В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (14) (1939–1943 г.)

Ограничени действия на немския военноморски флот в Атлантическия океан (септември 1939 г. — юни 1941 г.)

Хитлер се опитваше да неутрализира Англия през време на войната със СССР не само с въздушни нападения, но и чрез дезорганизиране на търговското й корабоплаване. Обаче действията на германския флот имаха ограничен характер. Срещу външните морски комуникации на Англия в Атлантическия океан действуваха само единични германски надводни кораби рейдери и подводници. Малобройният военноморски флот на Германия не можеше да излезе на сериозна борба с британския флот.

Ограниченият характер на действията на немския военноморски флот се състоеше в това, че не бяха нанесени съсредоточени удари по морските комуникации на Англия.

За нанасяне на съсредоточени удари от флота се изискваше поддръжката на мощни военновъздушни сили, организиране на тясно взаимодействие между флота и авиацията. Но такива условия нямаше. През януари 1939 г. по настояване на главнокомандуващия на немските военновъздушни сили, Гьоринг, бе разформиран отделният морски въздушен окръг, който беше предназначен за съвместни действия с военноморския флот. С това Гьоринг ликвидира обособената военноморска авиация. Това бе направено, защото германското върховно командуване „отделяше главно внимание на войната на континента“^[1]. В резултат на това задоволяване нуждите на военноморския флот с авиационни средства не бе достатъчно.

Към началото на Втората световна война военноморските сили на Англия и Германия имаха следните количества военни кораби^[2].

Освен това в германските корабостроителници се намираха два линейни кораба („Бисмарк“ и „Тирпиц“ с по 45 000 тона водоизместимост, и един тежък крайцер („Принц Евгени“).

Английският флот въпреки своето количествено превъзходство не предприе активни мерки за унищожаването на главните сили на германския военноморски флот. Пасивността на английския флот доведе до това, че на 17 септември 1939 г. германска подводница потопи в Бристолския пролив самолетоносача „Корейджес“. През нощта на 15 октомври 1939 г. немска подводница се промъкна през тесния проход на подводните заграждения вътре във военното пристанище Скала Флоу и потопи стоящия на котва линеен кораб „Роял Оук“ с водоизместимост 30 000 т (въоръжен с 8 оръдия с калибър 380 мм, 12 оръдия с калибър 150 мм )

В резултат на двете торпедни атаки на линейния кораб избухна силен взрив и корабът потъна. При това от състава на екипажа загинаха 786 души и подводницата успя да се върне по същия път. Благодарение на аерофотоснимка тя успя да намери тесния проход през минните заграждения при входа на пристанището.

Немската авиация нанесе също така тежки повреди на два английски крайцера и един ескадрен миноносец.

На 17 октомври бе извършено първото нападение от немската авиация над английската военноморска база Скапа Флоу. В нападението участвуваха три ескадрили бомбардировачи, „Ю-88“, летящи в три ешелона. Целта на нападението беше линейният крайцер „Рипалс“. Ешелоните се появиха над целта в в интервали: между първия и втория — 2 часа и между втория и третия — 3 часа. Обаче немците не усяха да потопят „Рипалс“. Той беше потопен по-късно заедно с линейния кораб „Принц Уелски“ на 10 декември 1941 г. от японската авиация в открито море източно от Сингапур. Интересно е да се отбележи че японските самолети летяха също така на ешелони — по 9 самолета в ешелон (всичко 84 самолета). В състава на японските въздушни ескадри имаше и бомбардировачи, и самолети торпедоносци, но решаваща роля в потопяването на двата най-нови кораба от английския флот изиграха именно самолетите торпедоносци.

Английският флот побърза да се укрие в лошо оборудваните пристанища по западното крайбрежие на Британските острови.

Първите немски рейдери излязоха в Атлантическия океан още преди започване на войната (на 21 август 1939 г. „Адмирал граф Шпее“ и на 24 август „Дойчланд“). Основната цел на похода им се състоеше в това още в началото на войната да се започне борба с търговските параходи и „като едновременно принуди противника да разпилее силите на своя боен флот“^[7]. Тази цел немскофашисткото командуване постигна. Англичаните създадоха девет ескадри в състав 28 кораба специално за търсене и унищожаване на рейдерите.

