Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (22)

22

Нахълтах в блока. На вратата на единия асансьор имаше табелка, че е повреден. Другият в момента се спускаше надолу, но нямах време да го чакам.

Изтичах към едното стълбище и полетях нагоре. На половината път се спрях да си поема дъх. Погледът ми се насочи навън, пред блока.

Все още никаква птица не бе политнала отгоре. А моята асансьорна позната от предишния ден току-що излизаше от входа на блока. Значи тя е била в асансьора. И следователно не е чула вика за помощ.

Продължих да се изкачвам нагоре с биеща в слепоочията кръв, а пред очите ми заиграха черни петна. Чувах собствения си дъх, който излизаше от гърдите ми като пресекливи пориви на есенен вятър.

Ето че стигнах догоре. Краката ми почти се подкосяваха на излизане от вратата към балкона и аз със сетни сили пробягах последната отсечка. Задушавах се, истински се задушавах.

Вратата към жилището беше отворена и аз влязох направо, без да звъня.

Нямаше нужда да отивам по-нататък от прага. Това, което видях в антрето, беше достатъчно. Много повече от достатъчно.

Юнас Андресен лежеше на пода някак настрани и сгърчен от кървяща рана, зееща в стомаха му. С двете си ръце бе стиснал разкъсаната риза, сякаш в опит да задържи живота. Но това не му помогнало: животът бе излетял от него като въздух от спукан балон. Някой му бе нанесъл фатален удар и лицето на Юнас бе придобило израз на вечно спокойствие, а тялото му — позата на безконечния отдих. Никога вече нямаше да изпразва своите халби с експортна бира, никога вече нямаше да върши каквото и да било друго.

А над трупа му, облегната на стената и с окървавен нож в ръка, се бе вкаменила Венке Андресен. Лицето й представляваше само ням вик, замръзнала молба за помощ към някого, за помощ. Кошмарът бе разрисувал това лице с белите си тебешири и то никога повече нямаше да стане такова, каквото е било преди.

В главата ми отекна гласът на Юнас, думите му от предишната вечер. Какви бяха те?

„Всеки мъж има жена на мечтите си и когато един ден я срещне, той сякаш наистина изживява най-хубавата си мечта. Тогава си мисли, че времето е пред него, че животът тепърва започва, че може да чака…“

Ала Юнас Андресен не бе имал много време, животът му не е започвал тепърва и не е можел да чака. Беше срещнал жената на своите мечти и завесата се бе спуснала. Лампите на изхода светнаха. Той си отиде.

Отиде си и вече никога не ще се върне. Поел е своя последен и нескончаем поход, най-дългия.

Мустаците му бяха разрошени. Очилата — кривнати, ризата — съдрана, костюмът смачкан. Лежеше в локва кръв, без да се нуждае от спасителна жилетка или предпазен колан. Ала на лицето му бе изписано облекчение, сякаш току-що си беше откъснал цвете, вдишвайки аромата му.

Юнас бе намерил своето последно убежище, откъдето никога вече нямаше да се върне.

А извън това убежище оставахме ние другите, все още живите. Ние, които щяхме да носим смъртта му със себе си като черно знаме.

Опитах се да събера мислите си и да запаметя детайлите. На пода до трупа се премяташе, съвсем безсмислено, счупен буркан с конфитюр. Червеният конфитюр беше започнал да се смесва с червената кръв.

Пристъпих към Венке Андресен, предпазливо взех ножа от ръката й, като го хванах с два пръста почти до дръжката.

Беше сгъваем нож — такъв, какъвто би употребил някой бандит, например Джокер.

Ала не Джокер го беше употребил, защото там долу аз бях стоял с него и разговарял.

Тогава кой?

Очите ми се насочиха към Венке Андресен. Очите й сякаш се сляха с моите. Големи, тъмни до черно и уплашени.

— Аз… аз идвах от мазето… с буркана конфитюр. Той… той лежеше тук… Не знам, не знам какво направих после. Аз… аз го извадих, разбира се… Като че ли това щеше да му помогне…

— Извади ножа от тялото му?

— Да! Да! Глупаво ли съм постъпила, Варг?

— Не… не.

Разбира се, че е било глупаво, но кой щеше да има сърце да й го каже.

— Никого ли не срещна?

— Не.

— С асансьора ли се качи?

— Не, по стълбището. Аз не обичам… Ооо, Варг, Варг! Господи… Какво мислиш, че се е случило?

— Чакай малко, чакай малко!

Не беше необходимо, но за всеки случай аз се наведох и потърсих пулса му. Не исках да бъда този, който би бездействал над един умиращ човек. Пулс обаче нямаше. Юнас отдавна бе извикан там, вътре, в най-вътрешната канцелария, в дъното на най-вътрешния коридор и сега се беше изправил срещу своя върховен шеф и съдник.

Казах:

— Беше ли ти се обадил предварително, че ще дойде?

Тя завъртя глава:

— Не. Дори и не предполагах. Трябваше да ида долу в мазето за един буркан с конфитюр, а когато се качих отново горе, тогава… Тогава… го видях да лежи така. Както сега. Мисля… мисля, че изпуснах буркана… ножът… аз…

Тя погледна празната си длан — ножът вече не беше в ръката й, а се намираше върху скрина, подобен на отровна змия в природонаучен музей. Вече няма да хапе.

— Но… ти… отворена ли беше оставила вратата, когато отиде в мазето?

— Как тъй, да не съм луда? Нима тук бих могла да я оставя така?

Поклатих глава, разбира се, че не е луда.

— Сигурно е отворил със своя ключ.

Огледах пода. Там нямаше никакъв ключ. Но Юнас го беше мушнал обратно в джоба си.

Опитах се бързо да възстановя произшествието. Той е отключил. Жилището — пусто. Върнал се е обратно и е отворил вратата. Някой е стоял отвън. Или не е затворил след себе си, а този някой го е последвал вътре?

Или някой вече е бил вътре и го е чакал?

Не. Нищо не съвпадаше. Един труп на пода никога с нищо не съвпада.

Осени ме друга мисъл.

— А Роар? — попитах. — Къде е Роар?

Тя вдигна безпомощно рамена.

— Играе някъде навън.

Отидох до външната врата и я затворих за по-сигурно. Проверих дали е заключена.

После прекрачих трупа на Юнас Андресен, минах покрай Венке и влязох в дневната, за да се обадя по телефона.