Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (1)

Първа глава

Фоайето на хотел „Принсес“ гъмжеше от безцелно мотаещи се хора, които си убиваха времето, преди да отидат да вечерят. В дъното на помещението край отворените врати на ресторанта се навъртаха келнери, търпеливо чакайки някой да влезе и да започне да се храни. Беше малко след седем часа и в салона кипеше оживление. Хората се провираха покрай малките масички, за да поздравят своите приятели, или просто им подвикваха от разстояние, в зависимост от настроението си.

Уилям Дъфи седеше в ъгъла и пиеше „Бакарди круста“^[1]. На масата пред него бяха наредени множество бутилки. Барманът му беше приятел и го оставяше сам да забърква питиетата си. Лицето му беше навъсено и той седеше с шапка на главата. Просто пиеше, пушеше и се мръщеше. Вдигна поглед ненадейно и забеляза Сам Мак’Гайър от „Трибюн“, който си пробиваше път и мърмореше извинения след всяко свое залитане над някоя от малките маси. Дъфи се протегна и докосна маншета на Сам. Онзи рязко спря.

— Боже мой! — възкликна. — Май съм започнал да ослепявам.

— Не си толкова зле — отвърна Дъфи и го огледа от горе до долу. — Не си съвсем сляп, но натам отиваш.

Мак’Гайър закачи един стол с върха на обувката си и го придърпа към себе си. Стовари се отгоре и се ухили.

— Ще се спиртосваш ли? — попита заинтригуван и заразглежда колекцията от бутилки пред себе си.

Дъфи даде знак на бармана, който донесе още една чаша. Той стрелна двамата със своя обигран поглед.

— Няма да прекалявате, нали? — попита ги с умолителен глас.

— О’кей не се притеснявай за нас — каза Дъфи, като взе рома и наля от него в шейкъра.

— Не вярвам в чудеса, шефе… — Барманът ги изгледа още веднъж продължително и се върна при сметачната си машина.

— Бедният стар Джордж — въздъхна Сам. — Позабравил ни е, откакто се премести при големите клечки. Слушай, Бил, направи го силно. Мисля, че този път съм го загазил здравата. Ако усетиш някаква странна миризма след малко, тръгвай си, защото сигурно ще съм умрял заради тебе.

Дъфи внимателно добави абсент^[2], изстиска един лимон и ръсна малко захар. Той преследва известно време с щипците няколко парчета лед, преди да успее да ги докопа, сетне затвори плътно шейкъра и се залови за работа.

Мак’Гайър запали цигара и нахлупи своята шапка чак до носа си. Внимателно се вгледа в Дъфи, докато той се занимаваше с шейкъра. Уилям срещна очите му и се усмихна:

— Давай, знам какво ще кажеш.

— Нали не е вярно?

Дъфи кимна и изля съдържанието на шейкъра в двете чаши. Мак’Гайър взе своята в ръка и допря нос до ръба й.

— Боже мой! — рече той. — Искаш да кажеш, че дъртият кисел недоволник те е изхвърлил ли?

— Да, точно така.

Сам се облегна назад и изпъшка:

— Какво, по дяволите?…

— Слушай — отвърна Дъфи. — Ние двамата с Аркрайт отдавна се мразим до смърт. Никога не съм му давал възможност да ме хване в грешка. Днес го направих. Той само чакаше своя шанс и се вкопчи в него с две ръце, както умиращ от глад човек би стиснал обяд за един долар. О, Господи! Какво удоволствие му достави само! Изстреля ме толкова бързо, че още ми се вие свят.

— Но защо, за Бога?

— Бях млад и невинен, но нали знаеш как стават тези неща. Не го смятах за такъв човек, а виж сега, майчице, какво се случи…

— Стига си разигравал комедии — надигна се Сам със свиреп израз на лицето. — Сгафи ли някъде?

