Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Охлюв по стръмното (1)

Първа глава

Кандид се събуди и в същия миг помисли: вдругиден тръгвам. В отсрещния ъгъл Нава се размърда в постелята и попита:

— Не спиш ли вече?

— Не — отвърна той.

— Хайде тогаз да си поговорим — предложи тя. — Че то от вчера не сме си говорили, а?

— Хайде.

— Първо кажи кога тръгваш.

— Не знам — рече той. — Скоро.

— Винаги тъй думаш: скоро. Ту скоро, ту вдругиден, ти сигур мислиш, че е едно и също, макар че вече се научи да говориш, а в началото все бъркаше, къщата със селото бъркаше, тревата с гълъбите, даже мъртваците с хората объркваше, пък започнеше ли да мънкаш, нито дума не ти се проумяваше, никой не те разбираше…

Той отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пъплеха мравки-работнички. Движеха се в две еднакви колони — отляво надясно натоварени, отдясно наляво без багаж. Преди месец беше обратното — отдясно наляво с гъбички, отляво надясно празни. И след месец ще бъде обратното, ако не им наредят друго. Край колоната в рехава редица стоят едри черни сигналисти, стоят неподвижно, бавно мърдат дългите си антени и чакат заповеди. Преди месец, щом се събудех, мислех, че вдругиден тръгваме, и никъде не тръгнахме, и пак тъй някога, много отдавна, се събуждах и мислех, че вдругиден най-после ще тръгнем и, разбира се, не тръгнахме, но ако не тръгнем вдругиден, ще тръгна сам. Вярно, точно така мислех още някога, но сега вече непременно ще тръгна. Добре би било да тръгна тутакси, без да приказвам с никого, без никого да питам, но това може да се направи само на бистра глава, не сега. Хубаво е да се реша веднъж завинаги: щом се събудя с бистра глава, веднага да стана, да изляза на улицата и да поема към гората, и на никого да не позволявам да ме заговаря. Това е много важно: да не ме заприказват, че да ми завъртят акъла, особено онези места над очите, до писване в ушите, до повръщане, до размътване на мозъка и костите. А пък Нава вече говори…

— … и става тъй — говореше Нава, — че мъртваците ни водеха нощем, а нощем те лошо виждат, съвсем са слепи, всеки ще ти го каже, даже и Гърбушко, макар да не е тъдявашен, от онуй село е, дето е комшийско на нашето, не на туй нашето, дето сме сега с теб, а на онуй, дето съм била без теб, дето живях с мама, тъй че ти не можеш да знаеш Гърбушко, селото му цялото обрасна с гъбички, мухъл ги нападна, а това не на всекиго се харесва, Гърбушко например начаса напусна селото. Надвиване, разправя, станало и сега хората нямало какво да правят в селото… Тъй. А луна нямаше и те сигурно загубиха пътя, сбраха се вкупом, а ние в средата, и стана горещо, дъх не можеш да си поемеш…

Кандид я погледна. Лежи по гръб, сплела ръце под главата си и сложила крак връз крак, не шава, само устните й непрекъснато мърдат и от време на време в полумрака проблясват очите й. Когато старецът влезе, тя не спря да говори, старецът приседна край масата, дръпна към себе си гърнето, шумно, с мляскане го помириса и захвана да яде. Тогава Кандид се надигна и изтри с длани нощната пот от тялото си. Старецът мляскаше и пръскаше лиги, без да отмества очи от коритцето, покрито с капак, за да не плесеняса. Кандид дръпна гърнето и го постави пред Нава, че да млъкне. Старецът облиза устни и рече:

— Не е вкусно. У когото и да идеш, никъде не е вкусно. Съвсем е обрасла и пътеката, по която ходех някога, а ходех много — и на дресировка, и просто да се изкъпя, в онези времена често се къпех, имаше езеро, а сега стана блато и е опасно да се ходи, ама някой все пак ходи, инак откъде ще има толкова много удавници? И тръстика. Всекиго мога да питам: от къде на къде ще има пътека в тръстиката? И никой не може да знае това, пък и не е редно. А какво е това в коритцето? Ако например са квасени боровинки, бих хапнал, обичам мариновани боровинки, а ако е просто нещо вчерашно, огризки някакви, няма нужда, не ща да ги ям, огризките си ги яжте вие. — Той почака, въртейки поглед от Кандид към Нава и обратно. Като не дочака отговор, продължи: — А там, дето е покарала тръстика, не може да се сее. По-рано сееха, трябвало за Надвиването, и всичко откарваха на Глинестата поляна, и сега го откарват, но не го оставят на поляната, а го връщат обратно. Думах им, че не е редно, ама те не разбират какво е това: не е редно. Старейшината направо пред всички ме пита: Защо да не е редно? Ей тук стои Пестника, като теб, даже по-близо, тук, да речем, е Слушача, а ей тук на, дето е твоята Нава, стоят братята Келяви, всичките трима стоят и слушат и той мен направо пред всички ме пита. Думам му: Как можеш така, ние, думам, не сме двамина тук… Баща му беше по-схватлив, а може изобщо да не му е баща, някои разправяха, че не му бил баща, и наистина не си приличат. Защо, кай, да не е редно да се пита пред всички, защо да не е редно?

