Джон Гришам
Братята (1)

1

За седмичното заседание шутът на съда се беше пременил с обичайния тоалет, състоящ се от износена и силно избеляла ръждивокафява пижама и лилави хавлиени чехли, без чорапи. Не беше единственият затворник, който по цял ден се мотаеше по пижама, но никой друг не смееше да ходи с лилави чехли. Казваше се Тий Карл и някога бе притежавал банки в Бостън.

Но дори пижамата и чехлите бледнееха в сравнение с перуката. Разделени на път, ситните лъскаво сиви, почти бели къдри се виеха в три посоки, спускаха се на пластове над ушите и падаха тежко на раменете му. Беше точно копие на перуките, носени от английските магистрати преди няколко века. Един приятел отвън я бе намерил в магазин за използвани театрални костюми в Гринич Вилидж в Манхатън.

Тий Карл я носеше в съда с огромна гордост и с времето странната дегизировка бе станала част от спектакъла. Другите затворници и без това страняха от собственика й.

Той се изправи до леката сгъваема маса в кафенето на затвора, удари по нея с пластмасово чукче, изкашля се и обяви тържествено с прегракнал глас:

— Внимание, внимание, внимание! Нисшият Федерален съд на Северна Флорида влиза в заседание. Моля станете.

Никой не помръдна или поне никой не си направи труда да стане. Трийсет затворници се бяха разположили в най-различни удобни пози на пластмасовите столове в кафенето. Някои се взираха в съдебния шут, но други продължаваха да разговарят, сякаш той не съществуваше.

Тий Карл продължи:

— Нека всички, които търсят справедливост, да дойдат при нас, за да бъдат прецакани.

Никой не се засмя. Беше смешно преди месеци, когато Тий Карл го бе казал за пръв път; сега беше просто част от спектакъла. Шутът седна внимателно, като се постара всички да забележат подскачащите по раменете му къдри, а после отвори дебелата тетрадка с червени кожени корици, която служеше за водене на официалните протоколи на съда. Тий Карл вземаше работата си много на сериозно.

Откъм кухнята влязоха трима души. Двама бяха с обувки. Единият гризеше солетка. Босоногият беше освен това с голи до коленете крака, така че под робата се виждаха кльощавите му прасци. Бяха гладки, без косми и силно загорели. На левия прасец имаше голяма татуировка. Човекът беше от Калифорния.

И тримата носеха стари църковни роби от един и същ хор, резедави, със златен кант. Бяха купени от същия магазин като перуката на Тий Карл, който им ги бе подарил за Коледа. Така той пазеше мястото си като служител в съда.

Откъм публиката се чуха няколко подсвирквания и коментари, докато съдиите се носеха към местата си в целия си блясък, с развени роби. Те седнаха около сгъваемата маса, не много близо до Тий Карл, и се обърнаха към аудиторията си. Нисичкият шишко се настани по средата. Казваше се Рой Спайсър и поради липса на по-подходящ кандидат изпълняваше ролята на председател на съда. В предишния си живот Спайсър беше мирови съдия в Мисисипи, надлежно избран от жителите на малкия си окръг. Попадна в затвора, след като ФБР го хвана да прибира печалбите от игрите на бинго, организирани с благотворителна цел от клуб „Шрайнърс“. Парите, които трябваше да отидат за сираците.

— Моля, седнете — каза той. Прави и без това нямаше.

Съдиите наместиха сгъваемите си столове и изтръскаха робите си, така че да падат на правилни дипли около тях. Заместник-началникът на затвора стоеше отстрани, но питомците му не му обръщаха внимание. До него стърчеше униформен пазач. „Братята“ се събираха веднъж седмично със съгласието на управата. Те разглеждаха дела, посредничеха при спорове, уреждаха дребни разпри между момчетата и като цяло бяха стабилизиращ фактор в затвора.

Спайсър погледна дневния ред, написан с четливи печатни букви от Тий Карл, и каза:

— Обявявам заседанието за открито.

