Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Попен (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
ぽっぺん先生と帰らずの沼, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2015)

Издание:

Йошихико Фунадзаки

Приключенията на професор Попен в тресавището

 

Японска

Първо издание

 

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Превод от японски: Людмила Холодович

Редактор: Нако Стефанов

Редактор на издателството: Калина Захариева

Художник: Камен Стоянов

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Мая Лъжева

 

Код 11 9537512232/6285-2-86

 

Дадена за печат 5.XI.1985 г.

Подписана за печат 20.II.1986 г.

Излязла от печат 15.III.1986

Формат 16/60/90

Изд. коли 9

Печ. коли 9

Усл. изд. коли 6,99

Цена 0,78 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1986

Държавна печатница „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Начало на историята

Меню за днес:

Супа с ориз

Кюфтета от раци

Мариновани зеленчуци

— Хм! — смънка професор Попен, вперил очи в написаното на дъската, и поръча: — Един обяд, моля!

Пластмасовият жетон се стрелна пред носа му. Попен едва успя да го хване, събра от джоба си няколко дребни монети с полепнали по тях конци, преброи ги, сложи ги в чинийката и пристъпи към гишето за храна.

На другия ден започваше лятната ваканция и университетският стол му се видя невероятно просторен. Няколко студенти седяха в ъгъла, далеч от горещите слънчеви лъчи, проникващи през огромната стъклена врата. Те пиеха чай и спореха за нещо. А в хола, който обикновено гъмжеше от народ, само група момчета и момичета гледаха някакъв филм по телевизията и гръмко се смееха.

— Я! Професоре, май само вашите мъки няма да имат край?! — подаде глава готвачката от прозорчето, пред което Попен очакваше обяда си. — Нали занятията свършиха?

— Не!… А да, свършиха! Но аз трябва да приключа някои мои изследвания. Ще ме потърпите още малко!…

— Нямате занятия и стоите тук? Ама и вие сте един, просто да ви се чуди човек! Вашите колеги откога се припичат — кой на морето, кой на вилата си…

Попен й подаде жетона и замислен повтори:

— Един обяд!…

Той наистина нямаше защо да снове сега сам из университета, и то в тая жега. От шест дни занятията бяха приключили. Но всъщност никога не ходеше на вилата си през свободните дни, а по силата на навика се изтягаше в леглото, което от месеци не бе оправяно, гледаше в тавана и до насита слушаше една от любимите си плочи на Бетховен.

Може би все пак нещата щяха да се развият другояче, ако в последния ден на занятията не бяха позвънили от редакцията на едно списание. Напомниха му за статията, която чакаха да им предаде. Той им бе обещал да опише изключително интересния животински свят и борбата за съществуване в блатото, което се намираше до живия плет в парка, на стотина крачки от университетския двор. Колкото и да е странно, но в центъра на такъв голям град имаше живописно тресавище с какви ли не животинки вътре — като се започне от планктона и се свърши с най-причудливите риби и насекоми. Само за изброяването и подреждането им по видове бе необходимо сума ти време, а какво оставаше да се изследва и борбата им за съществуване. Попен смяташе, че за това ще са му нужни поне десет години, а в редакцията му казаха, че искат материала след месец, и то да бъде в размер от тридесет страници.

„Не, това е абсолютно невъзможно!“

Но щом като веднъж се бе съгласил, как да се измъкне?!

Последният срок изтичаше вдругиден. Представяте ли си как се чувствува човек в такова едно положение? Попен усети, че главата му пламва, и не разбра как заговори на глас:

— Дали ще успея? Не, изключено е!…

— Какво казахте? — подаде се от прозорчето зачервеното лице на готвачката.

— Нищо, нищо! — смутено промълви професорът, пое кюфтетата от раци и продължи да чака.

— Странен човек… — смънка помощничката, като изсипа ориза в тенджерата с врящата супа.

— Ако и ти, мила, се занимаваше с наука, и на тебе щеше да ти се завърти главата — каза й готвачката.

Тя се върна, подаде супата и се извини:

— Прощавайте, че ви накарах толкова да чакате!

— Нищо, нищо — кимна професорът и като пое внимателно подноса със съдовете, от които се издигаше ароматна пара, тръгна към изхода.

— Слушайте! — чу той зад гърба си веселия глас на жената. — Да не забравите да ми донесете чиниите!

В хола беше нетърпимо горещо. Слънцето надзърташе от големите прозорци и направо пронизваше с лъчите си. А навън, от сградата нататък се простираха сенчестите дървета, болницата и старият храм. Професорът замижа на слънцето и забърза към цъфтящия олеандър[1], под който обикновено обядваше. Той се намираше близо до живия плет, зад който бе скътано обраслото с камъш блато. В същата тази великолепна сянка всеки следобед си отдъхваха и студентите, като се наслаждаваха на прохладата. Ето че и нашият професор, щом стигна до своето кътче, постави подноса на тревата и седна. Свали лятното си тъмносиньо сако, окачи го на бухналите в розови цветове клони и разхлаби връзката си. Хладинката полази под ризата му и той потръпна.

