Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (12)

Дванадесета глава

Рос закусваше, когато Дъфи вкара колата. Той излезе от канцеларията си, клатушкайки се като гъсок, с издута от храната уста. Поздрави Дъфи с кимване, преглътна и каза:

— Нещо не е наред ли?

Рос винаги очакваше неприятности. Уилям слезе от автомобила и отвърна:

— Таратайката е „гореща“. Дай ми нови номера.

За своите килограми Рос се движеше удивително бързо. Той се върна обратно в канцеларията и се появи с нов комплект регистрационни номера. Дъфи му помогна да ги смени.

— Загазил ли си? — попита го.

— Чуй ме, приятел: не задавай въпроси и не се ослушвай за отговори! Ще купя тази тенекия. Може би няма да ме видиш повече.

Рос повдигна вежди и опря ръце на огромните си хълбоци.

— О’кей — съгласи се той. — Задръж я. Правил си ми услуги преди…

Дъфи извади пачката банкноти и отдели няколко. Пъхна ги в колана на шишкото.

— Купи си с това някоя яхта — рече му. След това се качи отново в колата. Рос провря глава през прозореца.

— Ако ти трябва сигурно убежище, иди в „Бронкс“ на Мадистън Стрийт и кажи на Гилрой, че аз те пращам! — заръча той.

— „Бронкс“ на Мадистън… — повтори Дъфи.

Рос извади главата си от прозореца и огледа улицата.

— Чисто е — съобщи. — Съжалявам, че е станало така…

Уилям се усмихна.

— Аз също — каза. — Но някои ще споделят нашето съжаление!

Той вдигна ръка за поздрав, след което изкара „Буика“ отново на улицата. Мина внимателно по Лафайет Стрийт, прекоси Бродуей по посока на Уошингтън Скуеър и се насочи към Гринидж Вилидж. Паркира пред една дрогерия и влезе вътре.

Няколко мъже се хранеха на бара за бърза закуска и Дъфи се настани на един празен стол. Изяде един сандвич с пиле, като го прокара с три енергични дръпвания от плоското половинлитрово шише, което беше взел от колата. Уискито не беше меко, но сякаш вливаше нов живот. След като приключи със сандвича, се отправи към телефонната кабина и се затвори вътре. Набра номера на „Трибюн“ и поиска да приказва със Сам. Когато Мак’Гайър дойде на телефона, Дъфи рече:

— Сам? Имаш ли някакви новини?

— Трябва да те видя — отвърна му онзи с нисък глас.

— Възможно ли ти е да минеш през „Динти“? Ще тръгна веднага за там — предложи Уилям.

— Да — каза Сам и затвори.

Дъфи излезе от дрогерията, огледа улицата в двете посоки, преди да я пресече, след което се качи в „Буика“. Включи на скорост и подкара към „Динти“. Паркира колата в подземния гараж, взе асансьора до най-горния етаж и поиска самостоятелна стая.

— Дама ли очаквате? — попита обслужващият келнер.

Дъфи поклати глава.

— Пригответе стаята, качете ром, абсент и нещо към тях, както и няколко от сандвичите на клуба. Аз ще чакам долу един приятел.

Малко по-късно Сам се появи във фоайето. Двамата заедно се качиха с асансьора. Никой от тях не обели дума, но Мак’Гайър непрекъснато бършеше ръцете и лицето си с огромна носна кърпа. Влязоха в стаята и Дъфи затвори вратата.

— Да не си превъртял? — рече Сам.

Уилям застана до масата и започна да приготвя напитките.

— Разчуло ли се е вече? — запита.

— Печати се в момента. Бях в централата, когато дойде съобщението. — Сам се опитваше да се държи нехайно, но трепереше като наркоман.

Дъфи наля питиетата от шейкъра и мълчаливо побутна напред едната чаша.

— Намираш се в дяволски трудно положение… — каза Мак’Гайър.

— Постановката е на Анабел — злобно отвърна Уилям. — Тя дърпа конците зад кулисите.

— Какво се е случило, за Бога?

