Майкъл Дж. Съливан
Конспирация за Короната (9)

Глава 8
Дела

Утрото на делото на Ариста Есендън пристигна едновременно с първия сняг. Въпреки липсата на сън, Пърси Брага не чувстваше никаква умора. Предната утрин бе задвижил колелата, разпращайки обявленията за делото и сега стотици детайли изискваха личното му внимание. Проверяваше списъка със свидетели, когато на вратата на кабинета му се почука и влезе прислужник.

— Поднасям извинения за безпокойството, сър — поклони се мъжът, — епископ Салдур е тук. Каза, че сте искали да го видите?

— Разбира се, разбира се, покани го — отвърна ерцхерцогът.

Старият духовник влезе, облечен в червено-черна роба. Брага прекоси стаята и с поклон целуна пръстена му.

— Благодаря ви за ранната визита, Ваша милост. Гладен ли сте? Ще желаете ли закуска?

— Не, благодаря, вече се нахраних. На моята възраст човек се събужда рано, независимо дали желае или не. За какво точно искаше да говорим?

— Исках да се убедя, че нямате някакви въпроси относно утрешните показания. Можем да ги преповторим. Заделил съм време.

— Разбирам — отвърна епископът, кимайки бавно. — Не смятам това за необходимо. Притежавам ясна визия за изискваното.

— Чудесно, в такъв случай всичко е наред.

— Отлично — каза епископът и добави, хвърляйки поглед към гарафата. — Бренди ли съзирам?

— Да, ще желаете ли?

— В нормални случаи не бих си позволил в толкова ранен час на деня, но сега поводът е специален.

— Абсолютно, Ваша милост.

Епископът се разположи в близост до огъня, докато Брага наля две чаши и му подаде едната.

— За новия режим в Меленгар — вдигна наздравица ерцхерцогът. При докосването на чашите им, кристалът иззвъня чисто, като камбана. И двамата отпиха голяма глътка.

— Има нещо в малко бренди на снеговит ден — отбеляза Салдур с доволен глас. Имаше бяла коса и благи очи. Седейки в блясъка на огъня, държейки небрежно чашата си, приличаше на типичния добродушен дядо. Ала това не заблуждаваше Брага. Духовникът не би се издигнал до сегашната си позиция, ако не беше безмилостен. Като епископ, Салдур бе един от главните ръководители на нифронската църква и най-висшето духовенство в кралството на Меленгар. За своя главна квартира използваше Мареската катедрала; постройка не по-малко внушителна и далеч по-обичана от Есендън. По отношение на влиянието Брага поставяше Салдур в челната тройка от деветнадесетимата епископи.

— Колко време остава до делото? — попита Салдур.

— Ще започнем след около час.

— Трябва да призная, че се справи много добре, Пърси — усмихна му се Салдур. — Църквата е напълно доволна. Нашата инвестиция в теб беше значителна, но изглежда сме направили мъдър избор. При работа с такива дългосрочни графици на нас ни е трудно да се убедим, че сме поставили правилните хора. Всяка от анексиите трябва да бъде извършена деликатно. Не искаме някой да ни заподозре, че пренареждаме картите в тестето. Когато времето настъпи, трябва да изглежда, че всички монархии доброволно приемат сформирането на Новата империя. Трябва да призная, имах съмнения за теб.

Брага повдигна вежда:

— Изненадам съм да чуя това.

— Е, не приличаше на някой с царствени белези по времето, когато уреждахме брака ти със сестрата на Амрат. Ти беше мършав, превзет, малък…

— Това беше преди близо двадесет години — протестира Брага.

— Доста вярно. Но по онова време всичко, което забелязвах в теб беше умението ти с меча и яростният империализъм. Страхувах се, че бидейки толкова млад, ти може… е, кой знае дали би останал верен? Но ти ми доказа, че греша. Прерасна в умел администратор; и умението ти да се нагаждаш към неочакваните събития, подобно на внезапната промяна в графика, причинена от Ариста, доказва уменията ти ефективно да разрешаваш проблеми.

— Ще призная, че не протече точно както бях планирал. Бягството на Олрик бе неочаквано. Определено подцених принцесата, но тя поне бе достатъчно любезна да ми предостави удобен начин да я въвлека.

— И какво точно възнамеряваш да направиш по отношение на малкия брат на Ариста? Знаеш ли къде е?

— Да, в Дрондил Филдс. Получих няколко доклада за сбора в Галилин. Войници се събират в замъка на Пикъринг.

— И това не те притеснява?

— Да кажем, че ми се ще да бях заловил хлапенцето преди да се добере до Пикъринг. Но ще се заема с него веднага щом приключа със сестра му. Той се оказа доста хлъзгав. Измъкна ми се между пръстите при Уисънд брод. Не само избяга, но и задигна конете на хората ми. Мислех си, че ще е лесно да бъде открит и имах отряди наблюдаващи всеки път, долина и село, но за няколко дни той просто изчезна.

— И тогава се е добрал до Пикъринг?

— О, не — каза Брага. — Всъщност успях да го хвана. Патрул го е заловил в странноприемницата „Сребърната кана“.

— Не разбирам. Защо тогава не е тук?

— Защото патрулът ми така и не се върна. Избързал напред пратеник донесе новините, че Олрик е заловен, но останалите изчезнаха. Разследвах и попаднах на някакви удивителни слухове. Според докладите ми, двама мъже, които пътували с принца, организирали местните и направили засада на хората ми.

— Знаеш ли кои са тези двамата, които му се притекли на помощ?

— Нямам имена, но принцът ги наричал свои кралски защитници. Убеден съм обаче, че това са същите двама крадци, които бях уредил да поемат вината за смъртта на Амрат. Някак си принцът е съумял да си осигури услугите им. Вероятно им е обещал богатства, вероятно дори титла и земя. Момчето е по-умно, отколкото си мислех. Но това е без значение, направил съм съответните приготовления. През последните няколко седмици подсилвах армията на Меленгар с мои наемници. Амрат така и не разбра. Едно от преимуществата да си главен канцлер е, че не се налага да полагаш царския печат на всички заповеди.

Отново се почука на вратата и влезе същият слуга.

— Графът на Чадуик желае да ви види, милорд.

— Арчибалд Белънтайн? Той пък какво прави тук? Разкарай го.

— Не, почакай — намеси се епископът. — Аз го помолих да дойде. Покани го — прислужникът се поклони и излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Бих предпочел да бе обсъдено с мен — каза Брага. — Простете, Ваша милост, но днес програмата ми е прекалено натоварена, за да вместя в нея посещението на съсед-аристократ.

— Да, зная, че си зает, но църквата има свои дела, с които трябва да се занимава. Както добре знаеш, вие не сте единственото кралство, за което се грижим. Графът на Чадуик представлява определен интерес за нас. Той е млад, амбициозен и лесно се впечатлява от успеха. Ще му бъде от полза да се убеди от първа ръка какви неща са възможни с наличието на правилните приятели. Пък и съюзник на южната ви граница със сигурност би било от полза и за вас.

— Предлагате да го откъсна от властта на крал Етелред?

— Етелред е добър империалист, признавам, но императорът може да бъде само един. Няма причина това да не си ти, стига да продължиш да демонстрираш полезността си. Белънтайн притежава много качества, които могат да ни помогнат в това начинание.

— Още не съм станал дори крал, а вие говорите за императорски титли?