Тактиката на рейдерите се изразяваше в това. Единични немски кораби, укриващи се в норвежките фиорди, излизаха в Норвежко море и след това в Атлантическия океан, като заобикаляха Британските острови от север, след това на линията на английските комуникации нанасяха кратки удари по противниковите параходи и бързо се оттегляха в други райони за нанасяне на нови удари.

Например на 30 септември 1939 г. близо до пристанището Пернамбуко, край източното крайбрежие на Бразилия, броненосецът „Адмирал граф Шпее“ потопи английския пътнически кораб „Клемент“ с водоизместимост 5000 т и един английски танкер при остров Мадагаскар. Дизеловите двигатели с много малък разход на гориво позволяваха на германските броненосци да изминават без попълване на запасите около 18 000 км.

Всичко за три месеца кръстосване броненосецът „Адмирал граф Шпее“ потопи девет кораба с общ тонаж 50 000 бруто-регистър тона.

На 13 декември английска ескадра в състав тежкия крайцер „Ексетер“, лекия крайцер „Аякс“ и „Ахилес“ залови германския броненосец „Адмирал граф Шпее“ пред устието на Ла Плата. Английският тежък крайцер имаше 210-мм оръдия, а леките крайцери — 150-мм. Германският броненосец имаше оръдия с калибър, равняващ се на 280-мм. Това обстоятелство подбуди командира на германския броненосец да приеме боя, вместо своевременно да се оттегли.

Командуващият английската ескадра реши да атакува противниковия броненосец с голяма скорост едновременно от различни направления, за да разсрсдоточи неговия огън. Обаче германският броненосец оказа силна съпротива. От огъня на тежката му артилерия беше повреден и загуби способност да маневрира английският крайцер „Ексетер“. В резултат на залпа на шестте 280-мм оръдия на германския броненосец една от кулите на крайцера и всички прибори за предаване заповедите от командния мостик бяха разрушени. Тежките повреди принудиха английския крайцер да напусне боя.

Като получи на свой ред силни повреди, „Адмирал граф Шпее“ бе принуден да се отправи към уругвайското пристанище Монтевидео (в устието на река Ла Плата), където се надяваше да го ремонтират. Двата английски крайцера („Аякс“ и „Ахилес“) затвориха изхода на пристанището. Скоро към тях се присъедини тежкият крайцер „Кумберлънд“, който плаваше в открито море.

Уругвайските власти под натиска на англичаните не разрешиха ремонта на германския броненосец в своето пристанище. Това принуди германското командуване на 17 декември 1939 г да вземе решение да потопи броненосеца.

Другият рейдер броненосецът „Дойчланд“ действуваше по-предпазливо. Той потопи два търговски парахода и в началото на ноември 1939 г. се завърна в Германия.

На 23 ноември 1939 г. немските линейни кораби „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ в района между Исландия и Фарерските острови потопиха английския спомагателен крайцер „Равалпинд“ (17 000 т водоизместимост). В последния момент от английския крайцер успяха да предадат в базата координатите за местонахождението на немските кораби. През нощта на 24 ноември английският флот на широк фронт се насочи за залавяне на немската ескадра. За немското морско командуване се създаде критична обстановка. Как да избягнат срещата с английския флот? Неочаквано през деня на 24 ноември става известно, че край брега на Южна Гренландия се очаква щорм. Барометърът показвал рязко спадане на налягането. Командуващият немската ескадра поискал от метеоролога да състави маршрут за движението на щорма. На метеоролога се удало да състави точна прогноза. Това позволи на немската ескадра да се отдалечи незабелязано от англичаните в полосата на щорма по норвежките брегове и на 27 ноември да се прибере в своята база. Метеорологът бил веднага награден с железен кръст. Като рейдерй немците използуваха също така и спомагателни крайцери, представляващи бързо преустроени бързоходни товарни кораби с водоизместимост от 3300 до 18 000 бруто-регистър тона със скорост 15–20 възла в час. Тези кораби са въоръжаваха с две до шест 150-мм оръдия, едно оръдие 102-мм, от две до шест зенитни установки и 4 торпедни апарата и даже 1–2 хидросамолета за разузнаване.

През март 1940 г. в морето влезе първият такъв крайцер „Атлантис“ с водоизместимост 8000 т. За една и половина година рейдерът потопи в Атлантическия и Индийския океан 22 търговски съда с обида водоизместимост 144 000 т.