Дъфи пресуши чашата си и незабавно я напълни пак.

— Бяхме се приготвили за заминаване. Аз прескочих до банката, за да прибера бележника. Когато се върнах, заварих къщата преобърната наопаки, а Олга мъртва. Някой негодник я беше пробол с нож. Сигурно не съм бил на себе си. Вместо да грабна телефона и веднага да съобщя за станалото, се суетях безпомощно. Тогава нахълтаха две ченгета. Имаха предварително готова версия. Бил съм убил Олга заради парите й. Те дори „намериха“ мангизите у мене. Единият от тях ми ги пробута — пъхна ръка в джоба ми и се престори на изненадан, като установи, че шумят между пръстите му.

— Защо е била нужна тази инсценировка? — зяпна го Сам. — И без нея те бяха притиснали достатъчно здраво.

— Мене ли питаш? — вдигна рамене Дъфи. — Най-сладката част от сценария беше, че имаха намерение да ме очистят. Успях да зърна как се разбираха помежду си. Съпротива при арест, приключване на случая и приписване на вината за убийството на един труп. Големи икономии за държавата… Беше добре замислено, но действаха мудно. Едното ченге застреля другото, а аз си плюх на петите, щом пристигна патрулната кола.

Мак’Гайър въртеше чашата между пръстите си.

— Ти си върхът на съвършенството — рече.

— Анабел й е видяла сметката. — Дъфи приседна на ръба на масата. Беше наклонил леко своята чаша, така че течността тихо мокреше килима. — Решили са, че ще успеят да докопат списъка, без да платят. Е, не можаха. Ще стане само по-лошо за тях.

— По-добре си обирай крушите, докато има изход. Не си в състояние да се изправиш срещу тази шайка. Прекалено голям залък е за твоята уста.

— Ще доведа нещата докрай — спокойно заяви Уилям. — Досега се забавляваха само те. Олга твърдеше, че доникъде нямало да я докарам с тези плъхове, докато не съм се хванал за патлака, и беше права, Бога ми!

— Ти харесваше това момиче, нали? — рече Сам.

Устата на Дъфи се превърна в тънка линия. Беше забил поглед в пода.

— Бях започнал да свиквам с нея — обади се най-сетне той. — Случиха й се всички възможни злини…

— Пак ти казвам да се откажеш. Не можеш да залъгваш ченгетата така добре като Морган. Не си от такъв калибър.

— Стой настрана от тази авантюра, Сам! — рече Уилям. — Аз ще отида в „Бронкс“ на Мадистън Стрийт. Рос разполага там с убежище. Ако положението се затегне, ще ме откриеш там. Ще изчакам, докато страстите се поуталожат, после ще предприема нещо.

— Трябва да вървя — каза Мак’Гайър — Тръгнал съм към въпросната вила. Всички момчета са вече на мястото.

Дъфи пристъпи към него.

— Предай на Алис да не губи кураж. Предполагам, че все някога непременно щеше да се случи. Не съм предопределен за безметежен живот.

Сам се отправи към вратата.

— Ако имаш нужда от пари, мога да те „подпра“.

— Просто няма да повярваш колко много мангизи са се задали насреща ми — ухили се Уилям.

Те не се ръкуваха, а само се вгледаха един в друг. Мак’Гайър се усмихна тревожно. Не му беше съвсем до смях, но го направи. Дъфи му кимна.

— Ще ти се обадя — каза.

Той изчака, докато Сам слезе долу. Наля си още едно питие, запали цигара, после излезе и се спусна при „Буика“.

Започнаха да падат тежки дъждовни капки. Дъфи се наведе и вдигна левия прозорец, след което изкара колата на улицата. Докато си проправяше път през потока на движението, дъждът силно барабанеше върху покрива на автомобила. От настилката хвърчаха пръски на две педи височина.

Уилям шофираше внимателно. Отне му доста време, за да стигне до „Бронкс“, който се оказа полуподземен клуб с удобен гараж на нивото на улицата. Остави „Буика“ в гаража и слезе в заведението.

