Карл Май
Островът на скъпоценностите (7)

1. „ТИГЪР“

По курса от Калкута към Кота Раджа плаваше под ветрила един съд. Той беше спретнато построен тримачтов кораб, който носеше под шприта и на кърмата изписаното със златни букви име „Тигър“. Облеклото на екипажа удостоверяваше, че корабът служеше за военни цели, макар някои дреболии по конструкцията и такелажа да навяваха предположението, че не е бил построен за тази цел.

Понастоящем командващият, един все още пъргав морски вълк, стоеше на квартердека и гледаше нагоре към вантите, където един от мъжете бе увиснал с далекоглед в ръка и поддържаше зорко наблюдение.

— Е, Петер, виждаш ли нещо от сушата?

— Не, комодоре, засега нищо не се забелязва. Ние сме още твърде далеч от сушата и слънцето ни блести в очите.

— Разбира се, ти си прав, Петер. Следи добре и ми докладвай, ако забележиш нещо необичайно!

Фалкенау — благосклонният читател сигурно е отгатнал, че той беше комодорът — се извърна, закрачи по задната палуба и влезе в рубката на кормчията. Този беше истински исполин по фигура и би бил страшен, ако грубовато-добродушният израз на неговото лице не смекчаваше впечатлението от неговата персона.

— Е, кормчия, как е? Получихте ли в Калкута добри новини от вашите?

— Благодаря, комодоре! Моите са в добро здраве. И момчето се справя. Въпреки младостта си вече стигнало до флотски лейтенант.

— Наистина ли? Е, тогава моите най-добри благопожелания за едно такова момче, кормчия! Кога го видяхте за последен път?

Една сянка прелетя по чертите на исполина.

— Аз така и още не съм имал възможност да го видя, комодоре!

Фалкенау отстъпи учудено крачка назад.

— Какво казвате? Още изобщо не сте го виждал? Не си ли прекарвахте отпуска редовно вкъщи?

— Та тъкмо там е работата, я — рече кормчията с нотка на тъга в гласа. — Когато аз съм хвърлил веднъж котва у дома, момчето няма отпуск. А когато то си е издействало някой път четиринайсет дена, то аз, неговият баща, гарантирано плавам в открито море.

Тези думи бяха произнесени с такава комична сериозност, че Фалкенау беше принуден да се засмее.

— Защо не сте подал молба синът ви да бъде преместен на „Тигър“? Херцог Макс щеше да зачете прошението, понеже вашият син е храненик на майор Хелбиг.

— Вижте, комодоре, не бих могъл да прося за сина си. Моето момче трябва само да си намери курса. То не бива по-късно да каже, че все някой друг го е пилотирал в пристанището.

— Кормчия, това разбиране ви прави чест. Но ако някой друг уреди тая работа, примерно аз, това навярно ще ви устрои. Или не?

Очите на кормчията просветнаха.

— Буря да отнесе Марса и Брама… прощавайте, комодоре, исках да кажа, за мен би било радост и то каква, моят единствен син да е при мен.

— Е, добре, аз няма да изтърва от очи работата. Но я кажете, как е майката на момчето? Нали се оженихте за нея? Поне знам, че бяхте твърдо решен.

Физиономията на кормчията тутакси помръкна пак.

— Действително го имах на ума си, а и сега още. Ама работата е чепата.

— Чепата? Да не би тя вече да не ви желае?

— Точно това не. Но нейният мъж е още жив, а пък религията й запретява при тези обстоятелства да вземе на влекач друг съпруг.

— Това наистина е лошо. Значи мъжът й е още жив?

— За жалост! — даде за отговор кормчията с похвална откровеност. — Той е опандизен за десет години, които наскоро изтичат. После ще е свободен и отново ще опита да хвърли котва до жена си.

— Но тоя път сигурно ще остане на сух док, а?

— Това ми се ще да мисля. Нека оня посмее макар и само с пръст да я побутне и ще се запознае с кормчията Балдуин Шуберт! Така ще го взема между пестниците, та ще си помисли, че чува ангелите в небето да пеят.

Кормчията се беше разпалил и навярно щеше още дълго да продължи в тоя тон, ако Фалкенау не беше отклонил разговора.

— Какво ще кажете за нашето плаване, кормчия? Великолепно, нали?

— Великолепно, комодоре! Това е един от най-красивите курсове, по които съм плавал. От бурята при ширината на Цейлон имаме море, гладко като паркета на дамски салон.

Комодорът се усмихна.

— Че стъпвал ли сте пък някога на паркета на някоя дама?

— Ами, разбира се. В къщата на майор Хелбиг, който има три сестри.

— И как ви понесе историята?

— Зле, комодоре, твърде зле! Казвам ви, чинеше ми се все едно съм някой утлегар^[1], от който очакват да затанцува по здраво опънато въже, без да се наклони.

Фалкенау се разсмя.

— Това действително би било дръзко искане. Впрочем когато пишете пак до къщи, поздравете от мен близките си и също Хелбигови!

— Благодаря, комодоре, на драго сърце ще го сторя. Но стой! Трябва ли и трите сестри на майора да поздравя?

— Вие да не би да мислите, не?

— Аз ви съветвам да не го правите.

— Защо? Защото всяка от трите шалупи веднага ще си помисли, че искате да прилегнете борд до борд с нея, а после ще ви бъде трудно да отведете плавателния си съд.

— Така го мислите вие, кормчия. Но за мен не съществува никаква опасност, тъй като аз вече здраво съм хвърлил котва.

— А, да де, вярно! Ама и аз съм си една акула, дето ги дрънкам такива дивотии. Та нали вие вече си имате една женичка, по-мила от която не мож’ намери.

— Действително, кормчия! Та значи поздравете и дамите от мен! И още едно: Така планирайте следващия си отпуск, че да можете да видите веднъж най-сетне сина си.

Фалкенау си тръгна, оставяйки кормчията насаме с неговата радост.

Едва бе стъпил комодорът на квартердека, то от наблюдателницата прозвуча:

— Лодка ахой!

— Къде?

— Север-североизток.

— Ветроходна?

— Не, гребна.

Гребна лодка в открито море и на такава отдалеченост от сушата, това не можеше да не направи впечатление.

— Колко гребци?

— Не знам. Разстоянието е още твърде голямо.

Точно тогава дойде на палубата боцманът. Това беше Каравей, известният ни от по-рано циганин.

— Боцман!

— Комодор!

— Я ми донесете далекогледа от каютата!

Каравей тръгна и скоро се върна с желаното, Фалкенау го разпъна и насочи към указаното място.

— Правилно! Гребна лодка, както сега може да се различи, с двама гребци. Какво ще кажете за тая работа, боцман?

— Корабокрушенци от някой пострадал кораб.

— Така мисля и аз. Но стой! Лодката май е извърната от нас. Това ми се струва подозрително. Ако бяха корабокрушенци, нали щяха да държат курс към нас. Те трябва отдавна да са ни забелязали, защото слънцето им стои в гърба. Я погледнете и вие през стъклата, боцман!

Каравей откликна на подканата на комодора.

— Правилно, комодор, те не искат да знаят за нас.