През април 1940 г. 5 германски спомагателни крайцера се отправиха за Атлантическия, Тихия и Индийския океан. За половин година те потопиха 36 съда с общ тонаж 225 000 бруто-регистър тона.

През цялото време на войната немските спомагателни крайцери потопиха 136 военни и търговски съда с обща водоизместимост 850 000 т. Обаче и спомагателните крайцери понасяха загуби. Например крайцерът „Пингвин“, който в продължение на една година безнаказано потопяваше търговски съдове (от него бяха потопени съдове с обща водоизместимост 180 000 тона), на свой ред беше потопен от английския крайцер „Корнуел“.

В открито море рейдерите обикновено бяха срещани от специални кораби под неутрални флангове, които им попълваха запасите от гориво, продоволствие и снаряди. Нерядко заловените с продоволствие търговски кораби на противника се използуваха като плаваща снабдителна база. Това им позволяваше да се намират в непрекъснат рейс от два до шест месеца. Така например на 27 октомври 1940 г. в Северния Атлантически океан като рейдер се появи броненосецът „Адмирал Шеер“. На 5 ноември той успя да пресече пътя на конвой от 28 съда и веднага да потопи 11 от тях, в това число и флагманския кораб с водоизместимост 16 000 т. След това той се насочи към Тихия океан и през април се завърна в Германия. През това време германският броненосец потопи 21 съд с обща водоизместимост 152 000 бруто-регистър тона. През времето на този рейд запасите на германския броненосец се попълваха от немския танкер „Нордмарк“ и от заловения английски параход „Дюкеза“.

Като използуваха всички свои възможности, рейдерите се завръщаха в своите бази за ремонт, обикновено в пристанищата на Бискайския залив. Възможностите за укриване на рейдерите се увеличиха след завладяването на военноморските бази и търговските пристанища на Франция, Белгия, Холандия, Дания и Норвегия от немците.

В началото на 1940 г. германското военноморско командуване употреби ново оръжие — магнитните мини. Тези тежкодънни мини се поставяха от ескадрените миноносци, спомагателните съдове и самолетите при входовете на пристанищата, устията на реките по източното крайбрежие на Англия.

Неочакваната употреба на магнитните мини доведе до големи загуби за английския флот. Загубите можеха да бъдат още по-големи, ако на немците не бе се наложило да побързат с употребата на новото оръжие в момент, когато размерите на неговото производство бяха още ограничени.

Взрив настъпваше даже и в случай, когато мината не се е докоснала непосредствено до железния корпус на кораба, а само се е намирала близо до него. Англичаните много бързо се научиха да се борят с магнитните мини, размагнитвайки корабите с поставяне на електрически кабели около корпусите.

За действие в крайбрежните води германското военноморско командуване широко използуваше торпедните катери (от 120 до 150 единици). Те действуваха на групи в състав от 2–3 катера или в състав от дивизион (6–8 катера). През нощта катерите скрито се доближаваха до английското крайбрежие и спотайвайки се, изчакваха благоприятен момент внезапно да атакуват конвой или отделен търговски съд.

За да постигнат внезапност на нападението, немците широко прибягваха към измама на противника.

Така например на 4 юни 1940 г. немска ескадра в състав линейните кораби „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“, тежкия крайцер „Хипер“ и 4 ескадрени миноносеца неочаквано се появиха в такъв район, където господството на английския флот никога не е било оспорвано.

Сутринта на 8 юни немската ескадра се натъкна на английския танкер „Ойл пайонир“ (5600 бруто-регистър тона), който се движеше под охраната на корвета „Джунипер“. Англичаните запитали: „Що за кораб си?“ От немския флагмански кораб отговорили: „Саутгемптън“. Англичаните повярвали, тъй като не очаквали в този район да срещнат немски военни кораби. Те заплатиха скъпо за безгрижието си. След 15 минути върху английските кораби се стоварил ураганен огън и те потънали. Освен това същия ден немската ескадра потопи английския транспортен кораб „Орама“ (20 000 т водоизместимост), един болничен параход (19 800 бруто-регистър тона), самолетоносачът „Глориес“ и два ескадрени миноносеца. Ескадреният миноносец „Акоста“ преди да потъне, успя да торпилира линейния кораб „Шарнхорст“ и да му причини тежки повреди.