— Тук ли е Гилрой? — запита той.

— На кого е притрябвал? — отвърна мършавият мъж, който отвори вратата и го изгледа подозрително.

— Предай му, че е един приятел на Рос.

Мършавият отвори докрай.

— Влизай — каза. Когато Дъфи прекрачи напред в мъждиво осветения коридор, онзи прокара ръце по костюма му. Направи стъпка назад. — Тук не можеш да внасяш пушкало! — заяви му.

— Уведоми Гилрой и си затваряй устата! — сряза го Дъфи.

Тънкият тип се взря в него, поколеба се, сетне се отдалечи по коридора. Той изчезна през една врата с мърляво зелено сукно и Уилям зачака, облегнат на стената. След кратко забавяне тя отново се отвори и се появи негър с много светъл тен на кожата. Беше висок и строен, с падаща на едри вълни мазна коса. Той студено изгледа Дъфи.

— Ти ли ме търсиш?

— Изпраща ме Рос — каза Уилям. — Искам да се скрия за няколко дни.

Гилрой приглади коса с дългата си слаба ръка.

— О’кей! — рече. — Сто долара на ден.

Дъфи пристъпи до него.

— Дума да не става! — възрази той. — Няма да печелиш от мене!

Другият го стрелна с очи, после широките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Разбира се, че не — отвърна. — Би било непочтено. Рос ми е добър приятел. Нека бъдат двадесет и пет.

Уилям извади пачката, отдели десет банкноти по десет долара и му ги подаде.

— Ще стигнат за няколко дни — рече.

Гилрой се приближи до лампата, преброи парите, прибра ги в джоба си и се ухили още по-широко.

— Колко дълбоко искаш да се покриеш, мистър? — попита той.

— Като прочетеш вестниците, ще разбереш — каза Дъфи. — Ще ми трябва храна, обилна пиячка и телефон.

Гилрой го поведе през зелената врата, слезе три стъпала надолу, мина през една друга украсена със завеса от мъниста, и го вкара в трета, която се намираше в дъното на оскъдно осветения коридор. Стаята беше малка. В нея имаше легло, маса, две кресла и портативно радио.

— Веднага ще ти донеса кльопачка…

— Достатъчно сигурна ли е тази бърлога? — поинтересува се Дъфи.

Гилрой завъртя очи.

— Напълно. Плащам щедро за протекция. Тук копоите няма да те безпокоят.

Той остави Уилям и затвори вратата след себе си. В ъгъла на помещението, поставен върху ниска масичка, се намираше телефонът. Дъфи хвърли поглед към него, присвил замислено устни. Накрая се приближи и започна да набира.

Позна гласът на Глисън.

— Колко неприятно е, че не се сдоби със списъка, когато пречука приятелката ми! — произнесе той, натъртвайки всяка дума.

Чу въздишка на изумление, докато Глисън си поемаше дъх.

— Ах ти, мръсен мошеник! — заговори на пресекулки той. — Какъв е грандиозният ти замисъл? Току-що се връщам от „Ред Рибън“. Парите бяха у мене, а ти въобще не се появи!

— Стига си разигравал комедии! — прекъсна го Дъфи. — Убил си Олга, а натопи мене. Добре, хитро копеле, това няма да ти се размине!…

— Какво по дяволите, искаш да кажеш? — учуди се Глисън. — Коя Олга?

Уилям гледа стената втренчено в продължение на цяла минута, сетне рече:

— Ще дойда. У тебе ли са още мангизите?

— Разбира се — отвърна Глисън.

После Дъфи затвори.

Влезе Гилрой с бутилка уиски, три шишета джинджифилова сода и чаша.

— Храната ти ще е тук след секунда.

Уилям взе уискито и си наля солидна доза. Направи знак с глава, че се отказва от содата, и жадно отпи. Точно тогава на вратата се почука и мършавият тип прекрачи вътре, носейки табла. Постави я на масата и хвърли поглед на Дъфи, преди да излезе.

Уилям седна и започна да яде. Гилрой се размотаваше наблизо и си играеше с радиото.

