Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dead cert, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петър Герасимов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- artdido (2015)
Издание:
Дик Франсис. Фаворит
Английска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 2001
ISBN: 954-729-129-7
История
- — Добавяне
Единадесета глава
В Бристол валеше проливен дъжд, навсякъде беше студено — постоянна, всепроникваща влага, която разваляше удоволствието от конните надбягвания.
Кейт ми изпрати съобщение, че няма да дойде заради времето, нещо доста странно за нея, и се запитах какъв ли силен натиск е упражнила върху нея леля Деб, за да остане вкъщи.
В залата за претегляне най-много обсъждаха Джо Нантуич. Комендантите бяха разследвали поведението му по време на последното състезание с препятствия и му бе отправено „строго предупреждение във връзка с по-нататъшната му езда“. Общото мнение беше, че е голям късметлия, щом се е отървал толкова леко на фона на досегашните му „подвизи“.
Самият Джо беше нахакан както винаги. По кръглото му розово лице нямаше следа нито от страх, нито от пиянството, предизвикало голямата бъркотия в Челтнъм. Освен това научих, че е прекарал предишния петък, събота и по-голямата част от неделята в турска баня, за да изкара напълно махмурлука от себе си. Почти през цялото време е бил пиян като теле и потейки се, постоянно обяснявал на служителите със сълзи на очи, че при тях се чувства в безопасност, и отказвал да се облече и да си отиде вкъщи.
За верността на тази история гарантираше Сенди, който постоянно я доукрасяваше, защото — както сам твърдеше — така се бе случило, че самият той отишъл на турска баня в неделя сутринта с желание да загуби някой и друг килограм пред състезанията в понеделник.
Намерих Джо да чете обявленията. Свиркаше си през зъби.
— Е, Джо — казах му аз, — какво те развесели толкова?
— Всичко — усмихна се той напрегнато. От близко разстояние можах да забележа ситните бръчки около устата му и леко зачервените му очи, но държанието му не издаваше други признаци на напрежение. — Не бях наказан с отстраняване от комендантите. И ми платиха, че загубих онази гонка.
— Какво говориш? — възкликнах.
— Платиха ми. Знаеш, нали ти казах. Пакет с пари. Пристигна тази сутрин. Сто кинта. — Аз го зяпнах. — Ами аз ти казах тогава, нали така? — попита той измъчено.
— Предполагам, че си ми казал — съгласих се неуверено.
— И още нещо, онези заплашителни бележки. Аз ги измамих. Стоях в турската баня през целия уикенд и не можаха да ме докопат. Успях да се избавя — допълни Джо триумфиращо, като че ли „тази седмица“ не можеше да бъде променена в „следващата седмица“. Той не разбираше, че вече е претърпял наказанието си и че освен физическите има и други терзания и мъки. Цяла седмица бе преследван от остра тревога, последвана от три дни парализиращ страх, и сега си въобразяваше, че вече се е избавил.
— Радвам се, че мислиш така — казах тихо. — Джо, отговори ми на един въпрос. Мъжът, който ти звъни, за да ти каже кой кон не трябва да победи, какъв глас имаше?
— Не можеш да определиш, когато го слушаш. Може да бъде всеки. Говори тихо и някак си неясно. Почти шепот, понякога изглежда сякаш се бои някой да не го подслушва. Но какво значение има това? — попита Джо. — След като раздава шекерчета, може да кряка и като жаба, не ми пука.
— Искаш да кажеш, че би спрял и друг кон, ако те помоли? — попитах го.
— Бих могъл. Или пък не — каза Джо, очевидно решил със закъснение, че е говорил прекалено. С хитър, неспокоен поглед ме отмина и отиде към съблекалнята. Издръжливостта му беше направо фантастична.
Недалеч от мен Пит и Дейн обсъждаха плановете за деня. Приближих се. Пит проклинаше времето и говореше, че ако продължава така, скоро ще попаднем в истински ад, но Пелиндръм въпреки всичко може да участва с пълна сила.
— Излез начело по средата на гонката и повече никой няма да може да те приближи. Останалите са слабаци. Доколкото разбирам, всичко ти е в кърпа вързано.
— Това е добре — казах, без да се замислям, и после си спомних как в Мейдънхед всичко бе „в кърпа вързано“ и за Адмирал.
Дейн ме попита дали ми е харесало гостуването при Кейт и не се зарадва много от ентусиазирания ми отговор.
