Дик Франсис
Фаворит (2)

Втора глава

Рано сутринта откарах Сила в дома й в Котсуолдс — изтощена от бдението край тялото на Бил, до което бе настояла да остане през цялата нощ, и замаяна от силните успокоителни. Децата я посрещнаха на стъпалата печални, с широко ококорени очи. Зад тях стоеше Джоан — пъргавото, умно момиче, което ги гледаше. Бях и съобщил лошите вести по телефона предната вечер.

Сила седна на стъпалата и се разплака. Децата приклекнаха около нея, прегърнаха я и се опитаха да й дарят утеха в скръбта й, въпреки че бяха твърде малки, за да разберат целия ужас на случилото се.

След като се наплака. Сила се качи в стаята и си легна. Дръпнах пердетата, завих я и я целунах по бузата. Изглеждаше много изтощена, сякаш едва държи очите си отворени. Надявах се сънят й да продължи дълго.

Отидох в стаята си, преоблякох се и слязох в кухнята. Джоан тъкмо слагаше кафе, яйца с бекон и топли кифлички на масата за мен. Раздадох на децата шоколадчетата, които им бях купил предишната сутрин (колко отдавна ми се виждаше сега това), и те ги изядоха с мен, докато закусвах, а Джоан пиеше кафе.

— Алън? — обърна се към мен най-малкият, петгодишният Уилям. Никога не довършваше репликата си, ако не му отговориш с „Да?“, за да е сигурен, че го слушаш.

— Да?

— Какво е станало с татко?

Разказах им цялата история, без да споменавам за жицата. Те запазиха мълчание известно време след края й, а после едва осемгодишният Хенри попита най-хладнокръвно:

— Ще го погребат ли, или ще го изгорят?

Докато се окопитя, двамата със сестра му Поли вече оживено и с изненадваща осведоменост водеха спор за съответните предимства на полагането в гроб и кремацията. Изпитах ужас, но едновременно с това и облекчение. Спогледахме се с Джоан, която едва се въздържаше да не прихне.

Благодарение на тази невинна демонстрация на детския прагматизъм потеглих към Мейдънхед в много по-добро настроение. Прибрах колата на Бил в гаража и подкарах своя тъмносин „Лотос“. Мъглата се беше вдигнала, но аз се движех с необичайно ниска за мен скорост — размишлявах как да постъпя.

Първо се отбих в болницата. Прибрах дрехите на Бил, подписах съответните документи, уредих всички формалности. Назначиха аутопсията за следващия ден.

Когато пристигнах на хиподрума, вратите бяха заключени — неделя беше. В канцеларията на отговорника по гонките също нямаше никой и беше затворено. Обадих се в дома му, но и там никой не вдигаше.

След известно колебание реших да се обърна направо към най-висшето началство — главния надзорник на Националния комитет за конни надбягвания. Икономът на сър Кресуел Стамп ме уведоми, че ще провери дали господарят му може да се обади.

Казах му, че разговорът е абсолютно наложителен. Малко след това чух гласа му по телефона.

— Дано наистина се обаждате по много важен повод, господин Йорк. Вдигате ме от масата, а съм поканил гости на обяд.

— Сър, знаете ли, че майор Дейвидсън почина вчера вечерта?

— Да. Искрено съжалявам. Наистина много тъжен случай.

Той замълча. Поех си дълбоко въздух.

— Падането му не е злополука — заявих аз.

— Какво искате да кажете?

— Конят на майор Дейвидсън е бил препънат с жица — поясних.

Разказах му за резултатите от огледа при препятствието.

— Уведомихте ли господин Дейс за откритието си? — Господин Дейс беше комендант на гонките.

Обясних, че не съм успял да се свържа с него.

— И затова ми се обаждате. Ясно. — Той помълча. — Добре, господин Йорк, ако сте прав, случаят е прекалено сериозен и не засяга само Националния комитет за конни надбягвания. Трябва незабавно да уведомите полицията в Мейдънхед. Непременно ми се обадете вечерта, за да ми кажете какво е станало, а аз ще потърся господин Дейс.