— Никога не правя неволни грешки, нали ме познаваш. Във всеки случай дори и да съм допуснал някога гаф, той е бил прикрит както трябва. Работата беше нагласена. Онзи мръсник Аркрайт от цели седмици хвърляше въдиците, за да хване Бърнстейн за едно интервю, и най-накрая успя. Знаеш колко е труден Бърнстейн понякога. Заяви, че с изкуството било свършено. Забележи добре — не бях изненадан, че с мутра, с каквато Господ е дарил този чифутин, той е малко докачлив. Както и да е, Аркрайт не се отдели от него, докато онзи не се предаде. Мене ме изпратиха да направя снимките. Бях убеден, че съм заснел хубава поредица, докато не ги сложих във ваната. Тогава синът на стария Дъфи получи шок. Проклетите плаки бяха воалирали — всичките! Саботаж, това е точната дума. Някой тарикат беше подправил „бульона“. Проверих останалите плаки и те без изключение бяха изпортени. — Дъфи направи пауза, за да отпие от чашата си. Сам не каза нищо. Неговото лице беше пламнало, а стъпалото му почукваше върху крака на масата. Уилям знаеше, че той постепенно обезумява. — Е, обясних на вкиснатия, ама да не мислиш, че ми повярва? Нищо подобно! Разменихме няколко думи и предполагам, че съм станал груб, защото той побягна от мене навътре, а аз бях изхвърлен навън.

Сам си наля още едно „Бакарди круста“.

— Тази история може да те постави в затруднено положение — дълбокомислено рече той. — В онзи боклук се вслушват повечето художествени редактори в града.

— Да, знам. „Неблагонадежден, провалил сензация!“

Дъфи допи чашата си и започна да приготвя още коктейли.

— Добре де, дявол да го вземе — продължи той. — Това в края на краищата си е моя работа. Хайде, заповядай да хапнеш с мен!

Сам се изправи на крака. Изглеждаше разтревожен.

— Невъзможно е, кръшкач такъв! — отвърна. — Трябва да се върна и да пролея още малко пот. Ще наминеш утре сутрин, нали? Алис ще бъде огорчена от станалото.

Дъфи кимна с глава.

— Ще прескоча. Кажи на Алис да спи спокойно. Все ще намеря нещо.

— Разбира се. — Сам тупна Дъфи по гърба, почти избивайки шейкъра от ръцете му. — Продължавай да го друсаш, братко, продължавай…

След като Мак’Гайър си отиде, Дъфи допи последното „Бакарди“ и усещайки се приятно замаян, се облегна назад и започна да размишлява с оптимизъм за бъдещето си. Стрелна с очи далечния край на помещението, откъдето цяла вечер го наблюдаваше един дебел мъж. Човек не може да прекара повече от два часа с нечий поглед, който се разхожда по цялото му лице, без да го почувства, а Уилям беше добил смътното усещане, че е обект на някакво напрегнато обследване още в мига, когато тлъстакът се беше появил.

Воден от вече нарасналото си любопитство, той започна постепенно да си задава въпроса кой ли беше онзи. В миналото човекът явно е бил необикновено привлекателен, но сега се беше занемарил, отдавайки се на едромащабно пълнеене. Имаше широки, масивни рамене, които навярно с лекота биха понесли и най-тежкия удар, но беше натрупал тлъстини около кръста си. Това стигаше на Дъфи, за да си състави мнение. Лицето му беше голямо и мазно, а устата с увиснали надолу ъгълчета му придаваше неприветливо, подигравчийско изражение. Малките му очи не можеха да си намерят място и се местеха насам-натам като черни зърна от броеница.

Дъфи прецени, че мъжът е прехвърлил четиридесет и пет. Парата го биеше. Дрехите му бяха не само хубави и добре скроени, но той ги изпълваше и със „съдържание“. От него се носеше онзи полъх на самоувереност, който съпътства големите пари. Една фасада, която предупреждава, че банковата сметка е тлъста.

