Джоузеф Конрад
Сърцето на мрака (3)

3

Погледнах го с изумление. Той стоеше пред мен с пъстроцветната си дреха, сякаш бе избягал от пътуваща трупа шутове, възторжен, фантастичен. Самото му съществуване бе невероятно, необяснимо и удивително. Той бе неразрешима загадка. Не можех да разбера как бе просъществувал досега, как бе успял да стигне толкова далеч, как бе съумял да остане жив — и защо не изчезна на часа. „Отидох малко навътре — каза той, — след това още по-навътре, а накрая отидох толкова далеч, че не зная как изобщо ще се върна някога. Но това няма значение, има време. Все ще се оправя. Веднага отведете Курц оттука, веднага, веднага ви казвам!“ Очарованието на младостта обгръщаше разноцветните му кръпки, бедността му, самотата му, пустотата на безплодните му странствувания. Месеци наред, години наред животът му не бе струвал нищо, а ето сега той стоеше пред мен, дръзко и безумно жив, на пръв поглед неунищожим само поради младостта си и безразсъдната си безочливост. Обхвана ме възторг — и завист. Очарованието го тласкаше напред, то го предпазваше от удари. Той не искаше нищо от джунглата освен място да диша и да живее. Той трябваше да съществува и да върви напред — при най-голям риск и при най-големи лишения. Ако някога чистият, непресметлив, непрактичен дух на приключението е овладявал човешко същество, това същество бе този младеж, облечен с разноцветни кръпки. Почти му завиждах, че притежава този скромен и ясен пламък. Сякаш бе изгорил всички мисли за собственото си „аз“ така пълно, че дори когато разговаряше с мен, забравях, че той — човекът пред очите ми — бе преживял всичко това. Аз му завиждах за предаността му към Курц. Той не бе размишлявал за нея. Тя бе връхлетяла върху него и той я бе приел жадно, като съдба. Признавам, че това ми се стори най-голямата опасност, с която той се бе сблъсквал досега.

Те се бяха срещнали неизбежно като два кораба, сковани в мъртво затишие, в непосредствена близост един до друг. Предполагам, че Курц е търсил аудитория, защото веднъж, нощувайки в джунглата, те говорили цяла нощ или по-вероятно е говорил Курц. „Говорихме за всичко — каза той възбудено при спомена. — Забравих, че съществува сън. Нощта ми се стори по-кратка от миг. За всичко! За всичко!… Също и за любовта.“ „А, той ви е говорил за любовта!“ — казах аз развеселен. „Не това, за което си мислите — извика той почти страстно. — Говорехме изобщо и той ми откри света — света!“

Размаха ръце. Намирахме се на палубата и водачът на моите секачи, който се излежаваше наблизо, впери в него големите си блестящи очи. Аз се огледах и не зная защо, но ви уверявам, че никога, никога дотогава тази земя, тази река, тази джунгла, самият свод на това пламтящо небе не бяха ми се стрували така безнадеждни и така тъмни, така неизбродими за човешката мисъл, така безмилостни към човешката слабост. „И от този миг досега вие сте с него?“ — предположих аз.

