Човекът с брадата — отговори Пеги. — Знам. Това може даже да ни улесни.

— Да ни улесни ли?

— Да. Руснаците знаят, че сме тук, и е твърде възможно в работата да бъде включено онова наблюдателно съоръжение, което Кийт търсеше. Във всеки случай, ако този човек е свързан с тях, ние може и да успеем да го открием. Имаш ли огънче?

— Какво?

— Кибрит, запалка.

— Не пуша.

— Нито пък аз — нетърпеливо му се сопна Пеги. — Но ти се потупай по джобовете, като че ли търсиш огънче.

— О, прощавай. — Джордж заопипва джобовете на панталона и блузата си.

— Чудесно — прекъсна го Пеги. — Сега чакай тук.

В Русия почти нямаше военен, който да не пуши, и макар че на Джордж не му харесваше, беше се научил да вдишва дима на силния турски или китайски тютюн, предпочитан от руснаците. За в случай, че на „Защитник“ се наложеше мисия в Азия. Но докато гледаше как тя измъква пакет цигари от джобчето на гърдите си и се насочва към брадатия, Джордж не се сещаше какво е намислила.

Докато Джордж гледаше надолу, като че ли ядосан, руснакът се правеше, че чака кучето си да свърши работа до дървото. А то изобщо нямаше никакво намерение да се преструва на артист. С цигара, висяща на устните й, Пеги беше на около десет метра от мъжа, когато той се обърна и се насочи в другата посока.

— Господине! — извика тя на перфектен руски и се затича подире му. — Имате ли огънче?

Той поклати глава и продължи да се отдалечава.

Пеги го настигна в гръб и с едно бързо движение сграбчи каишката на кучето, увита около лявата му китка. Тя я изви силно и едновременно с това пристъпи напред и застана отпреде му. Той изпъшка, когато каишката стегна китката му.

Джордж видя как очите й се втренчиха в брадата на мъжа. Тя кимна, щом забеляза проводника. После погледна строго човека в очите и сложи пръст на устните си. Руснакът кимна.

— Благодаря за огънчето — каза тя и поведе шпионина към Джордж. — Колко красиво куче имате.

Джордж разбра, че тя говори, за да не позволи на руснаците да се свържат с агента си. Докато имаше някой до него, те нямаше да очакват той да говори с тях. Разбра също и че тя не може да прекъсне връзката, защото тогава те щяха да разберат, че се е случило нещо.

С изключение на това, че онзи леко се превиваше, за страничния наблюдател изглеждаше сякаш Пеги и руснакът са приятели, хванати за ръце, докато разхождат кучето. Когато стигнаха до Джордж, Пеги потупа с ръка левия джоб на панталона на руснака. После бръкна вътре, измъкна ключовете от колата му и ги размаха пред очите му.

Още с изкривено лице, руснакът посочи към редицата коли в далечния край на парка.

Тя погледна към Джордж, а той кимна, че е разбрал.

— Винаги съм се чудила колко послушни са големите кучета — говореше Пеги, докато вървяха, а кучето пристъпваше зад тях. — Само малките създават неприятности.

Тримата се насочиха към паркираните коли оттатък овалната зелена поляна. Когато стигнаха, руснакът ги заведе до един черен седан само с две врати.

Преди да влезе откъм страната до шофьора, Пеги се обърна към руснака и почука с пръст по колата:

— Хапе ли?

Той поклати глава.

Тя затегна ремъка около китката му и той се вдигна на пръсти от болка.

— Да! — отговори на глас. — Внимавай!