От дясната му страна беше калифорниецът, негова светлост Фин Ярбър, шейсетгодишен, излежал две години за укриване на данъци. Оставаха му още пет. Чиста вендета, все още твърдеше той пред всеки склонен да го изслуша. Кръстоносен поход на един републикански губернатор, който бе успял да убеди гласоподавателите да поискат отстраняването на съдия Ярбър от Върховния съд на щата Калифорния. Поводът за искането за отстраняване беше неговото несъгласие със смъртното наказание и опитите му да отлага всяка екзекуция. Хората жадуваха за кръв, Ярбър им пречеше, републиканците вдигнаха много шум и гражданите на Калифорния гласуваха почти единодушно за отстраняването на нежелания съдия. Озовал се на улицата, той направи няколко грешки и данъчните започнаха да задават въпроси. Завършил в Станфорд, обвинен в Сакраменто и осъден в Сан Франциско, сега Ярбър излежаваше присъдата си във федерален затвор във Флорида.

Беше тук от две години и още не можеше да се примири. Все така вярваше в своята невинност и мечтаеше да победи враговете си. Но миражите му избледняваха. Прекарваше дълги часове в тренировки, слънчеви бани и мечти за друг живот.

— Първото дело е „Шнайтър срещу Магрудър“ — обяви Спайсър, сякаш щеше да започне шумен процес срещу някой виден монополист.

— Шнайтър го няма — каза Бийч.

— Къде е?

— В болницата. Пак камъни в жлъчката. Тъкмо идвам оттам.

Хатли Бийч беше третият член на трибунала. Прекарваше повечето време в болницата заради хемороиди, главоболие или възпалени жлези. Бийч беше петдесет и шест годишен, най-младият от тримата, но му оставаха още девет години и бе убеден, че ще умре в затвора. Преди беше федерален съдия в Тексас и твърд консерватор, който знаеше почти наизуст Светото писание и обичаше да го цитира по време на заседания. Бе имал политически амбиции, добро семейство и пари от петролния тръст, чиято наследничка бе жена му. Освен това имаше и проблем с алкохола, който бе останал скрит, докато не прегази двама туристи в Йелоустоун. И двамата умряха. Колата бе собственост на млада дама, за която не бе женен. Тя бе намерена гола на предната седалка, толкова пияна, че не можеше да върви.

Осъдиха го на дванайсет години.

Джо Рой Спайсър, Фин Ярбър, Хатли Бийч. Нисшият съд на Северна Флорида, по-известен като Братята от Тръмбъл, федерален затвор с минимална охрана, без огради, наблюдателни кули или бодлива тел. Ако трябва да излежаваш присъда, по-добре да е произнесена от федерален съд, а затворът да е място като Тръмбъл.

— Да го осъдим ли задочно? — попита Спайсър.

— Не, да отложим делото за другата седмица — отвърна Бийч.

— Добре. Няма къде да избяга.

— Възразявам срещу отлагането — обади се Магрудър от публиката.

— Съжалявам — каза Спайсър. — Отлага се за другата седмица.

Магрудър скочи на крака.

— За трети път го отлагате. Аз съм ищецът. Аз го съдя. Той се скрива в болницата преди всяко заседание.

— За какво е спорът?

— За седемнайсет долара и две списания — намеси се услужливо Тий Карл.

— Толкова много ли? — възкликна учудено Спайсър. В Тръмбъл за седемнайсет долара процесът не ти мърдаше.

Фин Ярбър вече бе отегчен. С едната си ръка той поглади проскубаната си сива брада, а с другата прекара нокти по масата. После пукна шумно кокалчетата на пръстите на краката си, като ги притисна няколко пъти към пода. Звукът действаше страхотно на нервите. В предишния си живот, когато притежаваше титли и власт, уважаваният председател на Върховния съд на Калифорния често идваше в залата по сабо на бос крак, за да може да пука пръстите си по време на скучните пледоарии.

— Отлага се — каза той.

— Който отлага справедливост, значи отказва справедливост — заяви важно Магрудър.

— Виж, това е оригинално — кимна Бийч. — Още една седмица, и ще осъдим Шнайтър задочно.

— Съдът реши — обяви Спайсър авторитетно. Тий Карл направи отметка в протокола. Магрудър седна самодоволно. Беше подал оплакването си до Нисшия съд, като бе връчил на Тий Карл един лист с резюме на обвиненията си срещу Шнайтър. Само една страница. Братята не обичаха бумащините. Една страница беше достатъчна, за да разгледат делото ти. Шнайтър бе отговорил с пет страници хули и ругатни, които бяха зачеркнати по бързата процедура от Тий Карл.

