Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (31)

31

Адвокатът от Върховния съд Паулус Смит държеше кантора срещу градския площад. Обстановката в нея явно не се е променяла от двайсетте години. Стените тъмнокафяви, пердетата тъмнозелени, а паркетът на пода — на светло- и тъмнокафяви парчета, подобно на замаскирана шахматна дъска, на която Паулус Смит беше царят, а аз се чувствах ако не пешка, то поне като кон — крачка напред и две встрани. Единственото, което може би е било променено през тези двайсет години, бяха секретарките, особено едната от тях, както и пишещите машини. Машините бяха електрически, секретарките по всяка вероятност — сръчни.

Бяха две: една възрастна жена с посивяла коса, облечена в светла блуза, под която изпъкваха високи гърди, и широка сива пола, която обаче се стесняваше старомодно малко под коленете й. Може би тя не я и беше сменяла от края на четирийсетте години. Другата беше млада жена, в края на двайсетте години, с тъмнокестенява коса, сресана на път, и с големи очила с тъмни рамки. Двете жени ме изгледаха като сови в клетка, когато влязох в кантората. По-възрастната бе мушнала ръце в сив архивен шкаф и имаше вид на човек, хванат на местопрестъплението. По-младата седеше, вдигнала прегънати пръсти над клавиатурата на пишещата машина, но не пишеше, а ме гледаше с очакване.

По-възрастната взе думата. Тя извади ръцете си от шкафа с архивите и ги погледна, сякаш току-що ги бе топила в мръсна вода. Каза:

— С какво бих могла да ви помогна, млади човече?

Винаги съм се отнасял по-различно към жена, която ме нарича „млади човече“. В такъв момент ме обзема желанието да я нарека „стара жено“. Но никога не го правя. Не е учтиво, дори в моите кръгове (ако въобще имам такива). Поясних:

— Бих желал да поговоря с господин Паулус Смит.

Тя затвори едното си око и ме погледна с другото        над очилата си с безцветни рамки:

— Имате ли уговорка?

— Не, но…

— Тогава и дума не може да става. Господин адвокатът от Върховния съд е много зает. Евентуално бихте могли да поговорите с един от неговите…

Като че по поръчка обаче една от най-вътрешните врати се отвори и оттам излезе млад мъж. Той беше на неопределената възраст на всички канцеларски служители, които започват работата си като стажанти и се пенсионират като заместници. Изглеждат все на около четирийсет години, въпреки че могат да бъдат на двайсет и няколко или на шейсет.

Той беше прегърбен, сивият костюм съвсем не му стоеше добре, да не говорим за вратовръзката. Отиде при по-младата секретарка, остави на бюрото до нея един лист, каза й нещо, погледна ме мрачно и пак изчезна обратно към канцеларията си. Стоях и се вслушвах в стъпките му. Такива хора обикновено имат тътреща се походка. Но не и този. Той ходеше напълно безшумно. Може би въобще не съществуваше. Може би аз бях единственият, който го бе видял.

По-възрастната секретарка предложи:

— Мога да се обадя на Смит младши. Ако той има няколко свободни минути…

Казах:

— Нуждая се от повечко минути, а освен това Смит младши не е достатъчно добър за мен. Кажете, моля, на Паулус Смит, че става дума за делото по убийството, което той е получил вчера или завчера.

Тя даваше вид, че не може да се пребори с чувството си да не ме взема на сериозно. С леко кимване каза:

— Добре, ще видя…

И хлътна навътре в кантората през една тежка дъбова врата, а по-младата отново заби поглед в пишещата си машина, сякаш се страхуваше да не я заговоря.

След около половин минута по-възрастната се върна, за да извести:

— Господин адвокатът ще може да ви отдели пет минути.

— Нека кажем десет — отговорих аз и влязох вътре.

Паулус Смит беше в края на петдесетте. Дребен мъж, висок около 160 см, но яко сложен. Имаше широк гръден кош и силни крака, които създаваха впечатлението, че са ненаситни за ходене. Косата му беше съвсем бяла и сресана назад, а лицето му имаше свежия цвят на слънчев загар, което показваше, че често прекарва времето си на открито. В този момент например той изглеждаше така, сякаш току-що се беше завърнал от двуседмична почивка в Хардангерската долина.

