Холи Блек, Тони ди Терлизи
Виждащият камък (9)

Глава седма

В която Саймън надминава себе си и се сдобива с необикновен домашен любимец

— Сигурно се шегуваш! — каза Мелъри, след като Саймън обясни какво смята да предприеме.

— Те ще загинат, ако не го направим — настояваше Саймън. — Кръвта на грифина продължава да изтича.

— Ама и грифина ли? — слиса се Джерард. Хайде, увлечението по котките го разбираше, но сега и този грифин…

— Не можем да помогнем на това нещо! — възпротиви се Мелъри. — Не сме ветеринарни лекари на чудовища.

— Трябва да опитаме! — не отстъпи Саймън.

Джерард му дължеше подкрепа. В края на краищата брат му беше преживял тези кошмари заради него. Той го беше забъркал в тази каша.

— Може да вземем от бараката старото брезентово покривало — предложи той.

— Точно така! — веднага откликна Саймън. — Ще сложим грифина върху него и ще го завлечем до къщата. Има толкова място, ще намерим къде да го държим.

Мелъри вдигна очи към небето и въздъхна.

— А ако не ни даде да го приближим? — продължи Джерард. — Нали видя какво направи с ръката на гоблина.

— Хайде, Джерард, стига сме мислили! — замоли се Саймън. — Ако бях по-силен, щях да го тегля сам. Но не съм.

— Добре, да действаме! — съгласи се Мелъри. — Само че да сме наясно — аз няма да стоя откъм главата му.

Тримата тръгнаха към къщата. На небето грееше пълна луна. Тя осветяваше ясно пътя им, но въпреки това бяха много предпазливи. Когато стигнаха края на ливадата, Джерард видя, че прозорците на къщата светят. Може би майка им приготвяше вечерята? Или се обаждаше в полицията? На Джерард ужасно му се прииска да влезе, да прегърне майка си и да я успокои, че всички са добре, но не посмя.

— Джерард, хайде! — Саймън беше отворил вратата на бараката и Мелъри се опитваше да смъкне брезентовото покривало от старата карета.

— Хей, вижте това! — Саймън взе от един рафт джобно фенерче и натисна копчето. За щастие фенерчето не светна.

— Сигурно батериите са свършили — прошепна Джерард. — А ти внимавай какво правиш! Може да ни открият по светлината.

— Престанете да си играете! — ядоса се Мелъри. — Искате да ни хванат ли?

Тръгнаха обратно към гората, влачейки след себе си брезентовото покривало. Придвижваха се бавно, освен това загубиха много време, за да спорят кой е най-късият път. Джерард подскачаше при всеки шум. Дори крякането на жабите му се струваше загадъчно и зловещо. Какво още се крие там, в тъмнината на нощта? Може би нещо много по-лошо от гоблините и тролите?

Най-после стигнаха отново до лагера на гоблините. Когато доближиха, Джерард се изненада — край огъня седеше Хогскуил. Доогризваше някакви кости, и когато доближиха, се оригна доволно.

— Виждам, че си сит и щастлив, а? — каза Джерард.

— Така ли се говори на някой, дето е спасил скапаните ви кожи?

Джерард кипна и се накани да се нахвърли върху Хогскуил — заради него гоблините за малко щяха да ги убият, но Мелъри сграбчи ръката му и го дръпна.

— Помогни на Саймън за животните, а аз ще следя този гоблин — каза тя.

— Аз не съм гоблин — сопна се обидено Хогскуил. — Аз съм хобгоблин.

Саймън и Джерард се покатериха по дърветата и освободиха животните от клетките. Те веднага се втурнаха да бягат из клоните или наскачаха на земята. Страхуваха се от момчетата толкова, колкото и от гоблините. Едно малко котенце се сви в дъното на кафеза и жално замяука. Беше толкова ужасено, че не искаше да мръдне от мястото си. Джерард го взе и го мушна в раницата, за да не го остави в лапите на гоблините. От Тибс нямаше и следа.

Саймън настоя да задържат котето, но не вместо грифина, а заедно с него. На Джерард му се стори, че когато видя малкото пухкаво коте, Хогскуил се размекна. Но кой знае, погледът му светна особено.

Щом клетките се изпразниха, трите деца и хобгоблинът тръгнаха към грифина. Той ги гледаше злобно и щом приближиха, показа острите си нокти.

Мелъри пусна своя край на брезентовото платнище.

— Ранените животни понякога са агресивни… — каза тя.

