Холи Блек, Тони ди Терлизи
Виждащият камък (7)

Глава пета

В която става ясно каква е съдбата на изчезналата котка Тибс

Като се прикриваха зад стволовете и притичваха от дърво на дърво, Джерард и Мелъри приближиха огъня на гоблините. По земята наоколо се търкаляха стъкла и раздробени кости, а високо сред клоните на дърветата висяха кафези. Едни бяха изплетени от клони на бодливи храсти, други — от усукани стари найлонови торби, трети бяха сковани криво-ляво от летви и от какви ли не боклуци. Смачкани консервни кутии висяха от клоните, вятърът ги полюшваше, удряше ги една в друга и те прозвънваха зловещо.

Около огъня седяха десет гоблина, а в пламъците се печеше на шиш едно почерняло тяло, което твърде много приличаше на котка. От време на време някой от гоблините ставаше, надвесваше се над шиша, близваше препеченото, за да го опита, завърташе шиша, обръщаше котката и излайваше високо. След него започваха да скимтят, да лаят и да вият и останалите гоблини.

Двама от тях започнаха да пеят. Като чу песента им, Джерард се разтрепери:

„Фигироче, Фигируче!

Грабвай котка, грабвай куче!

Одери ги! Изпечи ги!

И на шиша завърти ги!

Фигироче, Фигируче!“

По шосето, сякаш в друг свят, профучаваха коли. Кой знае, може би точно в този момент и майка му прелита в колата си край тях, помисли си Джерард.

— Колко са? — тихо попита Мелъри и взе един голям клон.

— Десет — отвърна Джерард. — Не виждам обаче Саймън. Трябва да е в някой от онези кафези.

— Сигурен ли си? — Мелъри се втренчи в групата на гоблините. — Я ми дай този камък, с който гледаш…

— Не сега! — прошепна Джерард.

Бавно и предпазливо двамата започнаха да се промъкват между дърветата с кафезите. Търсеха голям кафез, в който гоблините може би бяха затворили Саймън. Пред тях някой изпищя — пронизително и високо. Мелъри и Саймън залегнаха и запълзяха към края на гората.

Край пътя, зад бивака на гоблините, лежеше необикновено животно с глава на орел и тяло на лъв. Беше едро, по-голямо от лек автомобил, но се беше свило на кълбо. Хълбокът му беше облян в кръв.

— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Мелъри.

— Грифин — прошепна Джерард. — Ранен е.

— Какво е това грифин?

— Ъ-ъ-ъ… Нещо като птица, като… Всъщност няма значение, просто стой далече от него.

Мелъри се отдръпна навътре в гората.

— Виж тези кафези. Мисля, че трябва да ги огледаме по-внимателно.

Джерард погледна нагоре. Някои от по-високите кафези бяха доста големи. Стори му се, че в единия вижда човешка фигура. Саймън!

— Ще се кача на дървото — реши той.

— Добре — съгласи се Мелъри, — но по-бързо. Не се бави, моля те!

Джерард напъха крака си в една малка вдлъбнатина в ствола на дървото, после се вдигна на мускули до първото разклонение. Изкатери се още по-високо и започна да пълзи по клона, на който бяха окачени малките кафези. Беше преценил, че ако се изправи на този клон, ще може да надникне в окачените по-нависоко кафези. Докато напредваше по клона, Джерард не можа да се въздържи и погледна надолу. В по-ниските кафези бяха затворени катерички, котки и птици. Някои яростно драскаха с нокти или гризяха пръчките на своя затвор, други изобщо не мърдаха. В няколко клетки се търкаляха само кости. Тези клетки бяха настлани с листа, които подозрително приличаха на отровен бръшлян.

— Хей, сладурчета! Насам!

Този глас така изненада Джерард, че той почти изпусна клона, за който се държеше. Гласът идваше от една от големите клетки.

— Кой си ти? — прошепна Джерард.

— Хогскуил. Защо не вземеш да ми отвориш вратата?

Джерард приближи и видя Хогскуил. Имаше лице на гоблин, но беше със зелени котешки очи. Носеше дрехи, а зъбите му не бяха нито стъклени, нито метални, по-скоро приличаха на бебешки зъби…

— Може да изгниеш в тази клетка, но няма да те пусна! Нямам никакво намерение да ти отварям! — отвърна Джерард.

— Не ме ядосвай, глупако! Ако се развикам, тези приятели веднага ще дотичат и ще те направят на кайма.

— Хващам се на бас, че ти постоянно крещиш и те не обръщат никакво внимание на нито една твоя думица.

— Хей! Погледнете! — провикна се Хогскуил.

Джерард сграбчи ръба на клетката и я дръпна към себе си. Хогскуил млъкна. Гоблините под тях се блъскаха, късаха и лапаха мръвки от изпечената котка, без да подозират, че над главите им Хогскуил изнудва Джерард да го освободи.

— Шъ-ът, тихо! Успокой се! — прошепна Джерард.

— Добре. Но ме пусни! — настояваше гоблинът.

— Първо трябва да намеря брат си. Ще те пусна, когато ми кажеш къде е.

— Подъл кретен! Това няма да стане! Няма да си отворя устата! Смятай, че съм ням! Пусни ме, защото започвам да викам!

— Джерард! — Гласът на Саймън долетя от една клетка, окачена на клона малко по-нататък. — Аз съм тук! Тук съм! Ето ме! Насам!

— Саймън! Идвам! — Джерард светкавично се обърна по посока на гласа.

— Отваряй тази врата или ще викам! — заплаши отново гоблинът.

Джерард се ядоса.

