Майкъл Дж. Съливан
Конспирация за Короната (5)

Глава 4
Уиндърмиър

Утрото настъпи студено и влажно. Монотонното сиво небе спусна плътна завеса дъжд върху абатството. Пороят се отичаше по каменните стъпала и се събираше в подножието на входа. Когато растящата локва близна краката на Ейдриън, той разбра, че е време да става. Обърна се по гръб и разтърка очи. Почувства се схванат и изтощен, а студеният утрешен въздух го пронизваше до костите. Седна, прекара лапа през лицето си и се огледа. На слабата утрешна светлина, стаичката изглеждаше още по-неприветлива от миналата нощ. Отстъпи от локвата и затърси ботушите си. Олрик имаше преимуществото на леглото, но и той не изглеждаше особено добре. Лежеше и трепереше въпреки плътното увиване с одеялото. Ройс не се виждаше никакъв.

Олрик отвори око и хвърли кос поглед към Ейдриън, докато последният нахлузваше ботушите си.

— Добро утро, Ваше Височество — рече той с подигравателен тон. — Добре ли спахте?

— Най-лошата нощ, която съм прекарвал — процеди Олрик през зъби. — Никога не съм изпитвал такава мизерия като в тази влажна, ледена дупка. Боли ме всеки мускул, главата ми пулсира и не мога да спра да тракам със зъби. Днес се връщам у дома. Убийте ме, ако щете, защото само това може да ме спре.

— Значи не? — Ейдриън се изправи, енергично разтри ръце и погледна към дъжда.

— Защо не направиш нещо полезно и не запалиш огън, преди да сме умрели от студ? — изръмжа принцът, омотавайки се с тънкото одеялце над главата си като качулка.

— Не ми се струва уместно да палим огън тук. Защо не се отбием в трапезарията? Така ще се стоплим и нахраним едновременно. Сигурен съм, че имат хубав буен огън. Тези монаси стават рано, вероятно с часове са правили пресен хляб, събирали са яйца и са избивали масло за подобните нам. Зная, че Ройс иска да стоиш скрит, но не мисля да е очаквал зимата да настъпи толкова бързо — и толкова влажно. Смятам, че ако си държиш качулката вдигната, няма да имаме проблеми.

Принцът се надигна с нетърпеливо изражение.

— Дори и стая с врата би била по-добра от това.

— Може би — чуха гласа на Ройс някъде отвън, — но тук няма да намериш нещо такова.

Крадецът се появи миг по-късно; качулката му бе вдигната, наметалото хлъзгаво от дъжда. Веднага щом се прикри от пороя, той го изтупа както куче се отърсва от дъжда и изпръска Ейдриън и Олрик. Те потрепнаха и принцът отвори уста с гримаса, но не каза нищо. Ройс не беше сам. С него беше монахът от снощи — мокър до кости. Вълненото му расо бе провиснало от тежестта на водата, а косата му — плътно прилепнала към скалпа. Кожата му бе бледа, посинелите му устни трепереха, а пръстите му бяха сбръчкани като от продължително плуване.

— Намерих го да спи навън — рече Ройс, докато бързо вземаше наръч от натрупаните дърва. — Майрън, сваляй тази роба. Ще те изсушим.

— Майрън? — каза Ейдриън с любопитен вид. — Майрън Ланаклин? — Ейдриън помисли, че монахът кима в отговор, но треперенето му бе толкова силно, та бе трудно да се каже.

— Познавате ли се? — запита Олрик.

— Не, но сме близки със семейството му — каза Ройс. — Дай му одеялото.

Олрик изглеждаше шокиран и стисна здраво покривалото си.

— Дай му го — настоя Ройс. — Това е неговото одеяло. Глупакът ни е дал своя подслон миналата нощ, докато той се свивал във ветровит ъгъл и замръзвал.

— Не разбирам — каза Олрик, докато неохотно сваляше одеялото. — Защо му е да спи вън в дъжда, когато…

— Абатството изгоряло — каза им Ройс. — Само каменните части са се запазили. Вчера не минавахме през градина — това беше манастирът. Таванът липсва. Външните сгради не са нищо повече от пепелища. Цялото място е руина.

Монахът съблече расото си и Олрик му подаде одеялото. Майрън трескаво го уви около раменете си и като седна, придърпа колене до брадичката, увивайки и тях.

— Ами другите монаси? Къде са те? — запита Ейдриън.

— Аз… аз ги п-погребах. Главно в градината — изтрака със зъби Майрън. — З-земята е по-мека там. Не м-мисля, че ще имат нещо против. Всички ние о-обичахме градината.

— Кога се случи това?

— По-миналата нощ — отвърна Майрън.

Шокиран от новините, Ейдриън не искаше да притиска повече монаха и в стаята се възцари мълчание. Ройс накладе огън близо до входа с помощта на разни парчета дърво и масло от лампата. С разгарянето му, каменните стени отразиха горещината и стаята започна да се затопля.

Никой не отрони дума дълго време. Ройс се ровеше в огъня с пръчка, разбърквайки нажежените въглени, така че те искряха и съскаха. Всички седяха и гледаха пламъците, слушайки как огънят пропуква и пращи, докато вятърът навън виеше и дъждът шибаше хълмовете. Без да поглежда към монаха, Ройс каза с мрачен глас:

— Всички бяхте заключени в църквата, когато тя изгоря, нали, Майрън?

Монахът не отговори. Очите му останаха върху огъня.

— Видях почернялата верига и катинарът бе още затворен.

Майрън, прегърнал коленете си с ръце, започна да се поклаща леко.

— Какво се случи? — запита Олрик.

Майрън пак не каза нищо. Изминаха няколко минути. Най-сетне монахът премести поглед от огъня. Не погледна останалите, а вместо това се втренчи в някаква далечна точка навън в дъжда.

— Дойдоха и ни обвиниха в измама — каза с тих глас. — Бяха може би около дузина, рицари с покрити с шлемове лица. Събраха ни и ни заключиха в църквата. Затвориха големите врати зад нас. Тогава започна пожарът.

Димът изпълни църквата толкова бързо. Чувах как братята ми се давят, мъчейки се да дишат. Абатът ни поведе в молитва, докато не припадна. Изгоря много бързо. Никога не съм знаел, че съдържа толкова много сухо дърво. Винаги ми бе изглеждала толкова стабилна. Кашлянето ставаше по-тихо и по-рядко. В даден момент не можех да виждам вече. Очите ми се насълзиха и припаднах. Събуди ме дъждът. Намирах се под мраморния аналой в най-долния неф и всичките ми братя бяха около мен. Потърсих други оцелели, но такива нямаше.

— Кой стори това? — поиска да знае Олрик.

— Не зная имената им, нито кой ги е изпратил, но всички носеха туники със скиптър и корона — каза Майрън.

— Империалисти — заключи Олрик. — Но защо им е да нападат абатство?

Майрън не отговори. Само се взираше през прозореца в дъжда. Мина дълго време; накрая Ейдриън запита с успокоителен глас:

— Майрън, ти каза, че са ви обвинили в държавна измяна. Какво по-точно казаха, че сте направили?

Монахът не отговори. Просто седеше увит в одеялото си и се взираше. Олрик най-накрая наруши тишината:

— Не разбирам. Не съм заповядвал абатството да бъде разрушено и се съмнявам, че баща ми е сторил това. Защо империалистите биха извършили нещо подобно и то без знанието ми?

Ройс стрелна принца с груб и обезпокоен поглед.

— Какво? — запита Олрик.

— Мислех, че сме обсъдили колко е важно да се прикриваш.

— О, моля те — принцът махна с ръка по посока на крадеца. — Не мисля, че знанието на този монах за моя произход ще докара смъртта ми. Погледни го. Виждал съм удавени плъхове, които изглеждат по-заплашително.

— Крал? — измърмори Майрън.

Олрик не му обърна внимание.

— Освен това, кому ще каже? Така или иначе се връщам в Медфорд. Не само трябва да се разправям със сестра-предателка, но и очевидно из кралството ми стават неща, за които не знам нищо. Трябва да се заема с това.

— Може да не е бил някой от твоите благородници — рече Ройс.

— Чудя се… Майрън, има ли нещо общо с Дигън Гаунт?

Майрън се размърда нервно и на лицето му се появи тревога.

— Трябва да опъна въже, на което да простра робата си — каза той, докато се надигаше.

— Дигън Гаунт? — запита Олрик. — Откаченият революционер? Той какво общо има?