— В такъв случай явно имат причина да ни се разкарат от пътя. Ще ми се да ги поогледам по-отблизичко. Или вие не сте на това мнение, боцман?

— Както желаете, комодоре! На мен работата също ми се струва крайно подозрителна.

В следващия миг по дека прозвуча заповедта на Фалкенау:

— Момчета, приберете шкотите!

Командата беше мигновено изпълнена.

— Маат! Север-североизток!

„Тигър“ описа лека дъга и вятърът, който сега идваше откъм кърмата, легна напълно в платната, така че корабът почти удвои скоростта си. Не след дълго лодката можеше да се различи и с просто око.

— Честна дума, такова чудо още не ми се е случвало — рече след известно време Фалкенау, който държеше тръбата непрекъснато насочена към лодката. — Единият гребе, сякаш има пъкъла подире си, а другият държи ръцете си в скута и нито даже се оглежда, като че хич не му пука за цялата история. Ако тук не се крие някоя дяволщина, нека не съм комодор на тоя добър кораб. Боцман, я по-добре повикайте няколко души! Човек не може да знае дали си нямаме работа с някои много опасни обесници.

 

Каравей даде необходимите заповеди и после всички напрегнато зачакаха. Лодката бързо приближаваше, ала пасажерите не промениха своето поведение — единият гребеше с всички сили, а другият седеше неподвижно като восъчна кукла. Комодорът поклати глава.

— За Бога, типовете трябва да са откачени, иначе щяха барем да осъзнаят, че е жалко за всеки веслен удар, който правят.

— Разрешете, комодоре — забеляза Каравей, — двамата хич не ми изглеждат толкова откачени. На мен ми се струва, че те само искат да спечелят време.

— Може и тъй да е — даде му право Фалкенау. — Но оня на кормчийската пейка за мен е загадка. Даже си мисля, че чете книга. Това трябва наистина да е най-увлекателният роман, който може да се намери, защото мъжът ни най-малко не се оставя да бъде смутен.

„Тигър“ сега беше съвсем близо до двамата и Фалкенау нареди да свият платната. Работата беше така сръчно изпълнена, че корабът спря на няколко дължини пред гребната лодка, полюляван само от вълните. По същото време наблюдателите от тримачтовия видяха как мъжът при руля се изправи и скри в пазвата си някакъв предмет. В същия миг другият изтегли греблата.

Цялото облекло на двамата мъже се състоеше в нещо като риза, която достигаше до глезените им и имаше по ръкавите няколко знака; като колан им служеше една проста връв. Фалкенау веднага се ориентира къде е.

— Аха, престъпнически ризи! Имаме си работа с бегълци, офейкали вероятно от Андаманите. Нека видим какви лъжи ще ни надрънкат.

Той се наведе над релинга и попита на английски двамата мъже, гледащи нагоре очаквателно, но не и изплашено:

— Откъде идвате?

По-дребният от двамата, на вид по-надарен от спътника си, беше потиснал един могъщ ужас при прочитане на кърмата името „Тигър“. Той беше слушал за този кораб и знаеше, че принадлежи на норландци. Но се овладя, така че вълнението му би се изплъзнало и на най-внимателния наблюдател. Сега всичко зависеше от това дали на палубата се намираше някой, който го познаваше; в този случай беше изгубен. Той добре забеляза също погледа, хвърлен от комодора на облеклото му и осъзна, че ще е най-добре да се придържа по възможност по-близо до истината, макар естествено да не можеше да му хрумне да назове истинското си име. С един бърз поглед прелетя лицата на мъжете, облегнали се на релинга и като не съгледа нито едно познато сред тях, отговори с облекчение:

— От Андаманите.

— Така си и помислих. И накъде се каните да идете?

— Към Кота Раджа.

— Това също го очаквах. С каква цел?

— Господине, спестете ни отговора! Личи ви, че и бездруго знаете, че сме бегълци.

— Тъй, личи ви, а? Ти си май разтропан момък. Защо бягахте от нас?

— Защото не знаехме какъв флаг носи корабът ви. Можехте да бъдете и англичани.

Фалкенау се засмя. Разговорът с двамата му доставяше удоволствие.

— Значи от англичаните имаш голям страх, а от нас, напротив, не. Какво сега, ако малко ви пленим и предадем на англичаните?

— Господине, ние нищо не сме ви сторили.

— Това знам — ухили се Фалкенау. — Е, искам открито да ви кажа, че според моето мнение наказанията за извършени престъпления не се дават, за да останат неизпълнени. Но вие не ми изглеждате на някои закоравели типове, а и прочее нямам желание да се правя заради други на тъмничен надзирател. Как всъщност се казваш?

— Името ми е Джонсън, господине.

— Значи англичанин. А спътникът ти?

— Той е малаец. Името му и аз самият не го знам.

— Имате ли в действителност пари, за да си купите дрехи?

— Н… не — даде запитаният колебливо за отговор.

— Как тогава се каните да си набавите облекло? Като задигнете, а? Или пък…

Той спря по средата, защото погледът му падна на едно място в лодката на бегълците. — А-а, вие вече сте се снабдили с костюми. Защото онова там долу под кормчийската пейка сигурно е вързоп дрехи? Нали?

— Не, господине.

— Какво иначе?

— Един мъртвец.

— Какво? Труп? Вие сте духнали тримца и един от вас пътем е умрял?

— Не, ние намерихме трупа.

От удивление комодорът остана известно време безмълвен. После избухна:

— Ей, капалии, да не би да искате да ми се надсмивате?

— Това и през ум не ни минава, господине. Такава е истината.

— Ама човек все пак не намира трупове посред най-спокойното море, което може да си представи!

— Ние не го и намерихме във водата, а в лодка.

— В лодка? В каква пък?

— В тази, господине.

— Че къде пък тогава е вашата? Нали все пак не сте плавали по въздуха?

— Ние избягахме с една андаманска пирога, но на юг оттук я разменихме с тази на трупа, тъй като беше значително по-голяма.

— Хм-м! Интересно! Я вземи, та ми разкажи как се случи тая история!

Досегашният говорител се отзова на подканата и осведоми събитието доста правдиво, ала премълча находката, която бяха направили при мъртвеца.

Когато разказвачът свърши, Фалкенау рече замислено:

— Приказките ти биха могли да са верни и съм почти склонен да им вярвам. Но такива обесници като вас често не са за вярване. Може пък мъжът да си е бил още жив и едвам вие да сте го направили студен.

— Какво си мислите, господине! — престори се затворникът на докачен. — Ние не сме убийци.

— Кажи ми само още едно! Вие няма начин да не сте претърсили трупа. Не намерихте ли нещо, от което да се заключи кой е?

— Нищо не намерихме.

— Странно! Дали наистина е нямал нищо при себе си? Работата заслужава човек да я разследва по-обстойно. Елате на борда!

— Господине, ние казахме истината. Пуснете ни!

— Ако действително си казал истината, обещавам ви, че до половин час ще можете безпрепятствено да си вървите по пътя. Преди туй обаче трябва да се подчините, ако не искате да ви пратя на дъното.

