Ричард Морган
Вариант 13 (14)

12.

Още щом той прекрачи прага, Севги разбра, че е загазила.

Долавяше се в небрежните му движения, в съвършения баланс на стойката, когато спря зад стола, в начина, по който го издърпа и седна. Излъчваше се от тялото му под безформената затворническа униформа като музика, която си пробива път през статичния шум на зле нагласена радиостанция. Отвърна на погледа й и през очите му, докато се облягаше удобно на стола, заструи тежкото спокойствие, което се беше настанило в стаята още с появата му. Не беше Етан — кожата на Марсалис беше много по-тъмна от неговата, нямаше и лицева прилика. Освен това Етан беше по-набит, с повече мускулна маса. И беше умрял по-млад.

Но всичко това нямаше значение. Онова си беше там и се усещаше съвсем осезаемо.

„Тринайска.“

— Господин Марсалис?

Той кимна. Чакаше.

— Аз съм Севги Ертекин от службата за сигурност на КОЛИН. Вече сте се запознали с партньора ми Том Нортън. Има някои неща, които трябва да изясним, преди да…

— Ще го направя. — Гласът му беше дълбок и мелодичен. Английският акцент я изненада.

— Извинете?

— Всичко каквото искате от мен. Ще го направя. На определена цена. Вече казах на партньора ви. Ще приема работата срещу безусловно сваляне на всички предявени ми понастоящем обвинения, незабавно освобождаване от щатския затвор и изобщо от юрисдикцията на републиканското правораздаване, плюс компенсация на разходите, които ще направя, докато ви върша мръсната работа.

Очите й се присвиха.

— Не си ли въобразявате твърде много, господин Марсалис?

— Да си въобразявам? — Той вдигна вежда. — Не съм се прочул с умението си да подреждам цветя. Но нека проверим дали си въобразявам, или съм ви разбрал правилно. Ако трябва да гадая, бих казал, че искате да ви намеря някого. Някой като мен. Няма проблем, това ми е работата. Само едно все още не знам, и то е дали искате да ви го доведа жив, или не.

— Ние не сме убийци, господин Марсалис.

— Говорете за себе си.

Старият гняв припламна в стомаха й.

— Гордеете се с това, нали?

— А вас ви разстройва, така ли?

Тя сведе поглед към разтворената инфоплоча и текста върху екрана й.

— В Перу сте застреляли в тила невъоръжена и ранена жена. Екзекутирали сте я. И с това ли се гордеете?

Дълга пауза. Севги улови погледа му и го задържа. За миг си помисли, че той ще стане и ще си тръгне. Даде си сметка, че част от нея се надява точно на това.

Само че той внезапно вдигна поглед към един от високо разположените прозорци на чакалнята. Бегла усмивка докосна устните му, после се скри. Той се изкашля и попита:

— Знаете ли какво е „Хааг“?

— Чела съм за тях. — Чела беше в комюникетата на полицията, в които се настояваше общинските власти да въведат по-строг контрол върху оръжията за лично ползване, преди новата заплаха да наводни улиците. Заплаха достатъчно плашеща, за да мине законопроектът още на първо четене. — Оръжие с биозаряд.

— Меко казано. — Разтвори небрежно дясната си ръка и кривна глава да я погледне, сякаш виждаше дръжката на оръжието в дланта си. — „Хааг“ е система, заредена с изкуствено създаден вирусен комплекс, причиняващ имунна недостатъчност, нарича се „Фолуел 7“. Има и други заряди, но те се използват по-рядко. „Фолуел“ действа много бързо и е много неприятен. Няма лечение. Виждали ли сте човек, който умира от срив на имунната система?

В интерес на истината, беше. Налан, братовчедка от Хакари, момиче на повикване в армейските бази, където Турция гордо изпълняваше европейския си дълг като буфер срещу хаоса от изток. Беше пипнала нещо от войник на ООН. Семейството й, което се гордееше с високия си морал, я изхвърли като мръсно коте. Бащата на Севги се ядоса и намери начин да я изтегли в Ню Йорк — имаше връзки в една от новите изследователски клиники в центъра на града. Отношенията му със семейството в Турция, и без това напрегнати, се скъсаха окончателно. Повече не проговори на брат си. Севги, тогава едва на четиринайсет, отиде с него на летището да посрещнат Налан, бледо момиче с големи очи, по-голяма от нея сякаш със сто години, но и напълно незапозната с градския живот на тийнейджърите. Още помнеше физиономията й, когато тримата влязоха в джамията на Скилман Авеню през една и съща врата.