На 30 декември 1940 г. като рейдер излезе германският тежък крайцер „Хипер“. Той проникна в Северния Атлантически океан през пролива Скагерак. На 25 декември в района на Азорските острови германският крайцер с внезапно нападение потопи два плавателни съда от керван, охраняван от английски крайцери. На 12 февруари 1942 г. тежкият крайцер „Хипер“ в същия район срещна неохраняван конвой от 19 кораба. Седем от тях бяха потопени, а останалите успяха да се скрият в мъглата. На 1 април 1941 г. рейдерът се завърна в базата си в гр. Кил.

Английското военноморско командуване проведе допълнителни мероприятия за охрана на търговския флот. Голяма надежда се възлагаше на системата за конвоиране на търговския флот. За да могат да съпровождат конвоите с ескадрени миноносци и самолети в продължение на целия им рейс, англичаните създадоха бази в Нюфаундленд, Гренландия и Исландия. Конвоите започнаха да се изпращат през Северния Атлантически океан към западното крайбрежие на Англия.

Борбата с конвоите немците водеха с подводници. Когато някоя подводница забележи конвой, тя извиква и други подводници за съвместна атака от различни направления („Вълча глутница“). Това им позволяваше да нанасят непрекъснати удари, тъй като на мястото на боя пристигаха все нови и нови подводници. Беше организирана същата система за взаимодействие ня надводните кораби (рейдерите) с подводниците.

На 23 януари 1941 г. германските линейни кораби „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ успяха незабелязано за английското разузнаване да излязат в Северно море. В продължение на пет седмици те потопиха 6 неохранявани кораба. В началото на март между Канарските острови и островите на Зеления нос германските крайцери срещнаха силно охраняван конвой. Те извикаха подводниците и потопиха 5 кораба. След това германските крайцери се насочиха към централната част на Северния Атлантически океан, където на 15 март със собствени сили потопиха 16 кораба. На 22 март 1941 г. германските кораби пристигнаха в Брест. Общият тонаж на потопените от тях кораби бе 107 000 бруто-регистър тона.

На 20 май 1941 г. линейният кораб „Бисмарк“, тежкият крайцер „Принц Евгени“ и три ескадрени миноносеца излязоха от норвежките фиорди в Северния Атлантик. Английската авиация непрекъснато наблюдаваше местонахождението им и затова своевременно откри изчезването на германските кораби. При излизането в открито море „Бисмарк“ загуби фактора внезапност. На 21 май английската ескадра в състав линейния кораб „Худ“ и „Принц Уелски“ и тежките крайцери „Суффолк“ и „Норфолк“ спряха германските кораби между Исландия и Гренландия. Немската ескадра се опита да избяга в базата си, но англичаните преградиха пътя на отстъплението и на 24 май я принудиха да приеме боя. Първи откри огъня „Худ“ от разстояние 22,5 км. „Бисмарк“ отговори и с първия залп улучи английския линеен кораб. След петото попадение на английския кораб се получи експлозия на боеприпасите. От 1400 души екипаж се спасиха само трима.

След това „Бисмарк“ се приближи към английския линеен кораб „Принц Уелски“ и с няколко попадения го повреди. Английският линеен кораб побърза да излезе от боя, обаче и в „Бисмарк“ попаднаха два тежки снаряда. Взриваването на един от тях образува дупка в носовата част на кораба, където се намираше нафтохранилището. Това принуди командирът на германския кораб да се насочи към базата си.

За залавянето на „Бисмарк“ английското адмиралтейство изпрати главните сили на своя флот. От всички страни 48 различни бойни кораби бързаха да обкръжат немския линеен кораб. На 26 май в 10.30 часа английската летяща лодка „Каталина“ откри местонахождението на „Бисмарк“ благодарение на демаскиращата ивица от нафтата, която оставаше след себе си повредения немски линеен кораб. От английския самолетоносач „Арк Роял“ излетяха самолети торпедоносци. От взрива на торпедата им беше повредено рулевото управление на „Бисмарк“ и той започна да се върти в кръг и загуби способността да маневрира. След това на 27 май 1941 г. „Бисмарк“ беше лесно доунищожен от английската ескадра в състав два линейни кораба и два тежки крайцера „Норфолк“ и „Дорсетшир“. Заедно с „Бисмарк“ загинаха 2200 души от състава на екипажа. Тежкият крайцер „Принц Евгени“ отиде в Сен Назер, като се възползува от силния дъжд.