Правилата бяха прости. Къси пледоарии. Никакво разследване. Бързи присъди. Решенията се вземаха на място и прилагането им беше задължително, ако и двете страни бяха приели юрисдикцията на съда. Обжалване не се допускаше; нямаше пред кого. Свидетелите не полагаха клетва, че казват истината. Лъжите бяха напълно приемливи. Нали все пак беше затвор.

— Кой е следващият? — попита Спайсър.

Тий Карл се поколеба за миг, а после отвърна:

— Делото с Генийчето.

Изведнъж всички замряха, а после пластмасовите столове се заплъзгаха със скърцане напред. Затворниците се заблъскаха възбудено, докато Тий Карл не заяви, че по-близо не им се разрешава да идват. Бяха на по-малко от шест метра от масата.

— Пазете приличие! — нареди той.

Този случай се обсъждаше в Тръмбъл от месеци. Генийчето беше млад банкер, измамил доста богати клиенти на Уолстрийт. Четири милиона долара така и не бяха открити и според слуховете младокът ги беше скрил зад граница и ги управляваше от Тръмбъл. Оставаха му шест години и когато излезеше, нямаше да е навършил четирийсет. Всички смятаха, че той тихо си излежава присъдата и кротко чака онзи прекрасен ден, когато щеше да напусне затвора, все още млад, и да отлети с частния си самолет към някой плаж, където щеше да си харчи паричките на спокойствие.

В затвора слуховете ставаха все повече и повече, легендата придобиваше невероятни размери и една от причините беше, че Генийчето не се сближаваше с никого и по цял ден разучаваше финансови и технически таблици и диаграми и четеше неразбираеми статии. Дори и началникът на затвора се бе опитал да го предума да сподели някой пазарен трик.

Един бивш адвокат с прякор Мошеника беше успял да се посближи с него и някак си да го убеди да даде съвет на инвестиционния клуб, който се събираше веднъж седмично в църковната зала на затвора. Сега самият той съдеше Генийчето за измама от името на клуба.

Мошеника седна на свидетелския стол и започна изложението си. Обичайните процедурни правила бяха премахнати, за да се стигне по-бързо до истината под каквато и да било форма.

— Отивам значи при Генийчето и го питам какво мисли за „Валю Нау“, една интернет-компания, за която прочетох във „Форбс“ — обясни Мошеника. — Канеха се да продават акции и ми се стори, че фирмата е сериозна. Харесаха ми плановете им. Генийчето каза, че ще провери как стоят нещата. Не ми се обади, затова аз отидох при него и го попитах: „Генийче, какво става с «Валю Нау»“? Той каза, че компанията е стабилна и стойността на акциите ще се увеличи многократно.

— Не съм казвал нищо подобно — прекъсна го бързо Генийчето. Той седеше в другия край на кафенето, сам, кръстосал ръце върху стола пред себе си.

— Напротив, каза.

— Не съм.

— Както и да е. Върнах се в клуба и им съобщих, че Генийчето одобрява сделката. Решихме да купим акции от „Валю Нау“. Само че дребните риби не могат да купуват, защото не се предлагат продажби на дребно. Затова се върнах при Генийчето и го попитах дали не може да се обади на приятелчетата си на Уолстрийт и да ни намери малко акции. Той каза, че ще го уреди.

— Не е вярно — обади се Генийчето.

— Тихо — нареди съдия Спайсър. — Ще дойде и твоят ред.

— Той лъже — заяви финансовият експерт, сякаш лъжата беше нещо забранено.

По нищо не личеше Генийчето да разполага с пари, поне не и в затвора. Тясната му килия беше празна, като се изключеха купищата финансови списания. Нямаше стереоуредба, вентилатор, цигари — нито едно от обичайните удобства, които почти всички останали си осигуряваха. Този факт само разпалваше слуховете. Затворниците го смятаха за скъперник, чудак, който пести всеки цент и несъмнено трупа всичко зад граница.

— И така — продължи Мошеника, — ние решихме да рискуваме и да купим голям дял от „Валю Нау“. Стратегията ни беше да ликвидираме всичко и да се консолидираме.

