Рик Риърдън
Досиетата на героя (2)

Пърси Джаксън и откраднатата колесница

Бях в час, когато чух звуците.

ДЗЪН! АУ! ДЗЪЪТ! ОХ!

Звучеше, все едно някой е нападнат от обсебени от зли сили пилета. Повярвайте ми, това е ситуация, в която съм изпадал.

Никой друг не забелязваше шумотевицата. Бяхме в лабораторията и всички разговаряха, поради което за мен не бе трудно да отида и да погледна през прозореца, правейки се, че чистя стъкленицата си.

И наистина, на улицата имаше момиче с изваден меч. Беше висока и мускулеста като баскетболистка, с гъста кестенява коса, джинси, военни ботуши и дънково яке. Тя размахваше меча си към ято черни птици с размера на гарвани и на няколко места от дрехите й стърчаха пера. Над лявото й око имаше кървава драскотина. Докато гледах, една от птиците изстреля перо като стрела, което се заби в рамото й. Тя изруга и замахна, но проклетото пернато отлетя.

За нещастие познавах момичето. Беше моята стара неприятелка — Клариса. Обикновено тя изкарваше по цяла година в лагера, затова нямах никаква идея какво търси в Горен Истсайд по средата на учебен ден. Бе очевидно обаче, че е в беда. Нямаше да издържи още дълго.

Направих единственото нещо, което можех.

— Госпожо Уайт — рекох, — може ли да отида до тоалетната? Мисля, че ще повърна.

Знаете как учителите казват, че вълшебната думичка е „моля“, нали? Те обаче лъжат. Има вълшебна фраза: „Повръща ми се“. Тя ще ви изведе от класната стая по-бързо от всичко друго.

— Върви! — каза госпожа Уайт.

Изтичах през вратата, събличайки в движение лабораторната престилка, ръкавиците и защитните си очила. Извадих и оръжието си — химикалката Въртоп.

В коридора никой не ме спря. Излязох през физкултурния салон и стигнах на улицата тъкмо навреме, за да видя как Клариса удря една от дяволските птици с тъпото на меча си, като в странна игра на бейзбол. Птицата изграчи и след спираловиден полет се удари в тухлената стена и падна в една кофа за боклук. Дузина като нея обаче все още кръжаха около момичето.

— Клариса! — извиках.

Тя ме погледна невярващо.

— Пърси? Какво правиш…

Прекъсна я обаче залп от пера-стрели, които профучаха над главата й и се забиха в стената.

— Ами това е училището ми — съобщих й.

— Такъв ми бил късметът — изръмжа тя, но бе твърде заета с битката, за да се оплаква.

Извадих химикалката си, която се превърна в дълъг метър бронзов меч, и се присъединих към схватката. Замахвах и отблъсквах, двамата с Клариса сечахме и мушкахме, докато птиците не се превърнаха в купчина перушина.

И двамата дишахме тежко. Имах няколко драскотини, но нищо сериозно. Измъкнах едно перо от ръката си. Раната не бе дълбока и ако не бе отровна, нямах проблеми. Извадих пакетче амброзия от якето си, която пазех за спешни случаи, и я разчупих на две, като предложих малко и на Клариса.

— Не ми трябва помощта ти — промърмори тя, но взе амброзията.

Хапнахме малко — с храната на боговете не се прекалява, иначе може да те изпепели. Предполагам, затова няма голям брой дебели богове. Така или иначе, след няколко мига раните и синините ни бяха заздравели.

Клариса прибра меча си и изтупа дънковото си яке.

— Ами хубаво. Ще се видим после.

— Чакай! — спрях я. — Не можеш просто да си тръгнеш.

— Разбира се, че мога.

— Какво става? Какво правиш толкова далеч от лагера? Защо тези птици бяха подир теб?

Клариса ме бутна или поне се опита да го направи. Аз обаче бях свикнал с номерата й. Просто отстъпих настрана и я оставих да залитне.

— Хайде де — казах, — едва не те убиха пред училището ми. Това става моя работа.