— Познавах тази жена — обади се най-накрая той.

Дъфи вдигна очи. Натоварената с храна вилица увисна пред устата му.

— Ами?

— Мисля, че е по-добре да се разкараш — каза Гилрой.

Дъфи отпусна вилицата.

— Какво означава това, дявол да го вземе?

— Олга Шан! Аз я познавах…

Уилям отново хвана вилицата.

— Тя беше прекрасно момиче — рече. — Не съм я убил, ако си се жегнал по този повод.

Гилрой неспокойно се раздвижи. Капки пот покриваха горната му устна.

— Така изглежда! — тонът му беше извънредно враждебен.

Дъфи продължи да се храни.

— Една малка мръсница на име Анабел Инглиш й е забила ножа… — поясни той. — Работата е нагласена. Аз съм съвършено чист.

Гилрой извади носна кърпа и грижливо избърса устните си. Стоеше неподвижен, съзерцавайки своите яркожълти обувки.

Дъфи мълчаливо довърши яденето си. После пийна още от уискито и се облегна назад. Запали цигара и издуха две тънки струи дим през ноздрите си.

— Ако си харесвал тази жена колкото мене, мога да си представя как се чувстваш — рече.

Онзи се поотпусна и застана до масата.

— Рос никога досега не ми е изпращал някой негодник — каза той. — Мисля, че сгреших…

— Е, няма нищо — отвърна Уилям.

— Ще ми се да се заема лично с този въпрос. — Гилрой беше забил поглед в розовите си нокти. — Ако имаш нужда от помощ, аз разполагам с добра команда.

— Трябва да се оправя сам — усмихна се Дъфи.

— Естествено, естествено — закима с глава негърът. — Все пак не може ти да опираш винаги пешкира.

— Ще запомня предложението — рече Дъфи, изправяйки се. — Не е изключено да ми се наложи да се възползвам от него.

Той тръгна към вратата, сетне погледна през рамо.

— Говори ли се вече по улиците за случая?

— Да, горещите клюки са бързи — кимна Гилрой.

На устните на Дъфи се появи тънка, жестока усмивка.

— Няма да предприемам нищо засега — каза. — Ще се върна скоро.

Отиде в гаража, качи се в „Буика“ и се понесе към апартамента на Анабел. Паркира по-нагоре в една странична улица и измина пеша обратния път. При входа, който водеше за галерията с органа, се спря. На ъгъла се виждаше полицай с фуражка, застанал под уличната лампа. Бързо се обърна и се върна отново при „Буика“. Отвори го и седна вътре, държейки под око полицая. Дъждът беше престанал, но паважът бе все още мокър и блестеше от уличното осветление. Не след дълго ченгето се махна и Дъфи пак отиде до входа. Отключи вратата с ключа, който продължаваше да пази, и безшумно се изкачи по стълбите.

Когато се озова на балкона, зърна Глисън, който седеше долу в помещението с автоматичен пистолет в скута. Като се смъкна на колене, така че главата му да не се подава над парапета, Дъфи го наблюдава в течение на няколко минути. След това произнесе с твърда интонация:

— Остави желязото на пода или ще ти тегля куршума!

Глисън се стресна, припряно пусна пистолета до краката си и погледна нагоре. Уилям се изправи и се наведе над балкона. „Колтът“ в ръката му не трепваше.

— Къде е Анабел? — попита той.

— Не е у дома — отвърна Глисън със сух, приглушен глас.

Дъфи прехвърли крак през парапета и го възседна.

— Ще сляза долу — рече. — Не прави никакви опити! Горя от желание да те пратя по дяволите!

Той се отблъсна, подпирайки се с една ръка при приземяването, физиономията на Глисън се беше издължила леко. Ръцете му лежаха скръстени върху коленете.

Дъфи отиде и седна на ръба на масата. Беше отпуснал „Колта“ отстрани до тялото си. Протегна крак и ритна оръжието на другия под един стол, далече от него.

— Имам да си поговоря с тебе за много неща — каза му.