— Да се консолидирате ли? — попита съдия Бийч. Мошеника говореше като финансов мениджър, който борави с милиарди.

— Точно така, да се консолидираме. Взехме колкото се може повече на заем от приятели и роднини и събрахме почти хиляда долара.

— Хиляда долара — повтори съдия Спайсър. Не беше зле за затворници. — И какво стана после?

— Казах на Генийчето, че сме готови, и го помолих да ни намери акциите. Това стана във вторник. Акциите щяха да бъдат пуснати на пазара в петък. Той каза, че няма проблеми. Имал приятел в „Голдман Сакс“ или нещо такова, който щял да се погрижи.

— Лъже — обади се Генийчето.

— В сряда го видях в източния двор и го питах за акциите. Той каза, че няма проблеми.

— Това е лъжа.

— Имам свидетел.

— Кой? — попита съдия Спайсър.

— Пикасо.

Пикасо седеше зад Мошеника заедно с останалите шестима членове на инвестиционния клуб. Той махна неохотно с ръка.

— Вярно ли е това? — попита Спайсър.

— Да — отвърна Пикасо. — Мошеника го пита за акциите. Генийчето каза, че ще ги намери. Нямало проблеми.

Пикасо даваше показания по много дела и беше улавян в лъжа по-често от останалите затворници.

— Продължавай — каза Спайсър.

— В четвъртък никъде не можах да намеря Генийчето. Криеше се от мен.

— Не съм се крил.

— В петък акциите бяха пуснати на пазара. Предлагаха се за двайсет долара, за колкото бихме ги купили, ако мистър Уолстрийт си беше изпълнил обещанието. Скочиха на шейсет, през по-голямата част на деня бяха на осемдесет и после затвориха на седемдесет. Ние смятахме да ги продадем възможно най-бързо. Можехме да купим петдесет акции по двайсет долара, да ги продадем по осемдесет и да излезем с три хиляди долара печалба.

Насилието беше рядкост в Тръмбъл. За три хиляди долара нямаше да те убият, но можеха да ти строшат някой и друг кокал. Досега Генийчето бе имал късмет. Не го бяха причакали.

— И вие смятате, че обвиняемият ви дължи тези пропуснати печалби? — попита бившият върховен съдия Фин Ярбър.

— Точно така. Най-гадното е, че тоя мръсник изкупи „Валю Нау“ за себе си.

— Лъже копелето — обади се Генийчето.

— Без ругатни, моля — каза съдията Бийч. Ако някой искаше да загуби дело при Братята, трябваше само да подразни Бийч с речника си.

Слухът, че Генийчето е купил акциите за себе си, беше пуснат от Мошеника и неговата банда. Нямаше доказателства, но клюката беше пикантна и беше толкова обсъждана, че се приемаше за факт. Наистина добре пасваше.

— Това ли е всичко? — попита Спайсър.

Имаше още точки, върху които Мошеника би искал да се разпростре, но Братята не можеха да търпят многословни адвокати. Особено бивши такива, които още мечтаеха за старата си слава. В Тръмбъл имаше поне петима от тоя вид — появяваха се непрекъснато, на всяко заседание.

— Мисля, че да — примири се Мошеника.

— Твой ред е, Генийче — обяви Спайсър.

Младият финансист се изправи и пристъпи към масата. Погледна гневно обвинителите си — Мошеника и неговата изпаднала банда. После се обърна към съда.

— Как стои въпросът с тежестта на доказването в този съд?

Спайсър веднага сведе очи и зачака помощ. Като мирови съдия той нямаше правно образование. Не беше завършил гимназия. Беше работил двайсет години в магазина на баща си, което му бе осигурило нужните гласове. Спайсър разчиташе на здравия разум, който често противоречеше на закона. Всички свързани с правната теория въпроси отнасяше към двамата си колеги.

— Както ние кажем — отговори съдията Бийч, който предвкусваше удоволствието да поспори с брокера по процедурни въпроси.

— Изискват се ясни и убедителни доказателства, така ли?

— По принцип да, но не и в този случай.

— Доказаност при отсъствие на обосновано съмнение?

— Не е задължително.

— Като се дава предимство на свидетелските показания?