— Понякога обаче не са — прекъсна я Саймън и продължи да върви към грифина, разтворил ръце като за прегръдка. — Понякога просто те оставят да се грижиш за тях. Така стана с един болен плъх, който намерих на улицата. Ухапа ме чак когато оздравя.

— Трябва да си съвсем чалнат, за да се тикаш в лапите на ранен грифин — изкиска се Хогскуил, извади от джоба си една кост, счупи я и започна да смуче костния мозък. — Не искате ли, докато се занимавате с грифина, аз да подържа котето?

— А ти не искаш ли да последваш приятелчетата си на дъното на потока? — озъби му се Мелъри.

Джерард се усмихна. Беше хубаво Мелъри да е на твоя страна. Той се сети нещо и се обърна към Хогскуил:

— След като си толкова щедър, няма ли да дадеш малко плюнка на сестра ми?

— Какво!? — кипна Мелъри. — Много си мил, Джерард, но нямам нужда от такава щедрост.

— Чакай, чакай, Мелъри… Тази плюнка ти дава достъп до Зрението. Защо не? Щом водата, в която са се къпали феи става за Зрението, защо да не става и плюнката.

— Искам да ти кажа, че и двете са ми еднакво гнусни…

— Моля да не се изразявате така за моята плюнка! — Хогскуил очевидно се опитваше да изглежда обиден, но не беше особено убедителен, защото в същото време ближеше някаква кост.

— Хайде, Мел, стегни се. Не можеш постоянно да развързваш и да връзваш този камък на главата си.

— Гнус ме е! Не мога! — отвърна тя. — А пък и вие дори не знаете колко трае действието на тази плюнка.

Джерард не се беше сетил да помисли за това. Обърна се към Хогскуил.

— Ще трае, докато някой не извади очите ви — отвърна невъзмутимо хобгоблинът.

— Това е страхотно! — възкликна Джерард. — Чу ли, Мелъри?

Мелъри въздъхна.

— Е, добре. Май нямам избор.

Тя коленичи и свали монокъла. Хогскуил плю в очите й с огромно удоволствие. Мелъри потръпна.

Джерард се огледа и забеляза, че Саймън вече е при грифина. Беше клекнал до него и му шепнеше нещо.

— Здравей, грифин! — говореше тихо Саймън. — Няма да те нараня. Само ще ти помогнем да оздравееш. Хайде, не бъди лош.

Грифинът изписука като чайник с вряща вода. Саймън леко погали перата му.

— Разпънеше брезента — прошепна Саймън. — По-бързо!

Грифинът се надигна леко и отвори човка, но милувките на Саймън като че ли го успокоиха и той отново отпусна глава.

Децата развиха брезента.

Сега Саймън коленичи до главата на грифина и зашепна тихо и успокоително. Грифинът слушаше и от време на време перата му настръхваха, сякаш шепотът на Саймън го гъделичкаше.

Мелъри се примъкна откъм едната му страна и леко хвана предните му лапи. Джерард хвана гърба му.

— Едно, две, три! — прошепнаха тримата и изтърколиха грифина на брезента.

Той изкряска от болка и размаха крака, но вече беше на платнището.

Вдигнаха го криво-ляво и го понесоха към бараката за каретите. Грифинът беше по-лек, отколкото Джерард очакваше. Саймън предположи, че костите му са кухи като на птиците.

— До скоро, тиквеници! — извика Хогскуил след тях.

— Ще се видим — отвърна Джерард.

Почти му се щеше хобгоблинът да дойде с тях. Мелъри пък изсумтя от отвращение.

Грифинът не се радваше на пътуването. Не можеха да носят платнището достатъчно високо и то често се удряше в буците пръст и се закачваше по храсталаците. Грифинът писукаше, кряскаше и размахваше здравото си крило. Налагаше се да спират, докато Саймън го успокои. После отново го помъкваха. Бяха на края на силите си и това влачене започна да им се струва безкрайно.

Най-после стигнаха до бараката за каретите. Отвориха двойните врати отзад и вмъкнаха грифина в едно от отделенията за коне. Той се отпусна изтощено върху купчина стара слама, а Саймън коленичи и започна да почиства раните му на светлината на луната. Джерард взе една кофа, напълни я с вода от маркуча и даде на грифина да пие. Той го погледна признателно и започна да лочи на големи глътки.

Даже Мелъри се разнежи. Тя намери едно проядено от молци одеяло и го метна върху раненото животно. Превързано и отпуснато, то изглеждаше почти опитомено. Умираше за сън.

