Гейл Форман
Да остана ли (1)

7,09 ч.

Всички мислят, че се случи заради снега. И в известен смисъл може би е вярно.

Когато се събудих сутринта, моравата пред къщата се оказа под тънка бяла покривка — едва два сантиметра и половина, но в тази част на Орегон само да ръсне снежец, и животът замира, докато единственият снегорин в окръга почисти пътищата. Всъщност от небето се сипе течна вода — кап, кап, кап, — а не замръзнала.

Наваляло е достатъчно, за да не ходим на училище. Малкото ми братче Теди надава боен вик, когато по радиото на мама с АМ обхват съобщават, че учебните занятия са временно прекратени.

— Снежна ваканция! — провиква се то. — Татко, хайде да направим снежен човек.

Татко се усмихва и потупва лулата си. Започна да пуши неотдавна като част от цялостното си преобразяване в ретро стил от 50-те години в дух „татко знае най-добре“. Освен това носи папийонки. Така и не мога да разбера дали цялата тази работа е изявителна, или язвителна: дали така татко заявява, че преди е бил пънкар, но вече е прогимназиален учител по английски, или всъщност фактът, че е станал учител, е предизвикал неговото връщане към миналото. Обаче ароматът на тютюна за лула ми харесва. Сладникав и пушечен, напомня ми за зима и печки с дърва…

— Може да направиш един храбър опит — казва татко на Теди, — обаче снегът почти не се задържа на пътя. Май ще е по-добре да се спреш на снежна амеба.

Личи си, че татко е доволен. Тънката снежна покривка означава, че всички училища в окръга ще бъдат затворени, включително моята гимназия и неговата прогимназия, следователно и той ще има неочакван почивен ден. Мама, която работи за туристическа агенция в града, изключва радиото и си налива втора чаша кафе.

— Е, след като вие днес ще кръшкате, няма начин аз да отида на работа. Просто не е честно. — Вдига слушалката да се обади, а след като приключва разговора, ни поглежда. — Да приготвя ли закуска?

Двамата с татко прихваме едновременно. Мама приготвя само мюсли и препечени филийки. Татко е готвачът в семейството.

Тя се преструва, че не ни е чула, и изважда от бюфета пакет готова смес.

— Хайде, стига, какво трудно има? Кой иска палачинки?

— Аз! Аз! — провиква се Теди. — Може ли да сложиш и шоколадови пръчици?

— Защо пък не — отговаря мама.

— Уха! — възкликва Теди и размахва ръчички във въздуха.

— Толкова е рано, а ти направо кипиш от енергия — дразня го и се обръщам към мама: — Не бива да позволяваш на Теди да пие толкова много кафе.

— Вече му давам безкофеиново — изстрелва тя в отговор. — Просто си е темпераментен.

— Само мен да не ме накараш да мина на безкофеиново — подмятам.

— Това ще си е чисто малтретиране — отбелязва татко.

Мама ми подава чаша, от която се издига пара, и вестника.

— Има хубава снимка на твоя младеж — осведомява ме.

— Така ли? Снимка?

— Аха. Това лято го виждах само на снимка — стрелва ме мама с кос поглед, извила вежди: нейното изпълнение на изпитателно взиране.

— Да, така е — признавам и после неволно въздъхвам. Групата на Адам, „Шутинг Стар“, се прочува шеметно и това е страхотно — в повечето случаи.

— О, слава, неоценена си от младостта! — обажда се татко, но се усмихва. Знам, че се радва за Адам. И дори се гордее.

Отгръщам вестника на страницата с календара. Там има кратък материал за „Шутинг Стар“ със снимчица на четиримата непосредствено до дълга статия за „Бикини“ и снимчище на вокалистката на групата: пънк-рок примадоната Брук Вега. В материалчето се казва, че местната банда „Шутинг Стар“ ще подгрява за „Бикини“ на концерта в Портланд в рамките на националното турне на групата. Нито думичка за по-важната според мен новина, че предишната вечер „Шутинг Стар“ са били основният изпълнител в един клуб в Сиатъл и че според есемеса, който Адам ми изпрати посред нощ, всички куверти били разпродадени.

— Ще ходиш ли довечера? — пита татко.

— Така смятам. Само да не затворят пътищата в щата заради снега.

— Задава се виелица — отбелязва татко и посочва самотна снежинка, която плавно се носи към земята.

— Освен това трябва да репетирам с някакъв пианист от колежа, който професор Кристи изнамери.

Професор Кристи, пенсионирана преподавателка по музика от университета, която ме обучава сериозно през последните няколко години, не спира да търси жертви, с които да свиря. „За да си във форма непрекъснато и да покажеш на онези сноби от «Джулиард» как се свири“, гласи обяснението й.

Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ — ако изобщо стане — ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.

— Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? — пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.

Долавям уханието на кафе — на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме. Ободрявам се дори само от аромата.

— Чудя се дали да не се върна в леглото — признавам. — Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.

— Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! — възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика — „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, — тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.

От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко — докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.

Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка. Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото — изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.

— Край със съня — надвиква мама шумотевицата на Теди.

— Да знаете, че снегът се топи — оповестява татко, пафкайки лулата си.

Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.

— Май от окръжната управа се престараха — отбелязвам.

— Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа — казва мама.

— Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде — предлага татко. — Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.

Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.

— На връщане може да се отбием в „Букбарн“ — подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.

Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя. И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.

— Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря — предлага татко и вече се пресята към телефона. — Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд — добавя, набирайки номера.

— Съгласна. — Не понеже съм изкушена от „Букбарн“, нито понеже Адам е на турне, нито понеже най-добрата ми приятелка Ким е заета с годишника. Дори не е, защото челото ми е в училище и ми се удава възможност да остана вкъщи, да гледам телевизия или да поспя. Истината е, че предпочитам да замина с близките си. Това също е нещо, с което човек избягва да се хвали, но Адам и тук проявява разбиране.

— Теди! — провиква се татко. — Обличай се. Заминаваме на приключение.

Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.

— „Край на даскалото, идва лято…“ — пее той.

— Алис Купър? — учудва се татко. — Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.

— „Край на даскалото, точка край…“ — надвиква Теди възраженията на татко.

— Вечният оптимист — отбелязвам.

Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.

— Хайде, семейство, лапайте!