— Да бъдеш проклет, приятел, ако ми се изпречиш на пътя към Кейт. — Каза го шеговито, с ожесточен глас, но ме обзе неприятното чувство, че наистина го мисли. Когато двама мъже са влюбени в едно и също момиче, можеше ли да продължи приятелството им? Точно в този момент не бях сигурен в това; защото мярнах в познатото симпатично лице на Дейн следа от враждебност. Тя беше съвсем незабележима, като превръщането на скалата в купчина пясък. И все пак поех замислен към съблекалнята, за да видя Сенди.
Той стоеше до прозореца, зяпнал дъждовната завеса, която се стичаше по стъклото. Беше се преоблякъл вече в цветовете за първата гонка и гледаше навън към парадния ринг, където измокрени, наметнати с мушами конярчета водеха в кръг два нещастно изглеждащи коня.
— Ще ни трябват чистачки за очилата в този ад — забеляза той все още в добро състояние на духа. — Някой друг желаещ за кална баня? Дявол да го вземе, това време може да уплаши и патица.
— Как ти хареса турската баня в неделя? — попитах с усмивка.
— А, чу ли за това?
— Мисля, че всеки наоколо е чул — казах.
— Ами. Хванах го малкото копеле на място — каза Сенди, като се ухили широко.
— Как разбра къде ще го намериш? — попитах.
— Попитах майка му… — Сенди млъкна в средата на думата и очите му се разшириха.
— Да — рекох аз, — ти си му изпращал онези заплашителни бележки за Болингброк.
— И какво те кара да мислиш така? — попита Сенди развеселен.
— Ти обичаш шегите в действие и не харесваш Джо — казах. — Първата бележка, която получи, била пъхната в якето му, докато е висяло в съблекалнята в Плъмптън, така че трябва да е бил някой жокей, прислужник или служител. Не е могло да бъде нито букмейкър или треньор, нито собственик или човек от публиката. Затова почнах да си мисля, че човекът, който поставя бележките в джобовете на Джо, не е същият, който му плаща, за да бави конете. Онази личност не го е заплашвала с отмъщение, което е странно. Но тогава се запитах кой друг би имал интерес да измъчва Джо и стигнах до теб. Ти и преди гонката си знаел, че Джо не трябва да спечели с Болингброк. Когато спечели, си му казал, че си загубил много пари и си се настроил срещу него. Сигурен съм в това. Дори си го проследил, за да се насладиш на страданието му.
— Отмъщението е винаги сладко. Е, добре, това се казва почтено ченге — каза Сенди. — Между другото, как узна толкова подробности?
— Джо ми каза почти всичко — отвърнах.
— Какво дрънкало. Езикът на Джо скоро ще го вкара в голяма каша.
— Сигурно — казах, като помислих за непредпазливия начин, по който Джо говореше за своите „задържания“ и съответните награди.
— Каза ли му, че аз съм му изпращал тези бележки? — попита Сенди и за първи път изглеждаше разтревожен.
— Не, не съм. Не бих искал повече неприятности — казах аз.
— Благодаря ти за това все пак.
— За отплата ще ми направиш ли малка услуга и ти, Сенди? Ще ми кажеш ли как разбра предварително, че Болингброк няма да спечели?
Той се ухили широко, обърна се леко на пети, но не ми отговори.
— Хайде сега — подканих го, — не е толкова голяма тайна, а това може да ме отведе към другата загадка, за Бил Дейвидсън.
— Не мога да ти помогна с нищо — поклати глава Сенди. — Самият Джо ми каза.
— Какво? — възкликнах.
— Каза ми го сам. Беше в банята, когато се преобличахме преди гонката. Знаеш как не може да спре да дрънка? Искаше да се изфука и му бях подръка, освен това знаеше, че съм „задържал“ един-два коня навремето.
— Какво ти каза? — попитах.
— Заяви, че ако искам да видя как се души кон, да наблюдавам Болингброк. Е, за Сенди Мейсън едно кимване е толкова добро, колкото и едно намигване. Взех та заложих на Лайка петдесет кинта, като очаквах да спечели, след като Болингброк нямаше да се опита. И виж какво стана. Малкият мръсник си изтърва нервите и би Лайка с две дължини. Не можах да му го простя. Петдесет кинта са си цяло богатство, приятел, поне що се отнася до мен.