Мурад Ертекин направи всичко възможно. Вкара Налан в програма за експериментално лечение в клиниката, а вкъщи я тъпчеше с хранителни добавки и противовирусни препарати. Пребоядиса стените в стаята за гости в слънчево жълто и градинско зелено. Молеше се по пет пъти на ден, за пръв път от години. Накрая плака.

Въпреки всичко това Налан умря.

Севги примигна да прогони спомена за подгизналите от трескава пот чаршафи и умоляващите хлътнали очи.

— Твърдите, че сте направили услуга на онази жена?

— Казвам, че я пратих бързо и безболезнено там, където и без това щеше да отиде.

— Не мислите ли, че изборът по право е бил неин?

Той вдигна рамене.

— Тя направи своя избор, когато се опита да ми скочи.

И да беше таила някакви съмнения какъв е, вече не таеше. Налице беше същото непоклатимо спокойствие, което познаваше от Етан, и същата тежка, неповратлива психика. Седеше на стола си като издялана от черен камък статуя и я гледаше. Севги усети как нещо дребничко помръдва в гърдите и.

Натисна един клавиш на инфоплочата и на дисплея се появи нова страница.

— Неотдавна сте участвали в сбиване. Крило Е, при душовете. Четирима мъже са били хоспитализирани. Трима по ваша вина.

Пауза. Мълчание.

— Искате ли да ми разкажете за инцидента от ваша гледна точка?

Той се размърда.

— Мисля, че подробностите говорят сами за себе си. Трима бели мъже и един черен. Беше си наказателен побой, организиран от арийската команда.

— И надзирателите не са направили нищо, за да го предотвратят?

— Системата за наблюдение при душовете може да бъде компрометирана при наличие на голямо количество пара. Край на цитата. — Устните му се извиха в кратка усмивка. — Или пък обективите на камерите се натриват със сапун. Времето за реакция може да се удължи. Поради външни обстоятелства, край на цитата.

— И вие сте се почувствали длъжен да се намесите. — Търсеше мотивация, която би паснала на Етан. — Този Реджиналд Барне… приятел ли ви беше?

— Не. Беше доносник, истински лайнар. Сам си го просеше. Но по онова време не го знаех.

— Той беше ли генетично модифициран?

Марсалис се подсмихна презрително.

— Не, освен ако някъде няма неизвестен за мен проект, чиято цел е да произвежда безмозъчни кретени със склонност към наркотична зависимост.

— Значи солидарността ви е била продиктувана от цвета на кожата му?

Презрителната усмивка се превърна в смръщване.

— Реших, че не искам да гледам как му вкарват бормашина в задника. Това май е решение, независещо от цветовите предпочитания, вие как мислите?

Севги овладя избухването си. Разговорът не отиваше на добре. Нервите й бяха като посипани с пясък от синаптичния недостиг — в Джизъсленд синаптичните модификатори бяха забранени и още на летището й бяха взели всичко, освен това още кипеше вътрешно заради изгубения спор с Нортън в Ню Йорк.

„Сериозно ти говоря, Сев. Бордът е пощурял. Ортис и Рот по три пъти седмично слизат във Втори отдел…“

„Лично? Каква чест!“

„Искат доклади, Сев. Което ще рече доклади за напредък в разследването, а в момента такъв нямаме. Ако не направим нещо, което да раздвижи нещата, Никълсън ще ни се стовари право на главите. Аз все някак ще оцелея. Въпросът е ще оцелееш ли ти?“

Знаеше, че няма.

Октомври. Ню Йорк, дърветата в Сентръл Парк започваха да жълтеят. Докато се приготвяше сутрин за работа, продавачите на сергиите под прозореца й зъзнеха в якетата си на студения въздух. Лятото си беше отишло, килнало се беше като пътнически самолет в ясното синьо небе над града и лъчите на слънцето се отразяваха студени в крилата му. Топлината още не си беше отишла напълно, но скоро и това щеше да стане. Виж, в Южна Флорида лятото още упорстваше.

— Колко точно ви каза Нортън?

— Не много. Че имате проблем, с който АГЛОН не желае да се ангажира. Не каза защо, но предполагам, че е свързано с Мюнхен. — Внезапна и неочаквана усмивка смъкна десетина години от лицето му. — Ама вие наистина трябваше да подпишете споразумението като всички други, сериозно.

— КОЛИН одобри принципно текста — каза Севги, неясно защо сякаш се защитаваше.

— Да бе. Принципно. Принципно: няма да ни казвате какво да правим, глобалистки бюрократични боклуци такива.