Глисън се взря в него, устните му потрепнаха, но той не обели дума.

— Ти вече ме измами веднъж — поде Уилям. — Претършува на бърза ръка жилището ми, а втория път вилата. Опита се да ми лепнеш убийство. Е, позабавлява се… Сега е мой ред.

— Не знам за какво говориш — рече Глисън.

Лицето му беше толкова пребледняло, че Дъфи млъкна и го изгледа изпитателно.

— О’кей, не знаеш нищо за това — съгласи се той. — Какво знаеш?

— От моя страна сделката е почтена — каза Глисън. — На мене ми трябва бележникът, ти разполагаш с него и аз ти плащам, за да го имам. Ходих до „Ред Рибън“ с парите, както се бяхме уговорили, но ти не се вясна. Върнах се тук и твоя милост телефонира. Това е всичко.

Дъфи потърка с длан късите косми на тила си. После попита:

— Кой уби Уейдмър?

Глисън отмести очи.

— По този начин няма да стигнеш доникъде.

— Грешиш! Кой го уби? Хайде! Ако ти е известно, ще отървеш кожата.

— Само че не ми е… — отвърна онзи.

Уилям вдигна „Колта“.

— Това ще бъде първото ми убийство. — Говореше много дрезгаво. Лицето му беше добило цвят на стрида. Две тънки бръчки се спускаха отстрани на устата му. — Надявам се, че ще го направя добре.

Кожата на Глисън пожълтя, а очите му се ококориха. Той заговори, сливайки всички думи в едно:

— Направи го онази отвратителна хлапачка…

Дъфи килна шапката си назад към тила. Лицето му лъщеше под мекото осветление.

— Проклет гадняр! — изруга. — Едва не ме накара да те пречукам!

Глисън се облегна на стола. Изглеждаше зле.

— Каква ти се пада тази жена? — поинтересува се Уилям.

— Тя е моя съпруга. — Мъжът улови с ръце реверите на сакото си, за да прекрати трептенето им. — Моля се на Бога никога да не бях я срещал.

— Това било значи, а? Тя е убила Кетли, Уейдмър и Олга, така ли?

Глисън се размърда.

— Коя е тази Олга, за която питаш непрекъснато?

— Няма значение… — стана прав Дъфи. — Трябва да внимаваш с твоята женичка, опасна е.

Глисън се опита да кръстоса крака, но не успя. Втренчи поглед в килима.

— Тя е наркоманка — каза той. — Не мога да се отърва от нея. Би ме убила.

— Колко пари си събрал?

Онзи рязко вдигна очи.

— Ти настоя за петдесет бона. Тук са двадесет и пет. — Извади голям запечатан плик от вътрешния си джоб и го сложи на масата.

Дъфи хвърли поглед на слепката, след което рече:

— Отвори го!

Глисън направи два опита, но пръстите не го слушаха. Уилям се наведе, взе плика от него, остави пистолета и откъсна края му. Изтръска съдържанието върху масата и го прецени с поглед. Тогава хвана тънкото снопче банкноти и го пъхна в джоба си. Извади бележника и го подхвърли в скута на Глисън.

Оня го зяпна напълно объркан. Дъфи поклати глава.

— Очакваше мошеничество, нали? Мисля, че надали ще го задържиш дълго време.

Глисън прекара палец по страниците на бележника, сякаш не можеше да повярва на очите си. Уилям отиде и взе пистолета му, извади пълнителя и го пусна обратно на пода. Затъкна своя „Колт“ в колана си и оправи краищата на жилетката си. Глисън погледна към него.

— Това е първата честна сделка, която ми се случва — констатира той.

Очите на Дъфи все още гледаха сурово.

— Има нещо, което не знаеш. Списъкът няма да остане дълго у тебе. Морган е тръгнал на лов за него.

Глисън се вцепени и се изправи.

— Морган ли? Как, по дяволите, е разбрал?

Дъфи сви рамене.

— Изглежда, че аз се разприказвах прекалено… — рече. — Във всеки случай това си е твой проблем.

Той се насочи към вратата.

