Стивън Кинг
Щастлив брак (3)

3.

Влезе в кухнята, преди да се включи секретарят, но не вдигна слушалката. Ако беше Боб, предпочиташе машината да запише обаждането му. Тъкмо сега нямаше никакво желание да разговаря с него. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде. Той щеше да предположи, че е отишла я до близкия магазин, я до видеотеката, и щеше да телефонира след час. Дотогава тревогата й от неприятната находка щеше да е попреминала и нямаше да й попречи да води нормален разговор.

Само че не беше Боб, а Дони:

— Да му се не види! Много исках да ви чуя, мили хора.

Дарси вдигна слушалката, облегна се на плота и каза:

— Казвай. Бях в гаража и докато дойда…

Дони беше на седмото небе от радост. Сега живееше в Кливланд, Охайо, и след като с приятеля му две години се бъхтиха в най-голямата рекламна агенция в града, без да получат насърчение или повишение, решиха да започнат самостоятелен бизнес. Боб се опита да го разубеди и изтъкна, че Дони и съдружникът му никога няма да получат банковия кредит, необходим им да си стъпят на краката през първата година.

— Слез на земята — каза му предишния път, когато разговаряха по телефона. Беше в края на зимата и последният сняг още се криеше под дърветата и храстите в задния двор. — Ти си на двайсет и четири, също и приятелят ти Кен. Чак след година ще имате право на специална застраховка за колите си. Какво ти говори това? Че нито една банка няма да ви отпусне двайсет и седем хиляди долара за започване на бизнес, особено сега, когато икономиката е в сериозна криза.

Обаче двамата бяха получили заема и в същия ден бяха сключили два важни договора. Първият беше със собственик на голям автосалон, който търсеше нестандартен подход за привличане на клиенти на възраст между трийсет и четирийсет години. Вторият беше със същата банка, която беше отпуснала заема на „Андерсън енд Хауард“.

Дарси радостно възкликна и Дони се засмя. Разговаряха двайсетина минути, по едно време бяха прекъснати от сигнала за друго обаждане.

— Искаш ли да се обадиш? — попита Дони.

— Не, това е баща ти. Замина за Мантпилиър да оцени някаква ценна колекция от монети. Пак ще позвъни, преди да си легне.

— Как е той?

„Добре — помисли си Дарси. — На стари години има нови интереси.“

— На крак, свеж като кукуряк — отговори, цитирайки една от любимите фрази на Боб, и Дони се засмя. Смехът му стопли сърцето й.

— А сестра ми?

— Обади й се и разбери, Доналд.

— Да, да, непременно. Все се каня да й звънна и все не ми остава време. Бъди така добра да ме осведомиш.

— Много е щастлива. Трескаво се подготвя за сватбата.

— Човек би казал, че ще се омъжва другата седмица, а не през юни.

— Драги, ако не положиш усилие да разбереш жените, ще си останеш стар ерген.

— Не бързам да се вържа. Харесва ми да купонясвам.

— Стига да не прекалиш с удоволствията.

— Обещавам да внимавам. Извинявай, но се налага да затворя, мамо. След половин час имам среща с Кен на по едно питие. Започваме да обмисляме рекламата за автосалона.

Тя понечи да го предупреди да внимава с пиенето, обаче се отказа. Дони още изглеждаше като деветокласник, а в съзнанието й си оставаше петгодишно хлапе с червено яке, което неуморно сновеше с тротинетката си напред-назад по алеите на парк „Джошуа Чембърлейн“ в Паунал, но вече не беше нито едното, нито другото. Беше млад мъж и — колкото и невероятно да изглеждаше — млад предприемач, който правеше първите си стъпки в големия свят на бизнеса.

— Добре — каза в слушалката. — Благодаря за обаждането. Много ме зарадва.

— И на мен ми беше приятно да си поговорим. Поздрави стареца, когато се върне, и му предай, че го обичам.

— Непременно.

— На крак, свеж като кукуряк! — Дони се изкиска. — Колко ли млади скаути са научили от него този бисер?

— Всички до един. — Дарси отвори хладилника да провери дали случайно не е останало сладоледено десертче „Бътърфингър“, което с трепет очаква да попадне в любящите й ръце. Нямаше нито едно. Ужас!

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам.

Тя затвори и установи, че се усмихва. Лошото й настроение се беше разсеяло. Само че след секунди усмивката й помръкна.

Изтракването!

Чула го беше, когато избута под работната маса кашона с каталозите. Звукът не беше като от удряне на картона в изпуснат инструмент, а й се беше сторил някак глух.

Не ме е грижа!

За жалост беше тъкмо обратното. Тя изпитваше натрапчивото усещане за недовършена работа. Какво беше изтракало отдолу? Имаше ли още гнусни списания, скътани в кашона?

Не искам да знам.

Да, да, но все пак трябваше да узнае истината. Ако списанието беше само едно, значи беше права, като си мислеше, че съпругът й е задоволил сексуалното си любопитство, надничайки в онзи отвратителен (и откачен) свят. Дори да имаше още списания, положението не беше толкова страшно — та нали Боб беше приготвил за изхвърляне всичко в кашона. И все пак… някакво тревожно чувство не й даваше покой.

Най-много я притесняваше изтракването. То се натрапваше в ума й, измествайки въпросите относно списанията.

Взе от килера електрическо фенерче и тръгна обратно към гаража. Загърна се по-плътно с домашната роба и съжали, че не си е сложила якето. Навън все повече застудяваше.