Срещу тези изречени със заплашителен тон думи не можеше да се възрази. Двамата съзнаха, че трябва да се подчинят и се покориха макар и с вътрешна ярост на своята съдба. При заповедта на Фалкенау загребаха, доближавайки лодката до корпуса на „Тигър“. После им беше подхвърлено едно въже, по което се изкатериха на борда. Един от моряците слезе долу по знак на комодора, за да прибере мъртвеца. Когато после трупът лежеше на палубата, изпитата фигура направи дълбоко впечатление на околностоящите. Комодорът се наведе да я прегледа, ала призракът на глада беше оставил толкова ясни следи, че човек не можеше нито за миг да се съмнява от каква смърт е умрял мъжът, Фалкенау се изправи и се обърна към двамата; бегълци, които стояха наблизо с очакване и видимо нетърпение.

— Вярно, мъжът е умрял окаяно от глад и жажда. Но с твърдението си, че той не е носил нищо у себе си, сигурно сте си направили майтап.

— Не сме се майтапили, господине.

— Ти какво прибра, когато се надвесихме над теб?

— Нищо не съм прибирал.

— Не лъжи, хубостнико! Аз ясно видях.

Като разбра, че тайната му е в опасност, мъжът промени учтивия досега тон.

— Остави ни на мира, господине! Това, което нося у мен, си е моя собственост.

— Ако се окаже, че ти принадлежи, то и ще ти остане.

— Искате да ми отмъкнете наградата за намереното?

— А-ха, значи все пак се касае за някаква находка, направена при мъртвеца. Дай я!

— Вие сте може би наследникът на покойника?

— Човече, не ставай нахален! Вади я! Или трябва да те подпомогна?

— Да, ще я извадя! Ама няма да я имаш ти, мошенико, а морето!

При тези думи затворникът бръкна светкавично в деколтето на робата си и измъкна дневника на покойника, за да превърне заплахата си в реалност. Само че си беше правил сметката без кормчията.

Докато се разиграваше разказваното, неговата служба беше изтекла. Смяната беше дошла и кормчията бе приближил любопитно до групата, образувана около избягалите престъпници. При това случайно застана зад този, който се бе нарекъл Джонсън. В разгорещеността на диалога този не бе забелязал, че вече не е свободен откъм гърба. В мига, когато ръката му изскочи с книгата от ризата, две мишци стегнаха с такава сила раменете му, че тутакси му секна дъхът. Едно посягане… и кормчията държеше застрашената книжка в пестника си.

— Ха така, кормчия! — похвали комодорът. — Не го пускайте! Нека видим дали не носи и нещо друго, дето не му принадлежи.

Стягата, в която се намираше изненаданият, бе така здрава, че той можеше само да рита с крака. Малаецът, не издал до момента нито звук, показа желание, наистина, да се притече на помощ на спътника си, но виждайки само застрашителни лица около себе си, спря сплашен. Очите му обаче бяха алчно отправени към книгата, която кормчията връчи на комодора.

— Ето, комодоре, вземете нещо на съхранение! Но внимавайте за другия! Той е облещил очи като люкове към него.

— Не се бойте, кормчия! Веднага ще му избием дивотиите от главата.

 

Един знак на Фалкенау и малаецът беше сграбчен и прикован от десетина ръце. Докато това ставаше, кормчията продължи да претърсва своя пленник. Скоро намери и торбичката със скъпоценностите и я предаде на комодора. Отваряйки я, този нададе вик на изумление.

— Перли, перли от най-чиста проба! Та това е цяло състояние! Човече, да не се каниш да твърдиш пък, че един осъден на принудителен труд престъпник може да спечели такива съкровища?

Пленникът замълча, скърцайки зъби.

— Ще имаш ли добрината да признаеш от кого произхождат перлите?

Никакъв отговор.

— Е, все някак ще ти развържем езика. Кормчия, пуснете обесника!

С намерение да изпълни нареждането, кормчията за пръв път хвърли поглед в лицето на своя пленник и отскочи назад като ухапан от змия.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Кой пък е това?

— Нима го познавате? — попита Фалкенау бързо.

— И още как! Я кажете, комодоре, какво име ви съобщи той?

— Нарече се Джонсън.

— Лъжа, нищо освен лъжа! Аз го познавам под съвсем друго име. Този човек се казва Натер.

— Натер? Невъзможно! И все пак! Би могъл и той да е наистина. Та нали се говореше, че този опасен за държавата човек е бил предаден на Англия.

— Той е, комодоре, със сигурност е той. Можете да бъдете уверен в това, познавам си аз човека.

При ненадейното назоваване на името му, онзи беше пребледнял. Това беше удар, какъвто не бе очаквал. Напразно се постара да изглежда непринуден, когато извика:

— Лъжете се, господине! Моето име е, както казах, Джонсън.

 

— На мен тия не ми минават, момче! — ухили се кормчията. — В Норланд ти се наричаше Натер.

— Аз през живота си никога не съм бил в Норланд.

— Не лъжи! Мутра като твоята човек лесно не забравя. А пък и ти личи, че ме позна.

— И все пак се лъжете. Аз едвам днес ви виждам за пръв път.

— Буря да отнесе Марса и Брама! Работата взе да ми става твърде тъпа. Ще признаеш ли, че си бил в Норланд и се казваше Натер?

Същевременно пристъпи към мъжа и облегна ръце така здраво около тялото му, че оня загуби ума и дума и лицето му възприе морав цвят.

— Пуснете ме, господине! Та вие ще ме задушите!

— Ти Натер ли си, или не?

— Да, в трите имена на Дявола, аз съм този.

— Виждаш ли колко бързо си възвърна говора? А сега искам да знам от кого имаш торбичката с бисерите. Говори, иначе ще те изстискам като сюнгер!

— Ама нали вече говоря! Взех я от умрелия.

— Хубаво, момчето ми. Действително трябва да те похваля, задето толкова бързо си показа флага. Да-а, не е майтап да доплаваш в кунките на кормчията Шуберт. А сега нека е волята ти.

С тези думи той разхлаби обятия от рамене на малтретирания, който изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Добре я свършихте, кормчия — похвали го комодорът. — Не е ли забележително, че за трети път някой Шуберт играе роля в разобличението на тоя човек? Да, тъй е — ухили се той, като видя, че Натер направи учудена физиономия. — Ти може би още изобщо не знаеш, кому дължиш втория удар. Четиринадесетгодишното хлапе, дето преди десет години те примамило така красиво в мрежата, е именно синът на нашия прекрасен кормчия.

Натер, комуто това действително не беше известно, прехапа устни и замълча.

— Човече, колко ли тежко си престъпил законите на Англия, че те е пратила на Андаманите! Мен това естествено не ме интересува, но аз ще имам грижата да не ти убегне наказанието за онова, което си съгрешил спрямо Норланд. Вържете типовете и ги пъхнете на топло!

Заповедта беше изпълнена с готовност. Съзнавайки, че този път трябва да приеме играта за изгубена, Натер се покори без съпротива на съдбата и се остави да го вържат. Същото се случи и с неговия другар. После ги смъкнаха под палубата.

Когато командата бе отвела двамата престъпници и комодорът остана само с кормчията, измъкна книгата на покойния от джоба.

