Том Кланси
Бойни действия (21)

21.

Понеделник, 14:23

Вашингтон, окръг Колумбия

Полковник Брет Огъст изнасяше пред командосите от елитната част „Страйкър“ лекция по военно изкуство, когато пейджърът му започна да звъни. Той погледна номера. Викаше го Боб Хърбърт. Студените сини очи на Огъст се насочиха към седемнайсетте командоси в стаята. Всички седяха с изправени рамене на старите дървени чинове. Сиво-кафявите им униформи бяха чисти и изгладени, а преносимите компютри стояха пред тях.

Повикването по пейджъра бе прекъснало лекция върху кървавия опит на група японски офицери през февруари 1936 да установят военна диктатура.

— Вие сте командири на бунтовническите сили в Токио в онзи далечен ден — каза Огъст и тръгна към вратата. — Когато се върна, искам всеки от вас да представи алтернативен план за извършването на преврата. Този път обаче целта е заговорът да успее. Ако желаете, можете да запазите или да оставите убийството на бившия министър-председател Саито и на министъра на финансите Такахаши. Помислете и върху варианта как бихте могли да ги вземете за заложници. Задържането им може да се окаже много полезно за манипулирането на общественото мнение и за официалната реакция. Хонда, ти ще ме заместваш, докато се върна.

Иши Хонда стана и отдаде чест. Полковникът излезе от стаята.

Докато крачеше по тъмния коридор на академията на ФБР в Куантико, Вирджиния, Огъст не си направи труда да се запита какво иска Хърбърт. Не обичаше да гради хипотези. Имаше навик да се самооценява. Направи всичко, което е по силите си, обърни се назад и виж дали следващия път можеш да се представиш по-добре.

Замисли се за командосите си и се зачуди дали не трябваше да им подскаже нещо за взимането на заложници. Вероятно не. Щеше да бъде интересно да види дали всеки се е досетил за това.

Общо взето беше доволен от напредъка, който бяха отбелязали след неговото пристигане. Философията му на обучение беше проста. Сутрин ставаха и тренираха телата си. Караше ги да вдигат тежести, да се катерят по въже и да тичат. Да правят лицеви опори на дървен под и коремни преси. Да плуват дълго и едва тогава да закусят. Сетне шест и половина километра преход в пълно бойно снаряжение, пробягвайки първия и петия километър. След това душ, почивка за кафе и лекции. Темите бяха различни — от военна стратегия до методи на внедряване. Той ги беше научил от командосите на израелските сили за отбрана, които се маскираха като араби. Когато започнеха учебните часове, войниците се радваха, че могат да седнат, а умовете им бяха забележително будни. Денят завършваше с бейзбол, баскетбол или волейбол, в зависимост от времето и от настроението на екипа.

Командосите бяха изминали дълъг път само за няколко седмици. Физически бяха годни да издържат на всяка криза и на всяка ударна сила в света. Психически те лекуваха раните от смъртта на подполковник Скуайърс. Огъст работеше в тясно сътрудничество с Лиз Гордън, психоложката на Оперативния център, за да им помогне да превъзмогнат травмата. Тя се бе съсредоточила върху два начина на терапия. Първо, помагаше им да приемат истината, че мисията в Русия е била успешна. Командосите от групата „Страйкър“ бяха спасили живота на десетки хиляди хора. Второ, въз основа на компютърни прогнози за резултата от мисията, им показваше, че тяхната загуба е в рамките на онова, което военните смятаха за „приемлив обхват“. Тази безпристрастна преценка не можеше да излекува раната, но Лиз се надяваше, че ще отнеме част от вината, която командосите изпитваха, и ще възстанови увереността им. Засега тактиката действаше. Последната седмица полковникът забеляза, че бойците са по-съсредоточени по време на тренировка и се смеят повече през почивките.

Високият слаб мъж вървеше бързо, но не припряно. Очите му бяха спокойни, а погледът му — вперен право напред. Той не обръщаше внимание на служителите на ФБР, с които се разминаваше. През краткото време, откакто бе поел командването на елитната част „Страйкър“, търсеше начини да изолира себе си и екипа от външни въздействия. За разлика от покойния подполковник Скуайърс Брет вярваше, че една ударна сила трябва да бъде не само по-добра от всеки друг персонал, но и да разсъждава по-умно. Той не искаше да виси със застрашителна сила на някоя скала, а хората му да се чудят дали са достатъчно добри, за да унищожат противника. Приятелството с външни лица размиваше фокуса и чувството за единство и обща цел.

Кабинетът му се намираше в коридора на изпълнителните директори на ФБР. Той набра личния си код на секретната ключалка и влезе. Винаги се чувстваше по-добре, когато затвореше вратата и се изолираше от „белите ризи“, както ги наричаше. Не че не ги обичаше или уважаваше. Напротив. Те бяха умни, смели и отдадени на работата си. Обичаха страната си не по-малко от него. Но тяхната съдба го плашеше. Полковникът не искаше да седи удобно зад бюрото и затова се бе опитал да откаже на предложението на Майк Роджърс да напусне поста си като офицер в НАТО и да отиде във Вашингтон. И само защото Майк му беше приятел от детството, а групата „Страйкър“ — изключително интелигентна и агресивна, се бе съгласил да поеме командването.

