Ричард Осбърн
Първичен инстинкт (3)

Глава втора

Ако пропътувате открай докрай някой от дългите булеварди на Сан Франциско, проточили се на север и на юг, ще минете през почти всички стъпала на социалната йерархия, през целия спектър от страшната нищета до свръхбогатите. Никъде това не се усеща така драстично както на Дивисадеро. В единия край, откъм морето, бродят скитници, пияници и наркомани. На хълмовете от другата страна живеят милионерите на Сан Франциско.

Номер 2235 пасваше идеално в своето обкръжение, по-скоро дворец, отколкото градска къща, със същия мирис на пари, който притежаваше и домът на покойния Джони Боз.

Никой от двамата полицаи не се учуди, че на вратата ги посрещна прислужница, нямаше да се изненадат и ако ги бе отпратила към задния вход, оня за доставчици и прислуга. Жената беше чикана, нелегална имигрантка по всяка вероятност и явно разпознаваше представителите на закона от пръв поглед. Във всеки случай не изглеждаше много зарадвана.

Те показаха значките си.

— Аз съм детектив Кърън, това е детектив Моран. От полицията на Сан Франциско.

Сега вече по лицето й се изписа страх.

— Полиция — успокои я Моран. — Не сме от „ла мигра“.

Тя продължи да ги гледа подозрително, по все пак се отмести от вратата.

— Добре. Моля, влезте. — Поведе ги към вътрешността на къщата и ги остави в хола.

Холът беше величествено, елегантно помещение с големи сводести прозорци, които гледаха на изток към лазурната синева на залива. Кърън и Моран се огледаха впечатлени. Убийствата обикновено не ги водеха в такива шикозни местенца.

Над камината висеше картина. Гюс Моран я разгледа с физиономия на познавач.

— Колко мило — обади се той. — Боз си имаше Пикасо и тази Трамел си има. Неговият Пикасо, нейният Пикасо…

— Не съм и предполагал, че си чувал за Пикасо, Гюс. И че би могъл да го разпознаеш.

— Нищо работа — усмихна се Моран. — Трябва само да знаеш какво да търсиш. Като например някой едър подпис. Виждаш ли долу в ъгъла? Пикасо. Съвсем четливо. Стопроцентово доказателство!

— Нейният Пикасо е по-голям от неговия Пикасо — констатира Ник.

— Казват, че големината няма значение — обади се зад тях женски глас.

Моран и Кърън се обърнаха. По стълбите слизаше красива блондинка с големи и ясни сини очи. Скулите й биха изпълнили с яростна завист всеки фотомодел. Носеше на голо черна жилетка без ръкави със златна бродерия, стегнати черни джинси и черни каубойски ботуши. Изглеждаше точно като оня тип жени, по които си падат рокзвездите.

— Съжаляваме, че ви безпокоим — започна Кърън, — но бихме искали ви зададем няколко въпроса…

— От нравствената ли сте — попита хладно жената. Дори и да се страхуваше от полицията, тя криеше великолепно този страх.

— Отдел „Убийства“ — каза Ник.

Жената кимна, сякаш е очаквала това.

— Какво искате?

— Кога за последен път видяхте Джони Боз? — попита Гюс.

— Той мъртъв ли е?

— Какво ви кара да мислите така? — Откак, се появи, Гюс не сваляше поглед от лицето й.

— Иначе нямаше да сте тук, нали така?

Едно на нула за сладурчето, помисли си Ник и попита.

— Снощи заедно ли бяхте?

Тя поклати глава.

— Вие всъщност търсите Катерин, а не мен.

— Вие не сте ли…

Ник Карън го прекъсна:

— Коя сте вие?

— Аз съм Рокси.

— И живеете тук? При Катерин Трамел?

— Да. Тук живея. Аз съм нейната… приятелка.

— Хубаво е човек да има приятелки — рече Гюс. — И приятели.

— Къде можем да намерим приятелката ви, Рокси?

