Ян Мартел
Животът на Пи (42)

Глава 41

Природата ме остави да живея. Спасителната лодка не потъна. Ричард Паркър не се мяркаше пред очите ми. Акулите сновяха наоколо, но не нападаха. Вълните ме заливаха, но не ме теглеха надолу.

Гледах кораба, докато се изгуби от погледа ми с мощно бълбукане и трополене. Светлините примигнаха и угаснаха. Потърсих с очи семейството си, други оцелели, втора спасителна лодка, нещо, което да ми вдъхне надежда. Нямаше нищо. Само дъжд, разярени вълни в черен океан и останки от трагедия.

Мракът в небето се разсея. Дъждът спря.

Не можех да остана завинаги в това положение. Замръзвах. Вратът ме болеше от продължителното протягане и източване. Гърбът ми се беше схванал от подпиране на спасителния пояс. А и трябваше да се изкача по-нагоре, ако исках да се оглеждам за други спасителни лодки.

Бавно се закатерих по греблото, докато стъпалата ми опряха в корпуса на лодката. Трябваше да се движа крайно предпазливо. Предполагах, че Ричард Паркър лежи на дъното под брезента с гръб към мен и лице към зебрата, която несъмнено вече беше разкъсал. От петте си сетива тигрите се осланят най-много на зрението. То е изключително остро, особено при улавяне на движения. Слухът им е добър. Обонянието — средно. Имам предвид в сравнение с други животни, разбира се. В сравнение с Ричард Паркър аз бях глух, сляп и без никакво обоняние. Но в момента той не можеше да ме види и тъй като бях мокър, вероятно не би могъл и да ме подуши, а при това свистене на вятъра и съскане на вълните, ако внимавах, нямаше да ме чуе. Имах шанс, докато тигърът не ме усети. Направеше ли го, щеше тутакси да ме убие. Чудех се дали може да разпори брезента.

Страхът и разумът се бореха да дадат отговор. Страхът казваше „да“. Ричард Паркър беше свиреп хищник с тегло двеста килограма. Ноктите му бяха остри като бръсначи. Разумът казваше „не“. Брезентът беше здрав и твърд, не като японските хартиени стени. Бях се приземил върху него от голяма височина. Ричард Паркър би могъл да го разкъса с нокти за нула време, но не можеше да го пробие с глава и да изскочи като кукла на пружина от кутия. Пък и не ме виждаше. Докато не ме забележеше, нямаше причина да разкъсва брезента с нокти.

Изкатерих се по греблото. Събрах крака от едната му страна и стъпих на планшира. Планширът е връхният край на корпуса, ръбът, ако щете. Наместих се леко, докато краката ми влязоха в лодката. Не откъсвах поглед от подобните на хоризонт очертания на брезента. Всеки миг очаквах да видя как Ричард Паркър се подава иззад него и тръгва към мен. Няколко пъти се разтрепервах неудържимо от страх. Точно там, където трябваше да бъда най-неподвижен — в краката, — треперех най-силно. Стъпалата ми барабаняха по брезента. По-лесен начин за привличане на вниманието едва ли можеше да се измисли. Ръцете ми също трепереха, едва се държах. Постепенно пристъпите на треперене утихнаха.

След като вече бях в лодката, аз се протегнах и надникнах зад ръба на брезента. Изненадах се, когато видях, че зебрата е още жива. Тя лежеше на кърмата, където бе паднала, привидно равнодушна, но коремът й се повдигаше тежко, а очите се стрелкаха, изцъклени от ужас. Беше обърната на една страна с лице към мен, главата и вратът й неудобно опираха в страничната пейка на лодката. Единият заден крак бе лошо счупен. Беше сгънат под противоестествен ъгъл. Костта бе пробила кожата, имаше кръв. Само стройните й предни крака бяха нормално разположени, сгънати и грижливо прибрани под извитото туловище. От време на време зебрата тръсваше глава, пищеше и сумтеше. Иначе лежеше тихо.