— Не, не става!

— Нека ти помогна.

Тя си пое дъх. Трепереше. Имах чувството, че иска да ме цапардоса, но в същото време в очите й се четеше отчаяние, като да е в голяма беда.

— Братята ми — каза накрая, — правят си майтап с мен.

— О — казах аз, без да съм особено впечатлен. Клариса имаше много роднини в лагера. Всички те се биеха помежду си. Предполагам, това се очакваше, тъй като бяха синове и дъщери на бога на войната, Арес.

— Кои? Шърман и Марк?

— Не — каза тя и в гласа й прозвуча страх, който не бях долавял преди, — безсмъртните ми братя. Деймос и Фобос.

 

Седнахме на една пейка в парка и Клариса ми разказа цялата история. За училището не се притеснявах особено. Госпожа Уайт щеше да предположи, че сестрата ме е изпратила у дома, а шестият час бе по трудово обучение. Господин Бел никога не проверяваше кой присъства.

— Нека проверим дали съм разбрал правилно — казах аз, — взела си колата на татко си за разходка и после си я изгубила.

— Не е кола — изръмжа Клариса, — а бойна колесница! И той ми нареди да я взема. Бе нещо като… проверка. Трябва да я върна по залез-слънце. Но…

— Братята ти са я откраднали.

— Те са обичайните й колесничари — каза тя, — мразят някой друг да я пипа. Затова я откраднаха и ме прогониха с противните си, пускащи стрели пилета.

— Това ли са домашните любимци на баща ти?

Тя кимна нещастно.

— Те са пазители на храма му. Както и да е, ако не намеря колесницата…

Изглеждаше, все едно ще заплаче. Да ви кажа, не я обвинявах. Виждал съм баща й ядосан и не е приятна гледка. Ако Клариса се провалеше, щеше да я накаже лошо. Ама наистина лошо.

— Ще ти помогна — казах аз.

Тя изсумтя.

— Че защо ти е? Ние не сме приятели.

Не можех да оспоря това. Клариса ми бе правила сечено милион пъти, но въпреки това идеята тя или който и да е било да бъде бит от Арес, не ми допадаше. Чудех се как да й обясня това, когато момчешки глас каза:

— Ау, виж. Мисля, че плачка!

Един тийнейджър се бе облегнал на телеграфен стълб. Бе облечен с раздърпани джинси, черна тишъртка и кожено яке, на косата си носеше превръзка, а в колана — затъкнат нож. Очите му бяха с цвета на пламъци.

— Фобос — стисна юмруци Клариса, — къде е колесницата, идиот такъв?

— Ти я загуби — подразни я той, — защо питаш мен?

— Ах, ти малък…

Клариса извади меча си и се втурна към него, но Фобос изчезна, когато тя замахна. Острието се заби в телеграфния стълб.

Фобос се появи на пейката до мен. Смееше се лудешки, но млъкна, когато опрях върха на Въртоп в гърлото му.

— По-добре върни тая колесница — рекох му, — преди да се ядосам наистина.

Той изсумтя и се опита да изглежда корав, поне дотолкова, доколкото някой може да е корав с меч, опрян в гърлото.

— Кое е дребното ти гадже, Клариса? Помощ ли ти трябва за изпитанията?

— Той не ми е гадже — Клариса издърпа меча си от телеграфния стълб, — дори не ми е приятел. Това е Пърси Джаксън.

Нещо в изражението на Фобос се промени. Изглеждаше изненадан, дори леко нервен.

— Синът на Посейдон? Който ядоса тате? Но това е толкова мило, Клариса! Да се сдушиш със заклетия ни враг!

— Не се сдушавам с никого!

Очите на Фобос блеснаха яркочервени. Клариса изпищя. Тя размаха ръце във въздуха, като че я нападаха невидими гадини.

— Моля те, не!

— Какво й правиш? — попитах.

Клариса отстъпи към улицата, бясно размахвайки меча си.

