Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life of Pi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2015)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Ян Мартел. Животът на Пи

Канадска. Първо издание

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, София, 2004

ISBN: 954–733–364-X

История

  1. — Добавяне

Глава 77

Когато кутиите с порцион започнаха да намаляват, аз ограничих дажбата си, като, следвайки инструкциите, не си позволявах повече от две бисквити на осем часа. Бях постоянно гладен. Колкото по-малка беше дажбата ми, толкова по-големи ставаха количествата храна, за които мечтаех. Кулинарните ми фантазии се разраснаха до мащабите на Индия. Порция супа дал колкото Ганг. Горещи чапати с размерите на Раджастан. Купи ориз с големината на Утар Прадеш. Самбари, достатъчни да наводнят цял Тамил Наду. Купчини сладолед колкото Хималаите. Мечтите ми ставаха все по-претенциозни: всички продукти за моите ястия бяха винаги пресни и в изобилие, фурната или тиганът — винаги загрети до подходящата температура, съчетаването и количеството на подправките — винаги безупречно, нито едно не беше прегоряло или недоопечено, прекалено горещо или студено. Всяко ястие бе съвършено, но недостижимо.

С течението на времето апетитът ми нарастваше. Докато в началото аз изкормвах рибите и старателно ги почиствах от люспите, не след дълго само ги изплаквах от хлъзгавата слуз, преди да ги захапя, доволен, че мога да вкуся подобно лакомство. Помня, че летящите риби бяха чудни, месото им бе бледорозово и нежно. Златните риби ми се струваха по-жилави и с по-специфичен вкус. След време започнах да ям и глави, вместо да ги хвърлям на Ричард Паркър или да ги използвам за стръв. За мен беше голямо откритие, когато установих, че мога да изсмуквам течност не само от очите на едрите риби, но и от гръбначните им кости. Костенурките, които по-рано изтърбушвах с помощта на нож и подхвърлях на дъното на лодката като чиния с топла супа за Ричард Паркър, станаха любимото ми ястие.

Сега ми се вижда невъзможно да повярвам, че е имало време, когато съм гледал на жива морска костенурка като на превъзходно ястие за десет дни напред, благодатна възможност за разнообразяване от рибата. Но наистина беше така. Във вените на костенурките течеше амброзия, която трябваше да бъде изпита още щом бликне от раната, защото се съсирваше за по-малко от минута. Най-вкусният ориз и питки на света не можеха да се сравнят с месото на костенурката, независимо дали беше сушено до кафяво или прясно, тъмночервено на цвят. Нито един кардамонов сладкиш не ми се е струвал по-сладък и нежен от кремообразните й яйца или сушената й сланина. Накълцаната смес от сърце, бял и черен дроб, месо и изчистени черва, поръсена с рибешки дреболии, всичко това полято със сос от жълтък и съсирена кръв, бе за мен ненадминато, божествено тали. Към края на пътешествието си аз ядях всичко, което костенурката може да ми предложи. Във водораслите, полепнали по корубите на някои костенурки, понякога се криеха малки рачета и ракообразни. Всичко, което намирах в стомаха на костенурката, изяждах на свой ред. Прекарвах дълги и приятни часове в глозгане на кокалче от плавник или в чупене на кости, от които да изсмуча мозъка. И непрекъснато чоплех с пръсти корубите от вътрешната страна за полепнали частици засъхнала мас или месо — търсех храна автоматично, като маймуните.

Корубите на костенурките са много полезни. Аз не бих могъл да преживея без тях. Те ми служеха не само като щитове, но и като дъски за рязане на риба и купи за размесване на храна. А когато вятърът, слънцето и морската вода непоправимо прокъсаха одеялата, аз използвах корубите, за да се предпазвам от слънцето, като ги подпирах изправени една о друга и лягах отдолу.

Страшно е до каква степен пълният стомах допринася за доброто настроение. Едното следваше пропорционално на другото: толкова храна и вода, толкова добро настроение. Това беше ужасяващо зависимо съществуване. Усмивките ми зависеха от месото на костенурките.

По времето, когато и последната от бисквитите изчезна, всичко ставаше за ядене, независимо от вкуса. Аз можех да пъхна в устата си, да сдъвча и да преглътна всичко — вкусно, отвратително или безвкусно, — стига да не беше солено. Тялото ми разви отвращение към солта, от което не мога да се отърва до ден-днешен.

Веднъж се опитах да ям изпражненията на Ричард Паркър. Това се случи значително по-рано, когато организмът ми не се бе научил да живее с глада и въображението ми все още трескаво търсеше решения. Малко преди това бях напълнил кофата му с прясна вода от слънчевите дестилатори. След като я пресуши на един дъх, той се скри под брезента, а аз се върнах при шкафчето за някаква дреболия. Както правех в онези далечни дни, аз често-често надничах през пролуката, за да се уверя, че нищо не се мъти под брезента. Е, този път се мътеше. Ричард Паркър бе приклекнал с извит гръб и разкрачени задни крака. Опашката му беше вдигната и опираше в брезента. Позата бе повече от красноречива. Веднага ме осени мисълта за храна, не за животинската хигиена. Реших, че рискът е малък. Той се беше обърнал на другата страна и главата му не се виждаше. Ако действах предпазливо, така че да не смутя спокойствието му, можеше изобщо да не ме забележи. Аз грабнах една кофичка за изгребване на вода и протегнах ръка напред. Точно навреме. В мига, когато я подложих под опашката му, анусът на Ричард Паркър се разтвори и от него подобно на балонче, направено с дъвка, излезе изпражнение във вид на черно топче. То тупна в кофичката и несъмнено онези, които не разбират степента на моето отчаяние, биха казали, че съм изгубил и последното човешко у себе си, когато им кажа, че това тупване ми прозвуча като музиката от падането на монета от пет рупии в чашата на просяк. От усмивката устните ми се цепнаха и разкървавиха. Изпитах дълбока благодарност към Ричард Паркър. Прибрах кофичката. Взех изпражнението в ръка. Беше много топло, но не миришеше силно. На големина бе колкото голяма топка гулаб ямун, но далеч не толкова меко. Всъщност беше твърдо като камък. Можех да заредя мускет с него и да прострелям носорог.

Върнах топчето в кофичката и долях малко вода. Покрих го и го сложих настрана. Докато чаках, устата ми се напълни със слюнка. Когато търпението ми се изчерпа, аз пъхнах топчето в устата си. Не можах да го изям. Вкусът му беше парлив, но не това бе причината. По-скоро устата ми стигна до заключение, моментално и очевидно: тук нямаше нищо за ядене. Беше истински отпадък, не съдържащ нищо хранително. Изплюх го и горчиво съжалих за загубата на скъпоценната вода. Взех харпуна и отидох да събера останалите изпражнения на Ричард Паркър. Те отидоха право при рибите.

Само след няколко седмици тялото ми започна да се разпада. Стъпалата и глезените ми започнаха да се подуват и стоенето прав вече ми се струваше много изморително.