Джефри Арчър
Човекът, който обра собствения си пощенски клон (2)

Краят

На следващата сутрин Крис и Сю станаха рано, чакаше ги много работа през останалите три месеца, ако искаха да съберат достатъчен капитал, за да се оттеглят на 1 януари. Сю предупреди мъжа си, че за да успеят, трябва да са много внимателни в изпълнението и на най-малката подробност. Той бе повече от съгласен. И двамата знаеха, че не могат да си позволят „да натиснат копчето“ преди втория петък на месец ноември, когато щяха да имат на разположение само шест седмици, преди, както Крис се изразяваше, „ония от Лондон да разберат за какво точно става дума“. Но освен това имаше да се свърши огромно количество предварителна работа. На първо място, преди да започнат да събират откраднатите им пари, трябваше да решат как ще напуснат страната. На никого от тях и през ум не му минаваше да квалифицира замисленото като кражба.

Сю разгърна карта на Европа на високия плот в пощата и в продължение на няколко дни съпрузите обсъждаха възможностите, докато накрая отново се върнаха на идеята за Португалия, която и според двамата бе най-доброто място за заслужената им почивка. При множеството си посещения в Алгарве те неизменно се връщаха в Албуфейра, градът, в който прекараха краткия си меден месец и няколко годишнини от своята сватба. Бяха си обещали дори, че ако спечелят от лотарията, ще се преместят да живеят там.

На следващия ден Сю купи касета с уроци по португалски за начинаещи, която слушаха всеки ден преди закуска, а вечер се упражняваха по един час. С голямо удоволствие установиха, че по време на досегашните си престои в страната бяха схванали и научили повече думи и изрази, отколкото очакваха. Не говореха свободно, но със сигурност не бяха начинаещи. Бързо преминаха към уроците за напреднали.

— Няма да е разумно да пътуваме със собствените си паспорти — изтъкна Крис, докато се бръснеше една сутрин. — Трябва да измислим как да сменим самоличността си. Иначе властите бързо ще ни открият.

— Мислила съм за това — съгласи се Сю. — Имаме предимството, че работим в собствения си пощенски клон.

Крис се извърна от огледалото и зачака да чуе по-нататък.

— Нали ние доставяме необходимите формуляри за хората, които искат да получат паспорти?

Крис не я прекъсна и тя обясни плана си как да се сдобият с паспорти и да напуснат страната под чужди имена.

— Май няма да е зле да си пусна брада — засмя се той.

През годините Крис и Сю се бяха сближили с някои от редовните си клиенти. Двамата съставиха, всеки на отделен лист, списък на хората, които според тях отговарят на критериите, посочени от Сю. След кратък подбор сведоха общия си списък до две дузини имена: тринайсет жени и единайсет мъже. От този момент нататък, ако някой от тях се отбиеше в пощата, Крис или съпругата му подхващаха разговор с една-единствена цел.

— Няма ли да мръднете някъде за Коледа, госпожо Бруър?

— Не, госпожо Хаскинс. Синът ми и жена му ще ни гостуват за празниците, и ще доведат новата внучка.

— Прекрасно наистина. Ние с Крис правим планове да отидем за Коледа в Щатите.

— Наистина? — възторжено възкликна жената. — Никога не съм била в чужбина, да не говорим за Америка.

Госпожа Бруър стигна до втори кръг в класацията, но разговорът спираше дотук до някое от следващите й идвания.

Към края на септември в „листата“ след госпожа Бруър бяха записани още три жени и трима мъже, всичките на възраст между петдесет и една и петдесет и седем години, като общото между тях бе само едно — никой от тях не беше пътувал зад граница.

Следващата стъпка бе да подадат молба за кръщелно свидетелство. Това налагаше по-подробни разпити. И Крис, и Сю млъкваха в мига, в който кандидатът покажеше и най-лек признак на съмнение.

В началото на октомври разполагаха с имената на четирима от своите клиенти, които чистосърдечно бяха споделили с тях датите и местата си на раждане, моминските имена на майките си и малките имена на бащите си.

Следващата стъпка бе да влязат в някоя от кабинките за моментални снимки на Сейнт Питърс Авеню и срещу два и петдесет да се снимат. Сю вече спокойно се зае да попълва формулярите, с които се кандидатстваше за задграничен паспорт от името на нищо не подозиращите им клиенти. Попълни всички графи, приложи към всеки комплект необходимите снимки и необходимия пощенски превод от 42 лири. Като началник на пощенската станция Крис с радост сложи оригиналния си подпис в края на всеки формуляр, попълнен прилежно от жена му.

