В. А. Секистов
„Странната война“ в Западна Европа и в средиземноморския басейн (10) (1939–1943 г.)

Окупацията на Норвегия и Дания от немскофашистките войски

(Схеми 4 и 5)

След окупацията на Полша германското върховно командуване започна да форсира подготовката за нападение на Съветския съюз. При това хитлеристите се стремяха преди всичко да осигурят своя европейски тил. Като установи последователността за по-нататъшната агресия, Хитлер на съвещанието на главнокомандуващите през ноември 1939 г. заяви: „Ние ще можем да излезем срещу Русия само ако се освободим от Запада.“^[1]

На 20 февруари генерал Фалкенхорст получи задача да разработи и осъществи план за нахлуване в Норвегия. Първите подготвителни мероприятия бяха започнати на 27 февруари.

На Хитлер беше необходима Норвегия главно като стратегически плацдарм. Като завладяха морските и въздушните бази на тази страна, хитлеристите набелязаха да ги използуват, първо, за нападение срещу Съветския съюз от север и завладяването на Мурманск и, второ, за неутрализирането на Англия през време на войната със Съветския съюз.

Като възложи на Фалкенхорст подготовката за завладяването на Норвегия, Хитлер му каза: „Известно ми е намерението на англичаните да стоварят войски в Норвегия, но аз искам да ги изпреваря.“^[2]

Действително управляващите кръгове на Англия и Франция през януари 1940 г. разработиха плана за завладяването на пристанищата и пътищата по западното крайбрежие на Нор-вегия. На 28 януари на заседанието на висшия военен съвет в Лондон беше прието решение да се минират норвежките крайбрежни води и да се направи десант в Норвегия, за да може след това да се завладеят шведските рудници, от които се доставяше желязна руда на Германия. Генералните щабове на Англия и Франция под предлог за оказване на военна помощ на Финландия във войната срещу Съветския съюз искаха да започнат интервенция в Скандинавския полуостров. Норвегия се разглеждаше в англо-френските планове като стратегически плацдарм в Северна Европа, от който можеше да се застрашава Съветският съюз.

По същото време англо-френските съюзници смятаха със заграбването на Норвегия да затворят германския военен флот в Балтийско море. Главнокомандуващият германския военен флот, Редер, в специален меморандум от 20 октомври 1939 г. писа, че в случай на окупация на Норвегия от англичаните контролът за подстъпите към Балтийско море би се оказал в английски ръце. Като затвореха германския военноморски флот в Балтийско море, Англия и Франция биха го принудили да действува в границите на Балтийско море, т.е. против Съветския съюз.

Англо-френският военен комитет на 31 януари 1940 г. прие окончателно решение за провеждане на скандинавската операция. Началникът на британския генерален щаб, Айронсайд, на 19 февруари 1940 г. заяви на Гамлен, че в Норвегия се предвижда да се изпратят 6–7 английски дивизии и че той разчита да получи като допълнение към английските дивизии 15000 френски войника. В първите дни на март англофрен-ските войски бяха готови за изпращане.

Немскофашисткото командуване в същото това време завършваше последните приготовления за заграбването на Норвегия. Необходим беше също подходящ предлог. И той бе намерен. На 16 февруари 1940 г. в Есинския фиорд английският ескадрен миноносец „Косек“ плени немския транспортен кораб „Алтмарк“, съпровождан от норвежки ескадрен миноносесец, на който се намираха 299 англичани, взети от потопените от немския кораб „Адмирал граф Шпее“ английски кораби. Това даде повод на хитлеристите да обявят, че Норвегия не е в състояние да осигури своя неутралитет.

По такъв начин противниците си знаеха един на друг стратегическите замисли. Още повече, както се вижда от немските източници, на хитлеристите се удаде да получат оперативна внезапност.

На 5 април 1940 г. френският военен аташе в Лондон, генерал Лелонг, съобщи на Гамлен, че планът на „скандинавската операция“ започна да се изпълнява. На 8 април към 8 часа сутринта минирането на норвежките крайбрежни води беше завършено. Правителството на Норвегия узна за това едва в 5.30 часа сутринта. В същия този ден английски кораби с войски излязоха в Северно море, държейки курс към бреговете на Норвегия. В същото време германска военноморска ескадра се насочи към бреговете на Норвегия.