— Църквата не е оцеляла три хиляди години без да гледа напред. А, ето го. Влизай, влизай, Арчибалд — Арчибалд Белънтайн пристъпи, отърсвайки снега от наметалото си и тропайки с крака. — Хвърли наметалото и ела до огъня. Сгрей се, момче. Пътуването трябва да е било мразовито.

Арчибалд прекоси стаята и целуна пръстена на седящия епископ.

— Добро утро, Ваша милост — каза той, сетне се обърна и любезно се поклони на ерцхерцога. — Милорд.

Смъкна плаща си и го отърси внимателно. Огледа се объркан:

— Слугата ви излезе преди да вземе наметалото ми.

— Просто го хвърлете някъде — посъветва го Брага.

Графът го изгледа изумено:

— Това е вносен дамаск със златна бродерия — точно тогава слугата се завърна, носейки удобен стол. — А, ето те. Ето, дръж това и за Марибор, не го окачай на кука — подаде наметката си на прислужника, който се поклони и излезе.

— Бренди? — предложи Брага.

— О, богове, да — отвърна Арчибалд. Брага му подаде чаша, дъното на която бе покрито с тъмнокехлибарена течност.

— Оценявам идването ти, Арчибалд — каза епископът. — Страхувам се, че сега няма да разполагаме с много време за разговор, тъй като днес в Меленгар бъркотията е доста голяма. Но както казвах на Брага, сметнах от полза и за трима ни да проведем кратък разговор.

— Винаги на разположение, Ваша милост. Оценявам възможността си да се срещна с новия крал на Меленгар — каза безгрижно Арчибалд. Салдур и Брага си размениха погледи. — О, хайде сега, не е като да е тайна. Вие сте ерцхерцог и главен канцлер. С крал Амрат и принца мъртви, и Ариста екзекутирана, короната ще се премести на вашето чело. Наистина много добре изпълнено. Моите почитания. Убийство пред очите на всички, под носа на благородниците — те ще ви приветстват, докато открадвате короната им.

Брага се вцепени:

— Да не би да ме обвинявате в…

— Разбира се, че не — спря го графът. — Никого не обвинявам. Какво ме засягат вътрешните дела на Меленгар? Моят сюзерен е Етелред от Уоррик. Случващото се във вашето царство не ме касае. Просто предлагах искрените си поздравления — вдигна чашата и кимна към епископа — и на двама ви.

— Как наричаш тази игра, Белънтайн? — попита Брага колебливо, докато двамата със Салдур наблюдаваха младия аристократ много внимателно.

Арчибалд се усмихна отново:

— Любезни ми господа, не играя никаква игра. Възхитата ми е искрена. Още повече в светлината на мой скорошен провал. Виждате ли, аз самият се опитах да рискувам, за да увелича позицията си, но опитът ми не се увенча с успех.

Наконтеният граф започна да забавлява Брага, който разбра какво епископът вижда в младежа и любопитството му бе възбудено.

— Съжалявам да чуя за затрудненията ви. Какво точно се опитвахте?

— Ами, бях се сдобил с определени писма и се опитах да принудя маркиза на Глъстън да ми даде дъщеря си. Бях заключил писмата в сейфа на личната си кула и бях готов да ги покажа лично на Виктор. Всичко вървеше отлично, но — пуф — Арчибалд направи жест на експлозия — писмата бяха изчезнали. Като фокус.

— Какво им се случи? — запита Салдур.

— Бяха откраднати. Крадци прорязали дупка в покрива на кулата ми и само за минути се промъкнали и ги отмъкнали под носа ми.

— Забележително — Салдур поднесе оценката си.

— Депресиращо беше. Накараха ме да изглеждам като глупак.

— Заловихте ли крадците?

Арчибалд поклати глава.

— Уви, не, но най-накрая разбрах кои са. Отне ми дни да го проумея. Не бях казал никому че имам тези писма. Значи единствените, които биха могли да ги вземат, са същите крадци, които наех, за да се сдобия с писмата. Коварни дяволи. Наричат се Ририя. Не съм сигурен защо ги откраднаха; може би са възнамерявали да ме накарат да платя два пъти, но естествено няма да им доставя това удоволствие. Ще наема някой друг да залови следващите от Уиндското абатство.

— Значи писмата са били кореспонденция между маркиза на Глъстън и крал Амрат? — попита Салдур.

Арчибалд погледна епископа, изненадан.

— Интересно предположение, Ваша милост. Не, бяха любовни писма между дъщеря му и националиста Гаунт. Възнамерявах така да се омъжа за Аленда и да спестя на Виктор унижението дъщеря му да се забърква с простолюдието.

Салдур се изкикоти.

— Нещо смешно ли казах?

— Държал си в ръце повече, отколкото си подозирал — информира го Салдур. — Това не са били любовни писма, нито са били предназначени за Дигън Гаунт.

— С цялото ми уважение, Ваша Милост, прочетох писмата. Бяха адресирани до него.

— Убеден съм в това, но то е било само предпазна мярка, в случай, че някой като теб ги открие. Доста хитроумно. Отлична диверсия — ако писмата попаднат в чужди ръце. Любовникът Дигън Гаунт вероятно символизира желанието на Ланаклин за революция срещу крал Етелред. Ако маркизът изразеше вижданията си открито, би рискувал екзекуция. Тези писма всъщност са били закодирани съобщения от Виктор Ланаклин, пратени от Аленда до вестоносец на крал Амрат. Маркизът на Глъстън е изменник на кралството си и империалистката кауза. Ако беше осъзнал това, щеше да получиш целия Глъстън и главата на Виктор като сватбен подарък.

— Откъде знаете?

— Ерцхерцог Брага узнал за срещите, когато покойният крал му наредил да плати на вестоносеца неотбелязано. Той, естествено, ми каза.

Арчибалд замлъкна и изля остатъка от брендито си в хранопровода.

— Но защо да ви казва?

— Като добър империалист, Пърси е наясно с важността църквата да бъде добре информирана.

Арчибалд объркано погледна Брага:

— Но вие не сте ли роялист? Имам предвид, как би могъл главният канцлер на Меленгар да бъде империалист?

— Наистина, как би могъл? — Салдур се усмихна.

— Сключвайки брак с член на кралското семейство — посочи Брага.

— Църквата тайно е поставяла империалисти на ключови позиции в близост до трона на всяко роялистко кралство в Аврин и дори неколцина в Трент и Калис — обясни Салдур. — Чрез необичайни инциденти, тези мъже са съумели да се озоват на трона на повечето от тези владения. Църквата чувства, че когато наследникът най-сетне бъде открит, преходът би бил по-плавен, ако различните кралства вече са готови да се закълнат във вярност.

— Невероятно.

— Наистина. Но трябва да те предупредя, че няма да можеш да се сдобиеш с други писма. Няма да има повече срещи в Уиндското абатство. За съжаление бях принуден да помоля ерцхерцога да даде урок на монасите за уреждането на подобни сбирки. Абатството изгоря заедно с обитателите му.

— Убили сте своите събратя овчари на Мариборското паство? — Арчибалд запита Салдур.

— Марибор ни изпратил Новрон като воин, който да унищожи враговете ни. Нашият бог не припада при вида на пролята кръв, а често се налага да очистваме старите клони, за да запазим дървото здраво. Убийството на монасите бе необходимост, но аз пощадих един, сина на Ланаклин, така че да може да се върне у дома и разкаже на баща си как последният е отговорен за смъртта на толкова хора. Не може да си позволим роялистите да се организират срещу нас, нали? — Салдур му се усмихна и Брага още веднъж стана свидетел на дядото светец.