— Той е един от лидерите на националистическото движение и се носят слухове, че се подвизава насам — потвърди Ейдриън.

— Националистическо движение — ха! Грандиозно име за тая тълпа — подигра се Олрик. — По-скоро са нещо като партия на селяците. Тези екстремисти искат простолюдието да има глас в държавните дела.

— Може би Дигън Гаунт е използвал манастира за нещо повече от романтични срещи — замисли се Ройс. — Може да се е срещал с привърженици. Вероятно баща ти е знаел или може да има нещо общо със смъртта му.

— Отивам да събера вода, за да ни приготвя закуска. Сигурен съм, че сте гладни — каза Майрън, докато приключваше с окачването на робата си и започна да събира разни съдове, които да остави в дъжда.

Олрик не обръщаше внимание на монаха, бе се фокусирал върху Ройс:

— Баща ми никога не би наредил подобно гнусно нападение! Той би бил по-разстроен от завладяването на манастира от империалисти, отколкото от използващите го за сбирки националисти. Мечтите на тези революционери не могат да станат нещо повече от такива, но империалистите са организирани. Имат подкрепата на църквата. Моето семейство винаги са били твърди роялисти, уверени в даденото от бога право на краля да управлява чрез благородниците си и независимия суверенитет на всяко кралство. Най-големият ни страх не са някакви дрипльовци, които си мислят, че могат да се съберат и отхвърлят закона. Притеснява ни това, че един ден империалистите ще открият Наследника на Новрон и изискат от всички кралства от четирите нации на Апеладорн клетва във вярност към новата империя.

— Да, ти предпочиташ нещата точно както са сега — забеляза Ройс. — Но предвид кой си, това не изглежда особено изненадващо.

— Ти без съмнение си яростен националист, поддържащ обезглавяването на аристокрацията, раздаването на земите им на селяни и оставяйки последните да имат думата в това как да бъдат управлявани — каза му Олрик. — Това би разрешило всички проблеми на света, нали? И това със сигурност би било в твоя изгода.

— Всъщност — каза Ройс, — нямам никакви политически пристрастия. Пречат на работата ми. Аристокрация или простолюдие, всички хора лъжат, мамят и ми плащат да им върша мръсната работа. Без значение кой е на власт, слънцето все още грее, сезоните все още се редуват и хората все още заговорничат. Ако становищата трябва да бъдат назовавани, предпочитам да мисля за себе си като индивидуалист.

— Ето защо националистите никога няма да се организират достатъчно, за да бъдат реална заплаха.

— Делгос изглежда доста добре ръководена и е република — управлявана от хората.

— Не са нищо повече от сбирщина продавачи.

— Може да са малко повече от това.

— Няма значение. От значение е следното — защо империалистите се интересуват толкова от шепа събиращи се в Меленгар революционери?

— Може би Етелред е помислил, че маркизът му смята да им помогне — как го каза — да обезглавят аристокрацията.

— Ланаклин? Шегуваш ли се? Виктор Ланаклин не е националист. Националистите са обикновени хора, опитващи се да вземат властта на благородниците. Ланаклин е империалист, като всички онези аристократи от Уоррик. Те са религиозни фанатици, които искат единно управление под контрола на Наследника на Новрон. Мислят си, че той с магия ще обедини всички и възвести някаква митична райска ера. Самозалъгване като мечтите на националистите.

— Може би всичко това е било просто романтична афера — предположи Ейдриън.

Олрик въздъхна и поклати глава в знак, че се предава. Изправи се и протегна ръце към огъня:

— Кога ще е готова закуската, Майрън? Умирам от глад.

— Страхувам се, че нямам много да ви предложа — каза Майрън. Постави малка повдигната решетка над огъня. — Имам няколко картофа в чувалчето в ъгъла.

— Това е всичко, което имаш, нали? — запита Ройс.

— Много съжалявам — отвърна Майрън, изглеждайки искрено огорчен.

— Не, имам предвид, че тези картофи са цялата ти храна. Ако ние ги изядем, за теб няма да остане нищо.

— О — сви рамене. — Ще се справя някак. Не се притеснявайте за мен — каза оптимистично.

Ейдриън взе торбата, надникна в нея и я подаде на монаха.

— Вътре има само осем картофа. Колко дълго възнамеряваше да останеш?

Известно време Майрън не отговаряше, докато накрая каза, без да се обръща към някого:

— Никъде няма да ходя. Трябва да остана. Трябва да поправя.

— Да поправиш какво, абатството? Това е ужасно голяма работа за един човек.

Той поклати глава.

— Библиотеката, книгите. Над това работех снощи, когато вие дойдохте.

— Библиотеката я няма, Майрън — напомни му Ройс. — Книгите са изгорели. Вече всички са на пепел.

— Зная. Зная — каза той, махайки мократа си коса от очите. — Затова трябва да ги възстановя.

— Как възнамеряваш да сториш това? — запита с усмивка Олрик. — Да ги пренапишеш по памет?

Майрън кимна.

— Работех над страница петдесет и трета от „Историята на Апеладорн“ от Антън Булард, когато пристигнахте вие — Майрън отиде до импровизираното бюро и извади малка кутия. Вътре имаше около двайсетина страници пергамент и няколко навити листа тънка кора. — Свърши ми пергаментът. Малко оцеля в пожара, но кората върши работа.

Ройс, Ейдриън и Олрик ги прелистиха. Майрън пишеше с дребен педантичен шрифт, който заемаше страницата от край до край. Никакво място не бе прахосано. Текстът бе цялостен, включително съдържайки номерата на страниците — поставени не в края на пергамента, а където страниците свършваха в оригиналните документи.

Вторачен във великолепно изписания текст, Ейдриън запита:

— Как си запомнил всичко това?

Майрън сви рамене:

— Запомням всички прочетени от мен книги.

— И прочете ли всички книги в библиотеката?

Майрън кимна:

— Имах много свободно време.

— Колко книги имаше там?

— Триста осемдесет и две книги, петстотин двадесет и четири свитъка и хиляда двеста и тридесет пергамента.

— И си спомняш всяка поотделно?

Майрън отново кимна.

Всички гледаха монаха с възхита.

— Аз бях библиотекарят — каза Майрън с такъв тон, като че това обяснява всичко.

— Майрън — внезапно каза Ройс — във всички тези книги някога да си прочитал нещо за затвора Гутария или за затворник на име Есра… хаддон?

Майрън поклати глава.

— Предполагам е малко вероятно някой да запише нещо, отнасящо се до таен затвор — рече Ройс с разочарован вид.

— Но бе споменато няколко пъти в свитък и веднъж в пергамент. В свитъка обаче името Есрахаддон бе променено на затворника, а Гутария се споменаваше като Имперският затвор.

— Кълна се в брадата на Марибор! — възкликна Ейдриън, гледайки монаха с възхищение. — Наистина си запаметил цялата библиотека!

— Защо „имперски“? — запита Ройс. — Нали Ариста каза, че бил под контрола на църквата.

Майрън сви рамене:

— Може би защото в имперските времена нифронската църква и империята са били свързани. Нифрон е древна дума за император, произлязла от името на първия такъв, Новрон. Така че църквата на Нифрон са поклонниците на императора и всичко свързано с империята би могло да бъде смятано за част от църквата.

— Ето защо членовете на нифронската църква са толкова целеустремени да намерят наследника — добави Ройс. — Той би бил техен бог, така да се каже, а не само владетел.

— Имаше няколко много интересни книги за Наследника на империята — каза развълнувано Майрън. — И предположения какво му се е случило…

— Ами затворът? — запита Ройс.

— Ами, това е тема, по която почти нищо не се споменава. Единствената директна препратка бе в много рядък свитък, наречен „Събраните писма на Диойлион“. Оригиналът пристигна тук преди около двадесет години. Бях само на петнадесет тогава, но вече бях помощник-библиотекар, когато го донесе един ранен и умиращ свещеник. Валеше, също като сега. Отведоха го в лечебницата и ми казаха да наглеждам нещата му. Взех раницата, която бе подгизнала и вътре намерих всякакви свитъци. Страхувах се, че водата може да ги е повредила, затова ги отворих да изсъхнат. Докато стояха отворени, не можах да не ги прочета. Обикновено не мога да се въздържа да не прочета нещо.