Беше красиво животно. Мокрите й ивици блестяха в ослепително бяло и наситено черно. Бях толкова съсипан от безпокойство, че не можех да съсредоточа мислите си върху нея и все пак мимолетно, бегло останах поразен от ексцентричната, проста, артистична дързост на рисунъка и изяществото на главата й. От по-голямо значение за мен бе необяснимият факт, че Ричард Паркър не я беше убил. При нормални обстоятелства досега щеше да я е разкъсал. Така правят хищниците: убиват плячката. В създалата се ситуация Ричард Паркър се намираше под силен стрес и страхът би следвало да се изрази в крайна агресия. Зебрата трябваше вече да е мъртва.

Скоро стана ясна причината за пощадения й живот. Отначало кръвта ми замръзна в жилите, но по-късно изпитах известно облекчение. Изпод брезента се показа глава. Погледна ме право в очите, уплашено, после се скри, отново се показа, отново се скри, пак се показа и този път изчезна за дълго. Беше гладка, подобна на мечешка глава — главата на петниста хиена. В нашата зоологическа градина имаше клан от шест — две доминиращи мъжки и четири подчинени женски. Трябваше да ги откараме в Минесота. Тази беше мъжка. Познах я по дясното ухо, което бе лошо разкъсано и зарасналият оръфан връх свидетелстваше за стара битка. Сега разбирах защо Ричард Паркър не е убил зебрата: той изобщо не беше в лодката. Невъзможно бе хиена и тигър да си поделят такова малко пространство. Сигурно бе паднал от брезента и се беше удавил.

Трябваше да намеря обяснение за това как хиената се бе озовала в лодката. Съмнявах се, че може да плува в открито море. Реших, че трябва да е била на борда отпреди, скрита под брезента, затова не съм я забелязал, когато съм паднал в лодката. Осъзнах и друго: хиената беше причината моряците да ме хвърлят вътре. Това не бе опит да ми спасят живота. Животът ми беше последната им грижа. Те бяха ме използвали като примамка с надеждата, че хиената ще ме нападне и тогава ще успеят някак да се отърват от нея, за да използват лодката за себе си, нищо, че това би ми струвало живота. Сега разбирах какво сочеха така енергично, точно преди зебрата да скочи.

Никога не ми беше минавало през ум, че ще приема като добра новина факта, че съм се озовал затворен в тясно пространство с петниста хиена, но какво ли не се случва! Всъщност добрите новини бяха две: ако не беше хиената, моряците нямаше да ме хвърлят в спасителната лодка, аз щях да остана на кораба и със сигурност да се удавя, а щом се налагаше да съжителствам с диво животно, за предпочитане бе откритата свирепост на кучето, отколкото силата и коварството на котката. Позволих си да въздъхна с известно облекчение. Като предпазна мярка се преместих върху греблото. Яхнах го, като седнах на меко върху нанизания на него пояс, опрях лявото си стъпало във върха на носа, а дясното — в планшира. Беше достатъчно удобно и бях обърнат с лице към лодката.

Огледах се наоколо. Нищо, освен море и небе. Същото, когато се издигахме на гребена на някоя силна вълна. Морето бегло имитираше всеки детайл от земния релеф: всеки хълм, всяка долина, всяка равнина. Ускорена геотектоника. Около света за осемдесет вълни. Но никъде не откривах семейството си. Във водата плуваха различни предмети, но никой от тях не ми вдъхваше надежда. Не се виждаха други спасителни лодки.

Времето се променяше бързо. Морето, толкова огромно и опияняващо необятно, постепенно навлизаше в плавен и неизменно монотонен ритъм, с послушни вълни, вятърът утихваше до напевен бриз, пухкавите, ослепително бели облаци започваха да сияят в просторния бездънен купол, обагрен във фино светлосиньо. Това бе изгревът на красив ден насред Тихия океан. Ризата ми вече започваше да изсъхва. Нощта бе потънала също толкова бързо, колкото и корабът.

Зачаках. Мислите ми се щураха бясно. Ту обмислях практични подробности около непосредственото си оцеляване, ту се вцепенявах от болка и безшумно ридаех с отворена уста, обхванал главата си с ръце.