Нава се надигна, даде гърнето на Кандид и захвана да разтребва. Кандид почна да яде. Старецът мълча, известно време го гледа, предъвквайки устни, а след това отбеляза:

— Недосварена ви е гозбата, таквоз не е редно да се яде.

— Защо да не е редно? — попита Кандид заядливо.

Старецът се закиска.

— Ех ти, Мълчане — каза той. — Ти по-добре, Мълчане, да си мълчиш. Ти по-добре ми кажи, толкова отдавна те питам: много ли боли, когато ти режат главата?

— Че теб какво те засяга! — изкрещя Нава. — Какво току подпитваш!

— Гълчи — каза старецът. — Мен гълчи. Нито едничко още не е родила, а гълчи. Защо не раждаш? Колко време живееш с Мълчан, а не раждаш. Всички раждат, а ти не. Така не е редно. А знаеш ли какво значи „не е редно“? Значи: нежелателно е, не се одобрява, а тъй като не се одобрява, значи не е редно да се постъпва така. Какво трябва — още не се знае, но онуй, дето не е редно, значи не е редно. Това следва всички да го разбират, а ти най-вече, защото живееш в чуждо село, къща ти дадоха, Мълчан за мъж ти уредиха. Главата му може да е чужда, закачена, но телом е здрав и ти не е редно да отказваш да раждаш. И ето какво излезе — че „не е редно“ значи нещо съвсем нежелателно…

Нава, ядна и навъсена, грабна от масата коритцето и пое към килера. Старецът я проследи с поглед, млясна и продължи:

— Как още може да се разбира „не е редно“? Може и трябва да се разбира, че „не е редно“ е нещо вредно…

Кандид си дояде, тропна празното гърне пред стареца и излезе. През нощта домът бе здравата обрасъл и в гъстите ластари, наоколо се виждаше само пътечката, прокарана от стареца, и мястото пред прага, където е седял и неспокойно е чакал да се събудят. Улицата е вече разчистена, зеленият пълзящ филиз с дебелина колкото ръка, промъкнал се вчера от плетеницата клони над селото и пуснал корен пред комшийската къща, е вече подрязан, намазан с квасец, потъмнял и вече вкиснал: мирише апетитно, остро и съседските деца са го начоголили, късат меката му сърцевина и пълнят устите си със сочни налети топчици. Когато мина Кандид, най-голямото гъгниво крясна с пълна уста: „Мълчан е мъртвак!“ Но никой не го подкрепи — другите бяха заети. На улицата, оранжева и червена от високата трева, в която къщите се губеха, улица сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, промъкнало се през покрова на гората, нямаше никой. От полето долиташе нестроен скучен хор: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“, а гората отвръщаше с ехо. А може да не беше ехо. Може да бяха мъртваците.

Хромавия, разбира се, си беше у дома и си разтриваше крака.

— Седни — рече той приветливо. — Ето тук, на меката трева, е постелята за гости. Разправят, щял си да тръгваш.

Пак, помисли Кандид, пак всичко отначало!

— Какво, заболя ли те? — попита той и седна.

— Кракът ли? Ами, не, приятно е. Милваш го и ти става драго. А кога тръгваш?

— Както се бяхме уговорили. Ако ти идваше с мен, още вдругиден. А сега трябва да търся друг, който познава гората. Виждам, не искаш да дойдеш.

Хромавия изпъна крак и вразумяващо подхвана:

— Като излезеш оттук, завий наляво и върви чак до полето. По полето — покрай двата камъка, и веднага ще видиш пътя, той не е залинял, защото има морени. Пътьом ще подминеш две села, едното пусто, мухлясало, гъба го нападна, тъй че е безлюдно, а в другото живеят чудаците, през тях два пъти мина синята трева, оттогава боледуват и не бива да ги заговаряш, и без туй нищо не проумяват, паметта им се е отплеснала. А след това чудаково село откъм дясната ти ръка се пада твоята Глинеста поляна. И никакви водачи не ти трябват, сам спокойно ще стигнеш, без да се изпотиш даже.

— До Глинестата поляна ще стигнем — съгласи се Кандид. — Ама нататък как?

— Къде нататък?

— През блатото, където по-рано е имало езера. Помниш ли, че ми разказа за каменистия път?

— За кой път? До Глинестата поляна? Ами че нали ти втълпявам: завиваш вляво, вървиш до полето, до двата камъка…

Кандид го изслуша и рече:

— Пътеката до Глинестата поляна вече я знам. Ще стигнем. Но на мен ми трябва нататък, знаеш. Трябва ми да стигна до Града, а ти обеща да ми покажеш пътя.