Дъфи се изправи и се впусна със залитане в дълго пътешествие към ресторанта, като умишлено направи малка отбивка, така че да мине покрай масата на дебелака. Когато я наближи, пълният мъж се надигна и застина в очакване. Уилям се спря и го изгледа изпитателно. От близко разстояние онзи беше още по-неприятен.

— Аз съм Даниъл Морган — каза той така, като че ли беше произнесъл Рокфелер вместо Морган. — А вие сте мистър Дъфи, нали?

Уилям учудено примигна насреща му.

— Да — отвърна той.

— Искам да разговарям с вас, мистър Дъфи. Бихте ли вечеряли с мене?

Веждите на Дъфи се повдигнаха. Рече си, че няма да му се наложи да се бръкне, и заяви, че няма нищо против. Морган се запъти към ресторанта и Уилям си помисли, че предположението му относно неговия добре натъпкан портфейл е било правилно. Междувременно му стана ясно, че келнерите направо раболепничеха пред мастития джентълмен. Предоставиха му една доста уединена маса в ъгъла и той седна. Дъфи се настани на стола срещу него. Трима сервитьори застинаха до тях в полупоклон, а отговарящият за вината остана да кръжи извън шпалира. Метр д’отелът се приближи плавно, сякаш се движеше на колелца, и всички други „жабари“^[3] се наредиха до стената. Кралско посрещане, но дори и то не задоволи Морган. Той искаше главния готвач. Е, оня, естествено, се появи.

От подобно превъзнасяне човек или губи ума и дума, или въобще не се смущава. Дъфи не престана да чувства твърдата почва под краката си.

Главният готвач и Морган започнаха да си шушукат за менюто. Той въобще не попита Дъфи какво предпочита — нещо, което зарадва Уилям. Просто продължаваше да говори със своя дебел, дрезгав глас, а главният готвач пискливо му отвръщаше на развален английски, докато не съставиха меню, което, изглежда, го задоволи. След това атмосферата около тях се поразведри. Тогава Морган си спомни, че насреща му седи Дъфи.

— Извинете ме, че не ви попитах какви са желанията ви, но при дадените обстоятелства ми се струва, че изборът на прилична храна зависи повече от онзи, който я приготвя, отколкото от човека, който я поръчва. Консултираш се с главния готвач и честолюбието му пламва! Мисля, че ще останете доволен.

Дъфи сви рамене. Пак започваше да му се пие.

— Бих искал да уточним някои подробности — продължи Морган. — Простете ми, ако ви се стори, че съм нахален, но по всяка вероятност от моите въпроси ще извлечете полза, така че ви моля да проявите търпимост.

Тези многословни брътвежи дотягаха на Дъфи, но не беше вкусвал стриди от няколко години, поради което си наложи да ги издържи.

Морган явно не очакваше да му бъде отговорено, защото не направи пауза.

— Ако не се лъжа, днес следобед вие напуснахте „Трибюн“? — небрежно изрече той.

Уилям се засмя.

— Прав сте само отчасти — отвърна. — Не съм напускал, изхвърлиха ме.

— С Аркрайт трудно се излиза наглава.

Изглежда, този тип имаше готов отговор за всичко. Дъфи остави вилицата за стриди в чинията си и със съжаление се загледа в блестящите черупки.

— И какво от това? — каза той.

— Може да ви се отворят мъчнотии при намирането на нова работа.

В този момент поднесоха супата и шерито. Дъфи погледна към него, сетне към Морган. Той го разбра правилно.

— Може би предпочитате скоч? — попита го.

— Тези женски питиета ми разстройват стомаха — извинително рече Уилям.

Повикаха сервиращия напитките и веднага се появи бутилка скоч. Дъфи почувства, че с уискито под ръка е в състояние да се справи с всичко. Наля си една щедра доза и отново се задълбочи в супата си.

— Та както казах… — започна Морган.

Дъфи вдигна глава. Очите му гледаха сурово.

— Изглежда, знаете дяволски много — прекъсна го той грубо. — Кой ви съобщи, че?…

Морган махна с ръка.