Затворих. Топката бе подадена. Представях си като на живо как говеждото изстива в чинията на сър Кресуел, докато той подгрява жиците.

Полицейският участък се издигаше тъмен, прашен и неприветлив на опустялата в неделния ден улица. Вътре имаше гише и три бюра зад него. Едното от бюрата бе заето от полицай, който четеше вестник с немного прилично съдържание. Ами да, нали полицията не трябва да изостава от престъпниците, помислих си аз.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита ме той и се изправи.

— Тук има ли някой друг? Някой по-главен? — поясних аз. — Става въпрос за… смъртен случай.

— Момент, господине.

Той се скри зад някаква врата в дъното. После се върна и ме покани:

— Заповядайте, влезте.

Заведе ме до някаква вътрешна стая и затвори вратата зад мен.

Мъжът, който стана да ме посрещне, беше нисичък за полицай, набит и леко мургав. Наближаваше четирийсетте. Приличаше по-скоро на боксьор, отколкото на велик мислител, но по-късно се убедих, че мозъкът и физиката му са еднакво добре развити. Бюрото му бе осеяно с книжа и тежки томчета със закони и разпоредби. В стаята бе уютно топло от газовата печка, а пепелникът бе отрупан от фасове. И той очевидно прекарваше неделния следобед в занимания с престъпността.

— Добър ден. Инспектор Лодж — представи се той. Покани ме с ръка да седна на стола пред бюрото му. Той също седна отново и започна да подрежда книжата пред себе си на купчинки.

— Казали сте, че става въпрос за смъртен случай. — От неговата уста собствените ми думи прозвучаха някак глупаво, но тонът му беше съвсем делови.

— Отнася се за майор Дейвидсън… — подхванах аз.

— А, да. Получихме доклад по случая. Починал нощес в болницата след злополучно падане по време на надбягването.

Той учтиво ме изчака да продължа.

— Злополуката е била нагласена — директно заявих аз.

Инспектор Лодж ме изгледа продължително, после извади лист хартия от чекмеджето, разви капачката на писалката си и доколкото видях от мястото си, си записа най-отгоре датата и часа на срещата ни. Методичен човек.

— Най-добре ще бъде да започнем отначало. Вашето име?

— Алън Йорк.

— Възраст?

— Двадесет и четири годишен.

— Адрес?

Издиктувах му адреса, обясних чий е и че през по-голяма част от времето пребивавам там.

— А къде се намира постоянният ви дом?

— В Южна Родезия — отвърнах аз. — В животновъдна ферма близо до селце, което се казва Индуна, на около петдесетина километра от Булавайо.

— Професия?

— Представител съм на баща си в лондонската му кантора.

— Ас какво се занимава баща ви?

— Търговска компания „Бейли Йорк“.

— И с какво търгува вашата компания? — попита Лодж.

— Мед, олово, добитък. Какво ли не. Основната дейност е предимно превозване на различни товари.

Инспекторът си записа отговорите ми с бърз, четлив почерк.

— А сега — той остави писалката, — разкажете ми за случая.

— Не знам какъв е случаят, но ето какво стана.

Разказах му всичко. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и накрая попита:

— Какво ви накара да се усъмните, че в падането е имало нещо нередно?

— Адмирал е най-сигурният скачач на света. Абсолютно безпогрешен в крачките си, като котка. Никога не греши.

От любезно-недоверчивото изражение, изписано по лицето му, долових, че почти нищо не разбира от конни надбягвания и смята, че няма кон, който да е застрахован от падания.

Опитах се пак да му обясня:

— Адмирал преодолява перфектно препятствията. Просто няма как да му се случи такова нещо — да се препъне и да падне, особено при подобна лесна преграда, която прескача спокойно, без да го пришпорват. Засилването му беше идеално — видях го. Имаше нещо неестествено в падането му. Останах с усещането, че нещо го е препънало. Мина ми през ум, че може да е жица, и затова се върнах да огледам. Това е всичко.

— Хмм — замислено произнесе Лодж. — Имаше ли шанс да спечели?

— Абсолютно.

— А кой стана победител?

— Аз.

Лодж млъкна и задъвка крайчеца на писалката си.

— Кой назначава служителите на хиподрума? — попита накрая той.