— Я да видим дали ще можем да научим нещо за името и фамилията на мъртвия… Хм, изглежда е бил образован човек, съдейки по начина на изразяване — рече той, след като бе прегледал бегло първата страница.

Известно време прелиства, докато из един път спря.

— Ето че го имаме — извика зарадван. — Мъжът се казва Голвиц, Хуго фон Голвиц и произхожда от Зюдерланд.

— Голвиц… Голвиц… — рече кормчията замислено. — Къде ли вече съм срещал това име?… Стой, сега се сетих! Комодоре, аз познавах този човек.

— Наистина ли? Та това би било удивително. Къде и кога сте го видял?

— Да, това беше отдавна, някъде преди двайсет и пет години. По онова време аз служех на един английски боен кораб като матрос. С нас пътуваше един млад човек, който се нарече фон Голвиц и си беше наумил да постъпи като доброволец в английските колониални войски. Какво е станало по-късно с него, не знам, но аз добре го съхраних в паметта си, защото той хич не беше надменен и общуваше приятелски и с нас, простите моряци.

— Той е, той е без съмнение — потвърди комодорът, изслушал внимателно всичко. — Той също пише в дневника си за своята служба като доброволец. Кормчия, с тази книга ние направихме една находка, която ще достави голяма радост на фамилия фон Голвиц, да, а може би и нещо повече. Сега аз няма време да чета дневника, ще го отложа за по-късно. Задръжте го на съхранение, Шуберт, вие имате най-голямо право на това, понеже вие го предпазихте от унищожение. Без вашата намеса мошеникът щеше да изпълни намерението си да го хвърли в морето. А когато доплаваме до родината, което, разбира се, ще стане едва след месеци, тогава ще имате честта и радостта да връчите на фамилията фон Голвиц завещанието на мъртвия. Торбичката с перлите междувременно аз ще взема под мой надзор…

 

Докато на палубата се водеше този диалог, в помещението, в което бяха наместени пленниците, се състоя разговор от друго естество. Те лежаха с вързани с ремъци ръце и крака в нещо, което би могло да се нарече по-скоро преграден с дъски коптор, отколкото каюта. Когато стъпките на докаралите ги до това място матроси отзвучаха, известно време остана тихо. Минаха пет минути и още пет. Тогава малаецът изпусна дълбока въздишка.

— Сахиб!

— Да. Какво искаш?

— Мислиш ли, че биха могли да ни подслушват?

— Не, считам го за изключено. Аз много добре внимавах за шума от крачките, когато хората се отдалечиха. Четирима ни доведоха и четирима си тръгнаха. Стража, изглежда, не смятат за нужно да поставят, защото и бездруго така сме вързани, че едва можем да се помръднем.

— Ти трябваше да се вслушаш в съвета ми и още в самото начало да хвърлиш мъртвеца във водата. После всичко щеше другояче да се развие; ние нямаше да бъдем претърсени и щяха да ни пуснат да си вървим.

— Не се заблуждавай! Тези кучета при всички случаи щяха да ни пипнат, защото кормчията, когото Дявола доведе насам тъкмо в неподходящото време, ме разпозна.

— Мислиш ли, че още има спасение?

— Аз не губя надежда.

— Наистина ли?

— Да. Тези норландци сигурно ще ни откарат до Кота Раджа, за да ни предадат на някой английски кораб. Там вероятно ще пристигнем, когато се е стъмнило, така че за тази нощ сме още в безопасност. Може би тогава ще се отдаде случай за бягство. Само да не бяха проклетите ремъци, които са толкова стегнати, че кожата прерязват!

— Ха, ремъците! — избъбри малаецът с презрително хилене. — Ти нали познаваш зъбите ми. Бих желал да се запозная с ремъка, които ще противостои на острата ми захапка. Нека само почакаме да се стъмни! Тогава аз ще ти прегризя вървите, а сетне ти ще ме развържеш.

— Вярно, така би могло да стане — рече Натер зарадван. — После ще е налице само мъчнотията как да се измъкнем от тая дупка. Аз сега още си нямам понятие, наистина, как бихме могли да го осъществим, но опит трябва да се направи. Ако освобождението не ни се удаде до утре заран, то ние сме изгубени.

— Ами какво ще правим, ако благополучно се отървем от ремъците и излезем от дупката?

— Тогава просто ще скочим през борда и ще плуваме към брега.

— С нашите ризи, дето веднага ще ни издадат на всеки, който ни види?

— Имаш право. Ще трябва да си набавим моряшки костюми. Също и на капитанската каюта се налага да направя едно посещение.

— С каква цел?

— Да не си мислиш, че драговолно ще се откажа от торбичката с бисерите? Ние се нуждаем от пари и ето защо ще отида да си взема онова, което и бездруго ни принадлежи по правото на намерилия го.

— Но с това ще се подхвърлим на голяма опасност.

— Опасността, в която ще се озовем, ако останем съвсем без средства, е много по-голяма. Впрочем аз не виждам нещата така черно като теб. Предполагам, че командирът ще отиде на сушата веднага щом корабът хвърли котва, така че от среща с него няма защо да се опасявам. А сега стига сме бъбрили. Най-добре ще е да поспим няколко часа, та вечерта да сме отпочинали. В последните дни и без това почти не сме мигнали.

Бяха минали часове, когато Натер се събуди. Той се изправи в седнало положение и се ослуша. Всичко беше тихо. Също шумът от килватера вече не се долавяше, от което заключи, че корабът лежи на котва. Някакво друго наблюдение не можеше да се направи, защото в преградното помещение, в което лежаха, беше съвсем тъмно. Натер следователно не знаеше дали е следобед или вечер.

Неговият спътник, изглежда, още спеше — ясно се долавяше дълбокото му дишане. Но веднага се събуди, когато Натер го повика и попита:

— Сахиб, ще започваме ли?

— Потрай още известно време! Аз не знам, наистина, колко е късно, но прекалено дълго в тоя гълъбарник не сме спали. Възможно е преди настъпване на нощта да имаме още една визита.

Скоро се оказа, че двамата много добре бяха сторили, като изчакаха. Стълбата заскърца. Някой слизаше. Долу спря и запали светлина. Натер я видя през зирките и цепнатините на вратата. Тъй като тя беше от меко дърво, дъските с течение на времето така се бяха разединили, че някои от пролуките бяха по-широки от ръба на нож.

Натер веднага бе споходен от мисълта за резето. Потърси го с очи и го откри много лесно. Беше монтирано по средата на вратата и точно там, където преминаваше в рамката на вратата, имаше една пролука, която така добре подхождаше, че сърцето на Натер се разтупа от радост. Ако човек втикнеше някой остър предмет в процепа и го забиеше в резето, щеше да го задвижи, следователно можеше да си отвори отвътре.

Едва беше направил Натер това наблюдение, за което му бяха необходими само две-три секунди, вратата се отвори и влезе един моряк. При светлината на лампата, която мъжът носеше в ръка, пленниците за пръв път можеха да огледат затвора си. Той представляваше тясно помещение, високо тъкмо колкото морякът да може да стои изправен. Освен двамата затворници в него нямаше нищо; не се виждаше нито даже кука или пирон.

