Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Велики Гусляр (разкази)
Оригинално заглавие
Градусник чувств, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 49/1977 г.

История

  1. — Добавяне

Нас не ни интересуват нито биографията, нито анкетните данни на Ема Проскурякова. Важното е само едно: че тази стройна зеленоока девойка се отличава с крайна затвореност. Съдете сами: четири пъти Ема ходи на кино с Михаил Стендал, сътрудник на градския вестник, два пъти беше с него в кафе-сладкарницата, една вечер прекараха на скамейката в парка, но нито с поглед, нито с думи разкри тя отношението си към него.

А Миша кипеше. От завладялото го чувство, от неизвестността споделя ли прекрасната Ема това чувство.

Най-сетне, когато изпращаше Ема след киното, той се осмели да я запита:

— Ема, ето ние се разхождаме, но крие ли се нещо зад това?

— Какво нещо? — запита Ема.

— Може би не се изразих много точно, но онази вечер написах едно стихотворение.

— Нали вече ми го прочетохте — рече загадъчната Ема.

— Ех! — каза тогава Миша Стендал.

И до вратичката, през която обикновено изчезваше Ема, те вървяха в пълно мълчание.

На другия ден Миша Стендал беше при професор Минц, великия учен, който временно живееше във Велики Гусляр. Професор Минц го прие в малката си стая и на въпроса на Миша, как вървят работите в птицефермата, отговори:

— Драги младежо, вие засегнахте дрипавата страна на моята душа.

Професорът страхотно обичаше да се изразява изискано. Той поглади лъскавото си теме и посочи една клетка, в която скучаеше странно същество с клюн.

Стендал го загледа. Съществото приличаше и на овца, и на кокошка. По-скоро на кокошка с овче руно или на овца с кокоши размери.

— Разчитах на статия — забеляза Стендал.

— За какво да пишем? — въздъхна ученият.

— Ами да започнем с това, как сте се замислили…

— Аз се замислих над факта, че отдавна белим картофите с машина, а ето че птиците още скубем с ръка. Това е непроизводително.

— И вие решихте…

— И аз реших да създам порода оскубана кокошка. При моя богат опит това не е затруднение. Аз създадох такава порода. Но голите пиленца се простудяваха. Ние им изобретихме чулчета, но пиленцата растяха, а да им сменяме чулчетата според ръста е непроизводително. По-просто е да се оскубе птицата.

— И тогава вие…

— Тогава ние препратихме яйцата на голата кокошка и цялата документация на нашите индийски и кубински колеги, за които проблемите на климата са решени от самата природа, и започнахме да мислим по-нататък.

— И вие…

— И аз създадох порода кокошки, покрити с овче руно, кокошки, които не трябва да се колят — острижи ги и ги пусни отново да пасат. При това новата порода — да я наречем „кок-овца“ — за разлика от овцата носи яйца. Да, сега аз съм неудовлетворен. Оказа се, че е трудно да се стрижат кок-овцете поради малкия им ръст и тяхната подвижност. По-лесно е да се скубят кокошките.

— Но нима самият факт, че този забележителен експеримент…

— Самият факт е безсмислен, ако той не принася полза на човечеството — отряза професорът. — Освен това аз забелязах, че при кок-овцете се изработват комплекси за непълноценност. Те странят от своите пернати другари.

Професор Минц отиде до писалището си, отрупано с научни списания, ръкописи и прибори, разбута целия хаос и измъкна от него един термометър, приличен на тези, с които измерват температурата на водата в детските ванички.

— Донесете ми втората клетка от коридора. В нея има петел — нареди той на журналиста.

Стендал се подчини. Клетката с петела беше покрита със стара покривка и когато Минц я смъкна, петелът тръсна гребен, опита се да разпери криле и заграчи като орел.

— Великолепен екземпляр — възкликна професорът. — Обичам петлите. Глупави са, но какво чувство за собствено достойнство!

Той приближи термометъра към клетката с къдравата кокошка, която се бе втренчила в петела и нервно пристъпяше от крак на крак.

— Какво виждате на скалата?

Живачният стълб изпълзя нагоре и спря примерно на двадесет градуса по Целзий. Стендал съобщи този факт на професора.

— Правилно. А сега да доближим термометъра до петела.

Стълбчето се смъкна надолу, прескочи нулата и показа минус петнадесет градуса.

— Ясно ли ви е? — запита Минц.

— Не — призна Стендал.

— Странно. Вие правите впечатление на умен млад човек. Това не е просто термометър, а термометър, който измерва емоциите. Отношението на едно живо същество към друго. Нулата означава „никакво отношение“. Ако стълбчето се изкачва, значи положението е положително. И колкото по-нагоре се издига, толкова по-горещи са чувствата. Двадесет градуса по Целзий е степен на положително отношение на кокошката към обикновения петел.