Макар да не изглеждаше много по-добре, два дни по-късно свещеникът си тръгна и си взе свитъците. Никой не можа да го убеди да остане. Изглеждаше изплашен. Самите свитъци бяха различни кореспонденции на архиепископ Венлин, глава на нифронската църква по времето на разпада на империята. Един от тях бе постимперски декрет за построяването на затвор, заради което си помислих, че документът е от голяма историческа стойност. Разкриваше, че църквата е поела управлението моментално след изчезването на императора. Стори ми се удивително. Също бе доста любопитно, че на построяването на затвор се поставяше такъв приоритет, предвид времената. Сега осъзнавам, че е бил много рядък свитък, но тогава не знаех.

— Почакай малко — прекъсна го Олрик. — Значи този затвор е бил построен — кога — преди деветстотин години в кралството ми и аз не знам нищо за него?

— Е, съдейки по датата на свитъка, би могъл да бъде започнат… преди деветстотин деветдесет и шест години и двеста петдесет и четири дни. Затворът е бил масивно начинание. Едно конкретно писмо говореше за наемането на опитни занаятчии от цял свят за планирането и построяването му. Най-големите умове и най-напредналото инженерство са били използвани за градежа. Издълбали затвора в скала в планините на север от езерото. Запечатали го не само с метал, камък и дърво, но също с древни и могъщи заклинания. Когато бил завършен, бил смятан за най-сигурния затвор в света.

— Трябва да са имали доста отвратителни престъпници по онова време, за да си правят такъв труд — каза Ейдриън.

— Не — отвърна Майрън с фактологичен тон, — само един.

— Един? — запита Олрик. — Цял затвор за един-единствен човек?

— Името му било Есрахаддон.

Ейдриън, Ройс и Олрик си размениха изненадани погледи.

— Какво толкова е направил? — запита Ейдриън.

— Според всичко прочетено от мен, той е бил отговорен за разрухата на империята. Затворът бил специално проектиран за него.

Всички изгледаха невярващо монаха.

— И как точно е отговорен за разрушаването на най-могъщата империя, която светът някога е виждал? — попита Олрик.

— Есрахаддон някога бил доверен съветник на императора, но го предал, убивайки цялото имперско семейство, с изключение на единствения син, който успял да избяга. Дори има истории, които разказват, че разрушил столицата Персепликуис. Империята потънала в хаос и гражданска война след смъртта на императора. Есрахаддон бил заловен, осъден и затворен.

— Защо просто не са го екзекутирали? — запита Олрик, спечелвайки си ледени погледи от крадците.

— Има ли проблем, който да разрешиш без екзекуция? — презрително каза Ройс.

— Понякога това е най-доброто решение — отвърна Олрик.

Майрън внесе съдовете и преля водата в един. Добави картофите и постави съда над огъня.

— Тогава Ариста ни е изпратила да заведем брат й да види затворник, който е на над хиляда години. Някой да вижда проблеми с това? — попита Ейдриън.

— Виждате ли? — възкликна Олрик. — Ариста лъже. Вероятно е чула името Есрахаддон по време на обучението си в университета Шеридън и не е осъзнала кога е живял. Няма начин Есрахаддон да е още жив.

— Може и да е — рече небрежно Майрън, докато разбъркваше картофите.

— Как така? — запита Олрик.

— Защото е магьосник.

— Като казваш, че е магьосник — попита Ейдриън, — имаш предвид, че е бил образован мъдрец или е можел фокусничи с карти, или че е умеел да вари лекарство против безсъние? Ройс и аз познавахме подобен човек, той беше по малко и от трите, но не можа да избегне смъртта.

— Според разказите, които съм чел — обясни Майрън, — магьосниците тогава са били различни. Наричали магията „Изкуството“. Повечето от имперското знание се загубило заедно с империята. Като например древните умения на борбата Тешлор, която правела бойците непобедими; или строителните техники за издигане на огромни сгради; или умението да се изковават мечове, които режат камък. По подобен начин изкуството на истинската магия изчезнало с отмирането на истинските магьосници. Сведенията разказват, че цензарите — така наричали маговете — били невероятно могъщи. Има истории за предизвикани от тях земетресения, бури, дори затъмняване на слънцето. Най-великите от тези древни магьосници формирали група, наречена Великият цензарски съвет. Членовете били част от вътрешния кръг на управлението.

— Интересно — каза замислено Олрик.

— Някога чел ли си къде точно се намира затворът?

— Не, но за него се споменава малко в „Тезис върху архитектурния символизъм в Новронската империя“ на Мантуар. Това е пергаментът, където името на Есрахаддон бе заменено. Захвърлен на задния рафт с години, един ден го намерих при почистване на библиотеката. Беше объркано поднесено, но споменаваше датата на строежа и малко за наетите да го построят хора. Ако преди това не бях прочел „Събраните писма на Диойлион“, никога нямаше да направя връзката между двете, защото, както казах, никъде не се споменаваше името на затвора или на затворника.

— Не разбирам как може този затвор да съществува в Меленгар без аз да зная за него — каза Олрик, поклащайки глава. — И как така Ариста знае? И защо иска да отида там?

— Мислех, че си твърдо убеден, че тя те праща там да те убие или запре — напомни му Ейдриън.

— Това определено ми звучи по-смислено от хилядолетен магьосник — каза Ройс.

— Може би — измърмори Олрик, — но… — Очите на принца обхождаха земята, търсейки по нея отговор, а пръстът му почукваше устните. — Помислете за това: ако тя наистина ме иска мъртъв, защо да избира такова място? Би могла да ви прати тук в манастира, където да ви очаква цяла армия и никой нямаше да разбере. Ненужно усложнение е да ме завличате до скрито място, за което никой не е чувал. Защо ще споменава този Есрахаддон или Гутария?

— Сега мислиш, че казва истината? — попита Ройс. — Мислиш ли, че наистина има мъж на хиляда години, който те чака да поговорите?

— Не бих отишъл толкова далеч, но… помисли си какви възможности се разкриват, ако той наистина съществува. Представи си какво бих могъл да науча от съветника на последния император.

Ейдриън се изкикоти на тези думи.

— Сега започваш да звучиш като истински крал.

— Може би е заради топлината на огъня или миризмата на варените картофи, но започвам да си мисля, че би било добра идея да видим къде ще ни отведе това. И вижте, бурята отминава. Скоро дъждът ще спре, струва ми се. Ами ако Ариста не се опитва да ме убие? Ами ако там наистина има нещо, което трябва да открия, нещо свързано с убийството на баща ни?

— Баща ти е бил убит? — запита Майрън. — Много съжалявам.

Олрик игнорира монаха.

— Освен това, не ми харесва този древен затвор да съществува в кралството ми без моето знание. Чудя се дали баща ми е знаел за него — или неговият баща. Може би никой Есендън не е. В едно хилядолетие се побират събития векове преди основаването на Меленгар. Затворът е бил построен по времето, когато тази земя още е била оспорвана по времето на Великата Гражданска война. Ако е възможно човек да живее хиляда години, ако този Есрахаддон е бил съветник на последния император, ми се струва, че трябва да говоря с него. Всеки аристократ в Апеладорн би дал лявото си око за възможността да говори с истински имперски съветник. Както каза монахът, толкова много знание е било изгубено с падането на империята; толкова много забравено във времето. Какво може да знае? Какво предимство би могъл да е човек като него за млад крал?

— Дори и ако е призрак? — запита Ройс. — Малко е вероятно да има хилядолетник в затвор северно от езерото.

— Ако призракът може да говори, каква е разликата?

— Разликата е, че харесвах повече идеята, когато ти не искаше да отидем — каза Ройс. — Мислех си, че Есрахаддон е някакъв стар барон, заточен от баща ти, който е сключил договор за теб; или може би майката на незаконороден полубрат, която е била затворена, за да й запушат устата. Но това? Нелепо!

— Нека не забравяме, че обещахте на сестра ми — усмихна се сладко Олрик. — Да ядем. Сигурен съм, че картофите вече са готови. Бих могъл да ги изям до един.

Олриковият царствен апетит му спечели нов укорителен поглед от Ройс.

— Не се притеснявайте за картофите — каза им Майрън. — В градината има още, сигурен съм. Тези ги изрових докато копаех… — той спря.

— Не се притеснявам, монахо, понеже идваш с нас — каза му Олрик.

— Ка… какво?

— Очевидно си твърде знаещ човек. Убеден съм в полезността ти в различните ситуации, които ни очакват. Така че ще служиш на своя крал.

Майрън погледна втренчено. Премигна два пъти бързо и лицето му внезапно пребледня:

— Съжалявам, но… не мога да направя това — отвърна смирено.

— Може би ще е най-добре да дойдеш с нас — каза му Ейдриън. — Останеш ли тук, ще умреш през зимата.