Напротив. Изглежда, че тяхната връзка е била нарушена няколко пъти. Съобщи ми с гордост, че два пъти, когато Курц бил болен, той се грижил за него. (Спомена това, сякаш бе извършил опасен подвиг.) Но Курц обикновено се скитал сам навътре в дебрите на джунглата. „Много често, когато идвах в този лагер, се налагаше да чакам дни наред, докато се завърне — каза той, — обаче си струваше да чакам! Понякога.“ „Какво правеше той, изследваше джунглата ли?“ — попитах аз. Да, разбира се. Той открил много села, а също и езеро — не знаеше точно в коя посока; опасно било да задаваш много въпроси, но повече от експедициите на Курц били за слонова кост. „По това време той не е имал стоки за размяна“ — възразих аз. „Но пък имаше много куршуми“ — отговори русинът, като погледна настрани. „С други думи, ограбвал е селата с насилие!“ — извиках аз. Той кимна. „Но не сам, разбира се“ — и събеседникът ми промърмори нещо за селищата, разположени около езерото. „Курц е накарал племето да го следва, нали?“ — предположих аз. Той помръдна на мястото си. „Те го обожаваха“ — каза той. Тонът, с който изрече тези думи, бе толкова необикновен, че аз го погледнах изпитателно. Бе любопитно да наблюдавам смесицата от силно желание и неохота да говори за Курц. Курц изпълваше живота му, поглъщаше мислите му, разпалваше чувствата му. „Какво друго можете да очаквате! — избухна той. — Курц пристигна при тях с гръм и трясък, а те никога преди не бяха виждали такъв човек. Той бе страховит. Той може да бъде страховит. Не бива да мислите за господин Курц като за обикновен човек. Не, не! Ще ви дам един пример — няма значение, че ви го казвам, — веднъж той се опита да ме застреля, но аз не го упреквам.“ „Да ви застреля! — извиках аз. — За какво?“ „Имах малко слонова кост, подарена ми от вожда на селото до моята къща. По това време аз им ловях дивеч. Курц пожела слоновата кост и не искаше да се вслуша в гласа на разума. Заяви, че ще ме застреля, ако не му я дам, и след това ще се махне от страната, защото нищо на света не можело да му попречи да убие когото пожелае. А това бе истина. Дадох му слоновата кост. Беше ми все едно! Но аз не заминах. Не, не. Не можех да го изоставя. Разбира се, трябваше да внимавам и отново станахме приятели за известно време. Тогава той се разболя за втори път. След това се наложи да страня от него, но това няма значение. Повечето време той живееше в селата около езерото. Когато слизаше до реката, понякога се държеше любезно с мен, а понякога бе благоразумно да не го срещам. Този човек понасяше твърде много. Той мразеше всичко наоколо, но нещо го възпираше да замине. Когато можех, аз го умолявах да се махне оттук, докато все още има време. Предлагах му да заминем заедно. Той казваше «да» и си оставаше тук, тръгваше на нова експедиция за слонова кост, изчезваше със седмици, забравяше се сред тези хора — забравяше се, разбирате ли?“ „Но той е луд!“ — казах аз. Събеседникът ми запротестира възмутено. Господин Курц не можел да бъде луд. Само ако съм го чул как е говорил преди два дни, нямало да се осмеля да твърдя това… Бях взел бинокъла си, докато говорехме, и разглеждах брега, джунглата от двете страни и пространството зад къщата. Мисълта, че там, в шубраците, се крият хора, тихи и безмълвни като порутената къща на върха на хълма, ме обезпокои. Върху лицето на природата нямаше следа от изумителната приказка, която никой не бе ми разказвал, а само подсказвал с тъжни възклицания, вдигане на рамене, разпокъсани изречения и намеци, които завършваха с дълбоки въздишки. Горите наоколо стояха неподвижни като маска — тежки като заключената врата на затвор; те наблюдаваха с вид на потайно осъзнаване, с търпеливо очакване, с недостъпно мълчание. Русинът ми обясняваше, че едва напоследък господин Курц слязъл до реката и довел със себе си воините от онова езерно племе. Той отсъствувал няколко месеца, радвайки се, предполагам, на това, което го обгражда, и се появил неочаквано с видимото намерение да ограби селата от другата страна на реката или надолу по течението. Очевидно страстта за слонова кост надделява над — как да кажа? — по-нематериалните му стремежи. Но внезапно състоянието му се влошило. „Чух, че лежи безпомощен, и затова пристигнал — рискувах — каза русинът, — той е зле, много зле.“ Насочих бинокъла си към къщата. Там нямаше никакви признаци на живот, но виждах порутения покрив, дългата ограда от кал, която надничаше над тревата, с трите малки квадратни дупки, които служеха за прозорци, всички с различна големина; всичко това видях отблизо, сякаш можех да го докосна, ако протегна ръка. В следващия миг направих остро движение и един от коловете на изчезналата ограда подскочи и попадна в полето на зрението ми. Спомняте си, че отдалеч ми бе направила впечатление някаква странна украса, контрастираща с порутения вид на къщата. Сега внезапно видях коловете отблизо и отметнах глава, сякаш да се предпазя от удар. Внимателно разгледах останалите пръти с бинокъла и осъзнах грешката си. Тези закръглени топки не бяха декоративни, а символични; те бяха изразителни, загадъчни, поразителни и ужасни — храна за размисъл, а също и за лешоядите от небето. Но във всеки случай представляваха храна за мравките, изкачили се до върха на пръта. Те щяха да бъдат още по-внушителни, тези глави върху коловете, ако лицата им не бяха обърнати към къщата. Само първата, която бях зърнал, гледаше към мен. Не се разтревожих толкова, колкото си мислите. Трепетът ми бе всъщност само изблик на изненада. Бях очаквал да видя там топки от дърво. Нарочно погледнах отново първата, а тя стърчеше черна, изсушена, хлътнала, със затворени очи — спяща глава, побита на кол, а съсухрените устни показваха тънката бяла резка на зъбите. Тя се хилеше на вечния покой.