— Спри го! — казах на Фобос и натиснах с меча си малко по-силно, но той просто изчезна, за да се появи отново до телеграфния стълб.

— Не се вълнувай толкова, Джаксън — каза Фобос, — просто й показвам истинските й страхове.

Блясъкът в очите му изчезна.

Клариса рухна на земята, дишайки тежко.

— Ах ти, изрод такъв — изпъшка тя, — само да те хвана…

Фобос обаче вече гледаше към мен.

— Ами ти, Пърси Джаксън? Какъв ли е твоят съкровен страх? Ще разбера, да знаеш. Аз винаги разбирам такива неща.

— Върни колесницата — опитах се да прозвуча спокоен, — веднъж се изправих срещу татко ти. Ти не ме плашиш.

Фобос се изсмя.

— Нали казват, че няма от какво да се боим, освен от самия страх? Нека ти разкрия тогава моята малка тайна, геройче. Аз съм страхът. Ако искаш колесницата, ела си я вземи. Тя е отвъд водата. Там, където живеят малки диви животинки. Място тъкмо като за теб.

Той щракна с пръсти и изчезна в облак жълта мъгла.

Знаете ли, срещал съм много чудовища и богове, които не са ми симпатични, но Фобос беше върхът. Не обичам бабаити. Никога не съм бил сред отличниците в даскало, затова изкарах голяма част от живота си, защитавайки себе си и приятелите си от кретени, които искат да ме уплашат. Начинът, по който Фобос ми се изсмя, по който повали Клариса само с поглед…

Прииска ми се да дам на този тип добър урок.

Помогнах на Клариса да стане. Лицето й все още бе мокро от пот.

— Сега вече навита ли си да ти помогна? — попитах.

 

Взехме метрото, като не спирахме да се оглеждаме за още атаки, но никой не ни обезпокои. Докато се возехме, Клариса ми разказа за Деймос и Фобос.

— Те са низши богове — каза тя. — Фобос е страхът. Деймос — ужасът.

— И каква е разликата?

Тя се намръщи.

— Мисля, че Деймос е по-едър и грозен. Добър е в това да плаши цели тълпи. Фобос действа повече на лично ниво. Може да влезе в главата ти.

— От него ли идва думата фобия?

— Да — изръмжа тя, — много се гордее с това. Всички тези фобии са кръстени на него. Мижитурка!

— Защо обаче не искат да караш колесницата?

— Това е ритуал, обикновено запазен само за синовете на Арес, когато навършат 15 години. Аз съм първата дъщеря, получила шанса от много години насам.

— Браво на теб!

— Кажи го на Деймос и Фобос. Те ме ненавиждат. Трябва да върна колесницата в храма!

— А къде е този храм?

— На самолетоносача „Интрепид“^[1].

— О! — като се замислих, в това имаше смисъл. Никога не се бях качвал на стария самолетоносач, но знаех, че днес се ползва за нещо като военен музей. Вътре сигурно имаше пушки, бомби и други опасни играчки. Местенце, тъкмо като за някой бог на войната.

— Имаме около четири часа до залеза — предположих, — времето е предостатъчно, ако успеем да намерим колесницата.

— Но какво имаше предвид Фобос, като каза, че е отвъд водата? В името на Зевс, та ние сме на остров. Това може да означава която и да е било посока!

— Каза нещо за диви животни — спомних си аз, — малки животинки.

— Зоологическа градина?

Кимнах. Зоопаркът зад водата бе може би този в Бруклин или пък… някое по-труднодостъпно местенце. С малки животинки. Някъде, където на никой не би му хрумнало да търси бойна колесница.

— Статън Айлънд^[2] — рекох, — там имат малка зоологическа градина.

— Може би — каза Клариса, — това звучи като място, което Деймос и Фобос биха скрили нещо. Ако бъркаме обаче…

— Нямаме време, за да бъркаме.

Слязохме от метрото на Таймс Скуеър и взехме линия номер едно за корабната гара.