— Моля, оставете ме да продължа — рече той. — Бях стигнал до това, че трудно ще си намерите друга работа.

Дъфи пусна лъжицата си и тя шумно изтрака.

— Знаеш ли, приятелче — каза той. — Човек с моя опит рядко се нарежда на опашка за подаяния. Притежавам отлична апаратура, разбирам си от работата и ако се видя в безизходица, бих могъл да отворя собствено фотостудио. Мисля, че си извънредно мил в своята загриженост, но аз не се тревожа и не понасям друг да се кахъри вместо мене.

— Напълно сигурен съм — отвърна доста сприхаво Морган, — че ще успееш да се оправиш, но аз имам едно предложение, което би могло да се окаже изключително полезно и да ти помогне да основеш своето студио.

— Какво е то?

— Преди да стигнем до него, се питам дали не би ме осветлил по някои технически въпроси от твоята работа?

— Разбира се. — На Дъфи започваше да му писва от всичко това. — Какво искаш да знаеш?

— Ще бъде ли възможно да направиш снимки на човек, когото не познаваш, при обикновена светлина и в обикновена стая, като той вероятно ще крачи насам-натам? Искам не просто снимки, а нещо качествено.

— Много зависи от помещението — рече Дъфи и си наля още уиски, забравяйки след това да добави вода в чашата. — Не бих желал да говоря, преди да съм го видял. Най-решаващи са стените, тъй като в тях се отразява светлината. Ако не претендираш за същински произведения на изкуството, аз съм в състояние да осигуря прилични фотоси. Изображения, които са годни за размножаване.

— Наистина ли можеш да ги направиш?

— Да, няма да е толкова трудно.

Морган изглеждаше доволен от чутото и се впусна в поредната безкрайна тирада за незначителни неща. Те продължаваха да вечерят, без да са постигнали конкретно споразумение и Дъфи предположи, че той ще го отложи за момента, в който ще приключи с храненето. Излезе прав. Когато сервираха кафето, Морган поднесе на Уилям пура, запали я, запали една и на себе си и заговори по същество.

— Ситуацията е деликатна — каза той и сви дебелите си устни, като остави виещият се плътен дим почти да скрие лицето му. — Не искам да навлизаш прекалено дълбоко в нея. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре и за двама ни. Съпругата ми е обект на изнудване и ми се ще да й помогна да се отърве.

Дъфи изсумтя. Беше изненадан, но си рече, че човек никога не знае на какво ще налети.

— За съжаление ние с жена ми не се погаждаме така добре, както би следвало. — Морган бавно завъртя между пръстите си чашата с ликьор. — Не живеем заедно. Във всеки случай това не те засяга. Нея я шантажират и аз възнамерявам да сложа край на тази история. Тя не би потърсила помощта ми, но подобно обстоятелство не променя положението. Ще ми се да пипна изнудвана на местопрестъплението. В това се състои твоята роля. Искам да я фотографираш как дава пари на онзи мошеник, за да мога после да го разпердушиня. Безполезно е да се търси сътрудничеството на госпожа Морган — тя надали би пожелала да й помогна. Мога да те вкарам в апартамента й, а останалото ще трябва да свършиш сам. Ще ти заплатя добре.

Тази работа не се хареса на Дъфи. Помисли си, че от нея мирише на гнило. Той се намести на стола.

— Прилича ми на задачка за частен детектив — отвърна без всякакъв ентусиазъм.

Морган явно очакваше съпротива.

— Имам нужда от снимки — подчерта той. — За да ги получа, трябва да наема професионалист. На тебе съвсем скоро ще ти трябват пари и освен това си професионалист. Смятам, че нещата съвпадат, нали?

Дъфи си каза, че ако се нагърби с подобна афера, мангизите сигурно ще са добри.

— А сега за условията… — Морган разпери големите си ръце върху масата и се загледа в тях. — Ще ти дам петстотин долара предплата и по хиляда долара за всяка свястна фотография, която направиш.