— А обратното… — досети се Миша.

— И обратно! Петелът презира кокошката.

— Невероятно! — възкликна Стендал. — Аз ще пиша за това.

— В никакъв случай. Реших да скрия опитите с кокошката. Аз не мога да създавам раса на презирани кокошки-ренегати, които другите ще гледат отвисоко, петли, които няма да дарят нито една кокошка с любов.

— Но аз не говорех за тях, а за термометъра — поправи го Стендал.

— О, оставете това, млади човече. Аз изгубих за изобретяването на този термометър само половин час. Това е просто спомагателен прибор.

— И все пак…

— Достатъчно. Разговорът ни свърши. От утре ще работя над създаването на крави-мериноси.

Стендал се сбогува и напусна стаята в състояние на преклонение пред страхотния изобретателски гений на професора.

„Да — разсъждаваше Стендал, докато прекосяваше двора, — половин час интензивно мислене и пред нас е един забележителен уред. А изобретателят му дори не го смята за забележителен. А колко приложения може да има този термометър…“

Стендал спря насред двора.

„Да — рече си той гласно. — Точно така“.

И се върна при професора.

— Извинете — започна той от вратата и сведе поглед надолу. — Имам към вас една лична молба. Аз, разбирате ли ме, се намирам в такова положение, при което е извънредно важно… Не бихте ли могли да ми услужите за два часа с вашия термометър? Ще ви го върна в пълна изправност още днес…

Стендал усети как руменина обагря страните му.

— Вие сте влюбен? — запита професорът.

— В известен смисъл…

— Честно казано, аз съм се зарекъл да не оставям изобретенията си в ръцете на любители.

— Но аз искам само да узная… нали разбирате… дали нагоре, или надолу… Само да разбера и толкова. Аз няма да й въздействувам.

— Ех, младежо! — укоризнено рече Минц. — В мое време просто се гледахме един друг в очите.

— Но това е особен случай.

— Всички случаи са особени. Стандартни няма — забеляза професорът. — Иначе любовта би изгубила романтичния си ореол. Вземете термометъра, млади човече. Пожелавам ви щастие.

Пътя до редакцията Миша измина в размисли. Термометърът беше толкова голям, че бе невъзможно да го употреби незабелязано. Ще трябва да го покаже пред Ема. Но под какъв предлог?

— Търси те главният — посрещна го Степан Степанович, редакционен ветеран. — Нареди, щом се появиш, веднага при него. Ще хвърчи перушина!

— Но какво се е случило? — Стендал рухна на грешната земя и мислено се разтресе: разговорите с главния редактор рядко минаваха безболезнено. Малюжкин беше убеден, че неговият вестник е центърът на Вселената.

— Ние подехме почина на професор Минц, на целия район аванс дадохме, а ти не носиш очерка.

— Тази тема е приключена — заяви Стендал. — Изцяло. Ще създават крави с руно.

— С твоите професори не може да се скучае. Само че едва ли Малюжкин ще те разбере. Той вече започна, рапортува… сам разбираш…

Стендал сложи на масата извехтялата си чанта. Мислите му внезапно напуснаха редакцията и се пренесоха в онзи близък миг, когато той най-сетне ще разбере — да или не… да или не… Ами ако този термометър реагира само на кокошки?

Стендал внимателно разтвори чантата и извади термометъра. Сърцето му лудо биеше.

— Какво е това? — запита Степан Степанович. — Купил си термометър? Ще къпеш децата ли? Че нали нямаш деца?

Стендал гледаше скалата. Живачният стълб запълзя нагоре, премина нулата и спря на седем градуса. Не е много. Миша предполагаше, че Степан го симпатизира повече.

Редакционната секретарка, тайно влюбена в Стендал (за което знаеше цялата редакция), надникна в стаята.

— Миша — обърна се тя, — главният ви вика.

Стендал веднага се приближи до нея, без да сваля очи от термометъра. С приближаването стълбчето живак бързо се изкачваше. Когато то стигна двадесет и пет градуса, Миша скри термометъра зад гърба си и се усмихна.

— Благодаря ви — рече той.

— Стеендал! — прозвуча далечен вик.

Редакторът Малюжкин гледаше втренчено застаналия на вратата Стендал. Погледът му изпод гъстите черни вежди бе ясен и твърд.

— Седни, Михаиле — покани го главният.

Стендал постави термометъра върху коленете си така, че писалището да го скрива от погледа на Малюжкин.

— Беше ли при професор Минц?

— Точно оттам идвам.

— Каква нова порода пернати, тоест… — Малюжкин се усмихна — космати?

