Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Дрини ћуприја, (Пълни авторски права)
Превод от сръбски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 10 гласа)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2015)
Корекция
tonysd (2015)

Издание:

Иво Андрич

Мостът на Дрина

 

Иво Андрић

ИЗАБРАНА ДЕЛА III

НА ДРИНИ ЋУПРИЈА

Просвета — Свјетлост

1958

 

Издателство „Народна култура“, София, 1964


I

В по-голямата част от своето течение река Дрина минава през тесни клисури сред стръмни планини или през дълбоките каньони на отвесно изсечените си брегове. Само на няколко места по течението бреговете й се разширяват в открити долини и образуват, било от едната, било от другата страна на коритото, слънчеви, ту равни, ту вълнообразни местности, удобни за обработване и заселване. Такова разширение има и тук, при Вишеград, на мястото, гдето Дрина с рязък завой избликва от дълбокото и тясно ждрело между Буткови скали и Узавнишките планини. Завоят, който Дрина прави тук, е необикновено остър, а планините са толкова близо, че приличат на затворен масив, от който реката извира направо, като от мрачен зид. Но изведнъж планините се разместват в неправилен амфитеатър, чиято най-голяма дължина не е повече от петнайсетина километра по въздушна линия.

На това място, гдето Дрина с цялата тежест на своите зелени и пенливи водни маси избликва от затворения наглед масив на черните и стръмни планини има голям, стройно изграден от камък мост с единайсет широки свода. От тоя мост като от основа се разтваря ветрилообразно цялата вълниста долина с вишеградската „касаба“ и нейната околност, със селцата, полегнали в гънките на възвишенията, които са покрити с ниви, пасища и сливаци, кръстосани със синори и плетове, осеяни с горички и редки купчинки чер бор. Така, като се гледа от дъното на кръгозора, изглежда, че от откритите сводове на моста тече и се разлива не само зелената Дрина, но и цялата тази слънчева и питомна земя с всичко, което е по нея, и с южното небе над нея.

На десния бряг на реката, като се почне от самия мост, се намира средището на чаршията, отчасти на равното, отчасти по стръмнината на брега. От другата страна на моста, по левия бряг, се простира Малухино поле, разпръснато предградие край пътя за Сараево. Така мостът, който съединява двата края на сараевския път, свързва градчето с неговото предградие.

Всъщност да се каже „свързва“ е толкова точно, колкото и да се каже: слънцето изгрява сутрин, за да можем ние, хората, да виждаме наоколо и да си вършим работата, а вечер залязва, за да можем да спим и да си починем от грижите през деня. Защото тоя голям каменен мост, скъпоценен градеж с неповторима красота, каквито нямат дори много по-богати и по-многолюдни градове („Само още два такива има в царщината“, казвали в старо време), е единственият постоянен и сигурен прелаз по цялото средно и горно течение на Дрина и необходима брънка на друма, който свързва Босна със Сърбия и през Сърбия — по-нататък, с цялото турско царство чак до Стамбул. А градчето и неговото предградие са само селища, каквито винаги неминуемо се развиват по главните съобщителни точки и от двете страни на големите и важни мостове.

Така и тук с течение на времето са се роили къщите и се е увеличавало населението от двете страни на моста. Градчето е живяло от моста и е расло от него като от свой дълговечен корен.

(За да се види ясно и да се разбере напълно образът на градчето и естеството на неговото отношение към моста, трябва да се знае, че в него има още един мост, тъй като има и още една река. Това са Рзав и дървеният мост на нея. На самия край на градчето Рзав се влива в Дрина, така че центърът лежи на пясъчното езиче между двете реки, голямата и малката, които се сливат тук, а разпръснатите покрайнини се простират от другата страна на мостовете, на левия бряг на Дрина и на десния бряг на Рзав. Градче на вода. Но макар и да има още една река и още един мост, изразът „на моста“ никога не означава рзавския мост, прост дървен строеж без красота, без история, без друг смисъл, освен дето служи за преминаване на гражданите и на техния добитък, а винаги и единствено каменния мост на Дрина.)