 

В три и половина бяхме на ферибота за Статън Айлънд заедно с група туристи, които се бяха струпали по такелажа на горната палуба и снимаха като полудели, докато минавахме покрай Статуята на свободата.

— Направил я е по модел на майка си — казах аз, докато я гледах.

Клариса се намръщи.

— Кой?

— Бартолди — отговорих, — човекът, който е построил Статуята на свободата. Бил син на Атина и я моделирал да прилича на нея. Поне така ми каза Анабет.

Клариса завъртя очи. Анабет бе най-добрата ми приятелка и бе луда на тема архитектура и монументи. От време на време забърсвах някой факт от нея.

— Безполезна информация — обади се Клариса, — ако не ти помага в битка, е напълно ненужна.

Можех да възразя, но тъкмо тогава фериботът се наклони, като да се е ударил в скала. Туристите полетяха напред, блъскайки се един в друг. Клариса и аз изтичахме до предната част на кораба. Водата под нас закипя. И тогава от вълните се надигна главата на морски змей.

Чудовището бе голямо поне колкото кораба. Бе сиво-зеленикаво, подобно на крокодил с остри като бръснач зъби. И вонеше… като нещо, току-що издигнало се от дъното на пристанището в Ню Йорк. На врата му имаше ездач, едър тип с черни гръцки доспехи. Лицето му бе покрито с грозни белези, а в ръката си държеше копие.

— Деймос! — изкрещя Клариса.

— Здравей, сестричке — усмивката му бе почти толкова ужасяваща, колкото и тази на чудовището, — искаш ли да поиграем?

Изчадието изрева. Туристите запищяха и се разпръснаха. Нямах представа какво точно виждат. Мъглата обикновено пречеше на смъртните да виждат чудовищата в истинския им вид, но каквото и да виждаха, бяха ужасени.

— Остави ги на мира! — извиках.

— Или какво, сине на морския бог? — изсмя се Деймос. — Брат ми каза, че си смотан. Освен това, аз обичам ужаса. Аз живея от ужаса!

Той пришпори морския змей, който удари ферибота с глава. Корабчето се разлюля силно. Запищяха аларми. Пътниците започнаха да падат един връз друг, мъчейки се да избягат. Деймос започна да се смее лудешки.

— Това беше — изръмжах аз. — Клариса, хвани се.

— За какво?

— За мен. Сега ще пояздим.

Тя не възрази и ме сграбчи.

— Едно, две, три — СКАЧАМЕ!

Скочихме от горната палуба право в морето, но останахме под вода само за миг. Усетих как силата на океана преминава в мен. По мое желание водата се завъртя около тялото ми, набирайки сила, докато не излетяхме на гърба на мощен, десетметров воден смерч, издигащ се във въздуха. Насочвахме се право към чудовището.

— Ще можеш ли да се оправиш с Деймос? — извиках на Клариса.

— Определено — каза тя, — само ме доближи на около три метра.

Спуснахме се към чудовището. Тъкмо когато то оголи зъби, аз наклоних смерча на една страна и Клариса скочи. Тя се блъсна в Деймос и двамата паднаха в морето.

Морският змей се обърна към мен. Бързо обърнах водовъртежа към него, след което призовах цялата си сила и издигнах водите на още по-голяма височина.

БУУУУХ!

Петдесет хиляди литра солена вода се удариха в чудовището. Аз скочих над главата му, извадих Въртоп и замахнах с всичка сила към врата му. Изчадието изрева, когато зелена кръв бликна от раната му. Сетне потъна под вълните.

Гмурнах се под водата и видях как звярът се отдалечава към открито море. Морските змейове имат една хубава черта — мъчно понасят болката.

Клариса изплува близо до мен, кашляйки. Доплувах до нея и я хванах.

— Докопа ли Деймос?

Клариса поклати глава.

— Пъзльото изчезна по време на битката. Но съм сигурна, че ще го видим отново. Както и Фобос.

Туристите все още търчаха по ферибота, обзети от паника, но ранени нямаше. Корабът не бе сериозно повреден. Прецених, че не трябва да оставаме тук. Хванах ръката на Клариса и накарах вълните да ни отнесат до Статън Айлънд.