Тя продължи да ги гледа, без да бърза с отговора. Детективите почти виждаха как работи мозъкът й, как обмисля следващия си ход, как внимава да не навреди на себе си и на „приятелката си“. Рокси излъчваше нещо анархично. Тя явно не беше от онези, които са готови да дават доброволно информация на полицията. Мълчалива по принцип.

— Ще ни кажете ли — попита Гюс, — или искате да си създадете неприятности.

Рокси се поколеба още миг, после отстъпи.

— Тя е долу на брега. Има къща в Стинсън Бийч.

— Не може ли малко по-точно — настоя Ник.

— Сийдрифт — уточни Рокси. — Сийдрифт 1402.

— Е, не беше толкова трудно, нали! — Двете ченгета тръгнаха да си вървят.

— Губите си времето — обади се тя. — Катерин не го е убила!

— Не съм казвал, че тя го е убила — отвърна Ник. — Но може да има идея кой го е направил… Да не би да сте била вие?

Рокси поклати глава с подигравателна усмивка.

— Не мислите ли, че е време да си вървите? Чака ви дълъг път до Стинсън.

— Да — съгласи се Гюс, — но денят си го бива за пътуване.

 

 

И имаше право. Времето беше подходящо за пътуване, а пътят до Стинсън прекосяваше много красива местност. Минаха по Голдън Гейт Бридж, покрай Саусалито, от шосе номер 101 към шосе номер 1, прочутата, изсечена в скалите крайбрежна магистрала, която завиваше остро на север.

Самият Стинсън Бийч нямаше почти никакви забележителности. Няколко супермаркета, няколко бара, няколко магазинчета за художествени занаяти и сувенири за туристите. Населението представляваше странна комбинация от богаташи, построили тук вилите си в стил „малибу“, бивши хипита, отдадени на скъпите си, но твърде хаотични спомени от шестдесетте години, и обикновени работници, родени и израсли тук, останали чужди на другите.

По всичко личеше, че Катерин Трамел спада към богатите, които използват Стинсън като място за разтуха. Къщата се намираше встрани от шосе номер 1, надвиснала главоломно над океана, с прекрасен изглед към брега и Пасифика.

На входната алея бяха паркирани два лотус еспри, два звяра за по триста хиляди долара. Единият семпло черен, другият семпло бял, сякаш не трябваше да привличат ненужно вниманието, макар че едва ли имаше по-екзотични коли.

Гюс ги огледа и изсумтя.

— Ама че образи!

— Какви образи?

— Първо нейният и неговият Пикасо, сега пък нейният и неговият лотус…

— Може би са все нейни…

— Както и да е. Най-сетне да видя някой, който има по-бърза кола от твоята.

— Може да е по-скъпа — каза Ник, — но не е побърза!

Те не говореха за цивилната полицейска кола, а за 5-литровия мустанг на Ник, придобит от разпродажба на конфискувани вещи.

Входната врата беше внушителна, с огромни декоративни прозорци, без завеси. Със или без завеси, уединеността на обитателите на дома беше осигурена заради разположението му далеч от пътя и високо над плажа, ако, разбира се, дяволът не довееше такива като Ник, който в момента надничаше вътре. През открития хол той можа да види дори терасата, издадена високо над брега като висяща градина. Една жена седеше там с гръб към Ник, загледана в океана.

— Виждаш ли нещо? — попита Моран.

— Ела да заобиколим — предложи Ник и тръгна напред.

Съвсем като Рокси, жената на терасата нямаше вид на особено изненадана или пък зарадвана от тяхната поява. Тя изгледа внимателно Ник, после отмести очи. Очевидно беглото й любопитство бе задоволено и гледката на бушуващия прибой я привличаше повече. Сините й очи объркаха Ник. Големи и знаещи, те бяха преминали като рентгенови лъчи по лицето му и той се почувства прозрачен като стъклата на външната врата.

Беше руса и красива като Рокси. Рокси обаче приличаше на фотомодел, а Катерин Трамел притежаваше по-суверенна, по-скоро класическа хубост. Имаше лице, взето сякаш от портретите на 18-и век — гордо лице на благородничка, на аристократка. И все пак нещо се вълнуваше зад хладната патрицианска фасада, мярваше се едва доловима димна чувственост, припламваше тлеещ огън, укротен, но опасен.