— Всъщност не знам. Наемат ги временно за състезанието, струва ми се — отвърнах.

— А защо му е притрябвало на този човек да навреди на майор Дейвидсън? — попита той привидно наивно.

— Да не смятате, че си измислям? — наежих се аз.

— Не — въздъхна Лодж. — Може би по-скоро се питах доколко би било трудно за някой, който иска да навреди на майор Дейвидсън, да си уреди работа на хиподрума.

— Много е лесно.

— Ще трябва да проверим. — Той се замисли. — Изключително несигурен начин да убиеш някого.

— Този, който го е организирал, не е имал намерение да го убие — заявих аз.

— Защо?

— Отначало нямаше никакви изгледи, че падането ще се окаже смъртоносно. Мисля, че целта е била да му попречат да спечели.

— А защо смятате, че смъртта му не е била планирана? — попита Лодж. — Така както я описахте, на мен случката ми се видя доста опасна.

— Смятали са, предполагам, че само ще се нарани. Обикновено, когато конят се носи с всичка сила към препятствието и неочаквано за ездача си се блъсне в него, човек изхвръква напред от седлото като куршум. Прелита във въздуха и пада далеч от мястото, където се стоварва конят. Случва се доста да пострада, но рядко се стига до фатален изход. Само че Бил Дейвидсън не изхвърча от седлото през главата на Адмирал. Може би пръстите му са запънали в стремето, но всъщност е по-вероятно жицата да го е ударила през крака и да го е отблъснала назад. Каквото и да е станало, той се свлече на земята, а конят се строполи отгоре му. Но дори и при това положение фактът, че твърдият ръб на седлото се заби в стомаха на Бил, беше също чиста случайност. Убиецът трябва да е луд да разчита на подобен план.

— Ясно. Изглежда, доста сте размишлявали върху случая.

— Да. — Шарките на пердетата в чакалнята мигновено изникнаха в паметта ми.

— Сещате ли се за някой, който би имал причина да иска да навреди на майор Дейвидсън? — попита Лодж.

— Не. Всички го харесваха.

Лодж стана и се протегна.

— Хайде да отидем да я видим тази жица.

Надникна през вратата и нареди:

— Райт, отиди и виж — ако Хокинс е там, му кажи, че ми трябва кола, стига да има някоя свободна.

Оказа се, че има. Хокинс (или поне така реших аз) седна зад волана, а ние се Лодж се наместихме на задната седалка. Централният вход на хиподрума още беше затворен, но както открих, за всичко си има начини. Полицейският шперц ни отвори една по-невзрачна портичка в дървената ограда.

— Служи при пожар — поясни Лодж, като забеляза многозначителния ми поглед.

В сградата на хиподрума не намерихме никого — управителят беше излязъл. Хокинс подкара колата през пистите и се отправи по тревата към най-отдалеченото препятствие. Автомобилът подскачаше и се клатушкаше по неравния терен. Спряхме близо до вътрешната страна на пистата и ние с Лодж излязохме.

Поведох инспектора покрай препятствието към външния му край.

— Жицата е ето тук — казах аз.

Само че грешах.

Вертикалният стълб, пистата, високата трева, брезовите трупи на преградата си бяха на мястото. Ала не и рулото жица.

— Да не бъркате препятствието? — попита Лодж.

— Не, това е.

Стояхме и гледахме пистите, които се простираха пред нас. Намирахме се в най-отдалечения край, откъдето трибуните изглеждат като голямо неясно петно в далечината. Препятствието до нас беше единственото на правата отсечка между два завоя, а най-близкото се падаше на около триста метра вляво от нас, при един лек завой.

— След като прескочите онова там — поясних аз и го посочих, — се пускате по доста дълга отсечка и стигате, както виждате, до това. — Потупах препятствието, до което стояхме. — На двайсетина метра след като го прескочим, следва доста остър ляв завой към правата. Следващата преграда е малко по-нататък на правата. Така даваме възможност на конете да стъпят добре на краката си след завоя, преди да им се наложи отново да скачат. Маршрутът е много добър.

— Дали не сте се объркали в мъглата?