Хромавия съчувствено поклати глава:

— До Града — а? Такъв ти бил меракът, значи. Помня, помня. Тъй до Града, Мълчане, се не стига. До Глинестата поляна например е лесно: покрай двата камъка, през мухлясалото село, през селото на чудаците, а там откъм дясната ти ръка се пада Глинестата поляна. Или да речем — до Тръстикино. То пък е от мен надясно, през рядкото на гората, край Житното мочурище, а после все подир слънцето. Накъдето слънцето, натам и ти. Три дни път, но щом толкова настояваш — да тръгваме. На времето там вадеха гърнета, докато не си разсадихме свои. Тръстикино го знам добре, да беше казал, че до Тръстикино! Няма защо да се чака до вдругиден, утре рано тръгваме, и храна няма да вземем, нали там е Житното мочурище… Ти, Мълчане, си много скъп на приказки — тъкмо те заслуша човек, а ти вече си затворил уста. А в Тръстикино ще идем, утре заран тръгваме…

Кандид го изслуша и рече:

— Разбираш ли, Хромави, не ми трябва Тръстикино. Тръстикино на мен не ми трябва. Нямам работа аз в Тръстикино. — Хромавия внимателно слушаше и кимаше. — Трябва да стигна Града — продължи Кандид. — Отдавна говорим за това с теб. Вчера ти рекох, че съм за Града. Преди седмица ти говорих, че съм за Града. Ти каза, че знаеш пътя до Града. Вчера го рече. И онзи ден рече, че знаеш пътя до Града. Не до Тръстикино, а до Града. Не ми трябва Тръстикино. („Само да не сбъркам — помисли той. — Може през цялото време да бъркам. Не Тръстикино, а Града. Града, а не Тръстикино.“) Града, а не Тръстикино — повтори той на глас. — Разбираш ли? Разкажи ми за пътя до Града. Не до Тръстикино, а до Града. А още по-добре е да идем до Града заедно. Не до Тръстикино да идем заедно, а до Града да идем заедно.

Замълча. Хромавия отново захвана да опипва болното си коляно.

— Сигурно на теб, Мълчане, са ти повредили нещо вътре, когато са ти рязали главата. Като на моя крак. Отначало беше крак като крак, най-обикновен, а след това си вървях една нощ през Мравчево, носех мравешката самка, този крак хлътна в един мравуняк и сега е крив. Защо е крив никой не знае, а ходи лошо. Но до Мравчево ще стигне. И аз ще ида, и теб ще заведа. Само не разбирам защо трябва да си вземам храна за път, Мравчево е на хвърлей оттук. — Погледна Кандид, смути се и зяпна. — Значи не си за Мравчево — каза. — Тогава за къде? Ти си за Тръстикино. Ама аз не мога до Тръстикино, няма да стигна. Виждаш, кракът ми е крив. Слушай, Мълчане, а защо не искаш в Мравчево? Дай да идем в Мравчево, а? Отдавна не съм ходил там, може тях, мравчевците, вече да ги няма. Ще потърсим мравуняци, а?

„Сега ще ме отплесне“ — помисли Кандид, наклони се настрани и придърпа гърнето.

— Хубаво ти е гърнето — каза. — Не помня къде за последен път съм виждал такива хубави гърнета… Та ще ме изпроводиш ли до Града? Казваше, че никой освен теб не знае пътя до Града. Да идем до Града, а, Хромави? Как мислиш, ще стигнем ли до града?

— Ами да! Ще стигнем! До Града ли? Разбира се, ще идем. А такива гърнета си виждал, знам къде. Чудаците имат такива гърнета. Те, разбираш ли, не си ги отглеждат, от глина си ги правят, близо им е Глинестата поляна, нали ти казвах: от мен веднага вляво и покрай двата камъка до плесенясалото село. В плесенясалото село вече никой не живее, не си струва да ходим. Тъй де, като че ли не сме виждали мухъл! Когато кракът ми беше здрав, никога не ходех в това плесенясало село, зная само, че на две дерета от него живеят чудаците. Да. Можем да тръгнем и утре… Да… Слушай, Мълчане, хайде да не ходим там. Не го обичам аз този мухъл. Разбираш ли, в нашата гора гъбите са едно, можеш да ги ядеш, вкусни са. А в онуй село гъбите са някакви зелени и миризмата им е лоша. Защо точно там? И мухъл ще ни довлечеш. Дай по-добре да идем в Града. По-приятно е. Само че не става утре, с храна трябва да се запасим, да разпитаме за пътя. Или ти знаеш пътя? Ако знаеш, да не разпитваме, че и без това не се сещам кого точно. Защо ли не разпитам старейшината, а?

— Нима ти самият нищо не знаеш за пътя до Града? — попита Кандид. — Знаеш много за този път. Даже веднъж почти си стигнал до Града, но си се изплашил от мъртваците, изплашил си се, че сам няма да ги отблъснеш…

— От мъртваците не съм се страхувал и не се страхувам — възрази Хромавия. — Ще ти кажа от какво се страхувам. Как ще вървим с теб — ето от какво се страхувам. Тъй ли ще мълчиш през цялото време? Аз не мога. И ето от какво още се страхувам… Не се сърди, Мълчане, кажи ми, а ако не искаш с пълно гърло, кажи го шепнешком, или даже само кимни, а ако не искаш и да кимнеш, дясното ти око е на сянка, ти само го притвори, никой няма да види, само аз. А въпросът ми е такъв: абе ти все пак не си ли мъничко мъртвак? Защото мъртваци не мога да търпя, тръпки ме побиват и не мога и не мога…

— Не, Хромави, не съм мъртвак — отговори Кандид. — Самият аз не мога да ги понасям. А ако се страхуваш, че ще мълча, няма да сме двамата, вече ти казах. Пестника ще дойде с нас и Опашкаря, и още двама от Колибите.