— Но вие не разбирате — Майрън протестира с нарастващо неудобство в гласа и поклати глава непреклонно. — Не… не мога да си тръгна.

— Знам. Знам — Олрик вдигна ръка, за да задуши протестите. — Трябва да напишеш всички тези книги. Това е прекрасна и благородна работа. Напълно подкрепям. Повече хора трябва да четат. Баща ми беше голям поддръжник на университета в Шеридън. Той дори изпрати Ариста там. Можеш ли да си представиш? Момиче в университет? Във всеки случай подкрепям възгледите му за образованието. Огледай се наоколо, човече! Нямаш пергамент и вероятно ти е останало съвсем малко мастило. Дори ако напишеш всички тези томове, къде ще ги съхраняваш? Тук? Без защита от стихиите, ще бъдат унищожени и разпилени от вятъра. След като посетим този затвор, ще те отведа обратно в Медфорд и ще те оставя да работиш по проекта си. Ще уредя да ти дадат съответстващ скрипториум, може би и асистенти, които да ти помагат.

— Това е много любезно, но не мога. Съжалявам. Вие не разбирате…

— Разбирам отлично. Очевидно ти си третият син на маркиз Ланаклин, онзи, когото той отпрати, за да избегне неприятна подялба на земите си. Ти си доста уникален — образован монах с фотографска памет и синя кръв. Ако баща ти не те иска, аз със сигурност мога да ти намеря приложение.

— Не — протестира Майрън, — не е това.

— А какво е тогава? — запита Ейдриън. — Седиш тук в студената и влажна дупка, увит само с одеяло, пирувайки с варени картофи, а кралят ти предлага да те уреди като барон-земевладелец и ти се противиш?

— Не искам да съм неблагодарен, но… ами, аз никога не съм напускал абатството преди.

— Какво имаш предвид? — попита Ейдриън.

— Никога не съм излизал. Дойдох тук, когато бях на четири години. Никога не съм излизал — никога.

— Със сигурност си ходил до Роу, рибарското село? — запита Ройс. Майрън поклати глава — Не си ходил в Медфорд? Ами околностите? Поне си ходил до езерото да ловиш риба или да се разходиш?

Майрън отново поклати глава:

— Никога не съм напускал абатството. Дори до хълма не съм ходил. Не съм сигурен, че мога да изляза. Само от мисълта ми прилошава — Майрън провери сухотата на робата. Ейдриън видя как ръката му се тресе, макар че бе спрял да трепери преди време.

— Затова значи беше толкова възхитен от конете — каза предимно на себе си Ейдриън. — Но си виждал коне преди, нали?

— Виждал съм ги през прозорците на абатството в редките случаи, когато дойдат ездачи. Всъщност никога не съм докосвал ни един. Винаги съм се чудел какво ли е да яздиш кон. Във всички книги говорят за коне, турнири, битки и състезания. Конете са много популярни. Един крал — крал Бетами — накарал да го погребат с коня му. Има много неща, за които само съм чел, но никога не съм виждал — например жени. Те също са много популярни в книгите и поемите.

Очите на Ейдриън се разшириха:

— Не си виждал жена?

Майрън поклати глава.

— Е, някои книги имат илюстрации, но…

Ейдриън посочи с палец Олрик:

— А аз си мислех, че принцът водел живот под похлупак.

— Но поне си виждал сестра си — каза Ройс. — Идвала е тук.

Майрън не каза нищо. Погледна настрани и се зае да отстрани съда от огъня и да сервира картофите в чинии.

— Искаш да кажеш, че е идвала тук да се среща с Гаунт и нито веднъж не е дошла да те види? — попита Ейдриън.

Майрън сви рамене:

— Баща ми дойде веднъж преди около година. Абатът бе принуден да ми каже кой е.

— Значи не си бил част от срещите тук? Не си ги уреждал?

— Не! — изкрещя Майрън и изрита една от празните тенджери. — Не зная нищо за писма и сестра ми! — Отстъпи към стената, докато очите му се наляха със сълзи и задиша тежко. Никой не продума; гледаха го как стои там, смачкал одеялото и зяпайки в пода.

— Съ… съжалявам. Не трябваше да ви крещя. Простете ми — каза Майрън, обърсвайки очи. — Не, никога не съм я срещал, а баща си видях веднъж. Той ме накара да се закълна да пазя мълчание. Не знам защо. Националисти, роялисти, империалисти — не знам нищо за тях.

В гласа на монаха се долавяше дистанция, глух болезнен звук.

— Майрън — подхвана Ройс, — не си оцелял защото си под бил каменния аналой, нали?

Сълзите потекоха още веднъж и устните на монаха се разтрепериха. Той поклати глава.

— Първо ни накараха да гледаме, докато пребиват жестоко абата — каза Майрън задавено. — Искаха да знаят за Аленда и някакви писма. Той най-накрая им каза, че сестра ми изпраща замаскирани като любовни писма съобщения, но че не се среща с никого. Това беше само фалшификация. Писмата бяха уреждани от баща ми и вземани от вестоносец от Медфорд. След като разбраха за посещението на татко, започнаха да ме разпитват — Майрън преглътна и си пое дъх на пресекулки. — Но не ме нараниха. Дори не ме докоснаха. Попитаха дали баща ми е на страната на роялистите и дали заговорничи с Меленгар против Уоррик и църквата. Искаха да знаят кой още е замесен. Думица не казах. Не знаех нищо. Кълна се, че не знаех. Но можеше да кажа нещо. Можеше да кажа „Да, баща ми е роялист и сестра ми е предател!“, но не го сторих. Не си отворих устата. Знаете ли защо?

Майрън ги погледна със стичащи се по бузите му сълзи.

— Не им казах, понеже баща ми ме закле да мълча — спря за момент, сетне продължи. — Гледах мълчаливо как запечатват църквата. Гледах мълчаливо как я подпалват. И мълчаливо слушах писъците на братята. Вината беше моя. Оставих братята си да умрат заради клетва, която дадох на чужд за мен човек — Майрън започна да плаче неудържимо. Плъзна се по стената и се сви на кълбо в мръсотията, ръцете му покриваха лицето.

Ейдриън раздаде картофите, но Майрън отказа да яде. Ейдриън отдели две грудки с надеждата, че монахът може да ги поиска по-късно.

По времето, когато приключиха с мизерното си ядене, робата на монаха бе изсъхнала и той я облече. Ейдриън се приближи към него и сложи ръце на раменете му:

— Колкото и да не ми се ще да го казвам, принцът е прав. Трябва да дойдеш с нас. Ако те оставим тук, твърде вероятно е да умреш.

— Но аз… — Майрън изглеждаше ужасѐн. — Това е моят дом. Тук се чувствам удобно. Братята ми са тук.

— Те са мъртви — каза Олрик безцеремонно.

Ейдриън се смръщи към принца и сетне се обърна към Майрън:

— Слушай, време е да продължиш да живееш. Навън има още много неща освен книги. Пък и твоят крал — произнесе последната дума със сарказъм — се нуждае от теб.

Майрън въздъхна тежко, преглътна с усилие и кимна в знак на съгласие.

* * *

Дъждът поотслабна и по обед престана напълно. След като опаковаха пергаментите на Майрън и каквито запаси можаха да съберат от останките на абатството, бяха готови да тръгват. Ройс, Ейдриън и Олрик изчакваха на входа на абатството, но Майрън не идваше. Накрая Ейдриън тръгна да го търси и откри монаха в разрушената градина. Обградена от овъглени каменни колони, тя бе формирала централния двор между сградите. Имаше следи от цветни лехи и храсти, които ограждаха пътеките от пресичащи се павирани камъни, сега покрити с пепел. В центъра на манастира имаше голям каменен слънчев часовник върху пиедестал. Ейдриън си помисли, че преди пожара манастирът е бил много красив.

— Страх ме е — каза му Майрън, докато Ейдриън се приближаваше. Впил поглед в обгорената ливада, монахът седеше на почерняла каменна пейка с лакти на коленете и опряна на дланите брадичка. — Трябва да ти изглежда странно. Но всичко тук ми е толкова познато. Мога да ти кажа колко каменни блока има от тази пътека до скрипториума. Мога да ти кажа колко стъкла има в манастира, в кой ден и час от годината слънцето грее точно над него. Как брат Гинлин се хранеше с две вилици, понеже се бе заклел да не докосва нож. Как брат Хеслън винаги ставаше първи и винаги заспиваше по време на вечерня.