— Не. На това препятствие беше.

Лодж въздъхна.

— Е, добре тогава, да огледаме.

Нямаше кой знае какво за гледане — само вдлъбнатината по олющената бяла боя на вътрешния стълб и по-дълбоката резка, оставена от жицата по външния. И двете едва се забелязваха и ако човек не се вгледа специално, не би ги забелязал. И двете се намираха на еднакво разстояние от земята — на около седемдесет и пет сантиметра височина.

— Доста слаби доказателства — каза Лодж.

Върнахме се в Мейданхед, без да говорим повече. Чувствах се отвратително глупаво. Осъзнавах, че макар и да не бях намерил човек от ръководството, след като открих жицата, е трябвало да издиря който и да е — даже някой от пазачите — и да го заведа да я види с очите си. Щях поне да разполагам със свидетел, нищо че беше тъмно и мъгливо или той нямаше да може със сигурност да потвърди, че я е видял точно при това препятствие. Все щеше да е по-добре от нищо. Опитвах се да се утеша с мисълта, че е напълно възможно служителят да се е върнал и да е прерязал жицата още докато съм се връщал към сградата на хиподрума, и дори да бях завел свидетел, е щяло да бъде твърде късно.

От полицейския участък в Мейдънхед се обадих на сър Кресуел Стамп. Този път, както ме уведоми, го прекъснах, докато си хапвал препечени кифлички. Новината, че жицата е изчезнала, също не му поправи настроението.

— Трябваше веднага да извикате някой да я види. Или пък да я снимате, да я вземете със себе си… Не можем да предприемем нищо без доказателства. Не мога да си обясня защо не сте проявили малко здрав разум и да действате по-бързо. Проявили сте голяма безотговорност, господин Йорк.

И с тези мили думи ми затвори телефона.

Подкарах унило към къщи. Надникнах в стаята на Сила. В тъмното се чуваше само равномерното й дишане. Все още беше потънала в дълбок сън.

Долу Джоан и децата седяха пред приятния огън в камината и играеха покер. Бях ги научил през един дъждовен ден, когато им беше омръзнало да играят на Черен Петър и Джин Руми и започнаха да безобразничат, да крещят, да се карат и да лазят по нервите на всички. Покерът — мистериозната дотогава игра на каубоите от уестърните — имаше магически резултат.

За няколко седмици Хенри стана такъв изпечен покерджия, че човек трябваше да си отваря очите на четири, когато играе с него. Острият му като бръснач мозък на математик изчисляваше с абсолютна точност вероятностите коя карта ще бъде обърната, визуалната му памет беше изключителна, а леко озадаченото му изражение беше вкарало не един нищо неподозиращ възрастен право в заложения капан. Възхищавах се на Хенри. Той беше в състояние да блъфира успешно даже ако насреща му седи Господ.

Поли също играеше сравнително добре — поне можех да бъда сигурен, че няма непрекъснато да губи в обикновена компания — и дори Уилям разпознаваше кога има флош и фул.

Изглежда, играеха от доста време. Купчината с чипове пред Хенри както винаги беше три пъти по-голяма от тези на останалите.

— Хенри вече веднъж ни обра всичките чипове — уведоми ме Поли, — затова си ги раздадохме пак и започнахме отначало.

Взех си десет от чиповете на Хенри и седнах да играя с тях. Джоан раздаде картите. Паднаха ми се чифт петици, а после изтеглих още една. Хенри изчисти и си взе само две карти. Като че ли му харесаха.

Другите се отказаха при следващите две разигравания. Аз смело побутнах още два чипа към двата, които вече лежаха в центъра на масата.

— Качвам два, Хенри — обявих.

Той ме погледна, за да се увери, че го гледам, после разигра страхотна сценка на нерешителност — започна да барабани с пръсти и да въздиша. Познавах номерата му, когато блъфира, и подозирах, че държи страхотни карти и крои планове как да ме отърве от повечко чипове.

— Качвам още един — най-накрая произнесе той.

Тъкмо се канех смело да кача с още два, но изведнъж се спрях и казах:

— А, не, Хенри, този път няма да мине. — Хвърлих картите си и побутнах четирите чипа към него. — Получаваш само тези четирите и нито един повече.