— С Пестника не тръгвам! — решително рече Хромавия. — Пестника взе дъщеря ми и не я опази. Откраднаха я от него. Не ме е яд, че той я взе, яд ме е, че не я опази. Отивал с нея към Колибите, настигнали ги крадци и отмъкнали дъщерята, а той им я дал. Колко ли не я търсих после с твоята Нава — не я намерих. Не, Мълчане, с крадците шега не бива. Ако тръгнем с теб към Града, от крадците мира няма да имаме. Ако работата е за Тръстикино, там може да се ходи без никакви колебания. Утре тръгваме.

— Вдругиден — каза Кандид. — Тръгваме ти, аз, Пестника, Опашкаря и още двама от Колибите. Тъй ще идем до Града.

— Шестима ще идем — уверено добави Хромавия. — Сам не бих тръгнал, разбира се, а шестима може. Шестима ние до Дяволските ридове ще идем, само дето не знам пътя. Да вземем да идем до Дяволските ридове, а? Далечко е, но шестима ще идем. Или не са ти притрябвали Дяволските ридове? Слушай, Мълчане, хайде да се доберем до Града, пък там ще видим. Само повечко храница да си вземем.

— Добре — отвърна Кандид и стана. — Значи вдругиден тръгваме за Града. Утре ще прескоча до Колибите, после ще намина да те подсетя още веднъж.

— Намини — съгласи се Хромавия. — Аз самият щях да дойда, но кракът ме боли, нямам сили. А ти намини. Ще побъбрим. Знам, повечето не искат да говорят с теб, трудно се говори с теб, Мълчане, но аз не съм такъв. Вече свикнах, даже ми харесва. А ти намини, и Нава доведи, добра ти е тя, твоята Нава, само дето деца няма, но ще има, млада ти е още…

На улицата Кандид отново избърса с длани потта от тялото си. Наблизо някой се изхили и закашля. Кандид се обърна. От тревата се надигна старецът, закани му се с възлест пръст и каза:

— За Града, значи, си се натъкмил. Интересно сте я захванали, само че до Града още никой не е стигнал жив, пък и не е редно. Нищо че главата ти е прикачена, това си длъжен да го знаеш…

Кандид свърна вдясно и пое по улицата. Старецът, мотайки се в тревата, още някое време се тътреше отзад и мърмореше: „Ако нещо не е редно, то винаги в някакъв смисъл не е редно, в един или в друг… Например не е редно да няма старейшина и събрания, а със старейшината и със събранията обратно — редно е, но пак не във всякакъв смисъл…“ Кандид бързаше, доколкото му позволяваше уморителната влажна горещина, и старецът изостана.

На мегдана Кандид видя Слушача. Слушача, като се олюляваше и заплиташе кривите си крака, обикаляше в кръг и разсипваше кафява трева от огромна паница, вързана за корема му. Тревата зад него димеше и смъдеше на очите. Трябваше да подмине Слушача и Кандид се опита да го подмине, но оня толкова ловко измени траекторията си, че блъсна носа си в неговия.

— А, Мълчане! — радостно изкрещя той, бързо смъкна от шията си ремъците и остави паницата на земята. — Накъде си тръгнал, Мълчане? Към къщи сигурно, към твоята Нава си тръгнал, младежка ви работа, а не знаеш, Мълчане, че твоята Нава я няма в къщи, на полето е твоята Нава, ей с тия две очи видях как твоята Нава отиде на полето, ако искаш ми вярвай, а ако не искаш — недей… Може, разбира се, и да не е на полето, младежка ви работа, само че твоята Нава, Мълчане, тръгна по онази улица, а по онази улица освен на полето, никъде не мож отиде, пък и къде, пита се, да отива твоята Нава? Теб, Мълчане, може да дири…

Кандид отново се опита да го заобиколи и отново, кой знае как, се оказа нос срещу нос с него.

— И не отивай подир нея на полето, Мълчане — продължи Слушача убедително. — Защо да вървиш подир нея, когато аз, на̀, сега ще разтъпча тревата и всички ще събера тук: земемерът дойде и съобщи, че старейшината му наредил да ми рече да разтъпча тревата, защото тук скоро ще има събрание, на мегдана. А като ще има събрание, всички от полето ще надойдат и твоята Нава ще довтаса, ако е на полето, ама къде другаде по онази улица ще иде, макар че, ако помислиш, по онази улица можеш да идеш не само на полето. Можеш и…

Той изведнъж млъкна и трескаво въздъхна. Притвори очи, ръцете му сякаш сами се повдигнаха нагоре с дланите. Лицето му се размаза в сладка усмивка, след туй се озъби и увисна. Кандид, вече поел встрани, спря и се ослуша. Мътновиолетово облаче обви главата на Слушача, устните му се разтрепериха и заговори бързо и ясно с чужд, почти ликторски глас, с чужди интонации и не селски стил, сякаш дори на чужд език, само отделни фрази бяха разбираеми:

— По далечните покрайнини на Южните земи в битката се включват нови и нови… придвижват се по-далеч на Юг… Великото разрохване на почвата в Северните земи за кратко е спряно от отделни и редки… Новите методи за Заблатяване дават обширни места за отдих и ново придвижване на… Във всички селища… големи победи… труд и усилия… нови отряди посестримки… утре и завинаги Спокойствие и Съединяване…

Дотърчалият преди минута старец стърчеше зад рамото на Кандид и разпалено обясняваше:

— Във всички селища, чу ли? Значи и в нашето… Големи победи! Непрекъснато ви говоря: не бива… Спокойствие и Съединяване — трябва да се разбере… Значи и у нас, щом е във всички… И нови отряди посестримки, разбра ли?

Слушача млъкна и клекна. Виолетовото облаче се разсея. Старецът нетърпеливо почука Слушача по плешивото теме. Слушача запремига и разтри уши.

— Аз какво? — рече той. — Предаване ли имаше? Как е с Надвиването? Изпълнява ли се или не? А ти, Мълчане, недей ходи на полето. Предполагам, подир твоята Нава си тръгнал, а твоята Нава…

Кандид прескочи паницата с трева и забърза нататък. След малко старецът не се чуваше вече — или се е вкопчил за Слушача, или се е запъхтял и е хлътнал в някоя къща да отдъхне и да похапне едновременно…

Къщата на Пестника беше в покрайнините. Вдървена старица — кой знае дали майка му, или леля му, — кикотейки се недоброжелателно, рече, че Пестника го нямало в къщи. Пестника бил на полето, а ако си бил в къщи, нямало защо да го търси на полето, но тъй като бил на полето, то за какъв дявол Мълчан да стърчи тук напразно.

На полето сееха. Душният застоял въздух беше пропит с тежка смесица от миризми, вонеше на пот, квасец и гнили стъбла. Сутрешната реколта на дебел слой бе наваляна край браздата, зърното вече се ронеше. Над гърнетата с квас се рояха и кръжаха облаци работливи мухи и в утайката на този черен, метално проблясващ кръговрат седеше старейшината, наклонил глава, замижал с едно око, и старателно изучаваше капката суроватка върху нокътя на големия си пръст. Нокътят беше специален, плосък, грижливо полиран, изчистен до блясък с необходимите вещества. По браздата край долните крайници на старейшината на върволица, по на десетина крачки един от друг крачеха сеячите. Вече не пееха, но в пазвите на гората някой гукаше и ахкаше — ясно, не е било ехото.

Кандид тръгна покрай редицата, загледан в уморените лица. Като намери Пестника, докосна го по рамото и Пестника мълчаливо напусна останалите. Брадата му беше набита с кал.

— Какво се закачаш, козина по човката? — изхриптя той, загледан в краката на Кандид. — Един друг тъй, козина по човката, се закачал, че като го сграбчили за ръцете и краката и го метнали връз дървото, и досега си виси, а като го снемат, повече няма да се закача, козина по човката…

— Идваш ли? — кротичко попита Кандид.

— Останало и да не дойда, козина по човката, като съм направил квас за седмина, да не влезеш в колибата, вони, не може да се живее, как да не тръгна — дъртата не иска да го изнесе, пък аз не мога да го гледам. Ама къде отиваме? Хромавия вчера рече — в Тръстикино, но аз за Тръстикино не тръгвам, козина по човката, в Тръстикино и хора няма, за моми да не говорим, там да искаш да сграбчиш някого за краката и да го метнеш връз дървото, козина по човката, няма кого, а без мома повече няма живот за мен, старейшината ще ме прати на оня свят. На, седи, козина по човката, облещил очи, а е сляп като пета, козина по човката… Както седи, фрасни му един по зъркелите, повече няма да седи, козина по човката, а за Тръстикино няма да тръгна, както искаш…

— За Града — каза Кандид.

— Града е друга работа, за Града тръгвам, още повече, разправят, изобщо нямало никакъв град, онзи дърт пън дрънка врели-некипели — довтаса рано заран, изплюска половин гърне и започва, козина по човката, да плещи: това е редно, онова не е редно… Питам го: абе кой си ти, че да ми разясняваш какво е редно и какво не е редно, козина по човката? Мълчи, и той не знае, а за някакъв Град дрънка…

— Тръгвам — вдругиден — каза Кандид.

— А какво чакаме? — възмути се Пестника. — Защо чак вдругиден? В къщи не може да се спи, квасът смърди, да бяхме тръгнали по-добре тази вечер, че един тъй чакал, чакал, докато му цапардосали един по ушите, спрял да чака и на — досега не чака… Дъртата гълчи, живот няма, козина по човката! Слушай, Мълчане, що не вземем моята дърта, може крадци да я отмъкнат, ще я дам, а?

— Вдругиден излизаме — търпеливо повтори Кандид. — Па ти хубаво, че си направил толкова квас. От Колибите, знаеш…

Не довърши, защото на полето закрещяха.