Майрън посочи към почернял остатък от дърво.

— Брат Рениан и аз погребахме там катерица, когато бяхме на десет години. На следващата седмица поникна дърво. Разцъфваше с бели цветове през пролетта и дори абатът не можеше да каже какъв вид е. Всички в манастира го наричаха Катеричето дърво. Всички смятахме, че това е чудо и че може би катерицата е служител на Марибор, като последният ни благодареше за проявената към негов приятел грижа.

Майрън замлъкна за момент и използва дългите ръкави на робата да избърше лице, докато се взираше в отломъка. Откъсна поглед и отново погледна Ейдриън.

— Мога да ти кажа как в зимата снегът се натрупваше до прозорците на втория етаж и сякаш всички бяхме катерици, живеещи в уютна дупка, топла и безопасна. Мога да ти разкажа как всеки от нас бе най-добър в това, с което се занимаваше. Гинлин правеше вино — толкова леко, че се стопяваше на езика, оставяйки само вкус на удивление. Феницилиан правеше най-топлите и най-меки обуща. Можеше да ходиш по снега и да не усетиш, че си напуснал абатството. Бе обида да кажеш, че Хеслън може да готви. Ще направи димящи чинии бъркани яйца, смесени със сирена, чушки, лук и бекон, всичко това в леко лют сос. Ще добави порязаници сладък хляб — всяка леко поръсена с мед и канела; пушено свинско, наденички със салифан, сладкиши с пудра захар, прясно разбито сладко масло и керамичен съд с тъмен ментов чай. И това беше само за закуска.

Майрън се усмихна със затворени очи и замечтано изражение на лицето си.

— Какво правеше Рениан? — попита Ейдриън. — Приятелят, с когото сте заровили катерицата? Каква беше неговата специалност?

Майрън отвори очи, но не бързаше да отговори. Погледна отново към дънера на отсрещното дърво и каза тихо:

— Рениан умря, когато бе на дванадесет. Заболя от треска. Погребахме го точно там, до Катеричето дърво. Бе любимото му място в света — поспря, за да си поеме дъх, който не бе съвсем равномерен. Смръщване придърпа краищата на устата му и стегна устните. — Оттогава не е имало ден, в който да не съм му казал добро утро. Обикновено сядам тук и му разказвам как е дървото. Колко нови пъпки има или кога се е появило или паднало първото листо. За последните няколко дни трябваше да лъжа, понеже сърце не ми дава да му кажа, че вече го няма.

Сълзи прокапаха от очите на Майрън и устните му затрепериха, докато гледаше останките от дървото.

— Цяла сутрин се опитвам да се сбогувам с него. Опитвах се… — той заекна и спря да избърше очи. — Опитвах се да му обясня защо трябва да го изоставя, но виждаш ли, Рениан е само на дванадесет и не мисля, че наистина разбира… — Майрън скри лице в шепи и зарида.

Ейдриън стисна рамото му.

— Ще те чакаме при портата. Не бързай.

Когато Ейдриън излезе от входа, Олрик излая:

— Какво по дяволите му отнема толкова време? Ако ще създава толкова грижи, по-добре да го оставим.

— Няма да го оставим и ще чакаме колкото се налага — каза им Ейдриън.

Олрик и Ройс се спогледаха, но не казаха нищо.

Майрън се присъедини към тях няколко минути по-късно с малка чанта, съдържаща всичките му принадлежности. Макар че бе видимо разстроен, настроението му се подобри щом видя конете и той възкликна при вида им. Ейдриън го взе за ръката като дете и го заведе до петнистата си бяла кобила. Масивното тяло на коня се раздвижи напред-назад, докато животното променяше тежестта си от единия на другия крак; погледна към Майрън с големи тъмни очи.

— Хапят ли?

— По принцип не — отвърна Ейдриън. — Ето, можеш да го погалиш по врата.

— Толкова е… голям — каза Майрън с изплашена физиономия и закри устата си с ръка.

— Моля те, просто се качи на коня, Майрън — тонът на Олрик издаваше отегчението му.

— Не му обръщай внимание — каза Ейдриън. — Можеш да яздиш зад мен. Аз ще се кача първи и след това ще те издърпам, съгласен?

Майрън кимна, макар по лицето му да се четеше напрежение. Ейдриън възседна и протегна ръка. Със затворени очи Майрън посегна и Ейдриън го издърпа. Монахът се хвана здраво и зарови лице в гърба на едрия мъж.

— Не забравяй да дишаш, Майрън — каза му Ейдриън, докато обръщаше коня го насочваше обратно по стръмната пътека.

Утрото бе започнало мразовито, но с времето се постопли. И все пак не бе така приятно като вчерашното. Навлязоха в прикритието на долината и се отправиха към езерото. Всичко бе все още мокро от дъжда и високите стръкове на есенно-кафявата трева ги бръсваха по краката. Вятърът идваше откъм север и духаше в лицата им. Над главите им ято гъски кряскаше срещу сивото небе. Зимата наближаваше. Майрън скоро преодоля страха си и повдигна глава.

— Мили Марибор, нямах си и представа, че тревата растяла толкова нависоко! И тези дървета са великански! Знаете ли, виждал съм такива изображения, но винаги смятах, че художникът е объркал пропорцията.

Монахът започна да се оглежда наляво и надясно, за да види всичко около себе си. Ейдриън се изкикоти:

— Майрън, въртиш се като кученце.

Езерото Уиндърмиър приличаше на сив разтопен метал, насъбрал се в основата на безплодните хълмове. Макар че бе едно от най-големите езера в Аврин, заоблените скали скриваха голяма част от него. Широкото му отворено лице отразяваше пустото небе и изглеждаше студено и празно. С изключение на малко птици, нищо не помръдваше на каменните цепнатини.

Достигнаха западния бряг. Хиляди големи колкото юмрук скали, изгладени от езерото, изграждаха широка каменна равнина, по която можеха да се разхождат и слушат тихия плисък на водата. От време на време заваляваше за кратко дъжд. Виждаха го на повърхността на езерото, замъгляването на чистия хоризонт с нарушаването на покоя от дъждовните капки, които сетне спираха, а облаците отгоре се въртяха нерешително.

Ройс, както винаги, водеше малкия отряд. Приближи северната страна на езерото и откри бледи следи от много стар и неизползван път, водещ към планините отвъд.

Гърченето на Майрън най-сетне намаля. Седеше зад Ейдриън, но не бе помръднал от доста време.

— Майрън, добре ли си? — запита Ейдриън.

— Мм? О, да, съжалявам. Наблюдавах начина, по който конете ходят. Наблюдавах ги за последните няколко мили. Удивителни животни. Задните им крака изглежда стъпват на точно същото място, където преди миг са били предните. Макар че това изобщо не са стъпала, нали? Копита! Точно така! Това са копита! Енилина на Старореч.

— Старореч?

— Древният имперски език. Малцина извън духовниците го знаят днес. Нещо като мъртъв език. Дори и в дните на империята се е използвал само за богослужения, но вече никой не пише на него.

Ейдриън усети монаха да обляга глава на гърба му и през остатъка от пътуването внимаваше да не би Майрън да задреме и да падне.

* * *

Свиха встрани от езерото и поеха в широка клисура, която с изкачването им стана скалиста. Колкото повече напредваха, толкова по-ясно ставаше за Олрик, че пътуват по нещо, което някога е било друм. Пътят бе прекалено равен, за да е натурален, ала с времето отгоре му бяха паднали скали, а треви бяха запълнили пукнатините. Вековете бяха взели своето; и все пак оставаше лека следа от нещо древно и забравено.

Въпреки студа, пресекливия дъжд и странните обстоятелства, поради които се бе озовал там, Олрик не бе толкова отчаян. В пътуването този ден имаше странно спокойствие. Рядко се случваше принцът да пътува така простичко в подобно сурово време и това му се виждаше пленително с очевидната си странност. Огромната тишина, приглушената светлина, натрапчивите стъпки на конските копита, всичко говореше за приключение в неизпитван дотогава маниер. Най-дръзките му приключения досега винаги бяха организирани и съблюдавани от прислугата. Никога не бе оставян сам на себе си като сега, никога в реална опасност.

Бе побеснял, когато се намери овързан в лодката. Досега никой не бе се отнасял с него така. Смъртно наказание грозеше всеки, осмелил се да удари член на кралската фамилия и заради това мнозина внимаваха дори да не го докосват. Да бъде вързан като животно бе за него унизително извън възприемчивост. Никога не бе му хрумвало, че може да бъде наранен. С пълна убеденост бе изчаквал освобождението си всеки миг. Тази вероятност се бе значително смалила с напредването им през горите на път за Уиндърмиър.