— Какви карти имаше, Алън? — Поли ги обърна и видя трите петици.

Хенри се ухили и не направи никакъв опит да попречи на Поли да разгледа и неговите карти. Имаше чифт попове. Нищо и никакъв чифт.

— Този път те преметнах, нали, Алън? — щастливо попита той.

Поли и Уилям изстенаха.

Играта продължи. Успях да си възвърна репутацията и прибрах значителна част от чиповете на Хенри. Когато стана време децата да си лягат, се качих при Сила.

Тя се беше събудила, но лежеше, без да светва лампите.

— Влез, Алън.

Отидох до леглото й и светнах нощната лампа. Първоначалният шок беше преминал. Изглеждаше притихнала и спокойна.

— Гладна ли си? — попитах я, защото не беше хапвала нищо след вчерашния обяд.

— Знаеш ли, Алън, май наистина съм гладна. — Каза го, сякаш това я изненада.

Слязох в кухнята при Джоан и приготвихме нещо. Качих се с подноса и хапнах с нея. Облегната на възглавниците, съвсем сама в голямото легло, тя ми разказа как са се запознали с Бил, какви преживелици и весели моменти са имали заедно. Щастливите спомени съживиха погледа й. Тя продължи да ми разказва какво ли не още за Бил и аз я спрях чак когато устните й започнаха да треперят. В този момент й разказах за Хенри и чифта попове. Тя се усмихна и отново се поуспокои.

Много ми се искаше да я попитам дали Бил е имал неприятности и дали не са му се случили някакви инциденти през последните няколко седмици, но моментът не беше подходящ. Накарах я да изпие успокоителните, които ми бяха дали от болницата, загасих лампата и й пожелах лека нощ.

Докато се събличах в стаята си, умората изведнъж ме повали. Не бях спал от почти две денонощия, много от часовете през които изминаха доста бурно. Тръшнах се на леглото. В моменти като този заспиването е истинско удоволствие, което съзнателно си доставяш.

След около половин час ме събудиха — Джоан, облечена в халат, ме разтърсваше за рамената.

— За бога, Алън, събуди се. Чукам от векове на вратата ти.

— Какво има?

— Търсят те по телефона. По личен въпрос.

Изпъшках тежко. Имах чувството, че е късно след полунощ.

Погледнах часовника си — единадесет часа.

Слязох как да е долу с подпухнали за сън очи.

— Ало?

— Господин Алън Йорк?

— Да.

— Изчакайте така, моля. — В слушалката се чуха няколко изщраквания. Прозях се.

— Господин Йорк? Имаме съобщение за вас от инспектор Лодж. Той иска да дойдете утре тук, в участъка на Мейдънхед, в четири часа следобед.

— Добре — съгласих се аз. Затворих, върнах се в леглото и потънах в дълбок сън.

 

 

Лодж ме очакваше. Той стана от стола си, ръкува се с мен и ми посочи да седна. Този път бюрото му беше разчистено — пред инспектора имаше само една спретната папка. На малка масичка в ъгъла зад мен седеше полицай с молив и стенографски бележник в ръка.

— Тук разполагам с някои показания — Лодж почука с пръст папката, — с които искам да ви запозная. После бих искал да ви задам няколко въпроса. — Той отвори папката и извади два закачени един за друг листа. — Това са показанията на господин Л. Дж. Дейс, отговорник за гонките на хиподрума в Мейдънхед. Той твърди, че винаги наемат девет помощници да стоят край препятствията, в случай че се наложи да поправят нещо по време на състезанието. Трима от тях били нови.

Лодж остави показанията му настрани и взе следващия документ.

— Това пък са показанията на Джордж Уоткинс — един от постоянните служители. Той твърди, че теглят жребий, за да определят кой при кое препятствие ще отиде. На някои от препятствията обикновено имало по двама. В петък както винаги теглили жребий, но в събота един от новите предложил сам да отиде на най-далечното препятствие. Никой не обичал да работи там според Уоткинс, тъй като им се налага да се разкарват повече в паузата между надбягванията, ако искат да заложат нещичко. Ето защо с удоволствие оставили непознатия да поеме препятствието и теглили жребий само за останалите.