— Мъртваци! Мъртваци! — дереше се старейшината. — Жени, по къщите! Бягайте по къщите!

Кандид се огледа. Между дърветата на самия край на полето стояха мъртваци: двама сини съвсем наблизо и един жълт по-далеч. Главите им — с кръгли дупки на очите и черна цепка на мястото на устата — бавно се извъртаха ту на едната, ту на другата страна, огромните им ръце висяха като отсечени край телата. Земята под ходилата им димеше, бели струйки пара се преплитаха със сиво-синкав пушек.

Тези мъртваци наглед бяха патили и препатили, затова се държаха предпазливо. Цялата дясна страна на жълтия беше проядена от горило, а двата сини — петно до петно от изгорено с квасец. На места кожата им беше опадала, сбърчена и висеше на парцали. Докато те стояха и се оглеждаха, жените с викове избягаха в селото, а мъжете, мърморейки заплашително и многословно, се скупчиха с гърнета горило в ръце.

После старейшината рече: „Защо стоим, пита се? Да тръгваме, защо стоим!“ и всички лениво се размърдаха към мъртваците, разгъвайки се във верига. „По очите! — подвикна старейшината. — Гледайте да ги лиснете по очите! Добре е по очите, инак каква полза, ако не е по очите…“ Веригата ги плашеше: „Хо-хо-хо! Хайде, бягайте! Хо-хо-хо!“, но никой не искаше да ги докача.

Пестника крачеше до Кандид, чоплеше засъхналата кал от брадата си, крещеше по-силно от другите, а между крясъците разсъждаваше:

— Ами, напразно отиваме, козина по човката, няма да издържат, сега ще духнат… Че мъртваци ли са това? Дрипи някакви, къде ти ще издържат… Хохо! Вах!

Стигнали на двайсетина крачки от мъртваците, хората се спряха. Пестника метна по жълтия буца пръст, онзи с невероятна сръчност опъна напред широката си длан и отби буцата встрани. Всички отново захохокаха и затропаха с ходила, някои сочеха гърнетата и правеха заплашителни движения към мъртваците. Жал им беше за горилото и никой не искаше да се мъкне до селото за нов квасец, мъртваците и без това бяха вече бити и благоразумни — може да се размине и така.

И се размина. Парата и димът под нозете на мъртваците се сгъстиха, те се стъписаха.

— Край — казаха във веригата, — не удържаха, сегинка ще се измъкнат…

Мъртваците незабележимо се измениха, сякаш се извърнаха вътре в собствените си кожи. Не се различаваха нито очи, нито устни — бяха застанали с гръб. След секунда вече си тръгваха. Там, където стояха до преди малко, бавно се слягаше облаче пара.

Хората в оживена гълчава се връщаха обратно към браздата. Разбира се, че е време да се отиде на събрание. Тръгнаха на събрание.

— На мегдана се сбирайте, на мегдана — повтаряше на всеки старейшината. — Ще има събрание на мегдана, тъй че трябва да се яде на мегдана.

Кандид търсеше Опашкаря, но Опашкаря, кой знае защо, не се виждаше в тълпата. Изгубил се беше някъде. Пестника се въртеше наоколо и бъбреше:

— А помниш ли, Мълчане, как скочи на мъртвака? Как му скочи, разбираш ли, козина по човката, че го чопна за главата, стисна го, като своята Нава, козина по човката, па как закрещяа-а… Помниш ли, Мълчане, как закрещя? Изгори се, значи, целият беше в пришки, после рукнаха, боляха те. Защо му скочи, Мълчане? Един тъй скачал връз мъртваците, скачал, отлепиха му кожата от шкембето, та вече не скача, козина по човката, и на децата си ще забрани. Казват, Мълчане, скочил си на него, че да те отнесе в Града, ама ти не си мома, за какъв дявол да те отнася, пък и разправят — никакъв Град нямало, онзи стар пън измисля разни думи — Град, Надвиване… А кой го е виждал, Надвиването де? Слушача се нагълта с пияни бръмбари, па тръгне да плещи, а старият тутакси цъфне, слуша, а след това скита по хорските къщи, лапа чуждо и повтаря…

— Утре ще ида до Колибите — каза Кандид. — Чак вечерта ще се върна, през деня ще ме няма. Иди при Хромавия и му напомни за вдругиден. Аз съм му напомнил и пак ще му напомня, и ти също му напомни, иначе ще се отплесне някъде…

— Ще му напомня — обеща Пестника. — Така ще му напомня, че и останалия крак ще му счупя.

На мегдана се събра цялото село, дърдорят, бутат се, разсипват по голата земя семена — полянки си отглеждат, че да им е меко сядането. В краката им се мотаят деца, те ги дърпат за перчемите и за ушите, та да не се мотаят. Старейшината псува и пъди колона лошо обучени мравки, помъкнали личинки на мухи-работнички направо през мегдана, затова пита околните по чие нареждане мравките си крачат тук и какво е изобщо това безобразие! Подозират Слушача и Кандид, но да се изясни точната истина вече е невъзможно.