Не лъжеше в заявлението си, че това е била най-отвратителната нощ в живота му. Но на сутринта, когато дъждът спря — и след закуската — изпита необясним трепет на нетърпеливо очакване. Търсенето на мистериозния затвор и прословутия затворник намирисваше на истинско приключение. И може би повече от всичко, предоставяше на ума му нещо, върху което да се фокусира. Ангажираността да оцелее и определи идентичността на убиеца не му оставяше време за постоянни реминисценции върху бащината смърт.

Понякога, когато ездата не бе съпровождана от думи за по-дълго време, умът му докосваше отново сцената на смъртта. Озоваваше се отново в кралската спалня пред бащиното бледо лице с кървавата сълзичка в ъгъла на устата. Очакваше да почувства нещо; да заплаче — но това не се случваше. Не усещаше нищо и се чудеше какво говори това.

В замъка всички щяха да носят черно и залите щяха да са изпълнени с плач, както когато майка му бе умряла. Никаква музика, никакъв смях и сякаш слънцето не бе изгрявало цял месец. Бе изпитал облекчение, почти дори щастие, когато периодът на траур приключи. Част от него чувстваше вина за това и все пак като че ли огромна тежест се бе вдигнала. Тъй щеше да бъде, ако се намираше в замъка — тъжни лица, ридания и духовни лица, подаващи му свещ, с която да обикаля ковчега, докато те песнопеят. Беше правил това като дете — отвратително. Олрик се радваше, че сега не е затънал до шия в онзи кладенец от тъга, от който нямаше изкатерване. Щеше да свърши и тази работа утре, но сега беше признателен, че се намира на далечен път без надути придружители.

Ройс накара коня си да спре. Бяха сами; останалите двама изоставаха заради двойната тежест на коня им.

— Защо спираме? — поинтересува се Олрик.

— Пътят започва да се изравнява, значи наближаваме. Забрави ли, че това може да е клопка?

— Не. Твърде наясно съм с този факт.

— Отлично. Тогава сбогом, Ваше Величество.

Олрик се вцепени:

— Вие няма да дойдете?

— Сестра ти ни помоли само да те доведем тук. Ако искаш да уредиш смъртта си, това си е твоя работа. Нашето задължение е изпълнено.

Олрик незабавно се почувства глупаво за по-ранното си объркано задоволство от присъствието на непознати. Не можеше да си позволи да загуби единствените си водачи; без тях никога нямаше да намери обратния път. След кратък размисъл заяви:

— Тогава предполагам това е идеалният момент да те уведомя, че присъждам на теб и Ейдриън званието кралски защитници, защото вече съм убеден, че не вие сте искали да ме убиете. Ще сте отговорни за живота на своя крал.

— Наистина? Колко умно, Ваше Височество — ухили се Ройс. — Предполагам сега е удачно да кажа, че не служа на крале — освен ако не ми платят.

Олрик се усмихна кисело:

— Добре тогава, помисли над това. Ако се завърна в Есендън, ще анулирам смъртните ви присъди и опростя проникването ви в замъка ми. Но ако умра или ме заловят, никога няма да можете да се върнете в Медфорд. Вуйчо ми вече ви е определил като най-опасни убийци. Сигурен съм, че вече има хора, които ви търсят. Вуйчо Пърси може и да изглежда като възрастен придворен, но, повярвайте ми, виждал съм грозната му страна; може да бъде доста заплашителен. Знаеш ли, че той е най-добрият фехтовчик в Меленгар? Така че ако лоялността не е достатъчно възнаграждение за теб, помисли над практическите ползи от това да остана жив.

— Умението да убеждаваш останалите в превъзхождащата ценност на твоя живот пред техните трябва да е основно изискване, за да бъдеш крал.

— Не е изискване, но определено е от полза — отвърна Олрик ухилен.

— И все пак ще трябва да се бръкнеш — при тези думи на Ройс усмивката на Олрик позабегна. — Нека са сто златни тенента.

— Сто?

— На по-малко ли оценяваш живота си? Пък и това е каквото ДеУитт ни обеща, така че изглежда справедливо. Има и още нещо. Ако ще сме твои защитници, трябва да правиш каквото ти кажа. В противен случай не мога да те защитавам и тъй като под риск е не само глупавия ти животец, но и моето бъдеще, налага се да настоявам.

Олрик изпуфтя. Не му харесваше как се отнасят с него. Трябваше да се чувстват поласкани от благоволението да ги командва. Не стига, че им опрощаваше сериозни престъпления, а онзи искаше и да им се плати. Типично за крадци поведение. Но все пак имаше нужда от тях.

— Подобно на всички мъдри владетели и аз разпознавам времето, в което е добре да се вслушаме в съветниците си. Само помни кой съм и кой ще бъда, когато се завърнем в Медфорд.

Ройс обяви на настигналите ги:

— Ейдриън, току-що бяхме повишени в кралски защитници.

— Има ли повишение на заплатата?

— Всъщност има. Има и тежестни облекчения. Върни на принца меча му.

Ейдриън му подаде огромния меч на Амрат. Олрик нахлузи кожения ремък през рамо. Мечът бе прекалено голям за него, от което се почувства малко глупаво, но поне сега не бе запасан върху нощна риза, а и освен това яздеше.

— Началник-стражата взе меча от баща ми и ми го даде — нима само преди две нощи? Този меч е принадлежал на Толин Есендън, предаван от крал на принц седемстотин години. Ние сме сред най-старите семейства в Аврин.

Ройс слезе от коня си и подаде юздите на Ейдриън.

— Отивам да разузная напред да проверя за изненади.

Затича приведен с изненадваща скорост и се стопи в сенките на дефилето.

* * *

— Как го прави? — запита Олрик.

— Страховито, нали? — рече Ейдриън.

— Какво как прави? — Майрън се взираше в стъркчето папур, което бе откъснал преди да напуснат езерото. — Впрочем тези неща са удивителни.

Почакаха няколко минути и при разнеслата се птича песен-сигнал, Ейдриън ги поведе напред. Пътят завиваше наляво, сетне надясно и след това отново можеха да виждат езерото, което погледнато сега приличаше на светла локва. Пътят започна да се стеснява и накрая свърши. От двете страни постепенно се издигаха възвишения, но право пред тях преливаше в стръмна скала, издигаща се на няколкостотин фута.

— Да не сме сбъркали мястото? — запита Ейдриън.

— Предполага се, че е скрит затвор — припомни Олрик.

— Просто допуснах — каза Ейдриън, — че под скрит се има предвид намиращ се на затънтено място. Ако не знаеш, че затворът се намира тук, би ли дошъл на такова място?

— Ако наистина е бил построен от най-добрите умове в каквото е оставало от империята, вероятно е труден за намиране и още по-труден за проникване.

— Легендите разказват, че е бил строен главно от джуджета — обясни Майрън.

— Прекрасно — рече Ройс. — Пореден Дръминдор.

— Имахме затруднения с проникването на построена от джуджета крепост в Тур Дел Фур преди няколко години — обясни Ейдриън. — Грозна работа. Да се настаним удобно, това може да отнеме малко време.

Ройс изследва скалата. Препречилият пътя камък бе оголен, като че прясно отрязан; и докато по околните скали имаше мъх и малки растения се подаваха от цепнатините, по камъка такива отсъстваха.

— Тук има врата, зная го — рече крадецът, опипвайки леко камъка. — Проклети джуджета. Не намирам панти, цепки или спойки.

— Майрън — запита Олрик — да си чел как се отваря вратата на затвора? Чувал съм истории, че джуджетата имат слабост към гатанките и понякога използват звукови ключове; думи, които отварят вратата при произнасяне.

Майрън поклати глава, докато слизаше от коня.

— Думи, отварящи врати? — Ройс погледна скептично принца. — Детски приказки ли си слушал?

— Невидимата врата също ми звучи като част от приказка — отвърна Олрик, — така че ми се стори подходящо.

— Не е невидима. Можеш да видиш скалата, нали? Просто е добре замаскирана. Джуджетата могат да режат камъка така прецизно, че да не остане пукнатина.

— Трябва да признаеш, Ройс, че вършеното от джуджетата е удивително — каза Ейдриън.

Ройс го изгледа през рамо:

— Не ми говори.

Ейдриън се усмихна.

— Ройс не обича особено дребния народ.