Мостът е дълъг около двеста и петдесет крачки, а широк около десет, освен в средата, дето е уголемен чрез две напълно еднакви тераси, по една от всяка страна на коловоза, и стига двойна ширина. Това е оная част от него, която се нарича „капия“. Тук именно, на средния стълб, който в горната си част се уголемява, са отпуснати от двете страни по едно разширение, така че на него, отляво и отдясно на коловоза, се опира по една тераса, издадена смело и хармонично от правата линия на моста в простора над шумната зелена вода в глъбината. Те са около пет крачки дълги и още толкова широки, завършени с каменна ограда, както и целият мост по дължината, но непокрити. Дясната тераса, като се излиза от града, се нарича софа. Издигната е на две стъпала и е цялата обточена със седалища, на които оградата служи за облегало, а и облегалото, и седалищата, и стъпалата са като излети от еднакъв светъл камък. Лявата тераса от другата страна на софата е същата, само че е празна, без седалища. Зидът в средата на оградата там се издига над човешки бой; на него, при върха, е взидана плоча от бял мрамор с издълбан богат турски надпис-тарих, с летопис, който в тринайсет стиха съобщава името на човека, дето е издигнал моста, и годината, когато е издигнат. В основата на зида тече чешма: тънка струя вода от устата на каменен змей. На тази тераса е настанен кафеджията със своите джезвета, филджани, винаги разпален мангал и момче, което пренася кафетата отсреща, на гостите на софата. Това е „капията“.

На моста и неговата капия, около него или във връзка с него тече и се развива, както ще видим, животът на хората от градчето. Във всички разговори за лични, семейни, обществени преживелици може винаги да се чуе и изразът „на моста“. И наистина на дринския мост са първите детски игри и първите разходки на юношите. Християнските деца, родени на левия бряг на Дрина, преминават моста още в първите дни на своя живот, защото още през първата седмица след раждането им ги носят в черквата за кръщаване. Но и всички други деца, и тия, които са родени на десния бряг, и мюсюлманските, които изобщо не се кръщават, прекарваха, както и техните бащи и дядовци някога, по-голямата част от детинството си край моста. Ловяха риба край него или гълъби под неговите сводове. От най-ранна възраст очите им привикваха към хармоничните линии на тоя голям строеж от светъл, порест, правилно и безпогрешно изсечен камък. Знаеха всички майсторски изрязани форми и вдлъбнатини, както и всички разкази и легенди, които бяха свързани с произхода и строежа на моста и в които чудно и неразгадаемо се смесваха и преплитаха въображение и реалност, действителност и сън. И ги знаеха открай време, сякаш ги бяха донесли със себе си на света, така, както се знаят молитвите, без да си спомня човек нито кога ги е научил, нито кога за пръв път ги е чул.

Те знаеха, че мостът е изграден от великия везир Мехмед паша, чието родно село Соколовичи е тук, зад една от тия планини, които окръжават моста и градчето. Само везир е могъл да даде всичко, каквото трябва, за да се изгради това трайно чудо от камък. (Везир — това е нещо сияйно, голямо, страшно и неясно в съзнанието на децата.) Зидал го е майстор Раде, който би трябвало да живее стотици години, за да изгради всичко хубаво и трайно по сръбските земи, легендарният и всъщност безимен майстор, какъвто всеки народ измисля и желае, защото не иска нито да помни много, мито да бъде задължен на мнозина, дори и в спомените си. Знаеха, че вила-бродница е пречила на строежа, както всякъде и всякога някой пречел на всеки строеж, и нощем събаряла това, което било изградено през деня. Докато най-сетне „нещо“ не проговорило от водата и посъветвало майстор Раде да намери две невръстни деца-близначета, брат и сестра, наречени Стоя и Остоя, и да ги вгради в средните стълбове на моста. Веднага започнало издирването на такива деца из цяла Босна. Обещана била награда на този, който ги намери и доведе.

Най-после сеймените намерили в едно отдалечено село две близначета, кърмачета, и ги взели със силата на везирската власт; но когато ги понесли, майката не искала да се раздели от тях, а с викове и плач, без да усеща псувните и ударите, се довлякла след тях чак до Вишеград. Тук успяла да се промъкне при майстора.