Смит беше един от най-добрите адвокати защитници в града, известен от много години. Ненапразно момчетата от полицията го наричаха „Смит и дреболиите“, защото ако някъде на някакво място се намираше някакъв параграф, за който другите не бяха и чували, но който можеше да бъде използван в защита на клиента, Смит го изваждаше на бял свят като живо зайче изпод цилиндър. Той си имаше картотека за абсолютно всички параграфи от Наказателния кодекс, която по обема на информацията в нея превъзхождаше и най-добрата компютърна система и работеше абсолютно безотказно.

Сега излезе иззад бюрото си и дойде при мен. Подаде ми ръка, вперил очи в лицето ми. Очите му бяха младежки, сини и се открояваха на фона на загорялата кожа на лицето му.

Представих се:

— Веум. Варг Веум. Аз…

Той ме прекъсна с дълбок глас, който бе свикнал да прекъсва и да налага да го изслушват:

— Да, чух вече за вас. Здравейте. Аз съм Паулуо Смит. Венке Андресен ми поразказа нещичко, а освен това имах възможност да се запозная и с вашите показания. Моля, седнете. Интересува ме какво имате да ми кажете. Това дело е интересно в много аспекти.

Той ми посочи едно черно кожено кресло, а сам седна зад бюрото. Постави лактите си върху тъмнокафявия махагонов плот и скръсти отгоре здравите си ръце, покрити с гъсти светли косми, загорели като лицето му и с ясно очертаващи се синьо-черни изпъкнали вени. Смит обаче жестикулираше с тези силни ръце с такава лекота, сякаш движеше бледите и маникюросани пръсти на жена-капелан.

— Можем ли веднага да минем по същество? — попита той. — Вие смятате ли, че Венке Андресен е убила съпруга си?

Казах твърдо:

— Не.

Той ми отправи замислен, заинтересован поглед, а аз добавих:

— Не мисля, че тя го е направила!

— Защо?

Отворих уста, но той ме прекъсна, преди да съм изрекъл и една дума:

— Питам ви по такъв начин, защото за мен е все едно дали клиентите ми са виновни или невинни. Един виновен клиент може да представлява за мен голям интерес и затова да водя делото му, макар то да изисква повече работа. Общо взето, за мен е съвсем лесно да се занимавам с невинен клиент.

Последните му думи не прозвучаха като самохвалство. Просто отчете един факт и нищо повече. Усетих, че започнах да дишам по-леко. Обзе ме чувството, че ако Венке Андресен наистина е невинна и ако легендарният Паулус Смит и не толкова известният Варг Веум се съюзят, за да докажат невинността й, всичко ще се развие добре и никакъв Якоб Е. Хамре на този свят няма да може да ни попречи.

Паулус Смит поде:

— Засега положението ми се струва крайно неблагоприятно. За нея, поне засега. Не виждам друг вариант освен този, че го е извършила. Други просто няма. Резултатите от аутопсията, показанията на свидетелите, между тях и вашите, семейните й отношения, миналото й, всичко сочи, че имаме работа с убийца. Моята задача ще се свежда по-точно до това да обясня защо го е направила, защо е трябвало да го направи. Ако ме накарат сега да дам някакво повърхностно заключение за познатите ми обстоятелства около случая, бих казал „пределна степен на афект в момента на престъплението“. Ах, тези неверни съпрузи: те никога не вдъхват симпатия, нито вън от съда, нито в залите му. Общественото мнение ще бъде в нейна подкрепа. Но това, разбира се, няма да промени достоверността на престъплението. А аз още днес бих могъл да ви уверя, и то с ръка на сърцето, че дори и да е виновна, тя ще получи твърде лека присъда и ще излезе от затвора, най-малкото условно, само подир няколко години.

— Тези няколко години биха могли да се окажат достатъчно дълги. А е и невинна.

Той се наведе напред, през ръба на бюрото.

— Знаем, че го твърдите, Веум. Сега с удоволствие бих чул защо мислите така?

— Защото го чувствам и защото…

— Чувствам! — Смит сдържано се усмихна. — Чувствата няма да бъдат достатъчни, Веум, не и в съдебната зала. На нас ни трябват факти. Ала аз мога да ви разбера. Вие сте млад мъж, а Венке Андресен е едно, добре… едно много мило момиче.

— Да, така е. Но не това е причината. Просто имам чувството, че съществуват още моменти, които засега не са ни известни. Там, извън града, се случиха много странни неща и има още доста хора, с които би трябвало да си поговорим.

— Ние?

Продължих:

— Имам предвид полицията. Аз трябва да говоря с Венке Андресен. Ако вие, разбира се, проявите готовност да ме ангажирате като свой асистент за делото, да се запозная с целия материал по него, да проуча и проверя някои обстоятелства… тоест… ще мога ли в такъв случай да получа правото да говоря с Венке Андресен?