На запад слънцето залязваше по бреговете на Джърси.

Времето ни изтичаше.

 

Досега не се бях застоявал задълго в Статън Айлънд и затова бях изненадан да видя колко голям е всъщност. Освен това не бе приятен за разходки. Улиците криволичеха влудяващо и всичко изглеждаше построено на баир. Бях сух (никога не се мокрех в океана, освен ако сам не поисках), но дрехите на Клариса все още бяха прогизнали и тя оставяше влажни следи след себе си, поради което не ни пуснаха в автобуса.

— Никога няма да стигнем навреме — въздъхна тя.

— Престани да мислиш по този начин — опитах се да прозвуча уверено, но самият аз също започвах да се измъчвам от съмнения. Щеше ми се да имаме някакви подкрепления. Играта на двама полубогове срещу двама низши богове изобщо не бе равностойна и не бях сигурен какво точно ще правим, щом срещнем Деймос и Фобос заедно. В ума ми отекваха думите на Фобос:

„Какъв ли е твоят съкровен страх? Ще разбера, да знаеш. Аз винаги разбирам такива неща.“

След като обиколихме половината остров и минахме през няколко предградия, две църкви и един „Макдоналдс“, най-после намерихме знак, на който се четеше „Зоологическа градина“. Трябваше да завием по поредната криволичеща уличка, която имаше дървета от едната страна, преди да стигнем до входа.

Жената, която продаваше билети, ни изгледа подозрително, но, слава на боговете, имах достатъчно пари, за да влезем.

Когато минахме около терариума, Клариса спря.

— Ето я.

И наистина, на кръстопътя между градината за домашни любимци и басейна на морската видра седеше огромна златисточервена колесница, в която бяха впрегнати четири черни коня. Колесницата бе украсена невероятно детайлно. Щеше да бъде красива, ако картините не показваха хора, умиращи в агония. Конете бълваха огън от ноздрите си.

Семейства с колички минаваха точно до колесницата, все едно я нямаше. Предполагам, че мъглата около нея наистина бе силна, тъй като единственият камуфлаж бе написана на ръка бележка, поставена върху гърдите на единия от конете. Надписът върху нея гласеше:

ОФИЦИАЛНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО

НА ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА.

— Къде ли са Фобос и Деймос? — промърмори Клариса, докато изтегляше меча си.

Аз не ги виждах никъде, но това със сигурност бе капан.

Съсредоточих се върху конете. Обикновено мога да говоря с коне, тъй като те са създадени от баща ми. Казах:

Хей, огнедишащи коне, елате тук!

Един от конете изцвили презрително. Разбрах какво се опитва да ми каже, но няма да го повторя тук. Невъзпитано е.

— Ще се опитам да взема юздите — каза Клариса, — конете ме познават. Прикривай ме.

— Аха — не бях сигурен как точно трябва да я прикривам с меч, но отворих очите си на четири, докато Клариса приближаваше колесницата. Тя мина покрай конете почти на пръсти.

Замръзна, когато до нея мина една госпожа с тригодишно момиченце. Момиченцето каза:

— Я, огнено пони!

— Не бъди глупава, Джеси — каза майката отегчено, — това е официалното превозно средство на зоологическата градина.

Момиченцето се опита да възрази, но майката я хвана за ръката и те продължиха по пътя си. Клариса приближи колесницата. Ръката й бе на сантиметри от перилото, когато конете се изправиха на задните си крака, цвилейки и бълвайки огън. Фобос и Деймос се появиха в колесницата, и двамата облечени в катраненочерни доспехи. Фобос се ухили, а червените му очи блеснаха. Белязаното лице на Деймос бе дори още по-отвратително отблизо.

— Ловът започва! — изрева Фобос. Клариса отскочи назад, когато той шибна конете с камшик и насочи колесницата право към мен.

Ще ми се да ви кажа, че в този момент съм направил нещо наистина героично, че съм застанал само с меча си срещу връхлитащите огнедишащи коне или нещо подобно.