И четирите комплекта бяха изпратени до паспортната служба на „Пти Франс“ в Лондон в понеделника, четвъртъка, петъка и съботата на последната седмица на октомври.

На 11 ноември, сряда, първият паспорт пристигна във „Виктория Кресънт“, в плик, адресиран до господин Рег Епълярд. Два дни по-късно пристигна следващият — за госпожа Одри Рамсботъм. Последва го този за госпожа Бети Бруър и седмица по-късно, за Стан Джерард.

Сю беше споделила с Крис, че според нея трябваше да прекосят границата с едната двойка паспорти, които скоро след това да унищожат, а после да продължат с другите два. Но не и преди да се решат къде точно ще се установят в Албуфейра.

Винаги когато оставаха сами в пощенския клон, Сю и Крис упражняваха своя португалски, като не пропускаха да споделят с посетителите, че по Коледа ще пътуват до Америка. Всеки, който задаваше повече въпроси, биваше почерпен с доверителна информация, че ще прекарат една седмица в Сан Франциско и няколко дни в Сиатъл.

Посрещнаха втората седмица на ноември с приключена предварителна работа, оставаше им само „натискането на бутона“ за стартиране на операция „Връщане на пари“.

 

 

В девет и половина сутринта в петък Сю проведе задължителното седмично обаждане до централата. Тя въведе личния си код, за да я свържат със службата „Авансово финансиране“. Единствената разлика този път беше, че чуваше в слушалката и пулса на собственото си сърце. Повтори още веднъж кода си, преди да съобщи на служителя сумата, която им беше необходима за изплащания следващата седмица — тя трябваше да покрие сумите за обичайните тегления от спестовни сметки, пенсии и пощенски преводи. В края на всеки месец счетоводител от централата проверяваше как са изразходвани средствата, но предвид приближаващите празници се разрешаваше маршът на поисканите суми да е по-голям. Специален одит през януари щеше да установи дали счетоводството на пощенската станция е водено коректно. Нито Сю, нито Крис имаха намерение да бъдат в района по това време. Балансите на Сю през последните тест години винаги бяха безупречни и в централата имаха много високо мнение за нея.

Тя беше проверила тегленията от клона миналата година и бе установила, че същата седмица предходната година е поискала 40000 лири, които са се оказали с 800 лири повече от реално изразходените. Тази година поиска 60000 и беше готова да чуе някакъв коментар от служителя, но човекът отсреща не показа нито изненада, нито каквато и да било загриженост. В понеделник сутринта специална бронирана кола достави парите.

През останалите дни от следващата седмица Крис и Сю изпълняваха задълженията си. Без да отклоняват редовните плащания те се оказаха в края на седмицата с излишък от 21000 лири. Прибраха банкнотите, естествено използвани, в касата, в случай че някой бдителен контрольор решеше да направи внезапна проверка.

Щом Сю заключеше външната врата и спуснеше рулетките, двамата разговаряха само на португалски, докато попълваха бланки за пощенски тегления, изстъргваха покритието върху номерата на лотарийни билети и ги въвеждаха, след като се покажеха. В повечето случаи заспиваха от умора на масата.

Всяка сутрин Крис ставаше рано, качваше се в овехтелия си роувър и в компанията на Стампс тръгваше на обиколка. Пътуваше на север, изток, юг и запад. В понеделник беше в Линкълн, във вторник — в Лаут, в сряда — в Скегнес, в четвъртък — в Хъл, а в петък — в Имингам, където осребряваше пощенски записи или прибираше печалбата от лотарийни билети и по този начин добавяше дневно към новопридобитата им сума по допълнителни неколкостотин лири.

В петъка на последната седмица на ноември Сю заяви в централата 70000 лири и така следващата събота те можаха да добавят нови 32000 лири към тайните си спестявания.

Първия петък на декември Сю вдигна залога и поиска 80000 лири и за нейна изненада от централата отново никой не потърси никакви обяснения. Та нали Сю Хаскинс беше мениджър на годината, бе получила специалната похвала на борда. Бронираната камионетка доставяше сумите рано сутрин всеки понеделник.

Следващата седмица им донесе още 39000 лири, без никой от другите играчи да подозира каквото и да било. Така съкровището им нарасна на 100000 лири, подредени в пачки използвани банкноти, натрупани върху четирите паспорта в дъното на касата.