Не ви разкривам никакви търговски тайни. Всъщност по-късно управителят каза, че методите на господин Курц провалили цялата област. Нямам мнение по този въпрос. Но искам да разберете ясно, че от търговска гледна точка не виждах нищо изгодно в тези, набити на колове глави. Те само показваха, че на господин Курц му е липсвала въздържаност при удовлетворяване на различните му страсти. На него му липсваше нещо — някаква частичка, която в кризисен момент не се виждаше под повърхността на великолепното му красноречие. Дали той съзнаваше своя недостатък, не зная. Мисля, че съзнанието за това го озари накрая — съвсем накрая. Джунглата го бе открила рано и му бе отмъстила с ужасна стръв за невероятното нашествие. Тя му бе нашепнала неща около самия него, които той не е знаел, неща, които не е предполагал, преди да се срещне със страшната самота, и шепотът го бе омагьосал. Този шепот ехтеше високо в него, защото той бе кух в сърцевината си… Оставих бинокъла и главата, която ми се струваше съвсем близко, сякаш можех да й проговоря, отлетя изведнъж от мен в необгледната далечина.

Почитателят на господин Курц изглеждаше унил. С глух глас започна да ме уверява, че не се осмелил да свали тези, така да се каже, символи. Не се страхувал от туземците; те нямало да направят нищо, ако господни Курц не им заповяда да го сторят. Властта му била необикновена. Лагерите на тези хора заобикаляли мястото от всички страни, а племенните вождове го посещавали всеки ден. Те пълзели… „Не желая да зная нищо за церемониите им, когато отиват при господин Курц!“ — извиках аз. Странно чувство ме овладя при мисълта, че тези подробности са по-непоносими от главите, които съхнеха върху коловете под прозорците на господин Курц. В края на краищата това бе само дивашки обред, но аз като че ли с един замах бях захвърлен в някаква тъмна страна на потайни ужаси, където чистото, просто дивачество бе истинско облекчение, което има право на съществуване очевидно в слънчева светлина. Младият човек ме погледна с почуда. Предполагам, бе далеч от мисълта, че господин Курц не е мой идол. Той забравяше, че аз не съм чул великолепните му монолози за — какво беше? — за любовта, справедливостта, живота и какво ли не още. Ако трябваше, той би пълзял пред господин Курц като последен дивак. Аз съм нямал представа за условията, каза той. „Това бяха глави на бунтовници.“ Поразих го със смеха си. Бунтовници! Какво щеше да бъде следващото определение, което щях да чуя? Вече бях чувал за врагове, престъпници, работници — а тези сега бяха бунтовници. Побитите на колове бунтовнически глави ми изглеждаха съвсем покорни. „Нямате представа как измъчва такъв живот човек като Курц“ — извика последният му ученик. „А вас?“ — попитах аз. „Аз! Аз съм обикновен човек. Не лелея никакви велики мисли. Не искам нищо от никого. Как можете да ме сравнявате със?… — Русинът се развълнува силно и изведнъж рухна. — Нищо не разбирам — изстена той. — Правя всичко възможно Курц да оцелее… В това нямам никакво вмешателство. Не притежавам необходимата способност. От месеци тук не се намира капка лекарство или подходяща храна за болен. Всички го изоставиха най-безсрамно. А той е такъв човек, с такива идеи! Позор! Позор! Аз… аз… не съм спал десет нощи…“