— Благодат! — пое дъх с пълни гърди и започна да обядва.

Кичестите клони на дървото висяха над него като чадър и го бранеха от лятното слънце.

Бе свършил наполовина с обяда си, когато се раздаде познатият мек звън на университетската камбана: Бим-бам, бим-бам!

Попен остави на тревата клечките[2], с които се хранеше, нави ръкавите на ризата си и погледна часовника си. Беше един часът и осем минути.

— Правилно! — кимна той доволен от себе си, че е нагласил стрелките с осем минути напред.

Професорът редовно закъсняваше за заседания и събрания — все се връщаше за нещо забравено. Или пък, когато отиваше на гарата, спираше замислен някъде по средата на пътя, защото се оказваше, че неусетно е тръгнал в погрешна посока. И времето, за което се оправяше в такива случаи, не надвишаваше осем минути.

Но ето че точно сега се случи нещо ужасно! Стрелката отмери осмата минута, трепна и мигновено спря…

— А?!… — Попен бързо поднесе часовника към ухото си и го затръска, но като че ли нищо не беше в състояние да накара механизма му да се събуди.

— Хубаво се нагласих! — рече той, посегна да разкопчае черната кожена каишка, но в това време край него прелетя някаква розова сянка и го накара да вдигне глава. Видя невероятно красиво същество — еднодневка с розови крилца. Тя затрепка на едно място, мина напреко на слънчевите лъчи и се устреми към блатото.

— Каква красота! — ахна Попен. — Изключителен екземпляр!

Той моментално забрави за часовника си, захласнат от красотата на рядкото насекомо. Обикновено еднодневките от този вид бяха синьо-зелени, а тая красавица?!… Странно!… Може би бе някаква азиатска разновидност? Или нещо съвсем ново! Неизвестно!… Следователно той бе длъжен незабавно да изучи това непознато насекомо и да го опише. Време за губене нямаше. Грабна сакото си от клона и се втурна по посоката, в която се бе изгубила еднодневката.

А тя — истински дар на природата — сякаш отгатна мислите му и започна да се движи зигзагообразно, ту по-бавно, ту по-бързо, като не му даваше възможност да я настигне. Попен тичаше с всички сили, изплашен да не я загуби. Но когато прекрачваше живия плет, изцяло съсредоточи вниманието си върху собствените си крака. И с това сбърка. В този миг еднодневката изчезна от погледа му.

popen_presledva_ednodnevkata.png

„Край! — ядосан изцъка той. — Как можах да изтърва такъв рядък екземпляр?!“ Чак сега забеляза, че е нагазил сред пласт окапали листа, които при една следваща крачка можеха да пропаднат и той да затъне до кръста. Освен това камъшът наоколо му пречеше. Той почувствува, че се беше изморил.

„Остава сега и аз да се превърна в еднодневка, за да открия това чудо на природата.“

Когато беше малък и припкаше по поляните, често му се случваше да тича почти с бързината на насекомите, които зърваше да летят, и така настигаше всяко, което пожелаеше.

Попен затегна колана си, намести си очилата и внимателно огледа близките храсти, които сякаш му се присмиваха с веселите си цветове. Блатото навътре беше покрито с килим от нежни синьо-зелени водорасли. Слънцето надзърташе през листата на високите дървета и лъчите му галеха тревата. Обикновено тук се събираха любителите-рибари от цялата околност и студентите от факултета по изящни изкуства, които, застанали зад триножниците си, с увлечение рисуваха своите етюди. Но днес наоколо цареше пълно мълчание. И на професора му се струваше, че ако притаи дъх, ще чуе тишината, която нахлува от всички страни.

„Я чакай! Я чакай! Сякаш еднодневката отново прелетя?“

Попен се втурна между храстите, но техните върхове стърчаха над главата му и той не можеше да види нищо дори когато се повдигаше на пръсти. Навлезе сред огромни дървета.

„Каква гора! — озърна се боязливо той. — Ако наистина можех да бъда еднодневка, щях да си избера широко, открито, светло място!“

Край огромните дървета имаше и ниски храсти, които му преграждаха пътя и го шибаха по лицето. Изведнъж зад гърба си той чу стъпки, сякаш някакъв огромен човек се провираше между дърветата: Шляп, Шляп!

Шумът бързо се приближаваше и ученият мъж се стресна. Спря и се обърна. Това, което видя, наистина беше един огромен човек!

— А-а-а! — изкрещя той и полетя напред, провирайки се между клоните. Да, да, точно така — той полетя като истинска еднодневка. Леко размахваше разкошните си розови крилца и кръжеше над блатото!…

Бележки

[1] Вечно зелено декоративно дърво. — Бел. ред.

[2] Японците, както и някои други източни народи използуват за хранене не вилици и лъжици, а клечки — хаши. — Бел. ред.