— Защо чака цели десет дни, преди да му пратиш първата бележка? — попитах.
— Дотогава не бях мислил за това — отвърна ми откровено. — Но това беше дяволски добро отмъщение, нали? Той почти щеше да загуби разрешителното си в Челтнъм, после цели три дни се беше насрал и през уикенда хленчеше като малко бебе, ако щеш ми вярвай. — Синди засия. — Трябваше само да го видиш в турската баня. Гадна, хълцаща, гънеща се развалина. Целия в сълзи и ме молеше да го спасявам. Мен! Какъв смях. Стана ми лошо, толкова се напъвах да не се разсмея с глас. Страшно, гръмовно отмъщение, това си е.
— И ти също го хвърли през парапета в Плъмптън, нали — рекох.
— Никога не съм го правил — обидено изрече Сенди. — Той ли ти каза. Невероятен лъжец. Сам падна, видях го. Тъкмо исках отново да го сплаша. — Червеникавата му коса се разтресе и кафявите му очи просветнаха. После се отпусна. — Е… ще измисля и нещо друго. Няма закъде да бързам. Ще му стъжня живота — пчели в панталоните, червеи в ботушите, такива неща. Безобидни. — Сенди отново се разсмя. После рече: — След като си толкова страшен частен детектив, какво свърши по другата работа?
— Не напредвам бързо — отвърнах, — но знам малко повече, отколкото миналата седмица, така че не съм загубил надежда. Не си ли чул нещо, което може да ми свърши работа? — Той поклати глава.
— Никъде нито думица. Но не си се отказал, така ли?
— Не — отвърнах аз.
— Добре, пожелавам ти най-добрия британски късмет — ухили се Сенди.
Един служител надникна през вратата.
— Жокеите, излизайте, моля — каза той.
Съвсем малко оставаше до първата гонка.
Сенди си сложи каската и затегна каишките. После извади малката си протеза, два изкуствени предни зъба на горката челюст, уви я в една кърпа и я сложи в джоба на палтото си, закачено на окачалката. Той, както и много жокеи, никога не яздеше с изкуствените си зъби, защото се страхуваше, че ще ги изгуби или глътне, ако падне и се удари лошо. Усмихна ми се с беззъбата си уста, изкозирува шеговито и излезе под дъжда.
Час по-късно, когато излязох да яздя Пелиндръм, още валеше. Пит ме очакваше на парадния ринг. От периферията на шапката му на постоянна струйка се стичаше вода.
— Това не е ли най-страшният божи ден? — рече той. — Радвам се, че ти ще трябва да се съблечеш и намокриш до кости, а не аз. Когато яздех, обикновено преди това се тъпчех здраво с храна. Предполагам, че си добре с плуването.
— Защо? — попитах озадачен.
— Ако си, знаеш как да гледаш под водата. — Очаквах, че това ще бъде поредната скучна шега на Пит, но той бе сериозен. Посочи към очилата, висящи на врата ми. — За начало няма да имаш нужда от това. С цялата кал, която ще се изсипе върху тебе, ще се замърсят напълно, преди да си направил и първата обиколка.
— Тогава ще ги оставя — казах.
— Свали ги. Само ще ти се пречкат — потвърди той.
Така и направих. Когато обърнах глава, за да махна ластичната връзка над каската си, мярнах човек, който вървеше извън парадния кръг. В този страшен дъжд бяха дошли малко хора и го видях ясно.
Това беше Бърт, човекът с коня от засадата в Мейдънхед. Един от шофьорите на „Марконикарс“.
Той не гледаше към мен, но видът му ми подейства като електрически удар. Може да е пропътувал двеста километра само за да се наслади на следобедната гонка в дъжда. Но можеше и причината да е друга?
Погледнах Пелиндръм, който бавно обикаляше парадния кръг, покрит с непромокаем чул.
Работа, вързана в кърпа.
Потръпнах.
Знаех, че съм напреднал в издирването си, но все още човекът, причинил смъртта на Бил, се смяташе за неоткриваем. Бях пренебрегнал двете му ясни предупреждения и се страхувах, че съм оставил достатъчно широка следа, за да разбере, че продължавам играта. Бърт сигурно не беше сам в Бристол, помислих си, като предположих, че се подготвя трето „възпиращо“ предупреждение.