— Значи сте искали Глъстън, Арчибалд? — попита Брага, напълвайки чашата на графа. — Може би съм ви преценил погрешно. Кажете ми, скъпи графе, загубата на земята или на Аленда ви разстрои повече?

Арчибалд проряза въздуха с ръка като че прогонва муха:

— Тя беше само допълнителен плюс. Исках земите.

— Разбирам — Брага погледна към Салдур, който се усмихна и кимна. — Все още има шанс да ги получите — насочи погледа си отново към графа. — Когато застана на трона на Меленгар, ще искам силен империалистки съюзник на южната ми граница с Уоррик.

— Крал Етелред би нарекъл това предателство.

— А как бихте го нарекли вие?

Арчибалд се усмихна и избарабани с нокти по изящния кристал на кралската чаша, карайки го да запее с приятен за ухото звън.

— Възможност.

Брага се отпусна назад и протегна крака към огъня.

— Ако ви помогна да придобиете земята от Ланаклин и ми се закълнете във вярност, Меленгар ще замени Уоррик като най-силното кралство в Аврин. Идентично, Големи Чадуик ще бъде най-могъщата му провинция.

— С уговорката, че Етелред не обяви война — предупреди Арчибалд. — Кралете често не гледат с добро око над загубата на четвъртина от земите си и Етелред не е от онези, които ще оставят подобно действие без отговор. Той обожава да се бие. И по-важното, прави го умело. Притежава най-добрата армия в Аврин.

— Истина е — каза Брага. — Но не разполага с опитен генерал, който да я поведе. В редиците му няма талант, който макар и малко да се доближава до вашия сър Бректън. Този мъж има голяма ръководна дарба. Ако се отделите от Уоррик, можете ли да разчитате на лоялността му към вас?

— Лоялността на Бректън към мен е непоклатима. Баща му, лорд Белстрад, бе невероятно старомоден рицар. Набил е тези ценности в главите на децата си. Нито Бректън, нито брат му… как му беше името, младият Белстрад, дето отиде в морето… Уесли, биха се опозорили с противопоставяне на някого, комуто са се заклели във вярност. Но признавам, че честта им понякога може да бъде и отегчение. Спомням си как веднъж един слуга изтърва новата ми дефтинена шапка в калта и когато заповядах на Бректън за наказание да клъцне ръката на кьопчото, той отказа. Двадесет минути ми обяснява за кавалерския код. Да, милорд, верен е на Белънтайн, но по-скоро бих предпочел по-нелоялен човек, който изпълнява заповедите ми мълчаливо. Ако се отделя от Уоррик, Бректън може да откаже да се бие, но съм убеден, че не би ми се противопоставил. Аз лично бих се притеснявал повече за Етелред. Той самият е отличен командир.

— Да — потвърди Брага, — но аз също съм такъв. Бих приветствал да ме нападне лично. Вече имам готова армия ветерани и известен брой наемници. Ще съм в състояние да събера превъзхождащ брой войници при нужда. В резултат той ще изгуби цял Уоррик и това би ми осигурило подстъпите към целия Аврин и евентуално Апеладорн.

Този път Арчибалд се изкикоти.

— Оценявам умението ви да мислите на едро. Виждам много предимства, които би ми донесло моето присъединяване към вас. Наистина ли виждате пред себе си императорската титла?

— Защо не? Ако изразя намерението си да завладявам, патриархът би бил склонен да се съюзи с мен, точно както църквата с Гленморган. Ако обещая определени права на църквата, той дори може да ме обяви за наследника. Тогава никой няма да стои на пътя ми. Но да не избързваме — Брага насочи вниманието си към епископа. — Искам да ви благодаря, Ваша милост, за организирането на тази среща. Бе много поучително. Но вече е почти средата на утрото и смятам, че е време да започна приготовленията за делото на Ариста. Обаче бих искал да ви поканя да останете, Арчибалд. Оказва се, че мога да ви предложа подарък в качеството ви на новооткрит приятел на Меленгар.

— Поласкан съм, милорд. Приветствам възможността да прекарам време с вас и съм убеден, че какъвто и да е подаръкът, то той ще е да е щедър.

— Споменахте, че попречилите на плана ви крадци се назовават Ририя?

— Да, защо питате?

— Изглежда споделяме интерес към тези двамата. И за мен се оказаха доста болезнен трън. Както вече сте открили, те не уважават хората, които ги наемат и са склонни да се обръщат срещу работодателите си. Аз също ги наех и сега ги откривам да работят срещу мен. Имам причина да вярвам, че днес може да бъдат тук и съм пуснал в действие планове за залавянето им. Ако наистина се появят, ще ги осъдя заедно с Ариста. Твърде е вероятно и тримата да горят на кладата в ранния следобед.

— Наистина сте изключително щедър, милорд — отвърна Арчибалд с кимване и усмивка на уста.

— Помислих си, че това може да ви хареса. При пристигането си споменахте, че Олрик е мъртъв — и това наистина е възгледът, който съм разпространявал. За съжаление това не е така — поне още не. Ариста уредила крадците да изведат Олрик от замъка в нощта на кончината на Амрат. Вярвам, че принцът ги е наел и че ще се опитат да спасят сестра му. Следите показват, че са напуснали замъка през канала, така че там съм взел допълнителни мерки. Решетката в кухнята е запечатана и Уайлин, началникът на стражата, е в готовност с най-добрите си хора да затвори речната решетка зад гърба им. Дори нарочно не поставих пазачи наблизо, за да изглежда по-примамливо. С малко повече късмет, глупавият принц може да се направи на млад герой и да дойде с тях. Ако го стори — шах и мат!

Арчибалд кимна с видимо удоволствие.

— Наистина сте много впечатляващ.

Брага вдигна чашата си.

— За мен.

— За вас — вдигна наздравица Арчибалд.

На вратата се почука силно.

— Влез — провикна се Брага, раздразнен.

— Главен канцлер! — един от наемниците на Брага нахлу в стаята. Бузите и носът му бяха червени, бронята му подгизнала. По главата и раменете имаше сняг.

— Да? Какво има?

— Стражата на стената докладва за стъпки в снега, водещи до реката в близост до каналите, милорд.

— Отлично — отвърна Брага, изпразвайки чашата си. — Вземи осем човека и подкрепи капитан Уайлин от реката. Не искам да се измъкнат. И запомни, ако принцът е с тях, убийте го на място. Не позволявай на Уайлин да ви спре. Във всеки случай искам крадците живи. Заключете ги в тъмниците и им запушете устите както преди. Ще ги използвам като допълнително доказателство срещу Ариста и ще ги изгоря всички наведнъж.

Войникът се поклони и излезе.

— Сега, господа, нека се присъединим към магистрата и останалите благородници. Нямам търпение делото да започне.

Тримата се изправиха и рамо до рамо излязоха през широката двойна врата.