В резултат на унищожаването на „Бисмарк“ немското командуване дойде до извода, че без тясното взаимодействие на военноморския флот с авиацията е вече невъзможно да се постигне господство по море.

По това време английската военноморска авиация значително се усили. Скоро на подводния флот се наложи да изпита върху себе си тази нарастваща сила.

Действията на немските броненосци като рейдери принудиха английското адмиралтейство да създаде ескадри със специално назначение, да търсят и унищожават немските кръстосващи кораби. Както вече отбелязахме, бяха създадени девет такива ескадри.

Към юни 1941 г. германският военноморски флот беше загубил 28 подводници, линейния кораб „Бисмарк“ и броненосеца „Адмирал граф Шпее“. Тези загуби се обуславяха до голяма степен от това, че отсъствието на собствена морска авиация у флота се отрази отрицателно. Заедно с това числеността на германския подводен флот се увеличи през август 1941 г. от 57 на 285 подводници. Ежемесечно можеха да влизат в строя по 20 подводници. Загубите през 1940 г. възлизаха на две-три подводници на месец. През 1941 г. средното количество на подводници, намиращи се в открито море, достигна до 25. Английският военен историк Кресуел в книгата си „История на морската война 1939–1945 г.“ отбелязва, че положението на германски подводен флот „не било разклатено“.

Английският военноморски флот през този период загуби освен вече споменатите още два кораба — крайцера „Сидней“ и спомагателния крайцер „Волтер“. Тежко повредени бяха линейните кораби „Родней“, „Уорспайт“ и „Малая“, два самолетоносача и три крайцера.

Значителните загуби на английския флот показват, че английското военноморско командуване не прояви активност в борбата с германския флот. Бойните действия на английския военноморски флот носеха случаен характер и бяха насочени само срещу единични германски рейдери. Главните сили на военноморския флот на Англия не се съсредоточаваха за сражения с решителна цел. Английското военноморско командуване се стремеше само към принуждаване германския военен флот да действува в границите на Балтийско море.

В навечерието на Втората световна война общият тонаж на английския търговски флот превишаваше 18 000 000 бруто-регистър тона. Към юни 1941 г. англичаните бяха загубили една трета от търговския флот — 1448 транспортни кораба с обща водоизместимост 5 700 000 бруто-регистър тона.

Такива значителни загуби на търговското корабоплаване се обясняват и с това, че английското военноморско командуване се ограничаваше с отбранителни мероприятия по охраната на търговския флот. Вместо нападения над германските военноморски бази английският флот конвоираше търговските кораби. Отбранителната тактика доведе до това, че за усилване на конвойната служба на английското правителство се наложи да отиде до такава неизгодна сделка, като обмяна на части от английските колониални владения с американски ескадрени миноносци. В началото на септември 1940 г. САЩ предоставиха на Англия 50 стари ескадрени миноносци, а в замяна на това получиха право да построи и ползува за 99 години военноморски бази в английските владения в Караибско море на Бермудските острови, на островите Нюфаундленд и в Британска Гвиана.

Поради остър недостиг на конвойни кораби през есента на 1941 г. се наложи на англичаните да преустроят първия търговски кораб за авиотранспорт (спомагателен самолетоносач). Корабът имаше палуба, дълга 120 м, за излитане и кацане на шест изтребителя. За излитането се използуваха катапулти, а за кацане — спирачни приспособления. Английските самолети от авиотранспортите прогонваха германските разузнавателни самолети, наблюдаващи движението на конвоите и насочващи подводниците за атака, а също разузнаваха за германски подводници в открито море. На английските кораби и самолети бяха поставени прожектори и радиолокационни прибори. Това им позволи да намират подводниците и да водят борба с тях нощно време и при лоша видимост.

Напрежението на английските морски комуникации в Атлантическия океан отслабна от началото на подготовката за нападение срещу СССР. Рязък прелом по море в полза на Англия настъпи след внезапното и вероломно нападение на Хитлеристка Германия над Съветския съюз. Загубите на английския търговски флот значително намаляха. През юли 1941 г. англичаните загубиха 35 транспортни кораба, през август — 22, а през ноември — само 13. Цялото внимание на хитлеристите беше съсредоточено върху изпълнението на „плана Барбароса“. На плана за нападението срещу СССР се подчиняваха всички други планове на немските фашисти.