— Мис Трамел? Аз съм детектив…

— Знам кой сте — каза тя спокойно, без да се обръща. Гледаше океана, сякаш черпи спокойствието си от неговото вълнение. — Как е умрял?

— Бил е убит — каза Гюс.

— Очевидно! Но как е бил…

Ник я прекъсна рязко.

— С шило за лед.

Тя затвори очи, сякаш си представяше кървавия край на Джони Боз, после се усмихна — странна, жестока, самодоволна усмивка. Гюс потръпна, погледна приятеля си и вдигна вежди: внимание.

Ник не обърна внимание на безмълвното предупреждение на партньора си.

— Отдавна ли сте гаджета?

— Аз не му бях гадже. Само се чуках с него.

Сега имаше вид на малко момиче, което говори неприлични думи, за да шокира възрастните.

— Вие какво, да не сте от професията?

Най-сетне тя обърна лице към него със същата тънка усмивка на пълните устни.

— Не. Аз съм аматьорка.

— И откога правите секс с него?

Тя повдигна леко рамене.

— От година… може би година и половина.

— Бяхте ли с него миналата нощ?

— Да.

— Заедно ли си тръгнахте от клуба?

— Да.

— И отидохте у тях?

— Не.

— Но сте го видели.

— Нали току-що ви казах.

— Къде? Кога?

Катерин Трамел въздъхна, сякаш въпросите на Ник бяха твърде банални, за да си струват отговора.

— Пийнахме в клуба. После излязохме заедно. Аз се прибрах. Той си отиде у дома. — Тя вдигна рамене, което явно трябваше да означава: край на представлението.

— Имаше ли някой при вас миналата нощ?

— Не. Нямах настроение за това снощи.

Ник отдавна вече беше решил, че мис Катерин Трамел изобщо не го вълнува. По-важно от собственото му мнение за Джони Боз и за интереса на шефовете към него беше, че един човек е убит жестоко. А Катерин Трамел се държеше така, сякаш някой е нарушил етикета и нищо повече.

— Нека ви попитам нещо, мис Трамел. Съжалявате ли за смъртта му?

Катерин го погледна, тъмносините й очи отново се плъзнаха по лицето му, този път като някоя от вълните долу на брега.

— Да. Приятно ми беше да се чукам с него.

Сетне отново загледа океана.

— И този тип, този Бо… — започна Гюс.

Тя го прекъсна безцеремонно, с вдигната ръка, като полицай, който спира движението.

— Аз наистина не съм в настроение да говоря за това.

Гюс не се разгневяваше лесно, но държанието на Катерин Трамел започна да го дразни.

— Чуйте, мис, бихме могли да свършим това и в града, щом не искате иначе.

Тя отвърна невъзмутимо:

— Добре, кажете ми правата и ме арестувайте. Тогава ще дойда с вас в града.

Не беше предизвикателство, а равнодушно съобщение. Ник имаше чувството, че по някакъв тайнствен начин Катерин Трамел би се изплъзнала, ако се опитат да я задържат.

— Мис Трамел…

— Или ме арестувайте, както се полага, или…

— Или? — възмути се Гюс. — Какво или?

— Или — продължи Катерин — се измитайте! — Обърна отново към тях синия си поглед и прибави спокойно: — Моля!

Сред полицаите в Сан Франциско имаше такива, които смятаха, че Кърън и Моран са склонни да действат твърде припряно, да реагират твърде пресилено в някои ситуации и да вършат глупости. Но дори и те не биха си позволили да арестуват Катерин Трамел. Нямаха нищо, нито доказателства, нито улики, нито сериозни подозрения. Нямаха и най-смътна идея, такава загадка беше за тях тази жена. Ето защо последваха съвета й. Изметоха се.

Бяха намалили разстоянието до града с петнадесетина мили, когато най-сетне Гюс проговори:

— Мило девойче, няма що!