— Отвори се в името на Новрон! — внезапно изкрещя Олрик със заповеднически тон. Каменните склонове си препредадоха гласа му.

Ройс се извъртя и изгледа изпепеляващо принца:

— Повече не прави така!

— Е, ти нямаше никакъв напредък. Просто си помислих, че след като това е църковен затвор, може би религиозна заповед ще го отключи. Майрън, има ли някаква стандартна религиозна фраза за отваряне на врата? Ти би трябвало да знаеш. Съществува ли нещо подобно?

— Аз не съм свещеник на Нифрон. Уиндското абатство е манастир на Марибор.

— О, да — сети се разочаровано Олрик.

— Имам предвид, зная за църквата на Нифрон — поясни монахът, — но тъй като не съм член, не са ми известни тайни кодове или химни.

— Нима? — рече Ейдриън. — Аз ви мислех за по-малкия и по-беден брат на нифронската църква.

Майрън се усмихна:

— По-беден да, но всъщност ние сме по-възрастният. Култът към император Новрон е сравнително неотдавнашна проява — няколко десетилетия след смъртта на императора.

— Значи вие боготворите Марибор, а Нифрон — Новрон?

— Близко — каза монахът. — Нифронската църква също почита Марибор, но те акцентират повече на Новрон. Главната разлика е в целите. Ние вярваме в личностно отдаване на Марибор, дирим волята му в усамотение. Чрез древните ритуали и тишината, той ни говори в сърцата ни. Стараем се да опознаем Марибор по-добре.

От друга страна, църквата на Нифрон се съсредоточава върху разтълкуването на волята на Марибор. Те вярват, че раждането на Новрон е израз на желанието на Марибор да поеме управлението на човечеството в свои ръце. И съответно са силно замесени в политиката. Наясно сте с историята на Новрон, нали?

Ейдриън сви устни.

— Хм… той бил първият император и победил елфите в някаква война преди много време. Не съм сигурен защо това го прави бог.

— Всъщност не е.

— Тогава защо толкова много хора го боготворят?

— Смята се, че Новрон е син на Марибор, изпратен ни на помощ в най-тъмния ни час. Боговете са шестима. Еребус е баща на всички богове и създател на света на Елан. Имал трима синове и дъщеря. Най-големият син, Феррол, е владетел на магията и създател на елфите. Средният син е Дром, майсторът ковач, създател на джуджетата. Най-малкият син е Марибор и той, разбира се, създал човека. Дъщерята Муриел създала животните, птиците и рибите.

— Дотук петима.

— Да, съществува още и Уберлин, син на Еребус и Муриел.

— Богът на мрака — вмъкна Олрик.

— Да, чувал съм за него, но… чакай, искаш да кажеш, че бащата е имал дете от собствената си дъщеря?

— Било ужасна грешка — обясни Майрън. — Пияният Еребус наложил волята си над Муриел. Така се родил Уберлин.

— Трябва да е било доста неловко на семейните събирания с това изнасилване на собствената дъщеря — отбеляза Ейдриън.

— Доста. Всъщност, синовете на Еребус — Феррол, Дром и Марибор — го убили заради тази случка. Уберлин се опитал да защити баща си и тогава тримата затворили племенника… или по-скоро брата? Предполагам и двете. Та, те го запрели в дълбините на Елан. Макар да бил плод на ужасно престъпление, Муриел била съкрушена от загубата на единствения си син и вече не продумала на братята си.

— Значи пак се връщаме на петима богове.

— Не точно. Мнозина вярват, че боговете са безсмъртни и не могат да умрат. Съществуват култове, които вярват, че Еребус е още жив и броди из Елан като човек, търсейки опрощение за престъплението си.

Смрачаваше се и вятърът се усилваше, оповестявайки наближаването на възможна буря. Конете станаха неспокойни, затова Ейдриън отиде да ги нагледа. Олрик се изправи и се заразхожда, като разтриваше крака и мърмореше нещо за протриване от седло.

— Майрън? — провикна се Ейдриън. — Би ли ми помогнал да ги разседлаем? Не мисля, че ще напускаме скоро.

— Разбира се — охотно рече монахът. — Какво точно да направя?

Ейдриън и Майрън освободиха животните от седлата и торбите, слагайки багажа под малка скална издатина. От време на време Майрън се престрашаваше да ги погали по врата. Щом всичко бе прибрано, Ейдриън посъветва монаха да посъбере трева за конете, докато той от своя страна навести Ройс.

Партньорът му седеше на пътя, заковал поглед в скалата. От време на време крадецът се изправяше, внимателно изследваше част от скалата и сядаше отново, като си мърмореше.

— Е? Как върви?

— Мразя джуджета — бе отговорът.

— Като повечето хора.

— Да, но аз си имам причина. Единствено тези копеленца могат да правят неща, които аз не мога да отварям.

— Ще я отвориш. Няма да е лесно и скоро, но ще го сториш. Това, което не разбирам е защо Ариста ще ни праща тук, знаейки, че не можем да влезем?

Ройс седна и наметалото се разстла около него. Очите му оставаха фокусирани, но бе объркан.

— Не виждам абсолютно нищо. Само ако можех да намеря макар и една пукнатина, може би тогава… но как да разбия ключалка, когато дори не мога да открия вратата?

Ейдриън го потупа окуражително по рамото и се върна при Майрън, който бе приключил с храненето на конете и се бе присъединил към Олрик. Двамата седяха до скалата.

— Има ли напредък? — запита Олрик с глас, в който се прокрадваше досада.

— Все още нищо. Просто го остави. Ройс ще го разбере. Просто отнема известно време — Ейдриън насочи вниманието си към Майрън. — Мислех си за казаното от теб преди. Ако Уберлин е смятан за бог, защо тогава Новрон не е? В крайна сметка и двамата са деца на богове, нали?

— Ами, не, технически той е полубог; отчасти човек и отчасти божество. Виждаш ли, Марибор изпратил Новрон… позволи ми да се върна малко назад. Тъй… Феррол бил най-възрастният и когато създал елфите, те се разпръснали — макар и бавно — из цял Елан. Когато Дром се появил, той дал на децата си власт над подземния свят. Така за децата на Марибор не оставало място. И човечеството било принудено да се бори за оцеляване в най-ужасните кътчета.

— Значи елфите получили всички добри места, а за нас — бунища? Не изглежда особено справедливо.

— Нашите прадеди също не били особено щастливи. Без да споменаваме, че човеците се размножават по-бързо от елфите, които живеят много по-дълго. Това направило условията попренаселени, а нещата се влошили още повече с изтласкването на джуджетата на повърхността.

— Изтласкване? От кого?

— Помниш ли какво казах за боговете, които заключили Уберлин в подземния свят? Е, той си създал своя раса по подобие на Дром, Марибор и Феррол.

— А, гоблините. Мога да си представя как са направили нещата долу по-неуютни.

— Точно така. Предтечите ни били притискани от непрекъснато увеличаващия се брой на хората от една страна и появата на джуджетата от друга. Затова те се обърнали за помощ към Марибор. Той чул молбите им и подлъгал брат си Дром да изкове великия меч Релакан. Сетне убедил Феррол да омагьоса оръжието. Нужен бил само боец, който да го носи, затова дошъл на Елан преобразен и спал със смъртна. Рожба на този съюз бил Новрон Велики. Той обединил всички човешки племена и ги повел на война срещу елфите. Въоръжен с Релакан, Новрон бил непобедим и така започнало човешкото господство под ръководството на обединилия цялото човечество Новрон.

— Добре, звучи смислено, но кога сме започнали да почитаме Новрон като божество?

— След смъртта му. Църквата на Нифрон била основана, за да се отдаде почит на Новрон като спасител на човечеството. Новосъздадената църква се сдобила със статут на официална имперска религия, но извън столицата Персепликуис хората все още пазели старите обичаи и продължавали да почитат Марибор, както винаги правели.

— Това сте били вие, монасите на Марибор?

Майрън кимна.

Облаците продължаваха да се събират по време на разговора им, като запълваха небето и затъмняваха клисурата. Оставащата светлина придоби странен цвят, добавяйки чувство на сюрреалистичност към пейзажа. Поривите на вятъра се засилиха и вдигнаха облаци прах във въздуха. Чу се слаб тътнеж на гръмотевица.

— Някакъв напредък с вратата, Ройс? — провикна се Ейдриън. Той си почиваше с опрян в скалата гръб и изпружил крака, почукваше върховете на ботушите си. — Защото изглежда ни очаква поредната студена, влажна нощ, само дето този път нямаме подслон.