Крис пишеше по цяла вечер и до късно нощем. Попълваше безкраен брой бланки за пощенски записи, стържеше покритието на картончета, попълваше лотарийни билети. През деня посещаваше пощенски станции в радиус от стотина километра, но въпреки усилията му през втората седмица на декември се оказа, че господин и госпожа Хаскинс са събрали едва половината от сумата от 250000 лири, която инвестираха в пощенската станция.

Сю предупреди съпруга си, че се налага да поеме по-голям риск, ако искат преди Коледа да разполагат с планираната сума.

Когато привечер в петъка на четвъртата седмица от началото на акцията им и втората на месец декември Сю позвъни на централата и направи заявка за 115000 лири, чу първия коментар.

— При вас май коледното пазаруване върви с пълна пара — отбеляза човекът отсреща.

Тя се сепна, но тъй като от известно време чакаше някакъв коментар, беше готова с отговора:

— Останала съм без крака — сподели тя с неизвестния чиновник. — Да не забравяме все пак, че в Клийторп се заселват повече пенсионери, отколкото в който и да е друг крайморски град във Великобритания.

— Човек винаги има какво да научи — отговориха отсреща. — Не се тревожете, парите ще бъдат при вас в понеделник. Не спирайте да работите все така добре.

— Разбира се — отвърна Сю и набрала смелост, за последната седмица преди Коледа заяви 140000 лири. Не посмя да поиска повече, защото знаеше, че за сума над 150000 чиновниците в Лондон бяха длъжни да докладват на своите началници.

 

 

В навечерието на Бъдни вечер, когато спускаше рулетката, Сю се чувстваше изморена до смърт. Крис не беше в по-добра форма.

Все пак тя първа се съвзе.

— Нямаме никакво време за губене — напомни на съпруга си, докато се отправяше към препълнената каса. Набра шифъра и отвори тежката врата. Извади събраните пари и нареди пачките на плота. Спретнати пакетчета по петдесет, по двайсет, по десет и по пет лири. Заловиха се да ги броят.

Провериха ги отново и се оказа, че разполагат с 267 300 лири. Отделиха 17 300 и ги върнаха обратно в касата, след което я заключиха. Не искаха да взимат нещо, което не е тяхно, защото това би било кражба. Сю усука ластици около всяка хилядарка, а Крис ги подреждаше в стара платнена торба от Кралските въздушни сили. Към осем вече бяха готови за тръгване. Крис включи алармата, измъкна се тихо от задната врата и остави торбата в багажника на роувъра върху другите четири куфара, които жена му бе приготвила по-рано същия ден. Сю седна до него и Крис завъртя ключа на запалването.

— Нещо забравихме — рече Сю, докато затваряше вратата.

— Стампс — в един глас възкликнаха съпрузите.

Крис изключи мотора, излезе от колата и се върна в пощата. Въведе кода си за достъп, изключи алармената инсталация и отвори задната врата, за да намери кучето. То спеше в кухнята и очевидно не изгаряше от желание да напусне топлата кошница, за да излезе навън. Как не разбираха тези хора, че е Бъдни вечер?

Крис включи отново алармата и заключи за втори път вратата.

В осем и деветнайсет вечерта господин и госпожа Хаскинс потеглиха за Ашфорд, графство Кент. Сю направи сметка, че имат на разположение четири дни, преди някой да усети липсата им. Първият и вторият ден на Коледа и последвалите ги неделя и понеделник бяха официални празници. Във вторник, първия работен ден на новата година, те вече щяха да си търсят къща в Алгарве.

По дългия път към Кент двамата почти не размениха дума. Дори и на португалски. Сю не можеше да повярва, че са провели толкова сложна акция, а Крис — че акцията е към своя край.

— Едва когато пристигнем в Албуфейра, ще можем да кажем, че сме на финала — напомни Сю. — И не забравяйте, господин Епълярд, че вече сме с други имена.

— След всичките тези години ще живеем в грях, пали, госпожо Бруър?

Малко след полунощ Крис удари спирачките пред дома на дъщеря им. Трейси ги посрещна на вратата и прегърна майка си, докато Крис изваждаше един от куфарите и платнена торба от багажника. Трейси никога не беше виждала родителите си толкова изморени и й се стори, че за времето от последната им среща през лятото, те са остарели. А може би просто бяха изтощени от дългия път. Минаха през кухнята и се настаниха на канапето, за да изпият по чаша чай. Почти не говориха и когато най-сетне Трейси ги отведе до спалнята им, баща й взе със себе си и платнената чанта.