Понеже казаното не беше далече от истината, Севги реши да не спори.

— Това проблем ли е за вас?

— Не. Аз работя на свободна практика. Лоялността ми е само и единствено за продан. Както вече казах, просто ми кажете какво искате да направя.

Тя се поколеба за миг. Инфоплочата имаше вграден резонантен заглушител, конструиран с технологии на КОЛИН, което го правеше значително по-сигурен от всяко подобно устройство, внасяно някога от адвокат за среща с клиента му в щатския затвор на Южна Флорида. Колкото до Марсалис, той очевидно би направил всичко, за да се махне оттук. Въпреки това навиците от последните четири месеца се бяха вкоренили.

— Имаме си работа с тринайска ренегат — каза накрая тя. — На свобода е от юни. И убива.

Той изсумтя. Никаква видима изненада.

— Откъде е избягал? От Симарон? От Танана?

— Не. От Марс.

Този път го хвана неподготвен. Той изправи гръб.

— Това е строго поверителна материя, господин Марсалис. Трябва да сте наясно с това, преди да започнем. Убийствата обхващат голяма територия и варират като метод. Досега властите не са направили връзка между тях и ние държим това да си остане така.

— Ще държите я. Как е минал през охранителните системи на нанокулата?

— Не е минавал. Успял е да отмени захождането за кацане и корабът е паднал в Тихия океан. Когато стигнахме там, него вече го нямаше.

Марсалис сви устни в беззвучно подсвиркване.

— Виж, това е добра идея.

Севги реши, че е време да го цапардоса с подробностите. Готова беше да му каже всичко, само и само да изтрие самодоволната физиономия от лицето му.

— Преди това систематично е осакатил другите единайсет, криозамразени пътници, използвал ги е за фураж. Ампутирал е крайниците им и ги е държал живи в криогнездата, накрая започнал да ги избива и да използва други части от телата им за храна.

Кимване.

— Колко време е продължил полетът?

— Трийсет и три седмици. Нещо не ми изглеждате изненадан.

— Защото не съм. Не е имало къде да мърда, а все е трябвало да яде нещо.

— Вие изпадали ли сте в подобна ситуация?

Нещо като сянка прекоси очите му. Гласът му прозвуча почти безизразно:

— Така ли ме открихте? Чрез асоциативно търсене?

— Нещо такова. — Предпочете да не споменава за внезапния ентусиазъм, с който Нортън беше възприел новата тактика. — Нашият профилиращ н-джин ви посочи като единствената друга тринайска, попадала в подобна ситуация.

Марсалис я удостои с тънка усмивка.

— Само че аз не изядох никого.

— Така е. А мина ли ви през ума подобен вариант?

Той помълча малко. Севги тъкмо щеше да повтори въпроса си, когато той стана от стола и тръгна към високия прозорец. Вдигна очи към небето.

— На няколко пъти — каза тихо. — Знаех, че спасителният кораб идва, но оставаха почти два месеца, докато пристигне. Няма как да не превърташ всякакви варианти през главата си. Ами ако не пристигнат, ами ако нещо се обърка. Ами ако…

Млъкна. Погледът му се отдели от облачната покривка и се върна на нейното лице.

— През всичките трийсет и три седмици ли е бил буден?

— Почти. По наша преценка криогнездото му го е изплюло две седмици след началото на полета.

— И от марсианския контрол на полетите не са го прибрали?

— Те изобщо не са знаели какво става. — Севги махна с ръка. — Н-джинът се е изключил, най-вероятно след външна намеса. Корабът е преминал на автоматичен режим. Без позивни за авария. Той се е събудил малко след това.

— Прекрасно струпване на случайности.

— Нали.

— Уви, не особено удобно от кулинарна гледна точка.

— Да. Според нас ранното събуждане е резултат на грешка. Онзи, който е бърникал в н-джина, вероятно е планирал да нагласи системите така, че да събудят нашия човек две седмици преди крайната точка на полета. Но нещо в хакерската програма е завило надясно вместо наляво, образно казано, и криогнездото се е изключило на две седмици от Марс, вместо от Земята. И нашият приятел се е събудил гладен, ядосан и навярно не съвсем с всичкия си.

— Знаете ли кой е?

Севги кимна. Въведе команда с няколко клавиша и обърна инфоплочата така, че и двамата да виждат екрана и лицето на него. Марсалис заряза прозореца и небрежно приседна на ръба на масата. Светлината отскачаше косо покрай главата му.

— Алън Мерин. Събрахме генетичен материал от „Гордостта на Хоркан“ — това е корабът, паднал в океана — и го пуснахме през базата данни на КОЛИН за тринайските. Получихме това.