Всъщност побягнах.

Прескочих една кофа за боклук, а после и една ограда, но нямаше начин да надбягам колесницата. Тя просто събори оградата и продължи след мен, прегазвайки всичко по пътя си.

— Пърси, внимавай! — съвсем ненужно ми извика Клариса.

Скочих и се приземих на един каменен остров по средата на басейна на видрите. Призовах воден стълб от басейна и го стоварих върху конете. По този начин ги обърках и поне временно изгасих пламъците им. Видрите обаче не бяха доволни. Те започнаха да лаят и кряскат. Прецених, че е по-добре бързо да напусна острова им, преди подире ми да тръгнат и гневни морски бозайници.

Хукнах, докато Фобос ругаеше и се опитваше да овладее конете. Клариса използва тази възможност, за да скочи на гърба на Деймос, докато той надигаше копието си. И двамата паднаха от колесницата, която се наклони напред.

Чух как Клариса и Деймос започват да се дуелират с мечовете си, но нямах време да се тревожа за това, тъй като Фобос отново тръгна подире ми. Хукнах към аквариума, а колесницата бе плътно зад мен.

— Хей, Пърси — извика Фобос подигравателно, — подготвил съм нещо за теб!

Обърнах се и видях как колесницата се стапя, а конете се превръщат в метал, който се слива с нея като глина. Колесницата се превърна в метална конструкция с подобни на гъсеници колела и оръдейна кула с дълго дуло. Танк. Познах какъв е от уроците по история. Фобос ми се хилеше от върха на „Панцер“, оръжие, невиждано от Втората световна война насам.

— Кажи зеле! — каза той.

Претърколих се на една страна, когато танкът стреля.

БУМ! Един павилион се взриви и от него във всички посоки се разлетяха плюшени играчки, пластмасови чашки и портативни камери. Докато Фобос презареждаше оръжието си, аз се изправих на крака и се втурнах към аквапарка.

Исках около мен да има вода. Това винаги увеличаваше силата ми. Освен това имаше вариант Фобос да не успее да прекара колесницата през прага. Но пък ако просто го срутеше, това нямаше да помогне…

Хукнах през стаите, осветени в странна синя светлина от аквариумите. Сепии, риби-клоуни и змиорки ме зяпаха, докато минавах покрай тях. Можех да чуя шепота на малките им умове: „Сине на морския бог! Сине на морския бог!“

Страхотно е да си звезда в света на мекотелите.

Спрях се на края на аквапарка и се заслушах. Първоначално не чух нищо. Но после…

Бръмм, бръмммм.

Звук от различен двигател.

Не повярвах на очите си, когато Фобос се появи в аквапарка, яхнал един „Харли-Дейвидсън“. Бях виждал този мотоциклет и преди, украсеният му с илюстрация на черен пламък двигател, поставките за пушки, седалката, която изглеждаше като направена от човешка кожа. Това бе същият мотор, на който видях Арес при първата си среща с него. Досега не ми бе хрумвало, че това е поредната форма на неговата бойна колесница.

— Здрасти, нещастник — каза Фобос, докато изтегляше един огромен меч от ножницата му, — време е да се уплашиш.

Надигнах собствения си меч, решен да се изправя срещу него, но тогава очите на Фобос блеснаха по-ярко и аз направих грешката да погледна в тях.

Внезапно се озовах на друго място. Бях в лагера, най-любимото ми място в целия свят.

Сега обаче той беше в пламъци.

Дърветата горяха. От хижите се носеше дим. Гръцките колони, придържащи комплекса за хранене, бяха рухнали. Голямата къща бе димяща руина. Приятелите ми стояха на колене и ме умоляваха нещо. Анабет, Гроувър, всички в лагера.

„Спаси ни, Пърси — плачеха те. — Избери!“

 

Стоях като вцепенен. Това бе мигът, който винаги се бях страхувал, че ще настъпи. Пророчеството, времето на което щеше да дойде, когато навърша шестнайсет. Щях да направя избор, който да спаси или унищожи Олимп.