Сю се събуждаше при шума на всяка кола навън и само се питаше дали по вратите й няма светещ надпис ПОЛИЦИЯ. Крис пък чакаше да звънне звънецът на входната врата и да чуе как нечии тежки стъпки трополят нагоре по стълбите, за да му отмъкнат платнената торба изпод леглото и да ги арестуват.

След тази безсънна нощ те закусиха с Трейси в кухнята.

— Весела Коледа — целуна ги тя. И двамата мълчаха стъписани. Бяха забравили, че е Коледа! Смутени поглеждаха към двата пакета, приготвени от дъщеря им за тях. Забравили бяха да й купят подарък! Наложи се да минат с даване на пари, нещо, което не бяха правили от времето, когато ходеше на училище. Трейси си помисли, че странното им поведение вероятно се дължи на коледната треска и вълнението около пътуването до Щатите.

На следващия ден изглеждаха малко по-спокойни, нищо че от време на време потъваха в продължително мълчание. Обядваха и Трейси предложи да изведат Стампс на дълга разходка и да подишат чист въздух. Докато крачеха спокойно към хълмовете Даунс, някой от родителите й започваше изречение, но млъкваше по средата. Минаваха няколко минути и другият го довършваше.

В неделя сутрин Трейси забеляза, че гостите й изглеждат малко по-добре, дори започнаха да бъбрят весело за предстоящото посещение в Америка. Две неща я смутиха. Беше готова да се закълне, че докато слизаха по стълбите с платнената торба и кучето, което ги следваше по петите, те си говореха на португалски. И защо трябваше да взимат и Стампс в Щатите, след като тя няколко пъти им предложи да го гледа, докато са на път.

Следващата изненада дойде, когато след закуската те се приготвиха да тръгнат за летище „Хийтроу“. Докато баща й прибираше в багажника платнената торба, тя забеляза, че вътре имаше още три големи пътни чанти. Защо ли бяха взели толкова много неща, при условие че отиват само за две седмици?

Момичето остана на тротоара да им маха с ръка, докато колата стигне края на улицата. Когато зави надясно, вместо наляво, каквато бе посоката към летище „Хийтроу“, тя се разтревожи, че нещо наистина не е наред. Но много скоро се сети, че имаше отклонение, поемайки по което можеха да поправят грешката си и да се върнат в правилната посока, за да излязат на магистралата.

Стъпили на пътя, Крис и Сю започнаха да следят табелите за Дувър. С всяка изминала минута ставаха все по-нервни и неспокойни. Връщане назад нямаше. Единствено Стампс очевидно се наслаждаваше на приключението — гледаше през задното стъкло и помахваше доволно опашка. Малко преди входа на пристанището Сю излезе от колата и се нареди на опашката от пасажери, които пътуваха без коли и чакаха да се качат на ферибота. Крис подкара роувъра към рампата. Разбраха се да не се срещат на палубата и да се съберат отново едва когато слязат на френска земя в Кале.

Сю стоеше и наблюдаваше неспокойно как старичкият им роувър спира пред входа. Сърцето й заби ускорено, когато видя как някакъв митничар разглежда и обръща паспорта на Крис и го поканва да излезе и да застане отстрани. Едва се удържа да не се затича към тях, за да разбере какво става. Сега обаче те не бяха женени и не биваше да се издава.

— Добро утро, господин Епълярд — поздрави митничарят, огледа вътрешността на колата и попита: — Предполагам, ще искате да вземете кучето си с вас.

— О, да — отвърна Крис. — Никога не пътуваме без Стампс.

Митничарят отново започна да разлиства страниците на паспорта.

— Само че нямате необходимите документи за пътуването му.

Ситни капки пот избиха по челото на Крис. Документите на Стампс си стояха прикачени към паспорта на господин Хаскинс, останал в сейфа у дома.

— По дяволите — промърмори той, — забравил съм ги вкъщи.

— Лош късмет — въздъхна служителят. — Дано не ви се наложи да пътувате далеч, защото това е последният ферибот за този ден.

Крис погледна безпомощно към мястото, където стоеше жена му, и едва тогава се качи обратно в колата. Хвърли едно око на здраво заспалия Стампс, който нямаше и най-малка представа какви проблеми е създал. Крис направи обратен завой и спря пред разтревожената Сю, която изгаряше от нетърпение да чуе защо не го пуснаха на борда. Когато й обясни какъв е проблемът, тя каза само:

— Не можем да се върнем в Клийторп.