Беше почти недоловимо — начинът, по който той се фокусира плавно, начинът, по който небрежната му стойка се напрегна в нещо различно. Севги гледаше как очите му се плъзгат по текста отстрани на бледата портретна снимка. Колкото до нея, тя го знаеше наизуст.

„Мерин, Алън (осиг. № 48523(dx3814) — дата и място на раждане: 26-04-2064, Таос, Ню Мексико (проект «Поборник»). Утробен гостоприемник — Биликису Санкаре; източник на генетичния материал — Исак Хубшер, Исабела Гайосо (№ соц. осиг. — приложени). Всички геннокодови варианти собственост на «Еленсис Хол Инк.», патентовани (Партньорска програма 2029 на «Еленсис Хол» и армията на Обединените щати).

Първоначална обработка и обучение — Таос, Ню Мексико, специални умения развити във Форт Бенинг, Джорджия (тайни операции, контравъстаническа дейност). Участия: Индонезия 2083, Арабски полуостров 2084–85, Таджикистан 2085–87 и 2089, Аржентина, Боливия 2088, Ръба (програма умиротворяване в градска среда) 2090–91.

Пенсиониран 2092 (според директивите на Втората конвенция на АГЛОН, протокол «Якобсен»). Приел заселване на, Марс 2094 (гражданско досие на КОЛИН — приложено).“

— Прилича на Христос.

Севги примигна.

— Моля?

— Лицето. — Той почука с пръст по екрана. Лазерното сияние се накъдри; около мястото на допира. Мерин ги гледаше зад вълничките. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал. Прилича на онзи, на Човека, който приема имена, от анимето, което пуснаха за Каш-мемориала.

Усмивката се излюпи на лицето й, преди да успее да я спре. Той й отвърна с някакво нейно подобие, премести стола си по-близо и седна.

— Гледала си го, нали? Тук ни го пускат непрекъснато. Разбираш: превъзпитание, основано на вярата.

„Какво му се хилиш като шибана говорителка по новините, Сев? Вземи се стегни.“

— Значи не го познавате? — попита тя, все така на „вие“.

Поглед изпод вежди.

— От къде на къде да го познавам?

— Били сте в Иран.

— Кой не е бил? — Тя не каза нищо. Той въздъхна и продължи: — Да, чувахме това-онова за Поборниците. На няколко пъти ги виждахме отдалече в Иран, при Ахваз. Но от тези данни не личи Мерин да е стигал толкова далече на север.

— Може и да е стигал. — Севги кимна към екрана. — Ще бъда откровена с вас. Това тук е само резюме, при това без претенции за точност. Досиетата на мисиите са още по-неясни. Операции под прикритие, „изгубена“ документация, слухове и мълва, „има данни, че обектът еди-какво си“, неща от този сорт. Увъртания и неясноти на всяка крачка. На всичкото отгоре около този тип се е заформила цяла героична митология. Има данни, които го поставят в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт. — Отвращението й заплашваше да прелее. — Казвам ви, този тип е шибан призрак!

Той се усмихна, тъжно някак, реши Севги.

— По онова време всички бяхме такива — каза той. — Призраци. И ние си имахме наша, британска версия на проект „Поборник“, без бляскавото име, разбира се. Наричаше се „Морски орел“. Французите пък предпочетоха името „Осми отдел“. Но никой от нас официално не съществуваше. Имайте предвид, госпожо Ертекин, че през осемдесетте цялата тази история с тринайските беше нещо съвсем ново. Всички знаеха, че технологията е налице, и всички се надпреварваха да отричат, че имат каквото и да било общо с нея. По онова време АГЛОН дори не съществуваше, поне не като самостоятелна агенция. Все още беше част от Комисията по правата на човека. И всички пазеха в строга тайна подробностите за новите си генетични бойци. Близкият изток беше тестови полигон за всякакви гадости, родени от главоломния напредък на технологиите, и всичко това при пълно информационно затъмнение на принципа на отрицанието. Знаете как става, нали?

Тя примигна.

— Кое?

— Отрицанието. Нали работите за КОЛИН?

— От близо две години работя за тях, да — студено каза Севги. — Преди това бях детектив в нюйоркската полиция.

Той пак се ухили, този път май наистина му беше смешно.

— Обаче сте му хванали цаката. „Това е строго поверителна материя и ние искаме да си остане такава“. Съвсем в стила на КОЛИН.

— Въпросът не е в това. — Опита се, без особен успех, да прогони студенината от гласа си. — Просто не искаме да предизвикваме излишна паника.