— Трябва да уредя някои неща, после ще изчезна.

Глисън стоеше в средата на стаята с бележника в ръка и зяпаше пода. Уилям го стрелна с поглед, вдигна рамене и отвори вратата. На прага беше застанала Анабел с насочен към корема му тридесет и осем калибров револвер.

Дъфи доста енергично вдигна ръце малко над височината на кръста.

— Протегни ги чак до тавана, мухльо! — заповяда тя.

Глисън бързо се приближи и издърпа пистолета на Уилям. Сетне тихо каза:

— Върви назад гърбом!

Дъфи се подчини. Анабел влезе вътре на светло. Лицето й беше силно пребледняло и имаше охлузен, ръбест вид. Приличаше на стогодишна жена, която стои насреща му с преливащи от омраза очи. Глисън пъхна пистолета на Дъфи в задния си джоб, след което пристъпи напред и прибра пачката банкноти от него. Озари го едва доловима усмивка.

— Много лошо!… — подметна той.

Уилям продължаваше да фиксира Анабел.

— По-добре стреляй. Ще те убия, ако ми паднеш! — процеди през зъби с напълно безучастен тон.

— Сядай! — отвърна му тя.

Дъфи седна, защото искаше, а не защото му бяха наредили.

— Включи радиото — обърна се Анабел към Глисън.

Той я погледна, поколеба се, после се запъти към радиото, което се намираше вдясно зад Уилям. Щом Глисън се обърна с гръб, Дъфи видя как Анабел се напрегна. Очите й сякаш се замъглиха и зъбите й се показаха изпод устните. Зяпаше в нея, недоумяващ, сетне изведнъж се досети и нададе вик. Тя стреля два пъти в Глисън. Револверът излая веднъж, още веднъж… Мъжът се изви. Лицето му беше разкривено, очите му — смаяни, невярващи, ужасени. След това се строполи, повличайки радиото със себе си.

— Не мърдай! — рече Анабел, обръщайки револвера срещу Дъфи.

Той остана напълно неподвижен, втренчен в Глисън.

— Бедни нещастнико… — отрони се от изтръпналите му устни.

— Отдавна чаках шанс да се отърва от този боклук заяви Анабел. Изричаше злобно всяка дума.

— За това изпълнение ще те изпекат на стола — хладно каза Дъфи.

— Така ли мислиш? — засмя се тя. — Нима не разбираш? Гледай само как ще запиша всичко на твоя сметка. — Отиде до пистолета на Глисън, който лежеше на пода, и го вдигна. После се отдалечи заднишком от Уилям. — Допада ми перспективата да те застрелям рече му. — Така че направи някакъв опит, ако ти е омръзнал животът…

Анабел старателно избърса тридесет и осем калибровото оръжие в полата си и го подхвърли до трупа.

— Това ще бъде „твоят“ револвер — уведоми го тя, като го държеше на прицел с автоматичния пистолет на Глисън.

— И какво? — ухили се Дъфи.

— Не вдяваш ли? — попита Анабел. — Сега ще те убия. Полицията ще те намери. Гръмнала съм те при самоотбрана, след като си очистил Глисън. Не смяташ ли, че съм хитра?

Уилям тежко се надигна от стола.

— Ти си смахната — безстрастно отвърна той и тръгна насреща й.

Тя изчака да стигне на няколко ярда от нея и тогава дръпна спусъка. Гримасата откриваше зъбите й, а устата й се бе покрила с малки бели мехурчета пяна. „Щрак… щрак… щрак!“ — се разнесе от автоматичния пистолет. В този момент Дъфи го хвана и го изтръгна от нейната ръка.

— Бях извадил пълнителя, преди да дойдеш — спокойно каза той и я зашлеви през лицето с всичката сила, която успя да събере.

Анабел се блъсна в стената, свлече се на пода и се търкулна на една страна. Започна да крещи с остър, пронизителен глас, който подейства на Дъфи като електрошок. От балкона с органа някой грубо се обади:

— Млъкни, не те е пребил! Беше просто един шамар…