Децата били вградени, защото иначе не могло и да бъде, но, както казват, майсторът се съжалил и оставил на стълбовете отвори, през които нещастната майка можела да кърми своите пожертвувани деца. Това са ония тънко изрязани слепи прозорци, тесни като бойници, в които сега вият гнезда дивите гълъби. Като спомен за това стотици години вече по зида тече майчиното мляко. Това са ония тънки бели струи, които по някое време на годината текат от безупречните спойки и оставят неизличими следи по камъка. (Представата за майчино мляко извиква в паметта на децата нещо съвсем родно и много сладко, но същевременно неясно и тайнствено, като везирите и строителите, и това ги плаши и отблъсква.) Тия млечни следи по стълбовете хората изстъргват и продават праха като лекарство за жените, които след раждане нямат мляко.

В средния стълб, под капията, има един по-голям отвор, тясна дълга врата без странични стълбове, като великанска бойница. Казват, че в тоя стълб имало голяма стая, мрачна зала, в която живеел чер арапин. Това знаят всички деца. В техните сънища и надлъгвания той играе голяма роля. Този, комуто се яви, трябва да умре. Нито едно дете не го е виждало още, защото децата не умират. Но го видял една вечер Хамид, оня астматичен и вечно пиян или махмурлия хамалин с кръвясали очи, и умря още същата нощ там, при зида. Наистина той бил мъртво пиян и замръкнал на моста под открито небе при температура –15°. Децата често гледат от брега в тоя мрачен отвор като в пропаст, която ги плаши и привлича. Наговарят се всички да гледат, без да мигнат, и който пръв види нещо, да извика. Взират се в тая голяма мрачна дупка, тръпнейки от любопитство и страх, докато на някое малокръвно момче се стори, че отворът почва да се люшка и мести като черна завеса или докато някой присмехулник и безсъвестен другар (винаги има по един такъв) не извика: „Арапинът!“ — и не почне божем да бяга. Това разваля играта и предизвиква разочарование и негодувание у ония, които обичат игрите на въображението, мразят иронията и вярват, че при внимателно гледане наистина може да се види и преживее нещо. А през нощта, насън, много от тях се борят с арапина от моста като със съдба, докато майката не ги събуди, та да ги освободи от мъчителния кошмар. И докато тя му даде да пийне студена вода („да прогони страха“) и го накара да изговори божието име, момчето, преуморено от дневната игра, вече спи със здравия детски сън, в който страховете още не могат да вземат връх и не траят дълго.

По-горе от моста, на стръмните брегове от сив варовик, от едната и другата страна се виждат кръгли вдлъбнатини, две по две на равни разстояния, сякаш врязани в камъка следи от копитата на великански кон; те идват отгоре, откъм Стария град, спускат се по канарите към реката и се явяват отново на другия бряг, гдето се губят в черната земя и треволяка.

Децата, които край тези каменни брегове по цели дни през лятото ловят дребна риба, знаят, че това са следи от стари времена и от стари воини. Тогава живеели по земята големи юнаци, камъкът бил мек и незрял като земята, а конете, като юнаците, имали великански ръст. Само че за сръбските деца това са следи от копитата на Шарколията, останали още от времето, когато Крали Марко бил затворен в тъмницата на Стария град, но избягал оттам, спуснал се по хълма и прескочил Дрина, на която тогава нямало мост. А турските[1] деца знаят, че това не е бил Крали Марко, нито е могъл да бъде (защото къде у гяурин и копелаш такава сила и такъв кон!), а Джерзелез Али, който, както се знае, презирал каиците и каикчиите и на своята крилата арабска кобила прескачал реките като поточета. Те дори не се и препират за това, дотолкова и едните, и другите са убедени в истинността на своето вярване. И няма случай досега някой да е убедил някого или някой да е променил мнението си.

В тия вдлъбнатини, които са кръгли, а широки и дълбоки като доста големи паници, като в каменни съдове дълго след дъжд се задържа вода. Тези дупки, пълни с хладка вода, децата наричат бунари и в тях и едните, и другите, без оглед на вярата, държат дребната риба, мряната и плотовете, които хващат с въдица.