— Е, как ви се харесва тук? — захили се мъжът. — Покажете си вървите! Нека видим дали междувременно не са се разхлабили.

Той остави лампата на пода и огледа ремъците. Резултатът от прегледа изглежда го задоволи. Една широка усмивка плъзна по лицето му, когато рече:

— Вървите са добри. От тях не можете да се освободите за цяла вечност. Днес впрочем нещата са ви още поносими. Ама утре! Трябва да знаете именно, че в пристанището лежат на котва два английски кораба. Единият от тях ще ви вземе, а после Бог да се смили над вас!

Пленниците премълчаха, а морякът продължи:

— Комодорът загреба преди един час с кормчията към сушата. За да не можете обаче да се оплачете после от липса на гостоприемство, той нареди да ви нахраним и напоим. Ето защо съм при вас, макар че отпред в екипажното помещение, където днес е много весело, всъщност щеше да е по-приятно.

След тези думи той излезе пред врата и донесе един самун хляб и една стомна вода, които преди туй бе оставил на стълбите.

— Но ние не можем да ядем с вързани ръце — каза Натер.

— Това нищо не вреди, момчето ми. Аз така ще ви обслужвам, та ще си мислите, че ядете от скута на майка си, тъпчеща в устата ви един подир друг козуначни песмети.

Същевременно измъкна ножа си и започна с „тъпченето“, като пъхаше с редуване ту на Натер, ту на „съкафезника“ му по един залък в устата. Мъжете, които не бяха яли нищо от ранното утро и изпитваха силен глад, понасяха добре тези майчински грижи и не мина много, самунът беше изчезнал.

— Така, деца, гозбата май ви се услади. Но понеже не бива човек да си върши наполовина работата, сега ще имате и питие.

Той грабна най-малко пет литра побиращата стомна и я долепи до устните на вързаните. Когато се бяха напили до насита, я остави настрани и рече доволен:

— Тъй, деца, сега сте вече сити и сигурно ще искате да нанкате. Желая ви много спокойна нощ. Синът на моята майка впрочем е радостен, че не е дянат във вашата кожа.

Той взе лампата, измъкна се през вратата и тикна резето. При стълбите угаси лампата, остави я на най-долното стъпало и се изкачи. Не напълно изпразнената стомна беше оставил при пленниците, макар да трябваше да си каже, че тя на вързаните мъже нищо не можеше да помогне.

Натер беше следил всяко движение на моряка с истински рисови очи и със задоволство бе забелязал оставянето на стомната. Когато стъпките на излезлия заглъхнаха, малаецът се обади:

— Той си отиде, сахиб, и ние можем да започваме. Извърти се така настрани, че да мога да достигна със зъби вървите на ръцете ти!

— Вече не е нужно. Знам едно средство, което ще ни помогне по-бързо да стигнем до целта, човекът има великолепната приумица да остави стомната. Ние просто ще я строшим и после няма да е трудно с помощта на някой чиреп да срежем ремъците.

— Но трясъкът, който ще възникне при строшаването, може да ни издаде и всичко да погуби.

— О-о — рече Натер безгрижно, — той няма да бъде чут. Морякът нали каза, че в помещението на екипажа тая вечер било весело. Какво означава това и каква дандания се вдига, ти знаеш точно толкова добре като мен. Ама чуваш ли макар и само един звук? Също толкова малко ще проникне нищожният шум от счупването на стомната. Ние изобщо не бихме могли да нацелим по-благоприятен момент. Комодорът е заминал, а командата се весели в трюма. Значи палубата, с изключение на вахтата, е пуста и би трябвало всички дяволи да си напъхат пръста в работата, та планът ни да не успее. Но сега стига приказки! До половин час трябва да сме свободни.

Тъй като помещението беше тясно, стомната стоеше съвсем наблизо. Натер се прибута бавно, докато краката му я докоснаха. Като вдигна предпазливо колене, удаде му се да получи стомната между тях. Един силен натиск — вървите при глезените действаха подсилващо като лост — и един хрущящ звук осведоми двамата, че стомната е станала на парчета. Вярно, Натер не можа да попречи чирепите да не наранят коленете му, но какъв въпрос щеше да прави от това един мъж, преследван с всички кучета.

Когато стомната лежеше на чирепи, той опита да улови един отломък. Това не беше лесно, понеже ръцете му бяха вързани на гърба, но стана. После малаецът трябваше така да се премъкне с гръб към него, че ремъците на китките му да дойдат в догег с чирепа.

Беше мъчителна работа и потта се лееше на едри капки от челото на Натер. Но след десет минути ремъкът беше дотолкова протрит, че за малаеца не беше трудно да го разкъса. Останалото беше дело за няколко минути. След късо време те стояха свободни на краката си и опъваха и протягаха вкочанените крайници.

— Какво сега? — изпъхтя малаецът. — Как ще се измъкнем от тоя коптор?

— Това вече не е трудно. Не забеляза ли преди малко при светлината на лампата, че между вратата и страничната града има една широка пролука? Ако през тази междина втъкнем в резето един остър чиреп, няма да е трудно да отворим.

И тази операция протече бързо. Вярно, на Натер му бе необходимо малко повече време, тъй като в тъмнината можеше да разчита само на осезанието си, но като вбиваше отново и отново чирепа в най-предното място на резето, удаде му се милиметър по милиметър да го избута назад.

Половин час, за който бе говорил Натер, още не беше съвсем изтекъл и двамата стояха вън пред вратата. Сега се налагаше да прилагат изключителна предпазливост. Малаецът остана, а Натер се плъзна към стълбите. При това кракът му докосна оставената от моряка лампа. Озарен от внезапно вдъхновение, той се наведе и я вдигна, при което между пръстите му попадна и кутия кибрит.

Стигнал най-сетне до палубата, се огледа. Гореше само една-единствена светлина — един фенер, окачен на фокмачтата. Натер познаваше достатъчно корабното устройство, за да знае къде трябва да търси капитанската каюта. Използвайки постоянно като прикритие най-плътната сянка, той мина край грот-мачтата, на която се облягаше една фигура, отправила поглед към нощното небе — палубната вахта.

Невидян от нея, достигна каютата на комодора. Опита да натисне дръжката на бравата — стана, кабината не беше заключена. Бързо се шмугна вътре и придърпа вратата след себе си.

Тук го обгърна дълбок мрак, изключвайки слабата мержелееща светлина, която падаше през обърнатия ким страната на водата каютен прозорец. По тая причина Натер се осмели да светне. Първият му поглед падна върху писалището, което стоеше до задната стена. Едно шкафче по средата особено привлече вниманието му. Ако торбичката с бисерите се намираше някъде тук, то трябваше да е в него. Но как да се добере до нея? Огледа се търсещо и погледът му се прикова към една ножица за хартия, която лежеше на масата редом с разни канцеларски принадлежности. Бързо решил, той я взе в ръка и я провря между ключалката и стената на шкафчето. Трудът му скоро бе възнаграден — чу тихо изщракване и вратичката отскочи.