Има моменти, когато човек се справя и без интуиция, и това бе един от тях. Пелиндръм, стопроцентовият успех. Това, което бе сторено веднъж, можеше да се опита отново и по време на прогизналата от дъжда гонка, някъде щеше да има друга опъната жица. Без никаква логична причина бях сигурен в това.
Твърде късно бе да се оттеглям от състезанието. Пелиндръм беше фаворит на залаганията и очевидно в най-добра форма; не куцаше, нямаше скъсани кръвоносни съдове; нито едно от допустимите извинения за отказ в последната минута. И ако се откажех поради внезапно влошаване на здравето, бързо щяха да намерят друг жокей да ме замести. Не можех да изпратя друг човек с моите цветове да падне тежко заради мен. Ако се откажех така, без обяснения, и извадех Пелиндръм от гонката, разрешението ми за езда щеше да бъде отнето и това щеше да е краят на моите конни състезания.
Ако предупредях комендантите: „Някой се готви да свали Пелиндръм със стоманена жица“, може би щяха да изпратят човек за официална проверка на оградата и препятствията. Но сигурно нямаше да открият нищо. Бях почти сигурен, че ако сложеха жица, това щеше да бъде в последния момент, както и при падането на Били.
Ако участвах в гонката, но държах Пелиндръм със стегната юзда по-назад след другите коне през целия път, жицата можеше и въобще да не бъде вдигната. Но сърцето ми се свиваше, като гледах жокеите, които вече бяха участвали в гонките и си спомнях състоянието, в което бяха пристигали след това. Калта беше полепнала по лицата им на дебел пласт, а костюмите им — намокрени и изкаляни до такава степен, че от няколко крачки разстояние човек вече трудно различаваше цветовете им, да не говорим за разстоянието от едната ограда до другата. Моите собствени цветове — кафяво и кремаво — щяха да бъдат практически неразличими. Мъжът, който щеше да дебне с жицата, не би могъл да каже кой кон е напред, но щеше да ме чака и да действа според случая.
Погледнах към другите жокеи в парадния кръг, които с примирен вид хвърляха шлиферите си и яхваха конете. Бяха около десетина души. Мъже, които ме бяха научили на много неща и ме приемаха като един от тях, едно приятелство, което ми доставяше удоволствие не по-малко от самото надбягване. Ако оставех някой друг да се пребие вместо мен, повече нямаше да мога да ги погледна в лицата.
Това не беше добре. Трябваше да яздя Пелиндръм в челото на групата и да се надявам на късмета си. Спомних си Кейт, която казваше; „Ако трябва нещо да се направи, по дяволите опасността.“
По дяволите опасността. В крайна сметка можех да падна всеки ден и без помощта на жица. Ако днес това станеше заради нея, щеше да е много лошо. Но този извод не ми помагаше с нищо. А може би се лъжех; може би въобще нямаше да поставят клопка.
— Как е? — попита ме Пит. — Изглеждаш като че ли си видял дух.
— Добре съм — отвърнах, като свалях горната си дреха. Пелиндръм стоеше до мен и аз го потупах, като се възхищавах на прекрасната му, интелигентна глава. Основната ми грижа бе дали той ще остане здрав и читав в следващите десетина минути.
Метнах се на гърба му и погледнах надолу към Пит.
— Ако… ако Пелиндръм падне в тази гонка, моля те звънни на инспектор Лодж в Мейдънхедския полицейски участък и му съобщи, става ли?
— Какво за бога…?
— Обещай ми — рекох.
— Добре. Но не разбирам. Можеш да му се обадиш и сам, ако искаш, и освен това няма да паднеш.
— Не, може би не — казах.
— Ще се срещнем при закриването на състезанието — каза той, като шляпна Пелиндръм по хълбока, докато потегляхме напред.
Дъждът шибаше лицата, докато се нареждахме за старта пред стендовете, а трябваше да препускаме две обиколки. Преградите се вдигнаха нагоре и ние полетяхме напред.
Два или три коня прескочиха първата бариера преди мен, но после изведох Пелиндръм и останах там. Той беше в чудесна форма, галопираше и скачаше с увереността и лекотата на първокласен състезателен кон. Всеки друг ден усещането за мощта му под мен щеше да ме изпълва с безмерно удоволствие. При тези обстоятелства обаче едва я забелязвах.