* * *

Усиленото от снега утринно слънце надничаше в решетката при реката като ярка бяла светлина. Зимното сияние се разливаше по бляскавия таван, разкривайки покрит с мъх и плесен древен камък. Замръзналата пот на стените отразяваше светлината, препращайки я напред-назад, докато най-подир в унес я оставяше да цопне във всепоглъщащата тъма. В мрака се спотайваха приклекнали войници. Краката им бяха затънали до глезените в мръсна студена вода, която ги подминаваше в пътешествието си от отходните канали на замъка до реката. Бяха чакали мълчаливо близо четири часа, но сега можеха да чуят приближаващи стъпки. Разплискването на мръсната вода се отрази от стените на канала, а за да не останат по-назад, сенки също заиграха върху камъните.

Уайлин с жест нареди на войниците си да останат на място и да продължат да пазят тишина. Искаше да се убеди, че ариергардът е заел позиция и да види жертвите, преди да нападне. Каналът имаше много отклонения, където двама мъже можеха да избягат и скрият в тъмното. Не възнамеряваше да преследва плъховете през лабиринт от тунели. Тук долу бе неприятно, но Уайлин знаеше също, че ерцхерцогът иска крадците за сутрешните тържества и не би бил възхитен от дълго отлагане.

Скоро се появиха. Двама мъже — единият висок и едър, другият по-нисък и по-слаб — облечени в топли зимни наметала с вдигнати качулки, бавно завиха иззад ъгъла, спирайки от време на време да се огледат.

— Напомни ми да поздравя Негово Величество за качеството на каналите му — спомена един от тях с ироничен тон.

— Поне мръсотията е по-топла от реката — отвърна другият.

— Да, твърде лошо, че това се случва в най-студения ден от годината. Защо не можеше да е по средата на лятото?

— Тогава със сигурност би било по-топло, но представяш ли си каква воня ще е?

— Като стана дума за миризма, мислиш ли, че вече сме близо до кухните?

— Ти си водачът, аз не виждам нищо.

Уайлин даде знак.

— Движение! Хванете ги!

Стражите изскочиха от пусията си в едно разклонение и се впуснаха към двамата. Притичали отзад други войници отрязваха пътя за бягство. Обкръжиха ги с извадени мечове и приготвени щитове.

— Внимателно — каза Уайлин, — ерцхерцогът каза, че са пълни с изненади.

— Сега ще видите изненади — каза един от задните войниците и като пристъпи, удари високия с петата на меча си, поваляйки го на земята. Друг използва щита си по подобен начин и вторият също се срина в безсъзнание.

Уайлин въздъхна и ги изгледа гневно, сетне сви рамене.

— Възнамерявах да ги оставим да вървят, но и това ще свърши работа. Оковете ги, запушете им устите и ги завлечете в тъмницата. И в името на Марибор, извадете им главите преди да се удавят. Брага ги иска живи.

Войниците кимнаха и се заеха.

* * *

— Това разглеждане на Висшия съд на Меленгар бе свикано да разгледа обвиненията, отправени срещу принцеса Ариста Есендън от главния канцлер, ерцхерцога на Меленгар Пърси Брага — силният глас на главният магистрат прогърмя из стаята. — Принцеса Ариста е обвинена в измяна срещу короната, убийство на сродниците си и магьосничество.

Най-голямата зала в замъка, кралският двор на Меленгар, имаше катедрален свод, цветни прозорци и обсипани с емблеми и щитове на благородни домове стени. Пейките и балконите бяха претрупани със зрители. Благородниците и богатите търговци се притискаха, за да видят делото на принцесата. Отвън още от ранни зори се бяха събирали тълпи и чакаха в снега, докато търчащи им донасяха вести. Отделяше ги стена от обвити в броня войници.

Самият съд представляваше няколко обградени редици отделни кресла, по които седяха най-висшите аристократи в кралството. Някои от местата бяха празни, но броят на пристигналите бе достатъчен, за да може Брага да реализира плана си. Сутрешният хлад все още не бе отпуснал благородниците и повечето от тях се бяха увили в кожи, докато чакаха огънят в голямата камина да сгрее стаята. Отпред стоеше празният трон, чиято неангажираност висеше като застрашителен призрак пред съда. Присъствието му припомняше за значимостта на делото. То щеше да реши кой ще седне там и поеме юздите на кралството.

— Този съд, съставен от добросъвестни и прозорливи люде, сега ще пристъпи към изслушване на обвиненията и доказателствата. Нека Марибор ги дари с мъдростта си.

Главният магистрат зае мястото си. Надигна се набит късобрад мъж с малка уста. Носеше скъпи роби, които се стелеха подире му, докато се изправяше пред съдебните заседатели, измервайки внимателно с поглед всеки от тях.

— Почитаеми съд — каза адвокатът, придружавайки уводните си думи с драматичен жест към столовете. — Възвишените ви персони вече знаят за смъртта на обичния ни крал Амрат, сполетяла го преди седем дни в същия този замък. Също сте наясно с липсата на принц Олрик, смятан за отвлечен и убит. Но как е възможно да се случват подобни събития сред стените на собствения замък на краля? Крал може и да бъде убит. Принц може и да бъде отвлечен. Ала и двете в една и съща нощ, и то едно след друго? Как е възможно това?

Тълпата утихна, докато се напрягаше да чуе.

— Как е възможно двама убийци да се промъкнат незабелязани в замъка, да промушат смъртоносно краля и въпреки залавянето им и хвърлянето им в тъмница, да се измъкнат? Последното само по себе си е невероятно, защото килията им е била охранявана от опитни войници. Не само са били затворени, но и приковани към стената за китките и глезените. Но което е повече от удивително — което е невероятно — след чудотворното си излизане от затвора, двамата не избягали! Не! Уведомени докато все още били заловени за предстоящата им смърт — да бъдат насечени на четири при изгрев-слънце, мъчителна и ужасна смърт — двамата убийци останали в пълния с готови да ги блъснат обратно в килията войници замък. Вместо да бягат с всички сили, те потърсили принца, най-охраняваната и приоритетна персона в целия замък и го отвлекли! Отново ви питам, как е възможно това? Спели ли са стражите? Толкова ли са били некомпетентни, та да оставят убийците на краля да си излязат? А може би някой е помагал на убийците?

Би ли могъл пазач да направи това? Чуждестранен шпионин? Дори верен барон или граф? Не! Никой от тях не би имал авторитета да влезе в тъмницата, да види убийците на краля, камо ли да ги освобождава. Не, любезни лордове, никой в замъка онази нощ не е притежавал правомощията да влезе в затвора толкова лесно. С изключение на една персона — принцеса Ариста! Бидейки дъщерята на жертвата, кой би й отказал правото да заплюе в лицата хората, отнели живота на баща й? Само дето тя не е била там да опетнява затворниците, а да им помогне да довършат започнатото от нея!

В тълпата се разнесе мърморене.

— Това е безчинство! — протестира възрастен мъж откъм пейките. — Да обвинявате бедното момиче за смъртта на баща й… Засрамете се! Къде е тя? Защо не присъства, за да оспори тези твърдения?

— Лорд Валин — обърна се към него адвокатът, — за нас е чест да сте сред нас днес. Съдът ще призове принцесата скоро. Тя не е тук за излагането на фактите, тъй като това е тежка и неприятна задача и съдът не желае принцесата да бъде подложена на нея. Идентично, призованите да свидетелстват могат да сторят това спокойно, извън присъствието на бъдещата им кралица, в случай на нейното оправдаване. Освен това съществуват и други, по-неприятни причини, към които ще се обърна в нужното време.

Това не промени настроението на лорд Валин, но той не отправи други протести и седна.