Той разпери ръце, сплете ги пак и бавно ми кимна:

— Това би могло да стане. Като мой сътрудник вие бихте могли да нарушите забраната за кореспонденция и посещения. Това искате, нали?

Казах:

— Единственото, което искам, е да получа правото да докажа невинността й.

Смит кимна енергично:

— Мое задължение е да направя всичко, което е по силите ми, за да докажа и аз същото. Пък и не знам защо, но ви имам доверие, Веум. Не ме питайте защо. Вероятно започвам да старея и разлепналият мозък започва да изтича през цепнатините. На тези години, Веум, човек започва да става самомнителен. Видял съм много несрета и много съдби. И по чия вина? Аз не съм социолог, а само седя на ръба на чашата и наблюдавам бушуващата буря. Но не по-малко от половината дела, които съм водил, се дължат на обществените отношения, на класовата система, която дори и в условията на нашето „общество на благоденствието“ произвежда печеливши и губещи. Именно губещите са тези, които попадат на подсъдимата скамейка. Господата печеливши имат достатъчно пари, за да си прикрият престъпленията. Какво наистина представляват откраднатите от един пияница три бутилки бира, с които е искал да уталожи жаждата си, в сравнение с милионите, които корабопритежателите укриват всяка година от властите? Можете ли да ми отговорите на този въпрос, Веум? Знам, че можете, но няма нужда, защото отговорът ми е добре известен. А другата половина? Нея французите са я нарекли, по обичая си да слагат епитет на всичко, свързано с любовта: crimes passionels. Престъпления от любов. Престъпления от ревност. Мъжът се връща вкъщи, заварва жена си с друг в леглото, изважда нож от бюфета или грабва ловната пушка от тавана и преди любовникът да е успял да си обуе гащите, той вече лежи на пода и никога повече не ще ги обуе. Никога вече! — Лицето му помръкна: — Два типа престъпления, Веум! За пари и от любов.

Стана и дойде при мен. Застанал до стола ми, той изглеждаше по-висок, тъй като аз седях. И аз станах, а сега той пак ме гледаше изотдолу като разлютен гном.

— Самият аз живея от четирийсет години с една и съща жена. Това, разбира се, далеч невинаги е весело. И все пак останахме неразделни.

— А любовта? — попитах.

— Любовта? Любовта е за младите, които си въобразяват, че животът е пред тях. Любовта е за мечтателите, да дремят под луната и да се лигавят. Любовта е нещо, за което момичетата мислят, докато станат на тринайсет години, а момчетата я бъркат с половия живот. Любовта? Аз не говоря за любов, Веум, а за брак.

— Точно така — казах.

Стояхме и се гледахме няколко секунди. После той сложи ръка на рамото ми и го притисна дружески:

— Добре, Веум. Ти си все още млад, можеш да дремеш под луната и да смучеш мед от нея. Действай. Докажи, че Венке Андресен е невинна. Дай ми… — Той погледна часовника си. — Дай ми половин час и ме чакай пред сградата на полицията, след което ще идем при нея. Съгласен?

— Съгласен. И благодарен.

— Няма защо — каза Паулус Смит. — Това влиза в работата ми.

Оставих го. Пред вратата на кабинета му срещнах неговото младо копие, с не тъй широк гръден кош, с тъмноруса коса, а и без свежия загар на лицето, сякаш изкуствено червеникаво, пък и леко подуто, което показваше, че не е станал от леглото преди дванайсет часа. Той ме гледаше равнодушно, регистрира, че няма какво да измъкне от мен, и ме лиши от всякакво внимание. Предпочитах стопроцентово Смит старши пред Смит младши.

По-възрастната секретарка пак бъркаше в шкафа с архивите. Намигнах й и казах:

— Довиждане.

Не казах, разбира се, „стара жено“ и този път, но почти щях да го изрека.

А тя беше наистина ценност за Смит и е била такава в продължение на петдесет години. Ако преди това се бях появил там, пак щях да я срещна. Тя принадлежеше към вечно безсмъртните, към вечно непроменените. В мой стил й пожелах приятна вечност, макар че не бих искал да съм на нейното място. Никога не бих имал търпението да вися в музей, в залата на старинни дела, край входа, вляво.

Казах си: „И не забравяй пак да дойдеш тук. След петдесет години или малко повече.“