Привлече го най-голямото предизвикателство — да преустрои и да ръководи един екип, който беше деморализиран от смъртта на командира си. Разбира се, радваше се и на възможността да бъде с Роджърс. И двамата обичаха да правят самолетчета и да си спомнят за бивши приятелки. Майк бе отишъл толкова далеч, че намери една от любимите от ученическите години на Брет само за да го накара да се върне в Съединените щати.

И това подейства. Когато Огъст отново срещна Барб Матиас, малката принцеса, в която за пръв път се бе влюбил сериозно, разбра, че няма да се върне в НАТО. Купи си форд, нанесе се в казармите на Куантико и стана истински войник, какъвто беше навремето във Виетнам. Командосите от „Страйкър“ бяха млади и ентусиазирани, а свръхмодерното оборудване предизвикваше страхопочитание.

Той затвори вратата, приближи се до тъмносивото бюро и натисна копчето за автоматично избиране на безопасния телефон. Отговори Боб Хърбърт.

— Добър ден, полковник — каза.

— Добър ден, Боб.

— Включи компютъра си. Има подписана заповед. Подпиши се и ти и я върни по електронната поща.

Огъст набра личния си разпознавателен код. Стомахът му се сви от лоши предчувствия. Още не беше започнал да гради хипотези, но беше нетърпелив. Само след няколко секунди на екрана се появи заповедта на Пол Худ. Той я прочете. Заповед №9 за използването на групата „Страйкър“ нареждаше на него и на целия му екип да отидат с хеликоптер от Куантико до военновъздушната база „Андрюс“ и да се качат на чакащия ги С-141В. Огъст взе електронната писалка и подписа екрана. Запамети документа и го върна на Хърбърт.

— Благодаря — каза Боб. — Лейтенант Есекс от персонала на Роджърс ще ви посрещне на летището в петнайсет часа. Той ще ви запознае накратко с мисията. Ще ви изпратим подробностите, след като излетите. Само мога да ти кажа, че положението е доста неприятно. Майк и РОЦ се пленени от кюрдски терористи. — Паренето се надигна в гърлото на Брет. — Или ще спасите апаратурата — продължи Хърбърт, — или ще затворим магазина, както пише в наръчника. Може да се наложи да го направим, преди да сте пристигнали там, но ще се опитаме да го избегнем. Разбираш ли?

„Да затворим магазина“, помисли Огъст. Това означаваше да се унищожи РОЦ, независимо къде се намираше и кой беше вътре.

— Да — отговори. — Разбирам.

— Аз не познавам генерал Роджърс толкова отдавна, колкото теб — продължи Боб, — но го харесвам и много го уважавам. Той е единственият, когото познавам, който може на един дъх да изрецитира Арнолд Тойнби и в следващия момент да каже реплики от филм с Бърт Ланкастър. Искам го обратно. Заедно с всички останали.

— Аз също. И ние сме готови да ги доведем.

— Браво. Успех.

— Благодаря.

Полковникът затвори телефона. След миг бавно пое въздух през носа и изпълни корема си. „Надутият корем“ беше номер, на който го бе научил един състрадателен надзирател, когато беше военнопленник във Виетнам. Бяха го изпратили в Северен Виетнам, за да намери екипа „Скорпион“, който през 1964 ЦРУ бе завербувало от средите на преследвани католици. Предполагаше се, че тринайсетте командоси бяха мъртви. Няколко години по-късно до Сайгон стигна слух, че още са живи. Огъст и петима други човека бяха изпратени да ги намерят. Откриха десет оцелели командоси в един затвор до Хайфонг… и се присъединиха към тях. Надзирателят Киет вършеше тази работа, за да изхранва съпругата и дъщеря си. Но той беше хуманист и таоист и тайно обучаваше затворниците в доктрината си за „безболезнено оцеляване“. Миролюбивите възгледи на Киет, както и твърдата решителност на Огъст му запазиха живота.

Издиша въздуха от белите си дробове, после излезе от кабинета. Вървеше по-бързо, отколкото на идване и очите му бяха по-оживени. Докато се опитваше да превъзмогне сътресението от случилото се, той не мислеше за Майк, нито за РОЦ, а само за предстоящия полет. Това беше още един от номерата, които бе научил като военнопленник. По-лесно беше да се справиш с една криза, ако я поемаш на части. Окачен на кол със завързани китки и потопен до шията в помийна яма, пълна с мухи, или пържещ се под лъчите на обедното слънце в клетка с размерите на ковчег, ти не се чудиш кога ще излезеш оттам. Тази мисъл може да те влуди. Само се опитваш да оцелееш толкова дълго, колкото облакът се придвижва от един връх на дървото до друг, или тринайсетсантиметров паяк прекосява пътечката, или докато преброиш от сто до едно, поемайки бавно дъх.

Огъст беше готов. Екипът му също. Това беше добре, защото след около половин минута той щеше да ги пришпори така, както не го бе правил никога досега.