И сега моментът бе настъпил. Нямах идея какво да сторя. Лагерът гореше. Приятелите ми молеха за помощ. Сърцето ми туптеше бясно. Не можех да мръдна.

Ами ако направех грешка?

И тогава чух гласовете на рибите от техните аквариуми:

„Сине на морския бог! Събуди се!“

Внезапно усетих силата на океана около себе си, на стотици галони солена вода, на хиляди риби, опитващи се да привлекат вниманието ми. Не бях в лагера. Това не бе реално. Фобос просто ми бе показал най-големия ми страх.

Мигнах и видях как острието на Фобос лети към главата ми. Надигнах Въртоп и блокирах тъкмо преди да бъда разсечен на две.

Контраатакувах и пронизах Фобос в рамото. Златният Икор, кръвта на боговете, се просмука в ризата му.

Фобос изръмжа и замахна към мен. Блокирах с лекота. Без силата на страха, Фобос не струваше. Дори не бе кадърен боец. Притиснах го, замахнах към лицето му и го одрах по бузата. А той се ядоса още повече и така стана дори по-непохватен. Не можех да го убия, той бе безсмъртен. Но не бихте познали това от изражението на лицето му. Богът на страха изглеждаше изплашен.

Накрая го ритнах към фонтана. Мечът му падна в дамската тоалетна. Сграбчих го за доспехите и го издърпах така, че застанахме лице в лице.

— Сега ще изчезнеш — казах му — и повече няма да пречиш на Клариса. Ако те видя още веднъж, ще ти оставя още по-голям белег на много по-болезнено място!

Той преглътна.

— Пак ще се видим, Джаксън!

И изчезна в жълтеникава мъгла.

Обърнах се към рибите в аквариумите.

— Благодаря ви, момчета.

После погледнах към мотоциклета на Арес. Досега не бях карал „Харли-Дейвидсън“, още по-малко такъв, който всъщност е всесилна бойна колесница, но пък колко трудно можеше да бъде? Скочих на него, запалих двигателя и се спуснах през аквапарка, за да помогна на Клариса.

 

Нямах проблеми да я намеря. Просто следвах следите от разрушения. Огради бяха разбити. Животните тичаха свободни. Язовци и лемури нападаха машина за пуканки. Един дебел леопард се бе излегнал на пейка в парка, а около него имаше гълъбови пера.

Спрях мотоциклета до градината за домашни любимци и заварих Деймос и Клариса при козите. Клариса бе на колене. Хукнах към нея, но внезапно спрях, когато видях как Деймос се видоизменя. Сега се бе превърнал в Арес — високия бог на войната, облечен в кожени дрехи и с тъмни очила. Цялото му тяло пушеше от гняв, докато той надигна юмрук над Клариса.

— Провали ме отново — изрева богът на войната, — казах ти какво ще стане!

Той се опита да я удари, но Клариса отстъпи назад с писъци:

— Не, моля те!

— Глупаво момиче!

— Клариса! — извиках аз. — Това е илюзия. Бори се с него!

Фигурата на Деймос потръпна.

— Аз съм Арес — настоя той, — а ти си едно безполезно момиче! Знаех си, че ще ме провалиш. Сега ще изпиташ силата на гнева ми.

Исках да се спусна на помощ и да се изправя срещу Деймос, но знаех, че това няма да помогне. Клариса трябваше да го направи. Това бе нейният страх. Тя трябваше да го преодолее сама.

— Клариса — казах аз. Тя ме погледна и аз се опитах да задържа погледа й, — бори се с него! Той може само да говори.

— Не… не мога.

— Да, можеш. Ти си воин. Ставай!

Тя се поколеба. Сетне започна да се изправя.

— Какво правиш? — изрева Арес. — Пълзи и се моли за милост, момиче!

Клариса си пое дълбоко дъх, треперейки. После много тихо каза:

— Не мисля.

— КАКВО?

Тя надигна меча си.