— Колко души е убил досега? На Земята имам предвид.

— По наша преценка — двайсетина. Някои от убийствата не можем да му припишем категорично, но косвените улики сочат към него. В седемнайсет от случаите е налице остатъчен генетичен материал, който потвърждава, че извършител е нашият човек.

Марсалис изкриви лице в гримаса.

— Не си губи времето гадникът. Всичките ли са в щати на Ръба?

— Не. Първите убийства бяха по крайбрежието на Сан Франциско, по-късно обхванаха цялата континентална част на Северна Америка.

— Значи е в движение.

— Да. Освен това е изключително компетентен хакер. Вечерта на деветнайсети юни е убил двама души в района на Залива и след по-малко от седмица — още един мъж в югоизточен Тексас. Няма и следа от него в архивите на полетите за този период, нито в данните на граничния контрол. Пуснахме лицево разпознаване на всички хора, минали границата с Републиката, както със самолет, така и през гранично-пропускателните пунктове, но н-джинът не откри нищо.

— Може да е променил лицето си.

— За по-малко от седмица? Плюс фалшиви документи за самоличност? Границата на Ръба е най-строго контролираната граница в целия свят. А и н-джинът, който извърши лицевото разпознаване, беше инструктиран да маркира всеки с превръзки по лицето или други следи от прясна хирургична намеса. Излязоха само десетина богати хлапета, прибиращи се след козметична терапия на Западния бряг, и две звезди от еротичните канали.

Този път Марсалис почти успя да сдържи усмивката си — само едното ъгълче на устата му се кривна нагоре. Тези негови усмивки бяха заразни и я дразнеха, така че Севги се съсредоточи върху инфоплочата.

— Единствените варианти, които смятаме за реално възможни, са следните — или е успял да влезе в контакт с професионални контрабандисти на хора само дни след като е стигнал брега, или е напуснал територията на Ръба с полет до междинна дестинация и после се е върнал. Би било трудно изпълнимо с оглед на времето, но все пак е възможно. И със сигурност осуетява опитите ни за лицево разпознаване, защото повечето страни отказват да допуснат нашите н-джинове до инфосистемите си.

— И въпросните убийства са потвърдени категорично — двете в Залива и после другото в Тексас?

— Да. И на двете места е открит негов генетичен материал.

Погледът му се плъзна по екрана на инфоплочата.

— Какво казват от Форт Бенинг?

— Че Мерин никога не е получавал специално обучение по препрограмиране. Можел да си служи с боен компютър, като всички, подготвяни за операции под прикритие. Но нищо повече. Смятаме, че е научил останалото на Марс.

— Или му помага някой друг.

— И това е възможно.

Той вдигна поглед към нея.

— Ако е получил специализирана помощ, за да се качи на борда на „Хоркан“, и продължава да я получава и в момента, значи става въпрос за нещо много по-голямо, а не просто за тринайска, която е духнала от Марс, защото изобилието от червени скали не й е понесло.

— Да.

— И сте стигнали до задънена улица.

Не беше въпрос.

Севги се облегна назад и разпери ръце.

— Без достъп до базите с данни на АГЛОН няма за какво повече да се хванем. Направихме всичко, което ни е по силите, но не е достатъчно. Този тип продължава да убива и е напълно непредсказуем. Интервалите са равномерни, липсва ефектът на кресчендото…

— Нищо чудно.

— … но и не спира. Не допуска сериозни грешки, които да ни отведат до него или дори да ни дадат нещо, за което да се хванем. Запитванията ни до Марс удариха на камък — явно е, покрил следите си там, или както казахте вие, някой друг го е направил вместо него.

— А тук?

Тя кимна.

— Тук, както сам отбелязахте красноречиво, не се радваме на особено съдействие от АГЛОН, нито от ООН като цяло.

— Е, едва ли можете да ги вините за това. — Той ококори театрално очи, после се усмихна широко. — Вие също не сте особено склонни към съдействие през последните десетина години.

— Вижте, споразумението от Мюнхен не беше…

Усмивката изчезна, заменена от смръщена гримаса.

— Нямах предвид споразумението. Мислех по-скоро за гостоприемството, което предлагате на служителите на ООН в подготвителните лагери всеки път, когато се налага да работим на ваша територия. Там ни обичат кажи-речи толкова, колкото еволюционната наука в Тексас.

Севги се изчерви.