— Професорът се отказва от по-нататъшни опити.

— Не бива да се шегуваш — укоризнено рече Малюжкин. — Не е сега времето. Няколко стопанства ни изпратиха въпроси. Имаме възможност да оглавим движението. Късно е да се отказваме. Надявам се, че ти именно така си казал на професора?

Стендал погледна термометъра. Под писалището беше малко тъмничко, но успя да види, че стълбчето неравномерно се колебаеше около нулата.

— А ние вече измислихме и шапката — продължи замислено редакторът — „Златното руно на птицефермите“. Красиво, нали?

— Красиво е — съгласи се Стендал. — Но професорът вече започна да отглежда дълговлакнести крави. И можем да променим шапката на „Златното руно на кравефермите“.

— Издевателствуваш ли? В този момент, когато нашият вестник може да се прослави в цялата област? Иди пак и без съгласието на професора да се развъждат дълговлакнести кокошки не ми се връщай!

Стендал подскочи. В шест имаше среща с Ема.

— Другарю редактор! — замоли се той. — Професорът не е съгласен. Той няма да ме приеме.

— О, всичко това са увъртания — тросна се Малюжкин. — Увъртания! А в броя трябва да има нови сведения за кокошките. Непременно!

Миша разбра, че тук с истината няма нищо да спечели. Главното бе да печели време.

— Професор Минц — започна Стендал — бе блъснат от автомобил. Нищо страшно.

— Как нищо страшно? Гордостта на науката в нашия град попада под автомобилните колела, а ти разправяш, че няма нищо страшно! Къде е той? В болницата ли?

— Да, в градската. Утре ще го изпишат. Леки увреждания.

— Сега ще позвъня там.

— Защо? Той не може да разговаря. Има и нервен шок.

— Странно. А ти уверен ли си, че това не е някаква безвкусна шега?

— С такива работи шега не бива — отвърна Стендал, като се проклинаше. Една лъжа винаги влече след себе си втора. И не можеш да спреш. След половин час той трябва да бъде пред входа на градския парк. А после?…

— Уверен ли си? — настояваше Малюжкин.

— Знам това със сигурност — мрачно потвърди Стендал. Вече не можеше да спре. — Защото всичко стана пред очите ми. Професорът ме спаси.

— Тебе спаси?

— Да. Стояхме с него на улицата. Едно детенце пресече платното, а в това време един натоварен самосвал… — Стендал спря дъха си. Чувствуваше, че излага въображаемото събитие на езика на вестникарско съобщение — като не успя да спре, бе принуден да завие към тротоара. А на пътя му бе застанал сътрудникът на местния вестник М. Стендал. Само миг оставаше до трагичния завършек. Но в този момент до него се намираше известният учен Л. Х. Минц, който успя да блъсне Стендал встрани, обаче самият той получи леки телесни увреждания… Ето така стана.

— Не може да бъде! — Стилът на разказа убеди Малюжкин, че Миша говори истината. — Каква постъпка! Но ти уверен ли се, че утре той ще се върне към нашите кокошки?

— Ще се върне — потвърди тихо Миша.

— Тогава бързо напиши едно малко съобщение. Озаглави го „Така постъпва истинският учен!“ Изложи всичко, както е станало. Нито дума измислена. За утрешния брой. Ясно ли е?

— Ясно — Стендал разбра, че лъжата му го погълна като бездънно блато. Нямаше спасение.

И стискайки в потната си ръка термометъра, Миша бавно се изправи.

— Да вървя ли?

— Върви. Една минутка. Щом го напишеш — право в болницата. Не забравяй кой те спаси. Ето, вземи пет рубли. Купи цветя. За всичките. Най-свежите. От редакцията. От колектива. Върви!

— Ами тоя термометър? — заинтересува се Малюжкин. — За него ли е? Той ли го поиска?

Стендал кимна. Беше неспособен да говори. Отстъпи крачка към вратата. Гърбом. После сам не разбра как тя се отвори.

И зад него се разнесе познатият припрян глас.

— Извинете, че нахлух така. Търся вашия млад сътрудник. Той забрави у дома шапката си. А аз минавах оттук…

Миша не можа да си наложи да погледне главния редактор Малюжкин в очите. Не можа да си наложи и да се обърне към професор Минц. Погледна само термометъра, насочен с живачното си топче към главния.

И в настъпилото мълчание Стендал видя как стълбчето се смъкна светкавично надолу, чак до минус тридесет градуса, до четиридесет… Чу се лек пукот. Стъклената тръбичка не издържа емоционалния студ, излъчван от Малюжкин, счупи се и живакът на сребърни пръски се разпиля по кабинета.

До определената среща оставаха само пет минути.

Край