Гласът му се стопи в спокойствието на вечерта. По време на разговорите ни дългите сенки на джунглата бяха плъзнали надолу по хълма, бяха отминали далеч отвъд символичния ред колове. Всичко бе потънало в мрак, а ние долу стояхме все още на слънце и реката до сечището искреше в безмълвното си и блестящо великолепие. На брега не се виждаше жива душа. Джунглата не трепваше.

Изведнъж зад ъгъла на къщата изскочиха няколко души, сякаш бяха изникнали от земята. Те газеха до пояс в тревата, в плътна редица и носеха импровизирана носилка. В този миг от пустата природа се понесе вик, чиято острота прониза неподвижния въздух като бърза стрела, насочена право към сърцето на земята; и като по магия от тъмноликата и замислена джунгла потекоха реки от голи човешки същества, с копия, с лъкове, с щитове в ръка, с див поглед и движения. Джунглата се затресе, тревата се разлюля, а след това всичко замръзна в напрегната неподвижност.

„Ако той не ги спре сега, всички сме изгубени“ — каза русинът до мен. Пръстенът от хора с носилката бе преполовил разстоянието до корабчето и бе спрял, сякаш се бе вкаменил. Видях как човекът върху носилката се повдигна и простря слабата си ръка над раменете на носачите. „Да се надяваме, че този, който може да разговаря така красноречиво за любовта изобщо, ще ни пощади този път“ — казах аз. Страшно се ядосах от нелепата опасност, пред която се изправихме, сякаш фактът, че зависим от милостта на този кръвожаден призрак, бе безчестна необходимост. Не можех да чуя никакъв звук, но в бинокъла си видях как слабата ръка направи заповеден жест, как се раздвижи долната челюст и как светнаха зловещо очите в кокалестата глава на това привидение — Курц; Курц — това означава на немски „кратък, къс“, нали? Името му бе толкова истинско, колкото и всичко останало в живота му — и в смъртта му. Той бе поне седем стъпки висок. Покривалото на носилката се бе свлякло и тялото му се виждаше, достойно за съжаление и страшно. Виждах как се раздвижи гръдният му кош и как се разлюляха костите на ръката му, одушевен образ на смъртта, издялан от стара слонова кост, който махаше заплашително с ръка на неподвижната тълпа хора, излети сякаш от потъмнял и лъскав бронз. Видях как си отвори широко устата — злокобна, хищническа уста, като че ли искаше да погълне целия въздух, цялата земя и всички хора наоколо. Долових едва-едва дълбокия му глас, той навярно крещеше. Изведнъж падна назад в носилката. Тя се разклати, когато носачите тръгнаха, олюлявайки се напред, и почти в същия миг забелязах, че тълпата туземци започна да изчезва без видимо движение на отстъпление, сякаш джунглата, която бе изригнала тези същества толкова внезапно, ги бе отново всмукала в пазвата си.