— Независимите корпоративни партньори на Колониалната инициатива не са длъжни да…

— Да, да, ясно. — Ново смръщване. — Въпреки това АГЛОН е задължена да окаже съдействие при подобни обстоятелства. Щом сте докладвали за избягала тринайска, те, щат не щат, трябва да се задействат.

— Ние всъщност не държим да се задействат, господин Марсалис.

— Аха.

— Трябва ни достъп до инфоданните им или в най-лошия случай някой като вас, който да поработи с нашите профилиращи н-джинове. Нищо повече. В крайна сметка това си е проблем на КОЛИН и предпочитаме сами да оправим нещата.

„Чуй се какви ги плещиш, Севги. Само с една плавна и добре платена крачка се превърна от ченге в корпоративна подлога.“

Марсалис я изгледа продължително. Размърда се леко на стола, сякаш обмисляше нещо.

— От Ню Йорк ли командвате парада?

— Да. Отпуснаха ни офиси в комплекса Алкатрас на Службата за сигурност на Ръба, работим съвместно с техните детективи. Но откакто убийствата обхванаха целия континент, работим предимно от офисите си в Ню Йорк. Защо?

Свиване на раменете.

— Просто питам. Когато се кача на суборбиталния, предпочитам да знам къде точно ще сляза.

— Добре. — Севги си погледна часовника. — Е, ако искаме да хванем въпросния суборбитален, по-добре да тръгваме. Предполагам, че колегата ми вече е приключил при директора. Има доста документи за оформяне.

— Да. — Той се поколеба за миг. — Вижте. Тук има един-двама, с които бих искал да се сбогувам, преди да тръгна. Хора, на които съм задължен. Може ли да се уреди?

— Ами да. — Севги вдигна небрежно рамене. Вече затваряше инфоплочата. — Няма проблем. Това е една от допълнителните облаги да работиш за КОЛИН. Можем да уредим кажи-речи всичко.

 

 

Гватемалеца още беше в килията си, проснат по гръб на койката и — по всичко личеше — в състояние на блаженство, най-вероятно благодарение на доза от новопридобития ендорфин. Изпушена наполовина новокубинска пура димеше между пръстите на лявата му ръка, а очите му бяха почти затворени. Отвори клепачи, сънливо изненадан, когато Карл плъзна шумно пръсти по решетките на полуотворената врата.

— Хей, евробоклук. К’во праиш тука?

— Тръгвам си — отсечено каза Карл. — Но първо ми трябва една услуга.

Гватемалеца с усилие седна. Вдигна поглед към наблюдателната камера в килията и евтиното заглушаващо устройство, лепнато на стената до нея. Не си беше направил труда да скрие заглушителя, който си висеше там всеки път, когато Карл беше идвал в килията му. Не искаше да мисли какво струва на Гватемалеца перманентното недоглеждане от страна на затворническата охрана.

— Тръгваш си? — Крива пиянска усмивка. — Не съм чул да си прокопал шибан тунел през стената.

Карл премести едно дървено столче с африканска резба до леглото и седна.

— Не така. Официално е. През парадния вход. Слушай, трябва да се обадя по телефона.

— По телефона? — Дори и през мъглата на ендорфина Гватемалеца здравата се шокира. — Имаш ли си престава к’во ш’ти струва т’ва?

— Мога да се досетя. И нямам толкова. Виж, има още седем двайсетмилиграмови капсули в найлоново пакетче, напъхани в тръбата на кенефа в моята килия. Твои са. Приеми ги като…

— Не стигат, негро.

— Знам. Приеми ги като предплата.

— Да бе. — Погледът на Гватемалеца започваше да се прояснява. Той пъхна пурата в ъгъла на устата си и се ухили. — И как шъ стане тая работа, че нещо не се сещам. Как ще си уредиш сметката, като не си тука? Предплата срещу какво? И като стана дума… — Челото му се набразди от дълбоки бръчки. — Щом ще се махаш, за к’во са ти мойте телефонни услуги?

Карл махна нетърпеливо с ръка.

— Защото нямам доверие на хората, които ми уреждат освобождаването. Виж, изляза ли, ще разполагам с достатъчно възможности за…

— Да бе! Нали уж им нямаш доверие на онея.

— Отвън ще съм в състояние да ти помогна — повтори Карл. — Тези хора са от КОЛИН. Това говори ли ти нещо?

Гватемалеца го изгледа продължително. После поклати глава и стана. Карл премести крака, за да му направи място.

— Май нещо ме пързаляш, негро. Сигурен ли се, че онея седем капсули още са в тръбата на кенефа, а не вилнеят из вените ти? КОЛИН щял да те измъкне? За к’во бе?