А на левия бряг, точно над пътя отстрани, има една големичка могилка от пръст, но от някаква твърда пръст, сива и вкаменена. По нея нищо не расте и не цъфти, а има само някаква дребна тревица, твърда и бодлива като стоманена тел. Тая могилка е цел и граница на всички детски игри край моста. Някога това място се е наричало Радисавлев гроб. И се разправя, че това бил някакъв сръбски първенец, силен човек. Когато везирът Мехмед паша решил да строи мост на Дрина и изпратил хора, всички се покорили и отишли на ангария, само Радисав се възпротивил, разбунил народа и заръчал на везира да се откаже от тая работа, защото няма да построи мост на Дрина. Мъка видял везирът, докато надвие Радисав, защото той бил юнак над юнаци и не го ловяла ни пушка, ни сабя, нито пък имало въжета или вериги, с които да го вържат: всичко късал като конци. Такъв талисман имал. И кой знае какво би станало и дали везирът би построил моста, ако не се намерил един от неговите хора, мъдър и опитен човек, който подкупил и разпитал слугата на Радисав. Така изненадали и удушили Радисава на сън, след като го вързали с копринени въжета, защото неговата муска не помагала само срещу коприна. Нашите жени вярват, че има една нощ в годината, през която може да се види как право от небето върху могилата пада силна бяла светлина. И то някъде през есента, по времето между Голяма и Малка Богородица. Но момчетата, които и вярвайки, и не вярвайки, са оставали да бдят пред прозорците с изглед към Радисавлевия гроб, никога не са могли да видят небесния огън, защото още преди полунощ ги е обарял сън. Затова пък пътници, на които не им е до това, са виждали някаква бяла светлина над могилата до моста, когато нощем се връщали в градчето.

А турците в градчето, напротив, от старо време казват, че на това място загинал за вярата някакъв дервиш на име шах Турхания, който бил голям юнак и бранел тук от някаква гяурска войска прелаза през Дрина. А че на това място няма нито знак, нито тюрбе, то е, защото самият дервиш искал да бъде погребан така, без знак и без белег, та да не се знае, че е тук. Защото, ако някога пак гяурска войска нахлуе по тези места, той ще стане изпод тая могилка и ще я спре, както някога, та да не мине по-далеч от вишеградския мост. Затова пък самото небе понякога озарява гроба му със светлината си.

Така животът на градските деца минава под моста или край него в невинни игри и детски блянове. А от първите години на съзряването той се пренася на моста, по-точно на капията, гдето младежките блянове намират друга храна и нови кръгозори, но гдето започват вече и житейските грижи, борби и дела.

На капията и край нея са първите любовни мечти, първите бегли погледи, подхвърлени думи и прошепвания. Тук са първите сделки и пазарлъци, свади и спогодби, срещи и изчаквания. Тук, на каменната ограда на моста, излизат на продан първите череши и дини, сутрешни салепи и горещи симиди. Но тук се събират и просяци, и сакати, и прокажени, също както и младите и здравите, които искат да се покажат или да видят другите, както и всички, дето имат да изнесат нещо особено — плодове, дрехи или оръжие. Тук често присядат зрели, видни хора да поразговарят за обществени работи или общи грижи, но още по-често — младежи, които си знаят само песните и шегите. Тук при големи събития и исторически промени се излагат манифести и позиви (на високия зид, под мраморната плоча с турския надпис и над чешмата) и тук чак до 1878 година са били бесени или набивани на кол главите на ония, които е трябвало по каквато и да е причина да бъдат погубени, а погубванията в това градче на границата, особено в неспокойни години, са били чести и през някои времена, както ще видим, и всекидневни.

Не може нито сватба, нито погребение да мине през моста, без да спре на капията. Тук обикновено сватбарите се приготвят и подреждат, преди да влязат в чаршията. Ако времената са спокойни и безгрижни, черпят се с ракия и запяват, повеждат хоро и често пъти се забавят много повече, отколкото са мислили. А при погребение носачите винаги оставят мъртвеца за малко, за да си починат тук, на капията, дето и без това е протекла голяма част от живота му.

Капията е най-важната точка на моста, също както мостът е най-важната част от града или както един турски пътник, когото вишеградчани нагостили добре, е отбелязал в своя пътепис: „Тяхната капия е сърцето на моста, а той е сърцето на тоя град, който трябва да остане в сърцето на човека“. Тя показва как старите майстори, за които се разправя в приказките, че са се борили с вили и всякакви чудесии и са могли да вграждат живи деца, са имали усет не само за здравината и хубостта на строежите, но и за ползата и удобството, които и най-далечните поколения ще имат от тях. И когато човек опознае тукашния живот и размисли добре, трябва да се съгласи, че наистина малко хора в Босна имат такива удобства и удоволствия, каквито и последният гражданин може да има на капията.