Натрапникът трябваше да се овладее, за да не изрази гласно радостта си — пред неговият поглед лежеше търсената торбичка, а до нея няколко фишека монети. В следващия миг всичко беше изчезнало в шлица на робата му. Но колкото и да търси и се рови сред книжата, от дневника не можа и следа да намери. Това действително беше лошо. Защото ако стигнеше до ръцете на близките на покойника, неговото познание върху съдържанието ставаше безстойностно. Но не биваше да пилее скъпоценното време в търсене. Ето защо щракна пак ключалката на шкафчето, за да не открият прекалено скоро нещо от неговата визита, после угаси лампата и излезе на палубата. По същия път, по който беше дошъл, достигна отново до стълбището, в подножието на което малаецът нетърпеливо чакаше.

— Доста дълго продължи. Вече се опасявах, че са те открили.

— Всичко мина добре. Имаме бисерите, имаме даже и пари.

Удивлението на спътника му беше безгранично.

— Имаш бисерите? О-о, тогава всичко е наред! Как всъщност ти се удаде?

— Това ще ти разкажа по-късно. Сега няма време. Недей забравя, че се нуждаем и от дрехи.

— Да, вярно! Но, сахиб, остави тай работа да я свърша аз. Нещата са ми ясни, знам къде да търся.

— Е, къде? — попита Натер.

— Естествено в спалното помещение на екипажа. Главното е сега вътре да няма никой. Остави ме само да действам! Не съм за пръв път на кораб.

— Добре, тогава няма място за двоумене. Във вечер като днешната никой моряк няма да се търкаля в койката си.

— Е, тогава пречки няма да има. Изчакай ме тук, сахиб!

В следващият миг малаецът беше изчезнал в мрака и бе ред на Натер да чака. Неговото търпение беше поставено на мъчително изпитание. Вече си мислеше, че оня го е сполетяла някоя беда, когато той се появи горе при излаза на стълбата. На ръка носеше голям вързоп дрехи. Дори обуща и барети имаше в наличност, така че ако им се удадеше да доплуват до сушата, можеха да се покажат, без ни най-малко да бият на очи.

Бързо оформиха от дрехите два вързопа. Всеки закрепи своя на главата, та колкото се може повече да го предпази от водата, после се запътиха към бордовата стълбичка, която за тяхна радост беше спусната. Не бяха я изтеглили след като комодорът и кормчията бяха напуснали кораба. Още няколко мига и двамата престъпници се изгубиха в тъмнилото на нощта.

Мъчното, направо невъзможно изглеждащото дело им се беше удало с леко усилие. Те отново се бяха изплъзнали от наказателното правосъдие.

Когато на следващото утро бе забелязано изчезването на пленниците, веднага бе уведомена бреговата охрана. Но нейните усилия останаха напразни — двамата мъже, за които Фалкенау бе определил висока награда, не бяха открити…

* * *

Границата между държавите Норланд и Зюдерланд се образуваше от една планинска верига, която по величавост едва ли има сравнима на себе си. Ландшафти, пълни с най-страховита дивота, навяващи в сърцето на друмника спомени за средновековната разбойническа романтика, се редуват с картини, за чиято прелест думата „несравнима“ означава твърде малко. Особено много се предпочита от любителите на природата важното преходно шосе южно от Хелбигсдорф, което с множество завои води нагоре до седловината на Химелщайн и оттам, постепенно снижавайки се, се спуска в долината. Всяка извивка разбулва нова, изненадваща гледка, така че удивлението и възхищението просто нямат край. А когато странникът достигне чак горе на седловината и спирайки, обгърне с поглед изминатото разстояние, остава опиянен от великолепието, което се предлага на неговия поглед. Обърне ли накрая глава на юг, за да продължи пътя си, то кракът му отново застива на място.

От височината на седловината един добре поддържан път води с много завои още по-високо и завършва при външното стълбище на една крепост, носеща както и планината името Химелщайн. Тя никога не е била покорявана или разрушавана, защото нейното разположение я прави напълно непревземаема.

Но зъбите на времето са гризали безспир нейните зидове и когато стана притежание на графската фамилия Хоенег, беше станало необходимо да се ремонтира из основи, при което подредбата й бе изцяло съобразена с изискванията на новото време. Сега тя принадлежеше на младия граф Хоенег, наричан „Лудия граф“. Беше му останала като наследствена част по майчина линия, докато бащиното наследство трябваше да отстъпи на Нурван паша, по-големият брат на неговия баща и законен притежател. Тук той се оттегляше всяка година по за няколко месеца, за да ловува из далеч простиращите се гори, когато се умореше от изтощителните забавления на столичния град.

Ако човек, оставил крепостта зад себе си, продължи да върви на изток по хребета на планината, то след пет минути ще стигне до малко, обградено от гъста елова гора езеро, което се подхранва от един планински поток и излива излишната си вода под формата на няколко каскадно разположени водопада в една дълбока клисура, на която народната уста е дала образното име Дяволската клисура.

Тази стръмна провала е нещо повече от романтична, тя е зловеща. Горната, обърната към планината част, е напълно недостъпна, тъй като сриващият се от висините поток изпълва изцяло дъното на клисурата. Стените се възкачват отвесно нагоре и никой катерач, дори най-дръзкият, не би събрал кураж да постави крак върху стръмните и хлъзгави, мокрени от водния прашец на водопада скални цепнатини.

Едва известно разстояние по-надолу клисурата се отваря до по-голяма ширина и отпуска пространство за една тясна, малко използвана пътека, излизаща сред четвърт час в една напречна долина, през която минава лош и каменист коларски път.

В една голяма, разкошно обзаведена ъглова стая седеше на масата пред обилна утринна закуска Лудия граф. Изгледът, на който човек можеше да се наслади от прозорците на това помещение, бе навярно един от най-красивите на земята, ала душевността на графа беше замряла за красотите на природата. Сладострастният френски роман, който тъкмо разлистваше, му предлагаше една далеч по-голяма наслада.

Стаите на графа бяха точно същите покои, в които някога бяха живели старите Химелщайн, но тежките дъбови мебели бяха изчезнали, за да направят място на мебелировка в нов стил, а малките кръгли прозорци бяха заместени от големи бляскави стъкла, които при залез слънце лъщяха обикновено като пламтящо злато по ширната страна. Оттук старите рицари са тръгвали да се отдават на благородния занаят разбойничество по пътищата и оттук продължаваше графът тази прекрасна професия по начин, нагоден с настоящите условия.

В един момент вратата се отвори и влезе кастеланът. Ние вече сме се срещали веднъж с него — навремето, когато трябваше да прехвърли през границата с купето на графа тримата избягали от Хохберг затворници.

Графът вдигна поглед от книгата.

— Е, Гайслер, какво имате да ми съобщите?

— Хер графе, в чакалнята има един мъж, който моли за разговор.

— Не му ли казахте, че не приемам?

— Не, не се осмелих.

— Не сте се осмелил? Вие? — попита Хоенег учудено.

— Да, така е. Хер графът именно ще се удиви, като назова името.

— Е, тогава съм любопитен да го чуя.

— Аз мога лесно да задоволя любопитството на хер графа то е Мерикур?

— Какво? — извика Хоенег, скачайки от стола. — Мерикур? Кой Мерикур имате предвид? Да не би оня, дето в Англия се наричаше Джонсън, а в Норланд — Натер?