— Разполагате ли с външно описание? — попитах аз.

— Вие самият сте го видели — каза Лодж.

— Всъщност почти не съм. Видях просто някакъв мъж, но не съм го разглеждал истински. На всяко препятствие има по един. Ако ги видя пак, няма да ги позная.

— Уоткинс смята, че би го разпознал, но не може да го опише. Бил съвсем обикновен на вид. Немного висок и немного нисък. На средна възраст. Носел кепе, стар сив костюм и широк шлифер.

— Всичките изглеждат така — мрачно потвърдих аз.

— Представил се с името Томас Кук — продължи Лодж. — Казал, че е останал без работа — имал някакъв ангажимент чак другата седмица — и искал да си запълни времето. Напълно приемливо обяснение и според Уоткинс нямало нищо странно у него. Само дето говорел с лондонски акцент.

Лодж остави документа и взе друг.

— Това са показанията на Джон Ръсел от екипа за бърза помощ в болницата „Свети Джон“. Казва, че стоял при първото препятствие и наблюдавал конете, които вземали завоя в другия край на хиподрума. Поради мъглата виждал добре само три от препятствията — това, до което се намирал, следващото по-нататък по правата и най-далечното, където паднал майор Дейвидсън. По-предишното препятствие — онова, което се е намирало право срещу него, на другия край на пистата — му се мержелеело само като някакво петно. Видял как майор Дейвидсън изниква от мъглата, след като го прескочил. И веднага след това го видял, че пада. Майорът не се изправил, въпреки че конят му станал на крака без ездача и избягал. Ръсел се запътил към мястото на произшествието, а когато вие сте го подминали, оглеждайки се назад, се затичал. Намерил пострадалия на земята.

— Видял ли е жицата? — попитах нетърпеливо аз.

— Не. Попитах го дали е забелязал нещо необичайно, но той не спомена за нея. Каза, че нямало нищо особено.

— Видял ли е работника да я навива, докато е тичал към него?

— Попитах го дали майор Дейвидсън или работникът са били в полезрението му, докато е тичал към тях. Ръсел отвърна, че поради острия завой и оградите ги е видял едва когато наближил. Доколкото разбрах, заобиколил е по пистата, вместо да тръгне напряко, тъй като тревата е висока и гъста и било доста мокро.

— Разбирам — отчаяно казах аз. — А какво е правел служителят, когато Ръсел е пристигнал?

— Стоял изправен до майор Дейвидсън и го гледал. Изглеждал уплашен. Това се сторило странно на Ръсел, защото въпреки падането нямало признаци за сериозни наранявания. Ръсел помахал с бялото флагче, колегата му от „Бърза помощ“ го видял и предал сигнала по-нататък и така той достигнал до екипа на линейката.

— А служителят? Какво направил след това?

— Нищо особено. Останал при препятствието, след като линейката откарала майор Дейвидсън, и според Ръсел си седял там, докато обявили, че последната гонка се отменя.

Хващах се за сламки, но попитах:

— Появил ли се е с другите да си получи надницата?

Лодж ме погледна с интерес.

— Не — отвърна той, — повече не се върнал.

Инспекторът отново взе някакви листове.

— Това са показанията на Питър Смит, старши коняр в конюшните на Грегъри, където тренирали Адмирал. По неговите думи, след като избягал от хиподрума. Адмирал се е опитал да прескочи някакъв трънлив плет. Заседнал в него и там го уловили. Бил много уплашен и кървял. Гърдите, плешките и предните му крака целите били в драскотини и рани. — Той вдигна очи от листа. — Дори и да е останала следа от удара в жицата, вече е напълно невъзможно да я различим от другите.

— Извършили сте много щателно разследването — казах аз, — и при това в доста кратък срок.

— Да. Имахме късмет, че намерихме веднага всички, които ни трябваха.

Беше останал още само един документ. Лодж го взе и произнесе бавно:

— Това е докладът от аутопсията на майор Дейвидсън. Причина за смъртта — многобройни вътрешни наранявания. Черният дроб и жлъчката са разкъсани.