— Съдът призовава Ройбън Хилфред.

Адвокатът замлъкна, докато едрият войник, все още облечен в ризница от метални халки и наметалото със сокол, се изправи пред съда. Стойката му бе горда и изправена, но изражението му бе далеч от доволно.

— Хилфред — попита го адвокатът, — каква е вашата позиция в замъка Есендън?

— Аз съм личният телохранител на принцеса Ариста — каза той с висок ясен глас.

— Кажете ни, Ройбън, какъв е вашият ранг?

— Войскови сержант.

— Това е доста високо звание, нали?

— Уважавана позиция е.

— Как се сдобихте с него?

— Бях избран по някаква причина.

— По някаква причина? По някаква причина? — повтори адвокатът, смеейки се весело. — Не е ли истина, че капитан Уайлин ви е препоръчал за повишение след четири години вярна служба към короната? И още повече, не е ли истина, че лично кралят ви назначи за телохранител на дъщерята, която спасихте с риск за живота си от пожара, който уби майка й? Не бяхте ли представен за възнаграждение също от краля? Не са ли тези неща истина?

— Да, сър.

— Усещам, че присъствието ви тук е неохотно, Ройбън. Прав ли съм?

— Да, сър.

— Това е защото изпитвате лоялност към принцесата и не искате да участвате в нещо, което би могло да я нарани. Това е качество, достойно за уважение. Но също така сте благороден мъж и като такъв, трябва да кажете истината в показанията си пред този съд. Така че кажете ни, Ройбън, какво се случи в нощта на кралеубийството?

Хилфред смутено пристъпи от крак на крак, пое си дъх и заговори.

— Беше късно и принцесата спеше в леглото си. Аз бдях при стълбите на кулата, когато бе открито тялото на краля. Капитан Уайлин ми нареди да проверя принцеса Ариста. Преди да стигна до вратата й, тя излезе, привлечена от шума.

— Как беше облечена?

— В рокля, не си спомням коя.

— Но е била облечена, нали? Не в пеньоар или нощни дрехи?

— Да, беше облечена.

— Охранявали сте Ариста с години. Имаше ли тя навика да спи с дрехи?

— Не.

— Никога?

— Никога.

— Но предполагам несъмнено сте оставали пред вратата, когато е отивала да се преоблича за хранене или след пътуване. Тя прибягва ли до слугини, които да й помагат да се преоблича?

— Да.

— Колко?

— Три.

— И колко е най-краткото време, за което си я спомняте да се е обличала?

— Не съм сигурен.

— Предположете, съдът не държи на конкретна продължителност.

— Може би двадесет минути.

— Двадесет минути с три слугини. Това всъщност е доста бързо, като се вземат предвид всички връзки и кукички, които се изискват за стягането за повечето дамско облекло. Според вас колко време измина между откриването на тялото на краля и моментът, в който принцесата излезе от стаята си?

Хилфред се поколеба.

— Колко време? — настоя адвокатът.

— Може би десет минути.

— Десет минути, казвате? А когато излезе от стаята, колко прислужници имаше с нея?

— Нито една.

— Удивително! Принцесата се събудила неочаквано в мрака и съумяла да се облече в прелестна рокля за десет минути без ничия помощ!

Адвокатът обикаляше с наведена в размисъл глава и почукващ устната му пръст. Поспря с гръб към Хилфред. Сетне, като че осенен от внезапна мисъл, се завъртя рязко на пети.

— Кажете ни, как тя прие новините за смъртта на краля?

— Бе шокирана.

— Плака ли?

— Убеден съм.

— Но вие видяхте ли я?

— Не.

— Тогава какво се случи?

— Тя потърси принц Олрик в покоите му и бе изненадана от отсъствието му. Сетне тя…

— Почакайте за миг. Отишла е в покоите на Олрик? Научава, че баща й е мъртъв и първата нейна мисъл е да отиде в стаята на брат си? Не намирате ли за странно това, че не е отърчала моментално при баща си? В крайна сметка никой не е споменавал нищо, че Олрик е бил наранен, нали?

— Не.

— Какво стана след това?

— Тя отиде да види тялото на баща си и Олрик се появи.

— След като принцът осъди убийците на смърт, какво направи принцесата?

— Не разбирам въпроса — отвърна Хилфред.

— Истина ли е, че е отишла да ги види? — попита адвокатът.

— Да, отиде.

— И вие бяхте с нея?

— Бе ми наредено да изчакам извън килията.

— Защо?

— Не зная.

— Често ли ви е казвала да чакате отвън, докато тя говори с хора?

— Понякога.

— Често?

— Рядко.

— Какво стана след това?

— Тя повика монаси, които да дадат последно причастие на убийците.

— Повикала монаси? — повтори адвокатът с ясно доловим скептицизъм в гласа си. — Баща й е убит, а тя грижи за душите на убийците? Защо е повикала двама монаси? Един не е ли бил достатъчен и за двамата? В тази връзка, защо не е извикала придворния свещеник?

— Не зная.

— А нареди ли тя убийците да бъдат освободени от веригите?

— Да, за да могат да коленичат.

— Когато монасите влязоха в килията, придружихте ли ги?

— Не, тя отново ми каза да остана пред вратата.

— Значи на монасите било позволено да влязат, но не и довереният й телохранител? Дори и когато убийците на баща й са били освободени от веригите? После?

— Тя излезе от килията. Пожела да остана и придружа монасите до кухните, след като приключат с ритуалите си.

— Защо?

— Не ми каза.

— Вие не попитахте ли?

— Не, сър. Като военен не е моя работа да размишлявам върху заповедите на членовете на кралското семейство.

— Разбирам, но бяхте ли доволен от тези заповеди?

— Не.

— Защо?

— Страхувах се, че в замъка може да има още убийци и не исках да изпускам принцесата от поглед.

— В действителност, капитан Уайлин не провеждаше ли претърсване на замъка за допълнителни заплахи и не се ли погрижи той да предупреди всички, че замъкът не е безопасен?

— Да.

— Принцесата обясни ли ви къде отива, за да знаете къде да я намерите, след като съпроводите монасите?

— Не.

— Разбирам. А как бяхте сигурен, че двамата, които придружавате до кухнята, са били монасите? Видяхте ли лицата им?

— Качулките им бяха вдигнати.

— Бяха ли вдигнати при влизането им в килията?

Хилфред се замисли за момент и сетне поклати глава.

— Не мисля.

— Значи, в нощта на бащиното й убийство, тя нарежда на личния си телохранител да я остави незащитена и да ескортира двама монаси до празните кухни — двама монаси, които внезапно решили да стоят с качулки на закрито, за да прикрият лицата си? А принадлежностите на убийците? Къде бяха те?

— При надзирателя.

— И какво му каза тя относно въпросните принадлежности?

— Уведоми го, че монасите ще ги вземат, за да ги раздадат на бедните.

— Те взеха ли ги?

— Да.

Адвокатът смекчи тона си.

— Ройбън, не ми изглеждате глупав. Глупаците не се издигат до такива позиции. Когато чухте, че убийците са избягали и че монасите били оковани на тяхно място, не ви ли мина през ума, че принцесата го е уредила?

— Сметнах, че убийците са нападнали монасите след като принцесата е напуснала килията.

— Не отговорихте на въпроса ми — каза адвокатът. — Попитах дали ви е минало през ума.

Ройбън не каза нищо.