Дъфи възвърна своята самоувереност с една дълга глътка. Беше вече доста замаян, но все още можеше да разсъждава.

— Сигурно тези снимки са ти страшно необходими — каза той, като си помисли, че петстотинте долара щяха да му бъдат добре дошли.

— Така е — отвърна Морган. — Освен това ми трябват спешно. Ще свършиш ли работата?

Уилям махна с ръка.

— По-полека де! — каза. — Не ми вади душата. Да говорим без заобикалки. Ти искаш да отида в апартамента на жена ти, да я щракна с някакъв непознат тип и да ти предоставя картинките, така ли е?

За Дъфи не остана незабелязано как Морган започна да става нетърпелив, но се овладя с усилие на волята.

— Точно така — рече той.

— А какво ще стане, ако ме забележи и вдигне врява?

— Няма да те забележи — безцеремонно заяви Морган. — Ще ти дам една идея. Тя е луда по музиката и е достатъчно богата, за да задоволява прищевките си. В хола си има малка галерия с орган. Галерията представлява нещо като балкон на около десет фута от пода, който гледа към помещението. До нея се отива по специално стълбище, към което води черен вход.

Дъфи посегна към уискито, но Морган сложи ръка върху бутилката.

— Не смяташ ли, че?… — започна той, обаче Уилям отмести ръката му. Просто повдигна лапата на дебелака и сякаш му я хвърли обратно. В погледа му се четеше раздразнение.

— Слушай — каза му лаконично. — Ако си въобразяваш, че ще се гипсирам, по-добре си го избий от главата. Когато ми се пие, пия — разбираш ли?!

Морган вдигна рамене. Лицето му беше бледо и той внимателно разтриваше китката си.

— Ама че менгеме имаш! — възкликна.

Дъфи се ухили.

— Така е — рече. Наля си скоч в чашата и го изгълта. — Продължавай — подкани го.

Морган започна да барабани по масата с дебелите си пръсти.

— Виждаш ли, съпругата ми не обича музикантите да минават през стаята й. Те се качват през задния вход и заемат местата си без излишно суетене. Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по стълбите, да легнеш на пода в тъмнината и да снимаш помещението отдолу. Няма как да те забележат.

Дъфи си помисли, че представена по този начин, работата действително изглежда лесна. В същото време нещо му подсказваше, че тази афера не е съвсем чиста. От една страна, Морган не му вдъхваше никакво доверие. От друга, „сухото“ си го биваше, пък и пари щяха да му трябват. Наля си още една доза.

— Да погледнем откъм опасната страна — каза той. — Нека предположим, че й хрумне да посвири на орган и ме открие там горе. Тогава какво?

Морган сви своите месести рамене.

— За балкона няма откъде другаде да се мине, така че всичко, което ще трябва да сториш, ще бъде да пуснеш резето. Озовеш ли се веднъж на мястото, ти вече си в безопасност. — Той извади портфейла си и бутна през масата пет стодоларови банкноти. — Между другото — добави с мазна усмивка — надявам се, че ще си заработиш парите и няма да чакаш просто да ти ги подаря.

Дъфи се пресегна и взе банкнотите. Пъхна ги във вътрешния си джоб.

— О’кей — отвърна. — Кога започвам?

Морган извади златен часовник и хвърли поглед към него. Дъфи забеляза, че ръката му леко трепери.

— Вече минава десет — каза той. — Ще трябва да си вземеш екипировката и после ще отидем до жилището. Мисля, че можем да започнем веднага.

Уилям се изправи и блъсна стола си назад.

Морган го изгледа спокойно и каза:

— Искам да ти втълпя, че става дума за нещо важно…

Дъфи вдигна ръка.

— Спести си го — отвърна. — По хиляда долара за снимка е нещо къде по-важно.

Морган тежко се надигна от стола.

— Така можеш да си докараш доста прилична сума — рече.

— Не думай! — отвърна Дъфи.