— Съгласен съм — рече Крис. — Да се върнем в Ашфорд и да потърсим ветеринар, който работи в почивните дни.

— Това не влизаше в плановете ни.

— Знам, но не ми се иска да оставим Стампс — въздъхна Крис.

Сю мълчаливо кимна в знак на съгласие.

Крис зави към главния път и пое обратно към Ашфорд. Господин и госпожа Хаскинс пристигнаха тъкмо навреме, за да обядват с дъщеря си. Тя искрено се зарадва, че ще прекара с тях още няколко дни, но продължаваше да не разбира защо така упорито не искат да оставят Стампс при нея. Не заминаваха завинаги в края на краищата. Крис и Сю прекараха още един ден, изпълнен с мълчание, и още една безсънна нощ в Ашфорд. Платнена чанта с четвърт милион лежеше под леглото им.

В понеделник един ветеринар се съгласи да постави всички необходими ваксини на кучето, закрепи за паспорта на господин Епълярд бележката за тях, но не успяха да свършат всичко навреме, за да се качат на последния ферибот.

Никой от тях не мигна следващата нощ. И двамата знаеха, че планът им пропада. Лежаха в леглото и разсъждаваха какво да правят… този път на английски.

След закуска Крис и Сю се разделиха най-сетне с дъщеря си. В дъното на улицата за нейно облекчение завиха наляво и се отправиха към Клийторп. Когато минаваха покрай летище „Хийтроу“, прекроеният им план бе вече готов.

— Щом се приберем, връщаме парите обратно в касата — заяви Сю.

— Как ще обясним на инспектора от пощите в началото на следващия месец защо имаме толкова голяма наличност пари в брой?

— Няма да заявяваме суми и докато дойде време за проверка, ще успеем да раздадем голяма част от парите, изтеглени извън необходимото.

— Ами осребрените пощенските записи?

— В сейфа останаха достатъчно пари — напомни Сю на съпруга си.

— А какво ще правим с паспортите?

— Ще ги унищожим веднага щом се приберем.

При пресичането на границата на Линкълншър те вече бяха решили да продължат да работят в пощенската станция, независимо от свалянето на категорията й. Сю дори беше решила какви нови неща ще могат да продават, за да припечелват допълнително. Щом колата свърна към „Виктория Кресънт“, усмивката, която доскоро бе огряла лицето й, угасна при вида на сините светлини на полицейските коли. Старичкият роувър спря и тутакси го наобиколиха дванайсетина полицаи.

— По дяволите! — изруга тя, нещо напълно недопустимо за председател на Съюза на майките, помисли си Крис, но от друга страна пък беше напълно съгласен с нея.

Господин и госпожа Хаскинс бяха арестувани вечерта на 29 декември. Откараха ги до полицейския участък на Клийторп и ги вкараха в две различни стаи за разпит. Не се наложи полицаите да приложат тактиката на доброто и лошото ченге, тъй като и двамата си признаха веднага. Прекараха нощта в отделни килии и на другата сутрин ги обвиниха в кражба на 250000 лири, собственост на пощенските служби, и в незаконно придобиване на четири паспорта.

Признаха се за виновни и по двете обвинения.

 

 

Освободиха Сю Хаскинс от затвора „Моретън Хол“ четири месеца след постъпването й там. Крис беше пуснат година по-късно. Докато беше в затвора, той измисли друг план, ала когато излезе на свобода, от „Британия Файнанс“ му отказаха подкрепа. В интерес на истината господин Тримейн се беше пенсионирал.

Господин и госпожа Хаскинс продадоха собствеността си на „Виктория Кресънт“ за 100000, а седмица по-късно се качиха на древния си роувър и се отправиха към Дувър, където се качиха на ферибота, показвайки истинските си паспорти. Озовали се веднъж в Албуфейра, те отвориха магазинче за пържена риба и пържени картофи. Все още не са много популярни сред местните, но стоте хиляди англичани, които посещават курорта всяка година, им осигуряват достатъчна клиентела.

Аз бях сред тези, които се престрашиха и поеха риска да направят малка инвестиция в новото им предприятие. С радост мога да кажа, че вече съм си върнал всяко вложено пени, с лихвите при това. Странно нещо е светът. Но както правилно отбеляза съдия Грей, господин и госпожа Хаскинс не са престъпници.

И само още нещо. Стампс почина, докато Сю и Крис бяха още в затвора.