— За да им убия един човек — спокойно каза Карл. Зад него долетя шумно сумтене. И звук от изливаща се течност — Гватемалеца си наливаше сок от охладителния термос, който държеше на един рафт.

— Да бе. Шото в цялата Конфедеративна република няма ни една чернилка, дето да им свърши мръсната работа, та са дошли чак в щатския да измъкнат надут евробоклук като тебе. Пързаляш ме, негро.

— Ще спреш ли да ме наричаш така, по дяволите?

— Опа. — Гватемалеца преполови чашата на една глътка. Остави я и се оригна доволно. — Забрайх бе. Щото ти си единственият черен тука, дето май не забелязва к’ва му е на цвят кожата.

Карл впери поглед в стената пред себе си.

— Там, откъдето идвам, има много други начини да си черен.

— Е, значи си чернилка с луд късмет тогава. — Гватемалеца се обърна да го погледне. Лицето му беше почти любезно, смекчено от ендорфините, а може би и от нещо друго. — Само че сега, брато, не си там, откъдето си, т’ва ш’ти кажа. Сега, брато, си в щатския затвор на Южна Флорида. Сега си в Конфедеративната република, негро. А тука има само един начин да си черен и рано или късно той ще стане и твоят начин. В Републиката няма стоково разнообразие, за нас тука има само една кутия и рано или късно ще те натикат и тебе в кутията при другите чернилки.

Карл задържа още миг погледа си върху стената. Докато не стигна до решението.

— Точно в това грешиш.

— Греша? — Гватемалеца се изсмя. — Огледай се бе, брато. От къде на къде ще греша?

— Грешиш. Защото аз много отдавна съм поставен в друга кутия. Кутия, която ти никога няма да видиш отвътре, и точно затова излизам, точно затова съм им необходим. Защото не могат да намерят друг като мен.

Гватемалеца се подпря на стената и го изгледа любопитно.

— Верно? Знаеш разни фатки, т’ва ти го признавам. А от Луй знам, че имаш некви шибани подобрения. Само че т’ва не те праи убиец бе. Преди два часа излезе оттука с най-добрата самоделка, дето я е праил синът ми, ама чувам, че Дудек още си е жив и здрав.

— Прекъснаха ни.

— Да бе. Заради добрите хорица от КОЛИН. — Но в гласа му вече нямаше толкова подигравка като преди. Смукна замислено пурата. — Жалко за оная курешка, Дудек де. Някой и друг ден в лазарета щеше да му е от полза. Ще ми кажеш ли к’во значи т’ва — „не могат да намерят друг като мен“?

Карл го погледна в очите.

— Аз съм тринайска.

Беше като да обелиш коричка от рана. Четири месеца беше пазил тайната, която иначе би го убила. Сега наблюдаваше лицето на Гватемалеца и видя окончателното потвърждение на параноята си, видя припламването на страх, смътен, но неоспорим, прикрит с отсечено кимване.

— Тъй, тъй.

— Да. — Изпълни го неясно разочарование, явно бе таил надеждата, че този човек може да се окаже неподатлив за стандартните предразсъдъци. Нещо в търпеливия реализъм на Гватемалеца го беше подвело. Сега обаче изведнъж съзря собствения си карикатурен образ през очите на другия. Дори се хвана как несъзнателно се нагажда към карикатурата, навлича старата кожа, изтъкана от безразличие, сила и заплаха. — Е. За телефонния разговор. Какво ще ми струва?

 

 

Откри Дудек в стаята за почивка на крило Е. Играеше скоростен шах срещу компютъра. Трима-четирима затворници висяха над главата му. Един покрит с татуировки и луд за връзване пишман ариец, двама кандидат-подмазвачи в края на пубертета и по-възрастен бял мъж, който, изглежда, беше тук единствено заради шаха. И нито един от поддържащите актьори в параклиса — явно Дудек се беше отървал от тях след провалилата се сценка. Твърде много неизразходван тестостерон и други външно привнесени вещества, и твърде много невъздържани думи, докато въпросният коктейл не се изпари от телата им. Кофти компания след провалило се сбиване.

Никой не обърна внимание на негъра, който влезе в стаята. Дудек се беше съсредоточил върху играта, а при пълното аудио-видео наблюдение, вградено в тавана, останалите бяха спокойни и отпуснати. Карл беше на десетина крачки от групата, а още никой не го беше забелязал. После един от кандидат-подмазвачите, изглежда, зърна с периферното си зрение нещо черно и приближаващо се. Обърна се. Направи крачка напред, спокоен при мисълта за множеството наблюдателни камери, надъхан от временната си близост до Дудек.