Някои от поклонниците зад носилката носеха оръжието му — две ловни пушки, една тежка бойна пушка и карабина „Мартини — Хенри“ с въртящ се барабанен магазин. Наведен над главата му, управителят шепнеше нещо вървешком. Те го положиха в една от малките колиби, където имаше място само за едно легло и за едно или две походни столчета. Бяхме му донесли закъснялата поща и по леглото му се търкаляха множество разкъсани пликове и отворени писма. Ръката му ровеше с усилие тези книжа. Бях поразен от огъня в очите му и от леността на образа му. Това не бе изтощение след тежка болест. Не изглеждаше да го боли нещо. Тази сянка бе спокойна и доволна, сякаш за момента бе претръпнала за всички чувства.

Той прошумя с едно от писмата и като ме погледна право в очите, каза: „Радвам се.“ Някой му бе писал за мен. Препоръките се бяха появили отново. Гласът, който той издаде без усилие, почти без да движи устните си, ме изуми. Гласът! Гласът! Той бе тъжен, дълбок и кънтящ, а човекът изглеждаше така, сякаш не би могъл да издаде и шепот. Но в него имаше достатъчно сила, престорена, разбира се, която почти щеше да ни унищожи, както ще чуете сега.

Управителят се появи безшумно на прага. Аз излязох, а той пусна след мен завесата. Оглеждан с любопитство от поклонниците, русинът гледаше втренчено към брега. Аз също погледнах натам…

В далечината тъмнееха човешки силуети, които се мяркаха на фона на джунглата, а до реката две бронзови фигури, опрели се на високите си копия, стояха в слънчевата светлина с невероятна украса от пъстри кожи по главите, войнствени и неподвижни като статуи. Отдясно наляво по осветения бряг се движеше диво и великолепно видение на жена.

Тя вървеше с отмерени крачки, по тялото й се спускаха гънките на дреха с пискюли и ресни. Пристъпваше гордо, а варварските й украшения проблясваха и леко подрънкваха. Държеше главата си високо изправена, косата й бе навита като шлем, до коленете си носеше медни пръстени, а до лактите — ръкавици от медна тел. На кафявите й страни блестяха алени петна и неизброими огърлици от стъклени мъниста опасваха врата й. Странни предмети, талисмани и подаръци от магьосници висяха по нея, блясваха и трептяха при всяка нейна стъпка. Вероятно на себе си имаше кост от няколко слонски зъба. Тя бе дива и дивна, с неукротими очи и великолепна. В преднамерения й ход имаше нещо зловещо и тържествено. В тишината, внезапно спуснала се над цялата тъжна земя, над безкрайната джунгла, дълбоко замислено, великанското тяло на плодовития и тайнствен живот я наблюдаваше, сякаш гледаше образа на собствената си сумрачна и страстна душа.

Тя се изравни с параходчето и застана неподвижно, с лице към нас. Дългата й сянка стигаше досами водата. Лицето й носеше трагическа и яростна маска на дива скръб и безмълвна мъка, смесени с неспокойна, неясна решимост. Гледаше ни, без да се помръдне, и също като джунглата се измъчваше от някаква неразгадаема цел. Мина цяла минута и след това тя направи крачка напред. Чу се лек звън, блесна жълтият метал, диплите с ресните се разлюляха и тя се спря, сякаш бе спряло сърцето й. Младият човек до мен изръмжа. Поклонниците измърмориха нещо зад гърба ми. Тя ни изгледа всички, като че ли животът й зависеше от замръзналата неподвижност на нейния взор. Внезапно разпери големите си ръце и ги изправи високо над главата си, овладяна от непреодолимото желание да докосне небето; в същия миг бързите сенки се плъзнаха по земята, напластиха се по реката и обхванаха параходчето в призрачна прегръдка. Страшна тишина надвисна над всички ни.

Жената се обърна бавно, тръгна по брега и се изгуби във високата трева отляво. Очите й блеснаха само веднъж, когато ни погледна, преди да изчезне в здрача на шубраците.