Англо-френското разузнаване не съумя навреме да разкрие конкретно съдържанието на оперативния план на немскофашисткото командуване. За това, че германските кораби с войски се насочват към бреговете на Норвегия, Пол Рейно узна от вечерното съобщение на агенция Ройтер. Тази новина Гамлен научи от Пол Рейно, а когато съобщил за това на адмирал Дарлан, последният не можал да скрие удивлението си. През нощта на 9 април немска ескадра в състав тежкия крайцер „Блюхер“, броненосеца „Лютцов“, лекия крайцер „Емден“, три ескадрени миноносци, флотилия от миночистачи и транспортни съдове, с две хиляди души морски десантчици дебаркираха в Осло фиорд (схема 4). Всички норвежки брегови батареи открили огън и потопили тежкия крайцер „Блюхер“, когато той се движел по Осло фиорд, който има дължина 110 км. Огънят на норвежките батареи беше съсредоточен по първия ешелон на немската оперативна група от бойни кораби. Това позволи на втория ешелон—транспорта — да се приближи към брега и да стовари десантните войски с бойна техника. През деня на 10 април всички фортове капитулираха.

На най-важните норвежки летища кацнаха около 300 германски транспортни самолета („Ю-52“). Те стовариха около две хиляди войника с пълно въоръжение. Столицата на Норвегия, гр. Осло, беше завзета от въздушнодесантните войски, внезапно стоварени на летище Форнеб. Немскофашистките самолети кацаха на площадки без предварителна подготовка.

Сутринта на 9 април 10 германски ескадрени миноносеца пристигнаха в пристанището Нарвик и стовариха щаба на 3-а планинско-егерска дивизия, 93-и планинско-егерски полк в състав от три батальона, свързочни поделения, сапьорен батальон и зенитна артилерия — всичко 2400 войници и офицери. При стоварването на морския десант на немскофашисткото командуване се удаде да получи пълна внезапност при нападението. Десантът беше осигурен с коварни методи. В пристанището Нарвик се намираха два норвежки броненосеца от бреговата отбрана „Ейдевалд“ и „Норге“. Когато немската ескадра се приближи към пристанището, норвежците дадоха предупредителен изстрел. В отговор на това на флагманския кораб на немската ескадра се появи сигнал за изпращане на парламентьор. Норвежкото военноморско командуване прояви нерешителност. От това се възползуваха два немски ескадрени миноносеца. Те от упор пуснаха две торпеда, на двата норвежки броненосеца бе предизвикана експлозия и те потънаха. В резултат на внезапността дебаркирането беше извършено без бой. Голяма част от норвежките гарнизони бяха изненадани и приеха предложението за капитулация. Само пехотата по-рано успя да излезе от гр. Нарвик по протежение на ж.п. линия.

На другия ден пет английски ескадрени миноносеца влязоха незабелязано в Уфут фиорд, отправяйки се към Нарвик. Немското военноморско командуване не организира сигурно наблюдение на подходите към фиорда нито от брега, нито от корабите. С внезапно нападение английските кораби с торпеда потопиха два немски ескадрени миноносеца и повредиха един. Немците отговориха с огън от бреговите оръдия. Английският ескадрен миноносец „Харди“ беше унищожен от упор, ескадреният миноносец „Хантер“ получи повреда. След известно време върху него връхлетял при маневра друг английски ескадрен миноносец, ударил го и след време той потънал.

На 12 април в Уфут фиорд влезе английска ескадра в състав: линейния кораб „Уорспайт“, въоръжени с 380-мм оръдия, и 9 ескадрени миноносеца. Ескадрата без труд се справи с останалите немски ескадрени миноносци. Всички фиорди около Нарвик се оказаха в английски ръце. Но да направи десант, английското командуване не се реши, без да знае, че по това време в Нарвик се намираше само един пехотен полк.