Ройс измърмори нещо неразбираемо.

Под тях, обрамчено от стените на клисурата, езерото сияеше като насочено към небето огледало. Проблясваше елегантно в отговор на мигащите в далечината светкавици.

Ройс отново промърмори.

— Какво? — попита Ейдриън.

— Мислех си за това, което каза по-рано. Защо Ариста ще ни праща тук, ако е знаела, че не можем да влезем? Трябва да си е мислела, че можем; може би за нея е било очевидно.

— Може би е магия — рече Олрик и се уви по-плътно в плаща си.

— Стига с тези вълшебни думи — каза му Ройс, — ключалките са механични. Повярвай ми. Знам някои неща по темата. Джуджетата са много умни и много умели, но не правят врати, които се отключват със звук.

— Споменавам го, защото Ариста владее малко, така че може би влизането за нея е било лесно.

— Владее малко какво? — попита Ейдриън.

— Магия.

— Сестра ти е вещица? — притеснено попита Майрън.

Олрик се изсмя:

— Би могло да се каже, да, но има малко общо с магическите й сили. Тя следваше в Шеридън няколко години и изучаваше теория на магията. Нищо особено, но можеше да прави някои неща. Например, заключва с магия вратата на стаята си и веднъж май разболя графиня Амрил покрай някакъв спор за момче. Бедната Амрил бе покрита с циреи цяла седмица.

Ройс погледна към Олрик:

— Как така заключва с магия?

— Вратата й няма ключалка, но само тя може да я отваря.

— Някога виждал ли си как го прави?

Олрик поклати глава:

— Де да бях.

— Майрън — каза Ройс, — чел ли си нещо за необичайни ключове или ключалки? Нещо, свързано с джуджета?

— Приказката за Ибериус и гиганта, където Ибериус използвал джуджешки ключ, за да отвори ковчежето на гиганта, но той не бил вълшебен, просто голям. Също и Огърлицата на Лием от Мита за забравения, която не можела да се отвори преди смъртта на носещия я… Предполагам това не ни помага много, нали? Може би има нещо общо със скъпоценните ключалки?

— Скъпоценни ключалки?

— Те също не са вълшебни, но били изобретени от джуджета. Това са скъпоценни камъни, които си взаимодействат с други камъни, за да създадат неуловими вибрации. Използват се предимно, когато повече от един човек трябва да има достъп до същата заключена стая. Трябва им само скъпоценен камък с точната форма. За особено ценните кутии, ключалката може да изисква специфично шлифоване, което променя резонанса. Най-сръчните бижутери можели да правят ключалки, които се променят в съответствие със сезоните, което позволявало различни скъпоценни камъни да се използват по време на годината? Това породило идеята за зодиакалните камъни, защото определени бижута са по-силни в определено време. Аз…

— Това е — прекъсна го Ройс.

— Какво? — попита Олрик. Ройс бръкна в нагръдния си джоб и извади тъмносин пръстен. Принцът скочи. — Това е пръстенът на баща ми. Дай ми го!

— Хубаво — Ройс му го подхвърли. — Сестра ти ни каза да ти го върнем, когато стигнем до затвора.

— Така ли? — Олрик изглеждаше изненадан. Нахлузи пръстена; подобно меча, не му беше съвсем по мярка и се въртеше от тежестта на брилянта. — Мислех, че тя го е взела. Той носи кралския печат. Би могла да го използва да сбира благородниците, да издава закони или се себепровъзгласи за управник. С него би поела контрол над всичко.

— Може би е казвала истината — предположи Ейдриън.

— Да не прибързваме със заключенията — предупреди ги Ройс. — Първо, нека видим дали работи. Сестра ти каза, че ще имаш нужда от пръстена, за да влезеш в затвора. Мислех си, че има предвид да се идентифицираш като крал, но сега си мисля, че е говорела буквално. Ако съм прав, докосването на камъка с пръстена ще отвори гигантските врати.

Всички се струпаха в подножието на скалата в близост до Олрик в очакване на драматичното събитие.

— Давай, Олрик, направи го.

Той завъртя пръстена, така че скъпоценният камък бе отгоре, сви юмрук и го допря до скалата. Ръката му потъна в камъка. Олрик се дръпна, отскачайки назад с вик.

— Какво стана? Болеше ли? — попита Ройс.

— Не, усетих хлад, но не докоснах нищо.

— Опитай отново — каза Ейдриън.

Предложението никак не допадна на Олрик, но той кимна. Този път натисна по-силно и цялата група видя как ръката му потъва в стената до китката преди да я отдръпне.

— Удивително — промърмори Ройс, докато опипваше твърдата каменна скала. — Не очаквах това.

— Това значи ли, че трябва да влезе сам? — запита Ейдриън.

— Не съм много сигурен дали искам да вляза в камък сам — каза Олрик с отсенки на страх в гласа.

— Може да нямаш избор — отвърна Ройс, — при положение, че все още искаш да говориш с магьосника. Но нека не се предаваме още. Дай ми пръстена за малко.

Олрик му подаде бижуто; от предишната му загриженост за пръстена нямаше и следа. Ройс го нахлузи и когато притисна ръка към скалата, тя премина през нея със същата лекота като тази на Олрик. Крадецът издърпа ръката си обратно, сетне свали пръстена и като го държеше в лявата си ръка, се протегна с другата. Ръката му отново потъна в камъка.

— Не трябва да си принц и не трябва да го носиш. Нужно е само да го докосваш. Майрън, не спомена ли нещо за създавани от брилянта вибрации?

Майрън кимна:

— Създават специфичен резонанс в определен тип камъни.

— Опитайте хванати за ръка — предложи Ейдриън.

Олрик и Ройс го сториха и този път и двамата можеха да преминат през камъка.

— Това е — обяви Ройс. — Последен тест. Всички да се хванат за ръце. Нека се убедим, че ще работи и с четирима — всички съединиха крайници и всеки от тях можеше да прониква през повърхността на скалата. — Убедете се, че всички са си издърпали ръцете, преди да прекъснете веригата. Трябва да вземем някои решения, преди да продължим. Виждал съм необичайни неща, но не и нещо такова. Нямам представа какво ще ни се случи вътре. Какво мислиш, Ейдриън?

Споменатият потърка брадичка:

— Риск си е, няма спор. Предвид скорошните ми решения, ще оставя това на теб. Ако смяташ, че трябва да вървим, мен ме устройва.

— Трябва да призная, че любопитството ми е изострено, така че ако все още искаш да минеш през това, Олрик, ще дойдем с теб — каза Ройс.

— Ако трябваше да вървя сам, бих отказал — каза Олрик. — Но аз също съм любопитен.

— Майрън? — запита Ройс.

— Ами конете? Те ще се оправят ли?

— Убеден съм, че всичко ще бъде наред.

— Ами ако не се върнем? Ще умрат от глад, нали?

Ройс въздъхна:

— Те или ние. Трябва да избереш.

Майрън се поколеба. Светкавици и гръмотевици разкъсаха небето и започна да вали.

— Не може ли поне да ги отвържем, та ако не се…

— Не възнамерявам да правя базирани на смъртта ни планове. Ще имаме нужда от конете на излизане. Те остават, а ти?

Вятърът наплю с дъжд лицето на монаха, докато онзи се обърна да хвърли последен поглед на конете.

— Ще дойда — рече най-накрая. — Просто се надявам, че ще са добре.

— Така — каза им Ройс. — Ето как ще го направим. Аз ще вървя напред, носейки пръстена. Олрик ще върви зад мен, сетне Майрън, а Ейдриън ще ни пази гърба. Когато влезем вътре, прекъсваме веригата в обратен ред: първо Ейдриън, после Майрън и накрая Олрик. Вървете точно след мен и не ме изпреварвайте. Не искам никой да задейства евентуални капани. Въпроси?

Всички без Майрън поклатиха глави.

— Почакайте малко — каза той, докато се тътреше към мястото, където бяха оставили вещите си. Взе лампата и огнивото, които бе донесъл от манастира; отдели миг да погали мокрите муцуни на конете. — Вече съм готов — обяви, когато се върна при останалите.

— Добре тогава, пригответе се и ме следвайте — каза Ройс, докато отново сключваха ръце и пристъпиха напред. Един по един потънаха в скалата. Ейдриън беше последен. Когато бариерата докосна рамото му, той си пое дълбоко дъх, като че щеше да плува и сетне потопи глава в камъка.