Като си мислех за падането на Бил, оглеждах се за служител, преминаващ зад оградата, когато конете приближават. Той трябваше да размотае жицата, да я вдигне и да я закачи здраво… Ако видех това, смятах да се опитам да накарам Пелиндръм да скочи много по-рано от необходимото, така че да може да удари жицата солидно с гърдите си точно когато е преминал апогея на скока си. По този начин, предполагах, можеше да скъса жицата и да се задържи на крака. А дори и да паднехме, конят нямаше да се превърти в страшно салто като Адмирал. Но, естествено, много лесно е да планираш и се съмнявах дали един роден скачач като Пелиндръм би могъл да бъде принуден да скочи преждевременно.
Свършихме първата обиколка без инциденти, по пистата навсякъде беше разхвърлян разровеният торф. На около два километра от финала, в далечната страна на пистата, чух тропота на копита близо зад себе си и обърнах глава. Повечето от групата бяха изостанали доста назад, но двама от жокеите ме гонеха с решимостта да ме задминат и почти приближаваха задницата на Пелиндръм.
Дръпнах юздите му и той реагира незабавно; увеличихме разстоянието от преследвачите си с около пет дължини.
Никакъв служител не премина по пистата.
Не видях никаква жица.
Но Пелиндръм се удари в нея точно по същия начин.
Нямаше да бъде толкова лошо падане, ако не бяха конете зад мен. Усетих тежкия удар в краката на Пелиндръм, когато се вдигаше над последното препятствие в далечния край на хиподрума, и се изстрелях като куршум. Ударих земята с рамо на няколко метра напред. Преди да спра да се търкалям, другите коне вече прескачаха преградата. Те можеха да избегнат човек на земята, но в дадения случай, както после ми обясниха, е трябвало да заобиколят Пелиндръм, който се мъчеше да стане, и по този начин се оказах точно на пътя им.
Галопиращите подкови се стовариха отгоре ми. Един от конете срита главата ми и каската се пръсна на ситни парчета. Това бяха шест секунди премазване, хаос от удари, в който не можех нито да мисля, нито да мърдам, а само да усещам.
Когато всичко свърши, лежах на мократа земя, свит и губещ съзнание, неспособен да се изправя, неспособен дори да помръдна. Лежах на гръб, с крака към оградата. Дъждът валеше отгоре ми и се просмукваше в косата, капките шибаха лицето ми и така тежко падаха върху клепачите ми, че просто не можех да ги повдигна. През една цепнатина под плътните струи на дъжда мярнах фигура на мъж край оградата. Не беше дошъл да ми помага. Бързо навиваше жицата, без да гледа състезанието, и работеше съсредоточено, като пристъпваше навътре към пистата. Когато доближи вътрешния стълб на препятствието, бръкна в джоба на мушамата си, извади клещи и сряза жицата там, където беше завързана на две над бариерата. Свърши работата си, нави жицата и се обърна към мен.
Познавах го.
Това беше шофьорът на конския фургон.
Всичко наоколо губеше цвета си. Светът изглеждаше сив като зле проявен филм. Зелената трева бе сива, лицето на шофьора на конския фургон бе сиво…
После видях друг при оградата, който крачеше към мен. Много се зарадвах, че имам помощ срещу таксиметровия шофьор, и ми се доплака от облекчение. Опитах се да му кажа да погледне за жицата, защото този път трябваше да има свидетел. Но думите не стигаха по-далеч от мозъка ми. Гърлото и езикът ми отказваха да ги произнесат.
Дойде, застана до мен и се наведе. Опитах се да кажа здравей, но никакъв мускул не ме послуша. Мъжът се изправи.
През рамото си каза на шофьора на фургона:
— Премазан е. — После се обърна към мен. — Ти досадно копеле — каза и ме ритна. Чух как ребрата ми изпукват и усетих гореща остра болка отстрани. — Може би това ще те научи да си гледаш работата — и отново ме срита. Сивият свят пред мен стана още по-тъмен. Бях почти без съзнание, но дори и в тези мъчителни мигове част от мозъка ми продължаваше да работи и разбрах защо служителят не бе минал през пистата с жицата. Нямаше нужда да го прави. Той и неговият съучастник бяха стояли от двете страни на пистата и бяха опъвали жицата помежду си.
Видях кракът му да се вдига за трети път. Струваше ми се, че минават часове — така го възприемаше разстроеният ми мозък, докато той се появи пред очите ми по-голям и по-голям, докато все още можех да го виждам.
Ритна ме в лицето и аз отлетях към тъмнината.