— Уморих се да се страхувам от теб.

Деймос замахна, но Клариса отби удара му. Потръпна, ала не падна.

— Ти не си Арес — каза Клариса, — дори не си добър боец.

Деймос изръмжа безпомощно. Когато удари отново, Клариса бе готова. Тя го обезоръжи и го прониза в рамото — не дълбоко, но достатъчно, за да нарани дори един бог.

Той изпищя и започна да блести.

— Погледни настрана! — казах на Клариса.

Отклонихме очи, докато Деймос избухна в златиста светлина — приемайки истинската си божествена форма — и изчезна.

Останахме сами, като изключим козите от градината, които душеха дрехите ни, търсейки храна.

Мотоциклетът отново се бе превърнал в бойна колесница с впрегнати в нея коне.

Клариса ме погледна внимателно. Тя избърса мръсотията от лицето си.

— Не си видял нищо от това. Нищо, разбра ли?

Аз се ухилих.

— Защо, справи се чудесно.

Тя погледна към небето, което вече поаленяваше иззад дърветата.

— Скачай в колесницата — каза Клариса, — все още ни предстои дълъг път.

 

Няколко минути по-късно стигнахме ферибота на Статън Айлънд и си спомнихме нещо елементарно — че сме на остров. Корабчето не приемаше автомобили. Или колесници. Или мотоциклети.

— Супер — оплака се Клариса, — и какво ще правим сега? Ще яздим това нещо през моста Веразано?

И двамата знаехме, че нямаме време за това. Между Бруклин и Ню Джърси имаше мостове, но така щяхме да изгубим часове, за да стигнем до Манхатън, дори ако успеехме да заблудим хората, че се возим на нормална кола.

Тогава ми хрумна нещо.

— Ще минем по прекия път.

Клариса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Затворих очи и започнах да се концентрирам.

— Давай право напред! Давай!

Клариса бе толкова отчаяна, че не се поколеба. Тя извика „Дий!“ и махна с камшик над конете. Те се спуснаха право към водата. Представих си как морето се втвърдява, а вълните образуват стабилна повърхност по целия път към Манхатън. Бойната колесница удари пяната, от ноздрите на конете запуши дим, а ние се носехме право към пристанището в Ню Йорк.

 

Пристигнахме точно когато слънцето бе станало алено. Тежкият самолетоносач, служещ за храм на Арес, се издигаше пред нас като огромна стена от сив метал, а палубата му бе пълна с изтребители и военни хеликоптери. Спряхме колесницата на товарната площадка и аз скочих от нея. Поне веднъж бях щастлив да стъпя на твърда земя. Задържането на колесницата над вълните бе едно от най-трудните неща, които бях правил някога. Бях изтощен.

— По-добре да се махам, преди Арес да се появи — казах аз.

Клариса кимна.

— Ще те убие на секундата — съгласи се тя.

— Поздравления — рекох, — мисля, че изкара шофьорска книжка.

Тя уви юздите около ръката си.

— За това, което видя, Пърси… Имам предвид, когато бях уплашена…

— Няма да кажа на никого.

Тя ме погледна. Беше и неудобно.

— Фобос изплаши ли те?

— Аха. Видях лагера в пламъци. Видях как приятелите ми ме молят за помощ, а аз не знам какво да направя. За миг не можех да помръдна. Бях парализиран. Знам как си се чувствала.

Тя сведе поглед.

— Ами… предполагам, че трябва да ти…

Думите заседнаха в гърлото й. Подозирам, че Клариса никога не бе благодарила на никого през целия си живот.

— Споко — казах й.

Сетне се извърнах, но тя извика.

— Пърси?

— Да?

— Когато… имаше това видение за приятелите си…

— Да, ти беше сред тях — рекох, — ама не казвай на никого, става ли? Иначе ще трябва да те убия.

На лицето й се появи слаба усмивка.

— Ще се видим после.

— Доскоро!

Тръгнах към метрото. Денят бе дълъг и бях готов да се прибера вкъщи.