Тя подаде на руснака ключовете и му показа да отвори вратата. Той се подчини и показа с пръст към жабката. Пеги коленичи до колата така, че той да може да седне на седалката и да завърти кръглата дръжка с дясната си ръка. Веднъж наляво, после надясно и накрая с пълно завъртане по часовниковата стрелка жабката се отвори. Вътре имаше газов флакон и превключвателен щифт. От лекциите по вземане на заложници Джордж знаеше, че високопоставените служители, които често ставаха обект на нападения по улиците — богаташи, военни или държавни чиновници — често имаха поставени капани в колите си, които се включваха автоматично в случай на отвличане. В този случай руснакът беше зареден с някакъв вид отровен газ, който щеше да започне да изпълва колата след известно време. Естествено, отвлеченият щеше да знае за това и да задържи дишането си за няколко секунди…

След като руснакът обезвреди устройството, Пеги го издърпа навън за ръката, взе ключовете и ги подаде на Джордж. После му посочи с глава мястото на шофьора.

Джордж заобиколи колата, влезе и запали двигателя, докато Пеги се вмъкна заедно с руснака на задната седалка. Със свободната си ръка тя откачи кучето от каишката и затвори вратата. Санбернарът скочи към прозореца и залая. Пеги не му обърна внимание, защото междувременно намаляваше звука към микрофона на уокмена.

— Провери за подслушвателни устройства — каза тя на Джордж, докато се настаняваше до руснака.

Джордж измъкна от раницата си преносимия локатор и го завъртя из купето и към руснака. Не се чу почукване.

— Чисти сме.

— Добре.

Джордж чуваше шум от гласове откъм слушалките на руснака.

— Мисля, че те му говорят. Може би се чудят защо микрофонът му е замлъкнал.

— Не се изненадвам. Но просто ще трябва да почакат. — Тя погледна Джордж. — Какви са заповедите ти за действие при подобни обстоятелства.

— В наръчника е казано, че ако бъдем разкрити, трябва да изчезнем от погледа им и да се измъкваме от страната.

— На първо място безопасността, а? — иронизира тя. — И в нашия пише същото.

— Става дума за нещо повече от безопасност — възрази Джордж. — Знаем как би им се искало на руснаците…

— Знам. Но кажи какво наистина искаш да направим.

Джордж не се поколеба:

— Да открием какво става в Ермитажа.

— И аз. Значи хайде да видим дали нашият приятел и брадата му не могат да ни помогнат. — Пеги измъкна изпод маншета на ръкава си бръснач и го допря под лявото ухо на руснака.

— Как се казваш?

Руснакът се поколеба и Пеги натисна острието към артерията на врата му:

— Колкото повече се колебаеш, толкова по-силно ще натискам — заплаши го тя.

Руснакът заговори:

— Ронаш.

— Добре, Ронаш — каза Пеги. — Ние ще разберем, ако кажеш на приятелите си нещо кодирано. Затова ще говориш точно онова, което ти казвам аз. Ясно ли е?

— Да.

— Кой отговаря за тази операция?

— Не знам.

— О, я стига!

— Един офицер от частите за специално предназначение — каза Ронаш. — Не го познавам.

— Добре — съгласи се Пеги. — Ето какво ще им кажеш: „Обажда се Ронаш. Искам да говоря с офицера от спецназ“. Когато той се обади, ще ми дадеш микрофона.

Ронаш кимна съвсем леко, за да не се пореже на острието.

Джордж погледна към нея в огледалото за обратно виждане.

— Какво ще правим? — попита той на английски.

— Отиваме в Ермитажа. Ако трябва, ще намерим начин да се вмъкнем, но имам и една по-добра идея.

Когато Джордж изведе колата от паркинга, кучето престана да скача. То просто гледаше след колата и въртеше опашка. След това легна върху тревата и отпусна глава върху лапите си.

„Ето ти я Русия след студената война — помисли Джордж. — Даже кучетата не искат да вършат работа.“

Докато караше към изхода и после покрай канал „Обводний“ и към проспект „Московски“, Джордж продължаваше да се чуди на контрастите и на начина, по който Пеги бе приложила умението си със студена пресметливост. Въпреки че не му се искаше да изпуска командването на мисията, той бе впечатлен от стила й на действие и възможностите за импровизиране. Освен това беше извънредно любопитен и малко развълнуван от желанието да види докъде ще доведе всичко това, макар да се чувстваше вече затънал до гуша във водата и усещаше, че вълната се надига…