Кандид намери Опашкаря, искаше да разговаря с него, но не успя, защото обявиха събранието за открито и пръв, както винаги, се измъкна да се изказва старецът. Така и не се разбра за какво се изказваше, невъзможно беше, но всички седяха чинно, слушаха и шъткаха на мотащите се деца да не се мотат. Някои, наредили се особено добре — далеч от слънчевите петна — дремеха.

Старецът надълго се разпростря за това какво е „не е редно“ и в какви смисли се среща то, призова към поголовно Надвиване, заплаши с победите на Север и на Юг, руга селото, а покрай него и Колибите, задето навсякъде има нови отряди Посестримки, а нито в селото, нито в Колибите има такива, пък и Спокойствие няма, нито Съединяване, и всичко става, защото хората са забравили думата „не е редно“ и са си въобразили, че сега всичко е редно, пък Мълчан например на всяка цена иска да отиде до Града, макар че никой не го е викал там, че селото не носи отговорност за него, защото е чужденец, но ако изведнъж се окаже, че все пак е мъртвак, а такова мнение се шири в селото, тогава вече не се знае какво ще стане, още повече, че Нава, макар също да е чужденка, няма деца от Мълчан и това не е редно повече да се търпи, а старейшината го търпи…

Към средата на изказването старейшината също морно задряма, но като чу името си, скочи и ревна заканително:

— Ей, да не се спи! Ще спите в къщи — рече той, — за това са къщите, да се спи в тях, а на мегдана не се спи, на мегдана се правят събрания. На мегдана не сме позволявали, не позволяваме и не ще позволим никому да спи! — Той изви очи към Стареца. Старецът доволно кимна. — Тъкмо това е нашето общо „не е редно“. — Той приглади косите си и съобщи: — На Колибите е обявена невеста. А ние имаме ерген, известния на всички вас Брътван. Брътване, стани де, покажи се… Я по-добре недей, по-добре поседи, и без туй те знаем… Оттук произтича въпросът: да дадем ли Брътван на Колибите или, обратно, невестата от Колибите да вземем при нас в село… Не, Брътване, ти поседи, ние без теб ще решим… Който е близо до него, да го държи здраво, докато събранието свърши. А който има мнение, нека ни го каже.

Мненията се оказаха две. Едните (повечето съседи на Брътван) настояваха Брътван да се отпрати в Колибите — нека той поживее там, а ние тук. Другите, сдържани и сериозни хора, живеещи далеч от Брътван, възразяваха, че не, жените са малко, крадат ни жените, затова невестите трябва да взимаме при нас: Брътван, макар да е Брътван, трябва да се предполага, че той тъй или иначе ще навъди деца, това е друга работа. Спориха дълго, разгорещено и отначало по същество. След това Хромавия ни в клин, ни в ръкав закрещя, че сега е военно време, а всички забравят това. Веднага оставиха Брътван на мира. Слушача обясни, че няма никаква война и никога не е имало, а има и ще има Велико разрохване на почвата. Не Разрохване, възразиха в тълпата, а Необходимо Заблатяване. Разрохването отдавна е свършило, колко години е вече Заблатяване, но Слушача не съзнава, пък и как ще съзнава, щом е Слушач. Надигна се старецът и облещил очи, пресипнало запищя, че не са редни такива работи, че няма никаква война и няма никакво Разрохване, и няма никакво такова Заблатяване, а има, имало е и винаги ще има Поголовна Битка на Север и на Юг. Как да няма война, козина по човката, отговориха му, когато оттатък селото на чудаците езерото е пълно с удавници? Събранието гръмна. Много важно — удавници! Дето има вода, има и удавници, в чудаковото село нищо не е като при хората и ние няма да се водим по чудаковото село, те от глина ядат, под глина спят, жена си пусна на крадците, пък сега с удавниците се оправдаваш, а! Туй не са никакви удавници и битка не е, и не е война, а Спокойствие и Съединяване за целите на Надвиването! Ами защо тогаз Мълчан тръгва за Града? Мълчан тръгва за града, значи Град има, а щом има, за каква война говорим — ясно, че е Съединяване!… Пък и какво ни засяга къде отива Мълчан. И друг един отивал, отивал, но като го цапардосали хубавичката по ноздрите, никъде вече не отива… Мълчан затова отива в Града, защото Град няма, знаем го ние Мълчан, Мълчан е глупак на глупаците, а умния човек, Мълчане, не можеш го баламоса, а след като няма Град, за какво Съединяване може да се говори? Няма никакво Съединяване, едно време наистина имаше, но отдавна вече няма… Значи и Надвиване вече няма!… Кой там вика, че няма Надвиване? Абе ти в какъв смисъл го викаш? Ти какво така!… Брътван! Дръжте Брътван! Ех, изтърваха Брътван! Как можахте да изтървете Брътван?…

Понеже знаеше, че това ще продължи дълго, Кандид се опита да започне разговор с Опашкаря, но на Опашкаря не му беше до приказки. Той с все сила крещеше:

— Надвиване?! А откъде идат мъртваците?! За мъртваците мълчите! Защото ей толкоз не знаете какво да мислите за тях, затова дрънкате за разни там Надвивания…