— Да, да, Ваша светлост! Тъкмо него имам предвид.

— Това е невъзможно. Не мога да си представя все пак, че англичаните са го пуснали на свобода.

— Да го пропусна ли, хер графе? Той самият ще може да даде най-добър отговор на вашите въпроси.

— Да, имате право. Въведете го!

Кастеланът се отдалечи и покани посетителя да влезе. Никой не би могъл да разпознае в знатния, облечен според най-новата парижка мода господин, който сега пристъпи прага с лека походка, андаманския беглец.

— Натер! — извика графът, отстъпвайки изумено крачка назад. — Значи наистина! Случват се знамения и чудеса!

— Мен навярно не сте очаквал, хер графе?

— Не, действително не! Нека Дявола ме отнесе, ако съм считал такова нещо за възможно.

— В такъв случай може би не съм добре дошъл при вас?

— Мътните го взели, не! Не това имах предвид. Надявам се, няма да придадете погрешно тълкуване на моето слисване. Аз не мога само да се начудя, че англичаните са ви пуснали на свобода.

— Е-е — ухили се Натер, — толкова човеколюбиви те не бяха.

— Не? Тогава вие сте… тогава сигурно сте…

— Да, така е. Аз благополучно им се изплъзнах.

— Трябва да ми разкажете. Но настанете се преди туй и ми помогнете при закуската!

Натер се отзова на поканата и седна срещу графа. Този натисна настолния звънец и заповяда на влезлия кастелан:

— Донесете още един комплект прибори за този хер!

Когато виното заискри в шлифованите чаши, графът, който едва можеше да владее любопитството си, поде:

— И тъй, Натер, вие идвате сега от Англия?

— Не, графе, тук страшно се лъжете. Аз идвам направо от Андаманите.

— От…? — Вилицата изпадна от ръката на изненадания домакин. — Ами че това е почти невероятно! Сред стотиците случаи, когато някой „гост“ на острова опита бягство, се удава едва ли един.

— Приемете спокойно моя случай като едно от тези редки изключения и позволете да ви разкажа! Вие ще имате възможността да чуете един роман, който много вероятно ще ви заплени повече от книгата, която четяхте при влизането ми.

И сега Натер започна да разправя на напрегнато заслушания граф нещата, представляващи съдържанието на предходните глави. Той не го прекъсваше нито с дума. И когато след един час разказвачът беше привършил, ястията в чинията на графа стояха недокоснати, виното — също.

— Натер, това е една поразителна история. Какво смятате да правите сега?

— Не е трудно да отгатнете. Ще встъпя във владение на съкровището.

— Но то не ви принадлежи.

— На фамилия Голвиц принадлежи също толкова малко. Няма правна точка, на чието основание да имат реална претенция за съкровището. Връзката на Хуго фон Голвиц с бегумата не е била законна, значи и невалидна. Помислете, напротив, каква изгода би имало сдружението, за което работех, ако съумея да му доставя съкровището. То би могло да движи своите цели, насочени срещу съществуващия обществен строй, със съвсем други изгледи за успех. И освен това аз разглеждам работата като въпрос на лична чест. Голвиц говори в дневника си с такова презрение за Мерикур, че аз като негов брат нямам никакво желание да го преглътна безнаказано. Не, съкровището трябва да бъде мое.

— Но знаете ли месторазположението на острова?

— Да, аз много точно запомних неговите координати.

— И ви е известно също скривалището и достъпът до него?

— И да, и не. Както го възприеме човек. Голвиц именно така е предал сведенията, че само член от неговото семейство да може да открие достъпа до скривалището.

— Е, тогава усилията ви ще бъдат напразни.

— Това тепърва ще видим, графе. За мен най-напред е важно да бъда въведен във фамилия фон Голвиц и за тая цел ще трябва вие да ме подпомогнете.

— Аз? — попита графът удивен. — Как така мога аз да ви подпомогна?

— Ще ми дадете едно препоръчително писмо до фамилията фон Голвиц. Та аз всъщност затова съм и дошъл при вас.

При това изявление графът избухна в гръмък кикот.

— Драги приятелю, тук сте попаднал на неподходящия човек. Уверявам ви, моята препоръка би имала тъкмо противоположния резултат. Ония веднага ще ви изхвърлят на улицата.

— Не ми се вярва. Все пак ми казаха, че сте добре познат с тази фамилия.

— Вярно е. Но познанството ни е от онова естество, което в обикновената езикова практика се нарича вражда.

— Вие сте си развалил отношенията с фамилията фон Голвиц?

— Скъпи приятелю, това са стари истории, за които не обичам да говоря. Задоволете се с думата ми, че моята препоръка не може да ви допринесе никаква полза.

Разочарованието на Натер беше очевидно. Известно време той гледа замислено пред себе си, после каза решително:

— Е, щом не можете да ми помогнете, ще трябва да потърся друг път.

— За какво се касае всъщност? Не бихте ли дал поне някакъв намек? — попита графът любопитно.

— Касае се за някакво нещастие, сполетяло фамилията фон Голвиц преди много години, за което само членовете на този дом имат по-подробни сведения. При това произшествие играе голяма роля някакво число и тайната се върти около него. То представлява, така да се каже, ключът към скривалището.

Хоенег беше следил с голямо внимание думите на Натер. Сега скочи и закрачи замислено напред-назад из стаята. Натер го гледа известно време озадачен и после попита:

— Какво ви е, графе? Да не би да знаете нещо за работата?

Заговореният спря отривисто пред Натер.

— Да, знам нещичко за работата. Знам дори цялата история. И което е още по-добре, мога да ви кажа числото.

Това разкритие дойде така изненадващо, че Натер подскочи като наелектризиран.

— Вие навярно се шегувате, хер графе? Как ще сте се добрал до…

— Седнете си обратно и ме изслушайте спокойно! И ще видите, че не се шегувам.

С тези думи той зае отново мястото си при масата и Натер също се отпусна колебливо.

— Както знаете, моят баща беше министър на херцога на Норланд. Като такъв имаше възможност, както можете да си помислите, да се занимава с някои неща, които всъщност не са били предназначени да достигнат до негово знание. Един ден той получил чрез пратеник сведение за някакъв таен договор, който Зюдерланд сключила с една външна сила. Неговата любознателност веднага заговорила и шпионинът получил поръчението да достави тайния договор, колкото и да коствало това. След осем дни татко държал договора в ръцете си.

— Но какво общо има тая работа с Голвиц?

— Само имате търпение! Ей сега ще стигнем дотам… Съдържанието на тайния договор било известно само на три лица: на министъра на онази чужда сила, на княза на Зюдерланд и… на барон Ото фон Голвиц, който беше таен секретар на княза.

— Аха! Сега започна да ми просветва!

— Нали? На барона, чичото на Хуго, бил връчен договорът с нареждане да изготви един препис. Документът не останал за дълго в негово притежаване — той изчезнал по необясним начин от неговото писалище и баронът изпаднал в немилост, понеже никой не хванал вяра на уверенията му в невинност.

— Тъй, значи така стои въпросът! — рече Натер замислено. — Но числото?