— Да или не?

— Може би, но само за кратко.

— Нека трансферираме вниманието си към по-скорошни събития. Присъствахте ли на разговора между Ариста и вуйчо й в кабинета му?

— Да, но ми бе наредено да чакам отвън.

— Да чакате пред вратата, нали така?

— Да.

— Следователно сте могли да чувате какво се случва вътре?

— Да.

— Истина ли е, че принцесата влязла в кабинета на ерцхерцога, където той усърдно работел по издирването на принца и го уведомила, че принц Олрик е очевидно мъртъв и че търсенето е излишно? Че той би могъл да оползотвори времето си в по-уместната… — тук той поспря и се обърна към аристократите — подготовка на коронацията й като наша кралица!

От тълпата се разнесе недоволно мърморене, а неколцина от съда размениха няколко думи шепнешком и си кимнаха един другиму.

— Не си спомням да е употребила тези думи.

— Посочи ли тя, че ерцхерцогът трябва да спре издирването на Олрик?

— Да.

— И заплаши ли тя ерцхерцога с намеци за предстоящата си коронация и че щом стане кралица, той вече няма да бъде главен канцлер?

— Струва ми се, че каза нещо подобно, но тя бе ядосана…

— Това е всичко, сержанте. Приключих с въпросите. Свободен сте — Хилфред понечи да напусне свидетелското място, когато адвокатът заговори отново: — Съжалявам, само още нещо. Виждали или чували ли сте принцесата да плаче за загубата на роднините си?

— Тя е много уединена жена.

— Да или не?

Хилфред се поколеба.

— Не, не съм.

— Имам готовност да призова тъмничаря в подкрепа на показанията на Хилфред, ако съдът изпитва съмнения в истинността на разказаното — каза на магистратите адвокатът.

Те се посъветваха шепнешком и главният магистрат отговори:

— Това няма да бъде необходимо. Думата на войсковия сержант е благородна и не я подлагаме на съмнение. Можете да продължите.

— Убеден съм в еквилибриума на сегашното ви ниво на объркване с моето — обърна се адвокатът към съдиите. — Много от вас я познават. Как е възможно такова очарователно момиче да нападне собствените си баща и брат? За да се сдобие с трона? Нетипично за нея, нали? Позволявам си да се позова на вашето търпение. Причината ще бъде изяснена след миг. Съдът желае да изслуша показанията на епископ Салдур.

Погледи от галерията кръстосаха стаята в търсене на духовника, докато старият човек бавно се надигна от мястото си и пристъпи към свидетелското място.

— Ваша милост, били сте в този замък по много различни поводи. Познавате кралското семейство изключително добре. Можете ли да хвърлите малко светлина върху мотивацията на Нейно Височество?

— Господа — епископът се обърна към юристите в обичайния си топъл и скромен тон, — грижех се за кралското семейство с години и тази неотдавнашна трагедия е сърцераздирателна и отвратителна. Обвиненията, които ерцхерцогът отправя към принцесата, са болезнени за ушите ми, защото се чувствам почти като дядо на бедното девойче. Но въпреки това не мога да крия истината, която е… принцесата е опасна.

Това породи възбуден шепот сред зрителите.

— Мога да уверя всеки един от вас, че тя вече не е невинното дете, което преди носех на ръце. Видях я, говорих с нея, наблюдавах я в скръбта й — или по-точно липсата на скръб — за сродниците й. Мога правдиво да ви кажа, жаждата й за знание и власт докара падението й в ръцете на злото — епископът спря, отпусна глава в ръцете си и я поклати. Вдигна очи с разкаяно лице и каза: — Това се случва, когато жената е образована и в случая на Ариста, запозната с извратените сили на черната магия.

Тълпата ахна.

— Без да се вслуша в съвета ми, крал Амрат позволи на дъщеря си да посещава университета, където тя изучаваше магия. Тя се разкри за силите на мрака и това породи у нея ненаситен ламтеж за власт. Обучението зася недобро семе в нея, разцъфнало в скверната гибел на баща й и брат й. Тя вече не е принцеса на това кралство, а вещица. Показателно за това е, че тя не е проронила и сълза за баща си. Като епископ на църквата зная, че вещиците не могат да плачат.

Тълпата ахна отново. Брага чу някой да казва „Знаех си!“ из галерията.

Адвокатът призова графиня Амрил и тя разказа как две години по-рано Ариста я омагьосала, защото казала на сквайър Дейвънс, че принцесата го харесва. Амрил подробно описа как страдала от циреи дни наред.

Сетне адвокатът призова двамата монаси, които, подобно на графиня Амрил, горяха от желание да разкажат как са били онеправдани от принцесата. Изтъкнаха как въпреки уверенията в противното, тя настояла крадците да бъдат освободени от оковите и как престъпниците се нахвърлили отгоре им в мига, в който тя излязла от килията.

Реакцията на тълпата стана по-шумна и дори лорд Валин изглеждаше разтревожен.

Пърси Брага със задоволство оглеждаше хората от мястото си зад магистратите. Лицата на дребните аристократи се изпълваха с гняв. Успешно бе раздухал искрата в пламък, а пламъкът скоро щеше да е буен огън.

Забеляза Уайлин да си проправя път към него през тълпата.

— Хванахме ги, милорд — докладва му той шепнешком. — Затворени са в тъмницата. Малко поочукани от двама престараващи се мои хора, но живи.

— Отлично, а някакво раздвижване по пътищата? Някакви индикации, че поддръжниците на предателката Ариста може да нападнат?

— Не зная, сър. Идвам направо от канализацията.

— Много добре. Стой на портата и надуй рога, ако видиш нещо. Притеснявам се, че Пикъринг от Дрондил Филдс може да ни нападне. О, и ако видиш онова проклето джудже, кажи му, че е време да докара принцесата.

— Разбира се, Ваша светлост — Уайлин извади малък свитък от наметалото си. — Дадоха ми това докато идвах насам. Току-що пристигна за вас по пратеник.

Брага пое посланието и войникът се оттегли с поклон.

Брага се ухили колко леко вървеше всичко. Зачуди се дали принцесата в далечния си затвор-кула усеща наближаващата смърт. Собствените й обични поданици скоро щяха да молят — не, настояват — за нейната екзекуция. Предстояха показанията на управителя на хранилището, който щеше да разкаже за изчезналия кинжал, впоследствие открит сред вещите на Ариста. И след това, разбира се, идваха крадците. Тях ще задържи за края и ще ги извлече оковани и със запушени усти. Самият им вид щеше да предизвика бунт. Уайлин ще свидетелства как ги е заловил да се опитват да спасят принцесата. Магистратите няма да имат друг избор освен да отсъдят против Ариста и да му сервират трона.

Все още трябваше да се оправя с Олрик, но това вече бе неизбежно. Бе убеден, че ще го надвие. Неколцина от по-недоволните източни лордове вече се бяха съгласили да го подкрепят в момента, в който сложи короната. Смяташе да проведе церемонията след като делото приключи и Ариста бъде мъртва. На следващия ден ще поведе кралството. Олрик ще престане да бъде принц и ще стане беглец.

— Съдът призовава складов чиновник Клайн Друсс — казваше адвокатът, — комуто за съхранение било поверено оръжието на престъплението.

Още доказателства за вината, помисли си Брага, докато развиваше пергамента, даден му от Уайлин. Не носеше печат, нито благороднически герб, само семпла връзка. Прочете съобщението, което бе простичко като опаковката си:

Изпусна ни в канала.