Също така коварно, както при завладяването на Нарвик, хитлеристите действуваха и при завземането на някои други важни пристанища на Норвегия. Така например във фиорда Трондхейм влезе немскофашистка ескадра в състав линейните кораби „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“, тежкия крайцер „Хипер“ и четири ескадрени миноносеца, водейки по морза преговори за мир. Норвежкото командуване което нямаше точни инструкции, се изненада, а норвежката артилерия дълго се колебаеше дали трябва да открие огън. Като се възползуваха от това объркване, немците направиха десант и се развърнаха за бой. Под насочените дула на тежките оръдия на немските линейни кораби гарнизонът на Трондхейм се предаде без бой.

Във военноморското пристанище Марвикен немците успяха да пленят без бой един ескадрен миноносец, пет миноносеца и няколко малки военни кораба. От своя страна и англичаните нанесоха на немците чувствителни удари. В района на пристанището Кристианзунд английска подводница с пряко попадение на торпедо потопи немския лек крайцер „Карлсруе“. На 10 април английски самолети потопиха в пристанището Берген немския крайцер „Кьонигсберг“. Обикновено немците, като завземаха някое пристанище, веднага извеждаха своите линейни кораби и крайцери от фиорда в открито море. Крайцерът „Кьонигсберг“ се задържа в пристанището и това доведе до неговата гибел.

В продължение на два дена всички по-важни пристанища на Норвегия, които бяха по протежение на 2500 км по бреговата линия, преминаха в ръцете на хитлеристите. В Осло, Нарвик, Трондхейм, Берген, Ставангер в първи ешелон бяха стоварени общо 10 000 души. За превозването на морския десант немскофашисткото командуване използува 270 транспорта и около 100 рибарски съда с парни двигатели с обща водоизместимост 1,2 млн. бруто-регистър тона. Стоварването се прикриваше от военновъздушните сили (60 бомбардировача и 40 изтребителя) и военноморските сили в състав 7 крайцера и 14 ескадрени миноносеца. Като завзеха Осло, немскофашистките войски започнаха настъпление към Трондхейм, Ондалснес, Берген и заеха тези пристанища, преди да се приближат английските кораби към тях. Норвежкото правителство издаде заповед за мобилизация и призова народа към съпротива. От немски източници се вижда, че „норвежките части често са поставяли немското командуване и войски в твърде затруднено положение“^[3]. В първите дни на операцията загубите на немския военноморски флот общо съставляваха един тежък и два леки крайцера („Блюхер“, „Карлсруе“ и „Кьонигсберг“), два транспорта и един кораб на ПВО.

При все това организиран отпор срещу немскофашисткото нахлуване нямаше. Това се обяснява с факта, че хитлеристкото разузнаване с помощта на своя агент, бившия военен министър на Норвегия Куизлинг, дълго преди нахлуването беше проникнало във всички най-важни звена на държавния апарат и в необходимия момент парализира централните управления. Куизлинг помогна на немскофашисткото командуване да провали провеждането на организирана мобилизация на норвежката армия.

Главните сили на английската ескадра в момента, когато хитлеристите десантираха в Норвегия, се намираха още в открито море на път за Норвегия. „Англия беше изпреварена и изненадана… Нас ни надхитриха!“ — възклицава Чърчил в своите мемоари.^[4]

Дебаркирането на англо-френските войски в Норвегия се започна едва на 14–15 април. Дебаркирането се извърши на 14 април в Намсус (160 км северно от Трондхейм) и на 17 април в района на Ондалснес (250 км на юг от Трондхейм). Дебаркирането се прикриваше от самолетоносачи, на чийто борд имаше 100 самолета. Но тези самолети се оказаха недостатъчни. На 17 април немскофашистки самолети в продължение на седем часа непрекъснато атакуваха английския крайцер „Суффолк“. Като получи тежки повреди, с голям труд английският крайцер можа да достигне до своята военноморска база Скапа Флоу. Бойният опит все повече показваше необходимостта от организирането на най-тясно взаимодействие между флота и авиацията. В Намсус дебаркира един френски полк алпийски стрелци (около 2500 души) и една английска териториална бригада (около 2000 души). Английският десант в района на Ондалснес се състоеше от 148-а и 95-а бригада. Следователно в първия оперативен ешелон бяха стоварени всичко четири бригади. Англо-френското командуване в Норвегия стоварваше войски от състава на 150-хилядния експедиционен корпус. Този корпус се състоеше предимно от тези части, които тайно се готвеха през зимата на 1939–1940 г. за изпращане във Финландия в помощ на Манерхайм. Англо-френското командуване до 12 март 1940 г. не успя да изпрати тези части във Финландия. Затова те се озоваха в Норвегия, но това количество беше твърде малко, за да задържи Норвегия като стратегически плацдарм, тъй като в момента на дебаркирането на англо-френския морски десант в Норвегия вече се намираха пет немски пехотни дивизии (в това число 163-а, 196-а, 69-а и 181-а) и две планинско-стрелкови дивизии (2-а и 3-а).