Макар че според Джерард беше истинска лудост да доведат грифина тук, той си призна, че започва да изпитва привързаност към него. Във всеки случай, по-голяма, отколкото към Хогскуил.

* * *

Беше много късно през нощта, когато Джерард, Саймън и Мелъри се прокраднаха в къщата. Мелъри още бе мокра от падането в потока, дрехите на Саймън висяха раздрани на парцали. По панталоните на Джерард имаше петна от трева, а от преследването през гората ръкавите на ризата му се бяха скъсали. Книгата и монокълът обаче все още бяха у тях. Саймън носеше котенцето и всички до един бяха живи. От гледна точка на Джерард това беше огромен успех.

Когато влязоха, майка им говореше по телефона. Сълзите се бяха размазали по лицето й.

— Те се върнаха! — заекна тя и затвори телефона. Погледна ги за миг и се развика. — Къде бяхте? Часът е един! Как може да си толкова безотговорна? — Тя насочи обвинително пръст към Мелъри.

Мелъри погледна Джерард. Саймън също вдигна глава към него и притисна котето до гърдите си. Джерард внезапно осъзна, че и двамата чакат той да измисли някакво извинение.

— Ъ-ъ-ъ… — започна Джерард.

Саймън му хвърли окуражаваща усмивка.

— Ами… на дървото имаше едно коте. Това коте. — Джерард показа котенцето в ръцете на Саймън. — И тогава… ъ-ъ-ъ… Саймън се покатери на дървото, но котето се изплаши и се изкачи по-високо. Саймън се заклещи. А аз изтичах в къщи и извиках Мелъри.

— Аз пък се опитах да се покатеря до Саймън — включи се Мелъри в лъжата.

— Точно така — продължи Джерард. — Мелъри се покатери след Саймън. После котето скочи на друго дърво, Саймън го последва, но клонът се счупи и Саймън падна в потока.

— Така ли? А защо дрехите му не са мокри? — озадачи се майка му.

— Джерард иска да каже, че аз паднах в потока — намеси се Мелъри.

— И че не аз паднах, а моята обувка падна и се намокри — допълни и Саймън.

— Аха… — кимна Джерард. — После Саймън хвана котето, но трябваше да слезе от дървото, без котето да го изподраска.

— Затова се забавих — обясни Саймън. — Отне ми известно време.

Майка им задиша тежко, изгледа Джерард по много, много особен начин, но запази самообладание и не се разкрещя.

— И тримата сте наказани до края на месеца — тихо каза тя. — Никакво излизане навън и никакви пазарлъци повече. Ясно ли е?

Джерард отвори уста, за да възрази, но не можа да измисли какво да каже. Когато тръгнаха по стълбите към спалните си, той прошепна:

— Май наговорих големи небивалици…

— Всъщност нямаше друг избор — обади се Мелъри. — Не можем да й разкажем какво се случи в действителност.

— А откъде всъщност се появиха тези гоблини? — попита Джерард. — Така и не разбрахме какво искат.

— Искат книгата — каза Саймън. — Мислеха, че книгата е в мене.

— Но как са разбрали, че сме я намерили?

— Може би Малчо им е казал? — предположи Мелъри.

Джерард поклати глава.

— Не. Не е той. Той не искаше да се замесваме в никакви истории с тази книга.

— Добре, тогава кой?

— Може би някой е наблюдавал къщата и е чакал да намерим книгата, за да ни я вземе.

— Някой или нещо — обади се изплашено Саймън.

— Но защо? — запита Джерард по-високо, отколкото би му се искало. — Какво толкова важно има в тази книга? Искам да кажа… Могат ли гоблините изобщо да четат?

Саймън сви рамене.

— Не знам. Те не казаха защо искат книгата. Просто я искаха.

— Малчо беше прав… — каза Джерард и отвори вратата на стаята, в която спяха двамата със Саймън.

Леглото на Саймън беше оправено прилежно, чаршафите бяха опънати, а възглавницата — бухнала.

Но леглото на Джерард беше в ужасно състояние. Изтърбушеният дюшек се търкаляше на пода, а наоколо беше осеяно с перушина и раздърпани конци. Чаршафите бяха раздрани на ивици.

— Малчо! — възкликна Джерард. — Това е работа на Малчо.

— Казах ти! — обади се Мелъри. — Казах ти, че не трябва да му вземаш виждащия камък.