— Още не съм свършил. Когато преди двадесет години моят баща беше свален, тогавашният ковашки син и сегашен херцог Макс намери сред неговите книжа и изчезналия договор, заедно с прикрепеното към него документално доказателство, че барон фон Голвиц ни най-малко не е причастен в цялата работа. Последицата можете да си я помислите. Голвиц беше реабилитиран, назначен на всичките му длъжности и получи блестящо удовлетворение. За това авторът на дневника естествено нищо не е знаел.

— Но числото! Числото! Знаете ли го?

— Знам го, но не мога да ви го кажа.

— Как? — възкликна Натер удивен. — Не искате да ми го кажете?

— Не можете ли да се досетите за причината? Мислите, че ще ви дам сведение, чиято стойност е толкова голяма, че не се поддава на никаква оценка, без да имам някаква изгода от това?

— А-а, сега ви разбирам, графе. Вие желаете да получите от мен пари.

— Виждате ли колко бързо поумняхте? — кимна Хоенег. — Да, драги мой, искам пари от вас.

Натер се изхили подигравателно.

— Мамите се, хер графе, ако смятате сведението си за толкова ценно. Сега, след като работата е взела толкова благоприятен поврат за Говлиц, те няма вече така свенливо да я крият и аз считам, че в никой случай няма да е трудно да им измъкна тайнственото число, чиято цена те естествено не знаят. Та аз значи по никой начин не разчитам на вашата помощ.

— Така ли мислите? — ухили се Хоенег. — А аз пък ви казвам, че неизбежно се нуждаете от мен.

— Само че аз не виждам как! Аз си се сближавам просто с фамилията по някакъв невнушаващ подозрения начин и…

— А аз — прекъсна го на думата графът — ще отправя до фамилията предупреждение да внимава за някой си там Натер.

Този коз бе по-силен. Натер се вторачи вцепенено в седналия отсреща. После кипна:

— Хер графе, вие сте един…

— Стой! Нито дума повече! Можете да си мислите за мен каквото си щете, но оскърбления в моя дом не търпя. Отбележете си това!

Известно време двамата седяха, впили очи враждебно един в друг, след което Натер го изби на принуден смях.

— Графе, вие навярно само се шегувате с вашата заплаха.

— Нейсе, считайте го за шега! Но разсъдете. Така, както аз преценявам нещата, вие нямате време за губене. Вие не знаете колко скоро ще достигне дневникът до ръцете на законните собственици, а после, Натер, после за вас ще е твърде късно. Те ще ви изпреварят. Кой всъщност ви казва, че фамилията Голвиц сега вече не притежава познание върху това, което вие толкова гордо наричате ваша тайна?

— Това аз считам за невъзможно. Аз отпътувах по възможно най-бързия път за Зюдерланд. Но въпреки това не подценявам вашите опасения. Кажете ми числото и ние вече сме се споразумели.

— Най-сетне се вразумихте. И за да видите, че с мен може да се преговаря, ще ви дам желаното осветление, преди да сме сключили сделката. Изчакайте за миг, ей сега ще се върна с договора.

— Как? Той е все още във ваше притежание? Не казахте ли, че херцог Макс го е конфискувал?

— Да, оригиналът пропадна. Но преписът, който татко наредил да изготвят, си е налице и то тук в крепостта Химелщайн. Кой би си помислил, че документът някога ще има и друга стойност освен възпоменателна!

Хоенег отиде до работната си стая и се върна след няколко минути с един син плик от твърда хартия, който сложи на масата със закуската. Като сряза скрепящия го шнур, наяве излезе един лист в канцеларска форма, към който двамата се наведоха с любопитна напрегнатост. Бяха се вглеждали само миг и очите им откриха търсеното.

— Ей тук на го имаме — извика графът, посочвайки левия долен ъгъл — Я го прочетете!

— Две хиляди седемстотин осемдесет и едно — разчете Натер. — Наистина ли мислите, че това е търсеното число?

— Убеден съм в това. Но нека видим за сигурност дали не се среща и друго число.

Оказа се, че числото в ъгъла, което вероятно беше изходящ номер, бе единственото в документа, изключвайки естествено датата.

— Няма никакво съмнение, че това е търсеното число — рече в заключение Натер, като скочи в прехлас от стола. — Също съвпада, че то е голямо число, едно такова трябва да е по мои сметки, защото иначе онова, с което има още да се дели, щеше да е много по-малко.

— Какви ги дрънкате тук за някакво делящо число? Не вдявам нито дума от това.

— А, да де, та вие още нищичко не знаете по въпроса. Е, след като знам веднъж дяволското число, за мен няма никаква причина да сдържам цялата истина. Та слушайте!

И Натер разказа на графа онова, което преди туй беше премълчал — аритметичната задача, сега вече лесна за решаване.

— А сега — каза, когато беше дал малкото необходими обяснения — сега нека проверим дали сметката излиза:

Той измъкна един бележник от джоба и нахвърля на един празен лист няколко числа.

— Уравнението, което първоначално съдържаше две неизвестни, гласи по следния начин: (х – 36): 183 = у. Неизвестното х вече намерихме, а именно 2781. Следователно у също вече не създава мъчнотии. Пита се само дали делителят се съдържа без остатък. Дроб естествено не бива да се получи, иначе ще сме на погрешен път… Небеса, сметката излезе, излезе прекрасно! Ние спечелихме, спечелихме!

Графът гледаше през рамото му и прочете като резултат числото петнадесет.

— Значи смятате, че числото петнадесет маркира скалата, зад която трябва да се търси единствено възможния проход към съкровището на махараджата?

— Да, така смятам, така смятам — извика Натер с ликуващ тон. — Бих могъл да се закълна за това със сто свети клетви.

— И каква сума ще получа за моето, както изглежда, безценно сведение?

— Какво ще ви предложа? Един милион, един милион… естествено едва когато имам твърдо съкровището в ръцете.

Графът зяпна Натер с ококорени очи.

— По дяволите, щом така щедро ръсите милиони, то действително трябва да се касае за нещо повече от само шепа жълтици… Кога мислите да пристъпите към дело?

— Утре… не, още днес… не, сега веднага! Със следващия влак отпътувам за крайбрежието и се оглеждам за някой подходящ съд. Ще наема яхта, от мен да мине, цял тримачтов, ако другояче не стане.

— И на кого се каните още да се доверите? Съвсем без чужда помощ все пак не можете да вдигнете съкровището, а екипажа на кораба също няма да искате да посветите във вашата тайна.

— О-о, що се отнася до това, имам един придружител, на когото мога да разчитам. Малаецът, за когото ви разказах, ме чака в Карлсхафен, където акостирахме. В държането си той, наистина, е половин дивак, но е привързан към мен и ми е предан като куче. По-добър спътник изобщо не бих могъл да имам.

— Е, пожелавам ви пълна сполука във вашето намерение — рече графът, като улови чашата и даде знак на Натер да стори същото. — Пийте, Натер! Дявол знае, не всеки има щастието да наследи някой махараджа. Нека се надяваме, че това, което преследвате, не е сапунен мехур, иначе ще е жалко за камарата пари, дето ще прахосате. Щастливо пътуване, драги приятелю! Да живее съкровището на махараджата!

И чашите иззвънтяха весело една о друга…