— Няма да викаш. Ако викаш, те ще ме хванат и няма да има кой да те пусне. Първо ще освободя брат си, после ще се върна за тебе.

Гоблинът млъкна и Джерард с облекчение запълзя към Саймън.

Саймън беше натикан в клетка, доста малка за неговия ръст. Коленете му опираха в брадичката, а пръстите на краката му стърчаха извън клетката, кожата му беше изранена от тръните, от които беше изплетена.

— Добре ли си? Всичко ще е наред. — Джерард извади джобното си ножче и разсече дивите лози, преплетени около пръчките на клетката.

— Добре съм. — Гласът на Саймън трепереше, макар и едва доловимо.

Джерард искаше да го попита дали е намерил Тибс, но се страхуваше от отговора.

— Съжалявам! — каза искрено той. — Трябваше да ти помогна да потърсиш котката.

— Няма нищо — отвърна Саймън, докато се промъкваше през тесния отвор, който Джерард успя да направи. — Трябва обаче да ти кажа, че…

— Тъпаци! Простаци! Ей, момче, престани да плямпаш! Измъкни ме оттук! — закрещя гоблинът.

— Да вървим, обещах му да го освободя — подкани Джерард брат си.

Саймън запълзя след него по клона към клетката на Хогскуил и попита:

— Кой е този? Кой е затворен в тази клетка?

— Някакъв гоблин.

— Гоблин ли? — ахна Саймън. — И ти искаш да го пуснеш? Да не си полудял?

— Вие какво се помайвате бе? Тиквеници! Какво още искате? Ако искате, ще ви обещая да ви плюя в очите — предложи Хогскуил.

— Страхотно! — потръпна Саймън от отвращение. — Благодаря, няма нужда!

— Тикви! Тутманици! Това ще ви даде Зрението! Ето! — Хогскуил извади от джоба си мръсна кърпа и се изплю върху нея. — Така, сега разтъркайте плюнката по очите си.

Джерард се поколеба. Можеше ли да има доверие на гоблин? Той се замисли. Все пак, ако Хогскуил му стори нещо лошо, ще си остане завинаги в клетката. Саймън никога няма да освободи гоблин… Хогскуил знаеше това и май не го мамеше.

Джерард свали камъка и разтърка очите си с мръсния парцал. Засмъдя го.

— Ама че гадост! — потръпна отново Саймън. — Гнусна гнусотия!

Джерард премигна и погледна към гоблините край огъня. Виждаше ги, макар че беше без камъка.

— Саймън, това нещо действа!

Саймън погледна с недоверие парцала, но все пак разтри очи с плюнката на гоблина.

— А сега ме пуснете! — изписка Хогскуил. — Сключихме сделка и аз изпълних, каквото обещах. Ваш ред е да изпълните вашето обещание.

— Първо ще ни кажеш защо си тук и тогава ще те пусна — заяви Джерард. Вярно, гоблинът им даде кърпата, но това можеше да е някакъв номер.

— Пъзльо! — изсъска презрително Хогскуил. — Страхливец! Тук съм, защото пуснах една от котките. Аз обичам котките, но не само защото са вкусни. А че са вкусни, вкусни са, това си е самата истина. Но те имат едни такива очи… Страхотни очи, които ужасно приличат на моите. Да не говорим, че котката, дето я пуснах, беше слаба като щека. По нея нямаше грам месо. И толкова сладко скимтеше… — Гоблинът загледа унесено, после изведнъж се стресна и погледна Джерард. — Тук съм заради тая котка. Е, стига сте го усуквали. Пускайте ме!

— Ами зъбите ти? Да не би да ядеш бебета? — попита Джерард, защото историята, която гоблинът разказа, не му се стори особено убедителна.

— Какво е това? Разпит ли? — настръхна Хогскуил. — Започвам да викам.

— Вече те пускам — успокои го Джерард и започна да разсича заплетените възли, в които беше омотана клетката. — Но преди това искам да ми кажеш откъде имаш тези зъби.

— Нали знаеш, че когато им падне млечен зъб, децата го оставят под възглавницата.

— И ти крадеш млечните зъби на децата?

— Ъ-ъ-ъ… Ти не си ли чувал приказката, че през нощта идва Зъбната фея и взема изпод възглавницата на децата млечните им зъби? Как мислиш, тя ли ги взима или такива като мен?

Известно време Джерард се чудеше какво да каже, но накрая нищо не каза. Той разсичаше последния възел, когато грифинът започна да пищи пронизително. Около него стягаха обръч четири гоблина, които носеха заострени колове. Раненото животно едва се надигаше, но когато гоблините приближиха, то се озъби и се опита да им нанесе удар. Острата като ножица човка се затвори около ръката на единия гоблин и почти я откъсна. Раненият гоблин заскимтя, а през това време друг заби кола в гърба на грифина. Останалите нададоха победоносен вик.

— Но какво правят те? — прошепна Джерард.

— А ти какво мислиш, че правят? — отвърна Хогскуил. — Чакат го да умре.

— Те го убиват — обади се Саймън с прегракнал глас.

Докато гледаше ужасния спектакъл, очите му станаха огромни. Едва сега Джерард си даде сметка, че брат му вижда всичко това, всички тези същества, за пръв път. Саймън изведнъж сграбчи листа и клонки от дървото, на което седяха и ги запокити по гоблините.

— Саймън, спри! — извика Джерард.

— Оставете го на мира, нищожества гадни! — крещеше Саймън. — Оставете го на мира!

Всички гоблини вдигнаха глави към тях. В тъмнината млечнобелите им очи изглеждаха призрачни.