Вече имаме принцесата.

Времето ти изтича.

Ерцхерцогът смачка бележката в шепа и се вторачи в многоликата тълпа, чудейки се дали авторът й го наблюдава. Сърцето му ускори туптенето и той се изправи бавно, опитвайки се да не привлича вниманието към себе си.

Адвокатът забеляза движението му и му хвърли любопитен поглед. Брага успокои притесненията му с лек жест. Отправи се към изхода, налагайки си да върви бавно и спокойно. В мига, в който излезе през вратите на залата и се скри от погледите на тълпата, той се втурна през залите на замъка, а наметалото му плющеше зад него. В ръката си стискаше бележката до болка.

Не е възможно, помисли си. Не може да бъде! Чувайки бързо приближаващи се стъпки зад гърба си, той спря и се завъртя, като изтегли меча си.

— Проблем ли има, Брага? — запита Арчибалд Белънтайн. Държеше ръцете си вдигнати пред острието на ерцхерцога. Брага мълчаливо му подхвърли бележката и възобнови пътя си към затвора.

— Пак тези крадци, тези проклети крадци — извика графът на Чадуик, докато търчеше подир Брага. — Те са демони! Магьосници! Зли влъхви! Те са като дим, появяват се и изчезват по желание.

Арчибалд настигна Брага и двамата заслизаха по стълбите към затвора, където пазачът отскочи настрана в последния миг, едва успявайки да избегне сблъсъка. След като опита вратата и я намери заключена, Брага я удари с юмрука си. Тъмничарят услужливо напусна бюрото си и донесе ключове за почервенелия ерцхерцог.

— Милорд, аз…

— Отвори килията на затворниците, които хората на Уайлин току-що доведоха. Мърдай!

— Да, милорд — тъмничарят непохватно ровичкаше из огромния сноп ключове, докато бързо вървеше към коридора с килиите. Двама стражи стояха на пост от двете страни на вратата и бързо отстъпиха встрани при приближаването му.

— Вие двамата тук ли бяхте след докарването на затворниците? — запита пазачите Брага.

— Да, милорд — отвърна левият. — Капитан Уайлин ни заповяда да стоим на пост и да не допускаме никого, освен него или вас.

— Много добре — каза Пърси. Сетне добави за тъмничаря: — Отвори.

Надзирателят отключи вратата и влезе в килията. Вътре Брага видя двамина приковани към стената, разсъблечени до кръста и със запушени усти. Това не бяха същите хора, които бе видял в нощта на убийството.

— Отпушете им устите — Брага нареди на надзирателя. — Кои сте вие? Какво правите тук?

— К-к-к-акзвам се Бендънт, Ваша милост. Аз съм просто метач от Кърбисенд — честно. Не правехме нищо лошо!

— Какво търсехте в каналите под замъка?

— Ловяхме плъхове, сър — обясни другият.

— Плъхове?

— Да, сър, честно, тъй беше. Казаха ни, че днес в замъка ще има голямо събитие и че от кухнята се оплаквали от плъхове, които излизали от канала. Заради студа, сър. Казаха ни, че ще получим по сребърен тенент за всеки мъртъв плъх — само…

— Само какво?

— Само дето нямаше плъхове, Ваша светлост.

— Преди да хванем някой, бяхме зашеметени от войници и доведени тук.

— Видяхте ли? Какво ви казах? — Арчибалд рече на Брага. — Вече са я отвели. Откраднали са я точно под носа ви; както на мен ми задигнаха писмата!

— Не биха могли. Няма как да стигнат до кулата на Ариста. Прекалено е висока и по нея човек не може да се покатери.

— Казвам ви, Брага, тези мъже са опитни. Покатериха се по моята Сива кула, а тя е една от най-високите.

— Доверете ми се, Арчибалд. Кулата на Ариста не може да бъде изкатерена.

— Но те са го направили — настоя Белънтайн. — И аз не мислех, че е възможно, когато го сториха с мен, не и докато не отворих сейфа и плячката ми бе изчезнала. Сега вашата е изчезнала. Какво ще правите с тълпата отвън, когато не разполагате с принцеса, която да изгорите?

— Просто не е възможно — отвърна ерцхерцогът, избутвайки Белънтайн настрана. — Вие двамата — каза докато излизаше на пазачите, които все още стояха пред килията, — елате с мен и донесете една от запушалките за уста. Време е принцесата да яви пред съда.

Брага ги поведе през замъка и през шест реда стъпала до покоите. Коридорът тук бе празен. Всички слуги се бяха събрали да слушат делото.

Преминаха покрай кралския параклис и продължиха по коридора до съседната врата. Брага я отвори и изкрещя:

— Магнус! — вътре имаше джудже с плетена кафява брада и широк плосък нос, което си почиваше. Беше облечено в синя кожена жилетка, големи черни ботуши и яркооранжева риза с издути ръкави, която правеше ръцете му да изглеждат огромни.

— Време ли е вече? — попита джуджето и скочи от леглото. Прозина се и разтри очи.

— Има ли някаква възможност някой да се е добрал до кулата и да е отвел Ариста оттам?

— Никаква — отвърна джуджето с пълна увереност.

Брага навъсено гледаше ту него, ту Белънтайн.

— Трябва да знам със сигурност. Освен това тя вече трябва да слезе за изгарянето, а аз трябва да се върна на делото. Ще трябва да я доведеш. Вземи тези стражи със себе си. Един от тях има запушалка. Убеди че тя ще влезе в употреба, преди да доведете принцесата — към пазачите ерцхерцогът добави: — Принцесата е била покварена от черна магия, тя е вещица и може да манипулира умовете ви, така че не я оставяйте да ви говори. Доведете я пред съда — стражите кимнаха и джуджето ги поведе надолу по коридора към кулата.

— Арчибалд, идете да повикате Уайлин, капитанът на стражите. Той е при главната порта. Кажете му да дойде в кралското крило и да подпомогне охраната на принцесата. Не мога да рискувам. Разбрано?

— Ще направя каквото казвате, Пърси, но съм сигурен, че вече я няма — настоя Арчибалд. — Тези копелета са невероятни. Те са като призраци и въобще не се страхуват. Работят под носа ти, ограбват те и имат наглостта да ти пратят бележка уведомявайки те какво са направили!

Брага поспря за миг.

— Наистина, защо им е да правят това? — запита се. — Ако са я откраднали, защо ме уведомяват? И ако не са, биха подозирали, че веднага бих проверил… — той погледна през рамо в посоката, в която джуджето бе изчезнало, сетне се обърна отново към Арчибалд. — Доведете Уайлин тук, веднага!

Брага затича по коридора, следвайки джуджето и двамата стражи. Точно влизаха в северния коридор, който отвеждаше право към кулата, когато ги настигна.

— Спрете на място!

Джуджето се обърна с объркано изражение. Стражите реагираха различно. По-едрият от двамата се извъртя, изваждайки меча си и запречи пътя на ерцхерцога.

* * *

— Време е да действаме, Ройс — каза Ейдриън, захвърляйки шлема си. Стандартният меч на дворцовата охрана бе тежък и неудобен за хватката му.

Ройс също свали шлема си и задминавайки джуджето, затича надолу по коридора.