Крещяха за мъртваците, после за мухлясалите села, после се умориха и поутихнаха, избърсали лица, отпъждаха се един друг и скоро се разбра, че вече всички мълчат и само старецът и Брътван спорят. Тогава се опомниха. Събориха Брътван, нахвърлиха се отгоре му, натъпкаха устата му с листа. Старецът говори още малко, но загуби глас и не се чуваше. Тогава се надигна чорлав представител на Колибите и притиснал ръце до гърдите си, се озърна умилно и с хриплив глас започна да моли да не дават Брътван в колибите, Брътван не им трябва, сто години са живели без Брътван и още сто ще изкарат, а да вземат невестата при тях и тогаз Колибите няма да се посрамят с чеиза, ще видите… Никой нямаше сили да започне отново спор и му обещаха — ще помислят, ще решат, не е бърза работа.

Народът започна да си разотива за обед. Опашкаря хвана Кандид за ръката и го придърпа встрани под дървото.

— Кога тръгваме? — попита той. — Омръзнало ми е в село, в гората искам, скоро ще се поболея от скука… Ако не идваш, кажи, сам ще тръгна, ще придумам Пестника или Хромавия, и заедно с тях ще тръгна…

— Вдругиден — рече Кандид. — Храна приготви ли?

— Приготвих и вече я изядох, нямам търпение да я гледам как напразно стои и само старецът я лапа, от него всичко ме боли, аз на твоя дъртак ще му строша врата, ако не тръгна скоро… Как мислиш, Мълчане, какъв ли е този старец, защо яде у всички и изяжда всичко, и къде живее? Аз съм човек препатил, в десетина села съм бил, при чудаците съм бил, даже при изтерзаните съм ходил, нощувал съм при тях и от страх едва не пукнах, а таквоз старче не съм виждал, чешит някакъв е нашето старче, сигурно затова си го чуваме и го търпим, но не издържам вече да гледам как денем и нощем шари по моите гърнета — и на място яде, и със себе си отмъква, а още тате го ругаеше, преди да го утрепят мъртваците… И къде прибира всичко? Само кожа и кости, вътре място няма, а изплюсква две гърнета и две взима със себе си, пък гърнетата никога не връща… Знаеш ли, Мълчане, може да си имаме не едно старче, може да са ни две, или даже три? Двете спят, третото работи. Нахрантути се, събуди второто, а то се опъне да почине…

Опашкаря изпрати Кандид до дома, но отказа да обядва там — от деликатност. Побърбори още петнайсетина минути как на езерото в Тръстикино подмамват рибата, като мърдат пръсти, съгласи се да намине утре при Хромавия и да му напомни за похода към Града, сподели, че Слушача в действителност не е никакъв Слушач, ами просто един болнав човек, и че мъртваците хващат да ядат жени, тъй като мъжкото месо е жилаво, а мъртваците нямат зъби, обеща да приготви до вдругиден нови запаси, а стареца трябва да гони безпощадно, и накрая си тръгна.

Кандид с усилие си пое дъх и се поспря пред вратата, преди да влезе. Ти, Мълчане, само не забравяй, че утре си за Колибите, от сутринта още ще идеш, не забравяй: не в Тръстикино, не на Глинестата поляна, а в Колибите… И за какво ти е, Мълчане, да ходиш в Колибите, по-добре в Тръстикино, риба има… забавно е… На Колибите, не забравяй, Мълчане, на Колибите, не забравяй, Кандид… утре сутрин на Колибите… да уговориш момчетата, че то четирима няма да стигнете до Града… Той не забеляза, че е влязъл.

Нава още я нямаше, а край масата клечеше старецът и чакаше някой да му поднесе обед. Той сърдито се наведе към Кандид и каза:

— Бавно вървиш, Мълчане, в две къщи вече бях, навсякъде обядват, а у вас е празно… Затуй сигурно си нямате дечица, защото бавно вървите и в къщи няма никой, когато е време за обед…

Кандид се приближи до стареца и известно време постоя в размисъл. Старецът продължи:

— Колко ли време ще вървиш до Града, щом човек и за обед не може да те дочака? До Града, казват, било далеч, сега всичко знам за теб, знам, че се тъкмите за Града, едно само не знам — как ще се добереш до Града, след като цял ден вървиш до гърнето с ядене и пак не можеш да стигнеш… Ще се наложи да дойда с вас, да ви заведа, отдавна съм за Града, само пътя не знам, а Града ми трябва, че да си изпълня дълга, всичко ще разкажа там, дето трябва…

Кандид го грабна под мишницата и рязко го дръпна от масата. От изненада старецът млъкна. Кандид го изнесе на ръце от къщи, постави го на пътеката и изтри дланите си с трева. Старецът се опомни:

— Само не забравяйте да ми вземете храница — викна той подир Кандид. — Вземете повече и по-добра храница, че съм тръгнал да изпълнявам дълга си, а вие за удоволствие и въпреки нашето „не е редно“…

Кандид се върна в къщи, седна край масата и отпусна глава върху стиснатите си юмруци. И все пак вдругиден тръгвам, помисли той. Това не се забравя: вдругиден. Вдругиден, помисли той. Вдругиден, вдругиден…