— К’во искаш бе, скапаняк черен?

Карл направи поредната крачка и го удари в лицето, без да пести силите си. Ударът разби устата на момчето и го повали на пода. То изобщо не понечи да стане, само го гледаше невярващо.

Карл продължаваше да се движи.

Следващият беше татуираният зяпач, който вдигна уплашено ръце, но Карл го смота набързо и го блъсна върху Дудек, който още не беше успял да стане от конзолата. Двамата паднаха един върху друг. Вторият подмазвач само зяпаше и пристъпваше от крак на крак. Нямаше да предприеме нищо. По-възрастният мъж вече отстъпваше, разперил ръце в знак, че няма нищо общо.

Дудек скочи с отработено движение. Някъде се включи сирена.

— Имаме недовършена работа — каза, Карл.

— Ти си се побъркал бе, негро. Наблюдават ни и това е непровокирана агре…

Карл се остави на мрежата. Дудек разбра, че боят няма да се размине, успя да заеме боксова стойка и ритна високо с десния крак. Карл блокира ритника с лекота, вдигна ръце в подлъгващ гард, мушна се под юмрука на Дудек и му счупи носа с удар с ръба на дланта. Ариецът падна по гръб. Другият член на арийското братство, онзи с татуировките, се изправяше със залитане. Карл го удари с юмрук в гърлото, за да го извади от строя, и той се свлече на пода и почна да се дави. Дудек вече беше на крака, не изгуби време дори да изтрие кръвта от носа си. Старо куче. Очите му бяха потъмнели от дива ярост. Налетя като тежкотоварен камион, с поредица бързи удари, всичките прави и много глупави. Карл отби повечето, примижа, когато един случайно го забърса по скулата, после улови дясната ръка на Дудек за китката. Хвана го в ключ под лакътя, изви му ръката и му нанесе удар с подлакътница. Лакътят на Дудек се счупи с хрущене — чу се дори през воя на сирените. Ариецът изпищя и се строполи на пода за последен път. Карл го изрита с всички сили в ребрата. Усети, че нещо там поддаде. Ритна го пак, два пъти, в корема. При втория ритник Дудек повърна — на бавна струя, сякаш нещо в него се беше спукало. Карл прекрачи гърчещото се тяло на ариеца, за да не стъпи в локвата повръщано, срита окървавеното му лице и се приведе над него. Повдигна главата му от пода за едното ухо и изсъска:

— Има нови правила, курешко. Вече работя за големите клечки. Мога да правя с теб каквото си поискам. И да те убия, пак няма да има значение.

На устата на Дудек изби кървава пяна. За размазаната му долна устна беше залепнало парче от зъб. Някъде дълбоко в гърлото му нещо стържеше.

Карл го пусна и се изправи. За миг се замисли дали да не срита още веднъж поваления си противник, силно в основата на гръбнака, за да предизвика травма, която затворническият лазарет няма как да оправи за ден-два, или още веднъж в лицето, за да го размаже окончателно. Или пък в ребрата, докато не се огънат и не пробият някой орган. Поне можеше да го заплюе, помисли си. Само че от гнева му не беше останало нищо. Не му се занимаваше повече с Дудек. Гватемалеца беше получил поисканата цена. Дудек беше временно вън от играта, на път към лечебницата. Нека лайняните му арийски другарчета свършат останалото. Нямаше нужда Марсалис да си цапа повече ръцете. Знаеше какво ще последва, повече или по-малко. Всяка неделя мъже като Дудек ги слагаха в евтини ковчези по пет в редица пред крематориумите за бедни из цялата Република. Повечето така и не навършваха двайсет години.

В другия край на крило Е вратата се отвори и взводът за бърза намеса се изсипа през прага. Телесна броня, зашеметители и крясъци. Карл въздъхна, вдигна ръце зад главата си й тръгна към тях през оглушителния вой на сирените.

— Системи Кордуд.

— Марсалис. Разпознаване.

— Гласов отпечатък потвърден. Разговаряте с дежурния контрольор. Моля заявете предпочитанията си.

— Нефрит, решетка, манго, дъб.

— Прието. Какви са изискванията ви?

— Току-що бях изведен от затвора и нает от Колониалната инициатива на западните нации. Искат да проведа залавяне на вариант тринайсет без оторизиране от АГЛОН.

— Това противоречи на…

— Знам. След два дни ще съм в Ню Йорк. Уведомете екипите в периметъра да ме очакват. Ще разкарам новоизлюпените си приятели при първа възможност.