— Спри го, глупако — нареди Брага на дребосъка, но реакцията на последния бе прекалено бавна. Крадецът вече бе далеч и джуджето затича след него. Брага извади собствения си меч и се обърна към Ейдриън.

— Знаеш ли кой съм? Зная, че наскоро се срещнахме в тъмницата, където ти беше окован, но наясно ли си с репутацията ми? Аз съм ерцхерцог Пърси Брага, главен канцлер на Меленгар и по-важно, носител на титлата Майстор фехтовчик от пет поредни турнири. Ти имаш ли някакви титли? Спечелени панделки? Връчени награди? Трофеи за умение с меч? Победил съм най-добрите в Аврин, включително Пикъринг и вълшебната му рапира.

— В чутата от мен история се казва, че в деня на дуела ви си е забравил меча.

Брага се изсмя.

— Тази история е точно това; легенда. Използва я да оправдае загубите си или когато се страхува от опонент. Мечът му е проста рапира с красива дръжка.

Брага пристъпи напред и замахна към Ейдриън със зверски бърза атака, която го избута назад. Замахна отново и Ейдриън трябваше да отскочи, за да не бъде разсечен през гърдите.

— Бърз си. Това е добре. Ще направи нещата по-интересни. Виждаш ли, господин крадец, сигурен съм, че си объркал ситуацията. Може би си мислиш, че ме задържаш, докато приятелят ти бърза да освободи дамата в беда. Колко благородно за обикновен човек като теб. Трябва да си се представяш като рицар, за да си такъв идеалист.

Брага се хвърли напред, гмурна се и нанесе удар. Ейдриън отстъпи още веднъж и още веднъж. Брага се усмихна и му се присмя:

— Истината е, че ти въобще не ме задържаш. Аз задържам теб.

Ерцхерцогът финтира отляво и сетне нанесе къс удар към тялото на Ейдриън. Той избегна атаката, но това наруши равновесието и гарда му. Макар ударът на Брага да пропусна целта, той му позволи да удари лицето на Ейдриън с дръжката на меча, отхвърляйки го назад към стената на коридора. Устната му започна да кърви. Моментално Брага замахна отново, но Ейдриън се бе преместил и мечът на ерцхерцога заля с искри каменната стена.

— Това май болеше.

— Бил съм и по-зле — каза Ейдриън. Задъхваше се леко, гласът му бе по-малко уверен.

— Трябва да призная, че двамата бяхте доста забележителни. Репутацията ви определено е заслужена. Беше умно от ваша страна да се вмъкнете в канала след ловците на плъхове и да ги използвате като примамка. Също беше проява на интелигентност да ми изпратите онази бележка, която да ме накара да ви заведа директно до принцесата, но гениалността ви свършва тук. Виждаш ли, мога да те убия когато си поискам, но си ми нужен жив. Трябва ми поне един човек, когото да екзекутирам. След няколко мига Уайлин и дузина стражи ще дойдат тук и ще бъдеш отведен на кладата. Междувременно твоят приятел, за когото си сигурен, че спасява Ариста, всъщност ще причини гибелта и на двама им. Би могъл да изтичаш и да го предупредиш, но — о, да, точно така — ти ме задържаш, нали?

Брага се ухили и атакува отново.

* * *

Ройс стигна до врата в края на залата и не се изненада да я намери заключена. Извади инструментите от колана си. Ключалката бе обикновена и той не срещна проблеми с нея. Вратата се отвори, но моментално Ройс почувства, че нещо не е наред. По-скоро бе усетил — отколкото чул — изщракване. Инстинктите му нашепваха, че нещо не е наред. Погледна към спираловидните стълби, които изчезваха нагоре в кулата. Нищо не изглеждаше подозрително, но дългогодишният опит го съветваше другояче.

Колебливо прекрачи на първото стъпало и нищо не се случи. Покатери се на второто и третото, бавно отправяйки се нагоре, ослушвайки се за издайнически звуци, търсеше жици, лостове и разхлабени тухли. Всичко изглеждаше наред. Зад него надолу по коридора се носеха далечните звуци на борба с меч, докато Ейдриън задържаше ерцхерцога. Трябваше да побърза.

Покатери се още пет стъпала. Имаше малки прозорци, не повече от три фута високи и само един широки, достатъчно големи да пропускат светлина, но нищо повече. Зимното слънце обливаше стълбището в отпаднало сияние. По-скоро тежестта, а не хоросанът задържаха заедно гладките каменни стени. Стъпалата също бяха изработени от солидни каменни блокове, съединени с удивително майсторство, така че и лист пергамент не би могъл да бъде подпъхнат между тях.

Ройс се премести на деветото стъпало и докато пренасяше тежестта си върху по-горния каменен блок, кулата се разклати. Той инстинктивно започна да отстъпва назад и тогава се случи. Предишните осем стъпала пропаднаха. Отчупиха се и паднаха в новооткрилата се пропаст. Ройс пренесе тежестта си напред точно навреме, за да избегне смъртоносното падане; направи нова неуравновесена крачка върху следващото стъпало. Щом го стори, предишното стъпало също се отчупи и падна. Кулата отново изтътна.

— Ключалката беше първата ти грешка — каза му Магнус.

Ройс чу гласа на джуджето откъм прага. Когато се обърна, го видя да стои точно пред вратата в коридора на замъка. Въртеше около показалеца си ключ. Разсеяно поглаждаше брадата си.

— Отвориш ли вратата без ключа, капанът се задейства — обясни Магнус с широка усмивка.

Джуджето започна бавно да се разхожда пред отворената врата подобно на професор, обръщащ се към обучаеми.

— Не можеш да прескочиш ямата, за да се върнеш тук. Твърде е далече. И ако се чудиш, доста е дълбоко. Ти започна да изкачваш кулата от шестия етаж, а основите на кулата се простират до скалното дъно под основата. Добавих и голям брой назъбени скали, просто за забавление.

— Ти си направил това? — запита Ройс.

— Разбира се — е, не кулата. Тя си беше тук. Прекарах последната година в дълбаене като каменоеден термит — то се ухили. — Много малко материал е останал. Всички тези привидно солидни блокове са тънки като пергамент. Оставих точно необходимото количество структура. Вътрешността прилича на паяжина, направена от камък вместо нишки — достатъчно здрави, за да държат кулата, но изключително крехки при скъсването на правилната нишка.

— И предишното стъпало пада при всяка крачка напред?

Усмивката на джуджето се разшири.

— Красиво, нали? Не можеш да слезеш, но ако продължиш нагоре, ще се озовеш в дори по-лоша ситуация. Стъпалата служат за хоризонтална поддръжка на вертикалните плоскости. Без стъпала, които да поддържат структурата, тя ще се срути под собствената си тежест. Преди да се добереш до върха, кулата ще се срине, щом паднат достатъчно подпори. Не позволявай думите ми за кухи стени да те успокоят особено. Все още си е камък и теглото на кулата си остава значително. Би могло да смаже с лекота теб и дамата на върха, ако падането и острите скали на дъното не ви довършат преди това. Ти вече си разхлабил структурата достатъчно, така че тя може и да се събори сама. Мога да го чуя с воя на вятъра — всички малки цепнатини и пукнатини. Всеки камък издава звук докато расте, свива се, извива се или се разлага — това е език, който разбирам много добре. Разказва ми истории от миналото и за бъдещето и точно сега тази кула пее.

— Мразя джуджета — промърмори Ройс.