Разбира се, зимата не влиза в сметката, тъй като тогава през моста минава само оня, който е принуден да мине, пък и той ускорява крачка и навежда глава под студения вятър, дето непрестанно духа над реката. Тогава, разбира се, не се спират на откритите тераси на капията. Но във всяко друго време капията е истинска благодат за мало и голямо. Тогава всеки тукашен гражданин може във всяко време на денонощието да излезе на нея и да седне на софата или да се позабави там по работа или на разговор. Издадена и извисена на петнайсетина метра над зелената буйна река, тая каменна софа плува в простора над водата, между тъмнозелените бърда от три страни, небето и облаците или звездите над себе си и отворения хоризонт над реката, като тесен амфитеатър, който сините планини затварят в дъното.

Колко везири и богаташи на тоя свят могат да изнесат на такова място своята радост или грижа, своето доволство и денгубие? Малко, твърде малко. А колко паши в потока на столетията и в реда на поколенията са прекарали тук зори и вечери или нощни часове, когато целият звезден свод незабелязано се мести над човека! Много и много от нас са седели тук, облегнали се и прислонили се към гладкия дялан камък, и при вечната игра на светлината по планините и облаците на небето са разплитали вечно същите, но винаги различно сплетени конци на нашите градски съдбини. Някой някога казвал (наистина той бил чужденец и говорел на шега), че тая капия е оказала влияние върху съдбините на града и върху самия характер на неговите жители. В тези безкрайни седения, казвал тоя чужденец, трябва да се търси обяснение за склонността на много от гражданите към размишления и мечтания и една от главните причини за онова меланхолично безгрижие, с което се отличават жителите на градчето.

Във всеки случай не може да се отрече, че в сравнение с жителите на други места вишеградчани открай време са изпъквали като хора лекомислени, склонни към удоволствия и прахосници. Тяхното градче има удобно местоположение, околните села са плодни и богати и пари наистина обилно минават през Вишеград, но дълго не се задържат в него. А ако се намери някой пестелив и къщовен стопанин, без каквито и да е страсти, той е винаги някой пришелец; но вишеградската вода и въздухът са такива, че неговите деца се раждат вече с отворени ръце и разширени пръсти и покорени от общата зараза на разсипничество и безгрижие, живеят с девиза: „Нов ден, нов късмет.“

Разказват, че когато остарял и трябвало да напусне хайдутството из Романия, Стари Новак така учил Груица детенце, който трябвало да го замести:

— Когато седиш на пусия, добре гледай идващия пътник. Ако видиш, че язди гиздаво и носи червен джамадан, сребърни токи и бели навуща, той е от Фоча. Удряй веднага, защото има и на себе си, и в дисагите. Ако видиш бедно облечен пътник, навел глава и превит над коня, като да е тръгнал по просия, удряй свободно, той е от Рогатица. Такива са всички — вариклечковци и темерути, но пълни с пари като шипки. Но ако видиш някой делия, кръстосал крака на седлото, да бие тамбура и да пее с все глас, не удряй и не си мърси напразно ръцете, а пусни тоя дребосък да мине — това е вишеградчанин и няма нищо, защото у тях пара не се задържа.

Всичко потвърждава мнението на чужденеца. Но все пак е трудно да се каже точно до каква степен е вярно. Както и в толкова други неща, и тук не може лесно да се определи кое е причина и кое последица. Дали капията е направила гражданите това, което са, или, напротив, тя е замислена според техния дух и схващане и изградена според техните нужди и навици. Излишно и напразно питане. Няма случайни постройки, отделени от човешкото общество, в което са възникнали, от неговите потреби, желания и възгледи, както няма произволни линии и безпричинни форми в строенето. А създаването и животът на всяка голяма, хубава и полезна постройка, както и нейното отношение към селището, в което е издигната, често носи в себе си сложни и тайнствени драми и истории. Във всеки случай едно се знае — между живота на хората в града и тоя мост съществува тясна, вековна връзка. Техните съдби са така преплетени, че не може да се помислят и разкажат поотделно. Затова разказът за създаването и съдбата на моста е същевременно и разказ за живота на градчето и неговите жители от поколение на поколение, също както през всички разкази за градчето преминава нишката за каменния мост с единадесетте свода и капията като корона в средата.

Бележки

[1] Названията „турци“ и „турски“ са употребени навсякъде в смисъл на мюсюлмани и мюсюлмански. — Б.а.