— Близо си до истината, момче.

— Тогава значи нямат доказателства — оповести Генийчето, размахвайки ръце като слаб актьор в сапунена опера.

— Защо просто не изложиш своята версия? — попита Бийч.

— С удоволствие. „Валю Нау“ беше типична интернет-компания, много шум, много скрити капани, много неплатени сметки. Мошеника наистина дойде при мен, но докато успея да се обадя, продажбите бяха приключили. Говорих с един приятел, който ми каза, че не може да намери нищо. Дори и едрите риби не успели да купят нищо.

— Как така? — попита съдията Ярбър.

Помещението утихна. Генийчето говореше за пари и всички слушаха.

— Често става така при Пи Пи Пи-тата. Пи Пи Пи значи първоначални публични продажби.

— Знаем какво е Пи Пи Пи — каза Бийч.

Спайсър определено не знаеше. В Мисисипи нямаше такива неща.

Генийчето се поотпусна. Щеше да ги шашне, да ги обърка и замае, да спечели това досадно дело, а после да се върне в килията си и да престане да им обръща внимание.

— Първоначалните продажби на акции на „Валю Нау“ се извършваха от „Бейкин-Клайн“, малка инвестиционна компания в Сан Франциско. На пазара бяха предложени пет милиона акции. „Бейкин-Клайн“ ги бяха продали предварително на предпочитаните си клиенти и приятелите си, така че големите инвестиционни фирми нямаха възможност да купят нищо. Често се случва.

Съдиите, затворниците и дори шутът на съда попиваха всяка дума.

— Смешно е въобще да се мисли, че един опандизен адвокат може да прочете стар брой на „Форбс“ и да си купи акции на „Валю Нау“ за хиляда долара.

В този момент наистина звучеше смешно. И глупаво. Мошеника побесня, но членовете на клуба му вече започваха мълчаливо да го обвиняват.

— Ти купи ли нещо?

— Разбира се, че не. Нямаше как. Освен това повечето интернет-компании са създадени с капитали с твърде неясен произход. Гледам да стоя по-далеч от тях.

— А какво предпочиташ?

— Стабилни дългосрочни печалби. За никъде не бързам. Вижте, това са смешни обвинения, повдигнати от хора, които гледат лесно да спечелят пари. — Той посочи Мошеника, който се бе свил на стола си. Думите на финансовия гений звучаха напълно достоверно и убедително.

Обвиненията се базираха на слухове, спекулации и съдействието на Пикасо, който беше известен лъжец.

— Имаш ли някакви свидетели? — попита Спайсър.

— Не ми трябват — отвърна Генийчето и седна.

Всеки от тримата съдии надраска нещо на листче хартия. Съвещанията бяха кратки, присъдите се прочитаха моментално. Ярбър и Бийч подадоха листчетата си на Спайсър, който оповести:

— С два гласа на един обвиняемият се признава за невинен. Делото е приключено. Кой е следващият?

Гласуването всъщност бе единодушно, но формално всяка присъда бе с два на един гласа. Така всеки от тях можеше да се измъкне, ако по-късно го притиснат.

Но Братята бяха уважавани в Тръмбъл. Решенията им бяха бързи и възможно най-справедливи. Всъщност бяха забележително точни, като се имат предвид недостоверните показания, с които обикновено разполагаха. Спайсър беше разглеждал години наред дребни дела в магазина си. Усещаше лъжите от двайсет метра. Бийч и Ярбър бяха прекарали живота си в съдебната зала и не можеха да търпят дълги пледоарии и отлагания, които бяха обичайната тактика.

— Това е всичко за днес — съобщи Тий Карл. — Дневният ред е изчерпан.

— Много добре. Следващото заседание ще бъде другата седмица.

Тий Карл скочи на крака, разлюля къдриците на перуката си и обяви:

— Заседанието се закрива. Моля станете.

Никой не се изправи, нито помръдна, докато Братята не напуснаха стаята. Мошеника и хората му се скупчиха в единия ъгъл, сигурно за да обсъдят следващото си дело. Генийчето излезе бързо.

Помощник-началникът на затвора и пазачът си тръгнаха незабелязани. Седмичните съдебни заседания бяха едно от най-добрите забавления в Тръмбъл.