Той се облегна на стола и се вторачи в ръцете си.

— А сега, господин Йорк… налага се да ви задам няколко въпроса, които… — и той внезапно ме погледна в очите — няма да ви се сторят много приятни. Но се налага да ми отговорите. — Усмивката му беше напълно дружелюбна.

— Карайте направо — съгласих се аз.

— Влюбен ли сте в госпожа Дейвидсън?

Изправих се на стола си от изненада.

— Не — отвърнах.

— Но живеете с нея.

— Живея с цялото семейство.

— Защо?

— Нямам собствен дом в Англия. Когато се запознах с Бил Дейвидсън, той ме покани на гости през почивните дни. Хареса ми у тях, а и те вероятно ме харесаха. Така или иначе често ме канеха и постепенно гостуванията ми започнаха да стават все по-дълги. Накрая Бил и Сила ми предложиха да се преместя у тях. Но всяка седмица прекарвам ден-два в Лондон.

— От колко време живеете при семейството? — попита Лодж.

— От около седем месеца.

— Отношенията ви с майор Дейвидсън приятелски ли бяха?

— Да, много.

— Ас госпожа Дейвидсън?

— Също.

— Но не сте влюбен в нея?

— Много съм привързан към Сила. Но все едно като към по-голяма сестра — поясних аз, опитвайки се да сдържам гнева си. — Тя е с десет години по-голяма от мен.

Изражението на Лодж ясно подсказваше, че възрастта няма никакво значение в случая. В този момент изведнъж се сетих за полицая в ъгъла, който записваше отговорите ми.

Отпуснах се и спокойно казах:

— Тя много обичаше съпруга си, а и той нея също.

Ъгълчетата на устните на Лодж потръпнаха. За моя изненада изглеждаше като че ли развеселен. Той отново подхвана въпросите си:

— Доколкото разбирам, майор Дейвидсън е бил водещият в Англия жокей аматьор в надбягванията с препятствия.

— Да.

— А вие сте заели второто място преди година, след първия си сезон в Англия?

Изгледах го и казах:

— Доста сте осведомен за човек, който до вчера не подозираше за съществуването на този спорт.

— Вярно ли е, че сте били на второ място след майор Дейвидсън в класацията на аматьорите миналата година? И вярно ли е, че по всяка вероятност отново сте щели да останете втори? Не е ли също така вярно, че сега, след неговото отпадане, ще оглавите ранглистата?

— Отговорът на първите два въпроса е „да“, а на последния — „надявам се“.

Подтекстът във въпросите му беше ясен, но аз нямах намерение да започна да се оправдавам, преди да ми бъде отправено обвинение. Зачаках. Ако инспекторът смяташе да развие хипотезата, че съм се опитал да раня или да убия Бил, за да се сдобия със съпругата му, да го изместя в класирането или и двете, взети заедно, щеше да му се наложи да го направи сам.

Той обаче спря дотук. Измина цяла минута. Аз не помръдвах. Накрая Лодж се усмихна и каза:

— Е, мисля, че това е всичко, господин Йорк. Информацията, която ни дадохте вчера, и днешните ви отговори ще бъдат напечатани и оформени като показания. Ще ви бъда благодарен, ако впоследствие ги прочетете и ги подпишете.

Полицаят с бележника стана и излезе във външното помещение.

— Разследването на причините за смъртта на майор Дейвидсън ще се състои в четвъртък. Ще бъдете призован като свидетел. Госпожа Дейвидсън — също, в качеството си на лицето, опознало тялото. Ние ще й се обадим.

Докато изготвяха показанията ми, той поведе с мен най-обикновен разговор за конния спорт. Прочетох внимателно документа и го подписах. Думите ми бяха отразени абсолютно точно и непредубедено. Представих си как страниците отиват в спретнатата папка на Лодж. Колко ли дебела щеше да стане тя, докато открият убиеца на трагично загиналия Бил?

Ако изобщо се стигне дотам.

Лодж се изправи и ми протегна ръка. Поех я — този човек ми допадаше. Почудих се кой ли го е навел на мисълта да провери дали аз не се крия зад престъплението, за което лично бях съобщил.