Англо-френското командуване смяташе да осъществи своя план, като се опре на поддръжката на норвежките въоръжени сили, в чийто състав имаше шест пехотни дивизии и 115 самолета.

От своя страна норвежкото правителство се надяваше да получи активна помощ от Англия. Но тази помощ беше оказана в малки размери. Опитът на англо-френското командуване да завземе трондхеймския опорен пункт по западното крайбрежие на Норвегия излезе безуспешен. През Донбас към Трондхейм без артилерия и тежки оръдия бе насочена 148-а бригада. Настъплението се водеше с разпокъсани групи, между които нямаше взаимодействие. На 24 април частите на бригадата попаднаха под фланговия удар на противника и отстъпиха назад в безредие. Немците взеха в плен командирът на бригадата.

От Намсус англо-френските войски се приближиха до Трондхейм на разстояние 80 км, но бяха обходени от двата фланга и върнати обратно. На 2 май англо-френските военни части бяха евакуирани от Ондалснес, а на 4 май от Намсус. През време на евакуацията на англо-френските войски немската авиация потопи два ескадрени миноносеца, които прикриваха товаренето на войските на плавателните съдове.

Евакуацията на англо-френските войски се извършваше под прикритието на норвежките войски, които нанесоха на немскофашистките завоеватели немалко загуби. По признанието на немски военни източници „особено висока оценка заслужава умението на норвежкия войник да се приспособява към местността, да се придвижва без пътища, а също точността на неговия огън“^[5].

Евакуацията на войските на англо-френските съюзници постави в много тежко положение норвежките войски, които още се отбраняваха в южните и средните части на Норвегия. Обаче голяма част от норвежките войски успяха да се оттеглят в планинските райони на страната, където продължиха да оказват решителна съпротива на завоевателите.

Англо-френското командуване направи още един опит да създаде стратегически опорен пункт в Норвегия, за да не позволи на хитлеристкото командуване да използува западното крайбрежие на Норвегия за военни действия срещу Англия.

През нощта на 13 май 1940 г. англо-френски десант (три френски батальона алпийски стрелци, два батальона от чуждестранния легион, една английска бригада, четири полски батальона и едно норвежко съединение, наброяващо от 3500 души, дебаркира в района на Нарвик (схема 5). В Нарвик се намираше немскофашистки гарнизон от 6000 души. Десантът на съюзническите войски, състоящ се от 24 000 души, на 28 май овладя Нарвик.

В началото на юни 1940 г. немскофашистките войски, отхвърлени от Нарвик към шведската граница, се оказаха в твърде тежко положение. Почти всички боеприпаси бяха изразходвани. Съвсем неочаквано англо-френските войски започнаха да отстъпват. Към 8 юни 1940 г. те напълно се евакуи-раха от Нарвик.

Евакуацията на англо-френските войски от Нарвик се обяснява с това, че вследствие поражението на Франция на съюзническото командуване се наложи да се откаже от по-нататъшното развиване на норвежката операция.

През цялото време на норвежката операция англичаните загубиха два крайцера, един корветен кораб и 9 ескадрени миноносеца.

Едновременно с Норвегия хитлеристите заграбиха и Дания. Тя бе окупирана за един ден, без каквато и да е съпротива, тъй като датският крал издаде заповед на армията да сложи оръжие. Рано сутринта на 9 април 1940 г. германските военни кораби влязоха в пристанището на Копенхаген. След като се стовариха от корабите, войските заеха града и кралския дворец.

По такъв начин окупацията на Норвегия и Дания от немско-фашистките войски показваше, че германският фашизъм не оправда надеждите на своите мюнхенски покровители. Хитлеристите се обърнаха на Запад много по-рано, отколкото смя-таха това управляващите кръгове на Англия и Франция.