Ерик Франк Ръсел
Единственият изход

Появи се в тъмнина и освен него не съществуваше никой друг. Нито глас, нито шепот. Никакво докосване на ръка. Никаква топлина на друго сърце.

Мрак.

Самота.

Вечен затвор, където всичко бе черно и неподвижно. Затвор без предварителна присъда. Наказание без простъпка. Трябваше да се понася непосилното мъчение, освен ако не се открехнеше възможност за някакъв изход.

Отникъде никаква надежда за избавление. Никакво съжаление или състрадание, или пък милост у някоя друга душа, в някое друго съзнание. Нямаше врати, които биха могли да бъдат отворени, нито ключалки за отключване, нито решетки, които да бъдат изпилени. Само дълбоката непрогледна черна нощ, в която можеш да се опитваш да напипаш нещо, но не би могъл да откриеш нищо.

Направи с протегната ръка кръг надясно — там няма нищо. Замахни наляво, и там ще откриеш пълна и съвършена празнота. Тръгни напред през мрака като слепец, загубен в просторна пуста зала, и там няма да има нито под, нито шум, нито ехо от стъпките ти, нищо, което да се изпречи по пътя ти.

Той можеше да докосва и да усеща само едно нещо: самия себе си.

Следователно единствената възможност за избавление от безизходицата той можеше да открие в себе си. Сам трябваше да стане оръдие на собственото си спасение.

Как?

Няма задача без решение. От това твърдение науката черпи живителни сили. Без тази теза науката умира. А той беше последният учен. Затова той, ученият, не можеше да се откаже от подобно предизвикателство към неговите възможности.

За него досадата, самотата, умствената и физическата безплодност бяха мъчение. Не би могъл да ги понесе. Най-достъпният начин за бягство е чрез въображението. Някой лежи в усмирителна риза и се измъква от клопката, в която е тялото му, като си измисля сам някаква страна на бляновете.

Но мечтите не са достатъчни за бягство. Те са нереални и изобщо са твърде мимолетни. Свободата, която искаше да придобие, трябваше да е истинска и трайна. Това значеше, че трябва да създаде неумолима реалност от своите мечти. Реалност, замислена така, че да издържи през всички бъдещи времена. Тя трябваше сама да се възражда. Всяка реалност, която не отговаря напълно на това условие, ще води до нетрайно избавление.

И така, той седеше сред гъстия мрак и се бореше със задачата, която си беше поставил. Нямаше часовник, нито календар, за да отбележи продължителността на своето обмисляне. Нямаше външни данни, по които да прави изчисления. Нямаше нищо, нищо освен усърдната работа на своя пъргав ум.

И една теза: няма задача без решение.

В края на краищата откри решението. То беше — да се измъкне от предвечната нощ. Решението щеше да направи възможни и преживяванията, другарството, приключението, упражняването на умствените способности, забавленията, топлината, любовта, звученето на гласовете, докосването на ръцете.

Планът съвсем не беше рудиментарен. Напротив, той беше изключително сложен, толкова сложен, че разгръщането му да отнеме безброй вечности. Трябваше да бъде такъв, за да притежава устойчивост. Нежеланата алтернатива беше бързото връщане към безмълвието и горчивия мрак.

Обмислянето му отне много време. Милион и един аспекта трябваше да бъдат взети под внимание заедно с различните взаимодействия на тези аспекти един върху друг. И когато всичко беше замислено, той трябваше да се справи със следващия милион аспекти. И тъй нататък… И отново, и отново…

Той създаде една своя огромна мечта, едно място, изградено по безкрайно сложен план, който предвиждаше всяка подробност до последната точка и запетая. Там, на това място, той щеше да живее отново. Но не такъв, какъвто беше. Смяташе да раздроби личността си на безброй части, на огромно множество от разнообразни очертания и форми, всяка от които трябваше да извоюва собствената си своеобразна околна среда.

Той възнамеряваше да ожесточи борбата до границата на възможното, като сам се обезпамети, като осакати собствените си частици посредством страхотно невежество и накара живите форми да изучават всичко наново. Той щеше да посее вражда между тях, като им продиктува основните правила на играта. Ония, които съблюдават правилата, щяха да се наричат добри. Другите, които нямаше да ги спазват, щяха да бъдат наречени лоши. Тъй щяха да се пораждат безкрайни конфликти посред главното, голямо двуборство и осъществяването на целия план щеше безкрайно да се забави.

Когато всичко беше обмислено и готово, той трябваше да се разпръсне и вече да не бъде един, а да съществува в безчислено множество от същества. Тогава неговите части щяха да се стремят и да се борят, за да си възвърнат единността и самия него.

Но първо трябваше да създаде действителност от своята мечта. О, сега трябваше да подложи на проверка дали всичко замислено е възможно!

Времето беше настъпило. Опитът трябваше да започне. Като се наклони напред, той се взря в мрака и каза: „Да бъде светлина.“

И стана светлина.