„Ако се опиташе да се качи на корабчето, щях да я застрелям — каза нервно човекът с кръпките. — През последните две седмици всеки ден рискувам живота си, за да не я допусна в къщата. Един ден се вмъкна и вдигна страшна врява за тези ужасни парцали, които бях взел от склада, за да закърпя дрехите си. Бях неприлично облечен. Сигурно това бе причината, защото тя говори като фурия с Курц в продължение на един час и ме сочеше от време на време. Не разбирам диалекта на това племе. За щастие Курц се чувствуваше много зле този ден и не стана голяма пакост. Нищо не разбирам… Не, не ми го побира мозъкът. Но всичко свърши вече.“

В този миг чух дълбокия глас на Курц зад завесата: „Спасете ме! Искате да кажете слоновата кост? Не казвайте. Спасете мене! А трябваше аз да ви спася. Пречите на плановете ми. Болен! Болен! Не толкова болен, колкото си мислите. Няма значение. Аз ще осъществя идеалите си — ще се върна. Ще ви покажа на какво съм способен. Вие и вашите нищожни идеали — вие ми пречите, но аз ще се върна. Аз…“

Управителят излезе навън. Оказа ми голяма чест, като ме взе под ръка и ме отведе настрани. „Курц е много зле“ — каза той. Сметна за необходимо да въздъхне, но аз упорито не проявявах никакво съчувствие. „Направихме всичко възможно за него, нали? Но не трябва да крием факта, че господин Курц е сторил повече зло, отколкото добро на Компанията. Той не разбра, че все още не е назряло времето за смели действия. Предпазливост, предпазливост — това е моят принцип. Трябва да бъдем предпазливи. Сега този район ще бъде затворен за нас известно време. Ужасно! Търговията ще пострада. Не отричам, че тук има забележително количество слонова кост — повечето изкопаема. Трябва непременно да я спасим, но виждате колко несигурно е положението ни — и защо? Защото методът на работа не е здрав.“ „Как го нарекохте? — попитах аз, като гледах към брега. — Нездрав метод?“ „Без съмнение! — възкликна той разгорещено. — А нима вие не мислите така?“

„Нищо не мисля“ — промърморих след кратко мълчание. „Точно така — въодушеви се той. — Предчувствувах го, а този метод показва пълна липса на преценка. Мой дълг е да посоча този факт, където трябва.“ „О — казах аз, — онзи, как му беше името, който прави тухли, той ще ви напише хубав доклад.“ За миг управителят се обърка. Имах чувството, че никога не бях дишал такъв мръсен въздух, и мислено се обърнах към Курц за облекчение — да, за облекчение. „Все пак намирам, че господин Курц е забележителен човек“ — подчертах аз. Управителят трепна, погледна ме студено, изрече много тихо „беше“ и ми обърна гръб. Бях изпаднал в немилост, той ме бе сложил в един кюп с Курц, като привърженик на методи, за които времето не бе назряло още… аз мислех нездраво! Поне можех да избирам между два кошмара.

Всъщност бях се обърнал към джунглата, не към господин Курц, който все едно, че бе погребан. За миг ми се стори, че и аз съм погребан в огромен гроб, изпълнен с отвратителни тайни. Почувствувах как непоносима тежест смазва гърдите ми, усетих мириса на влажната земя, невидимото присъствие на властното разположение, мрака на непроницаемата нощ… Русинът ме потупа по рамото. Чух го да мърмори и да заеква нещо за „събрат моряк — не бих могъл да го премълча, — въпроси, които ще засегнат името на господин Курц“. Чаках. За него очевидно господин Курц не бе положен в гроба; предполагам, че за него господин Курц бе безсмъртен. „Е! — казах най-сетне. — Говорете. Всъщност аз съм приятел на господин Курц — посвоему.“

Той заяви много официално, че ако не сме били „от същата професия“, щял да запази в тайна този въпрос без оглед на последствията. Подозираше, че тези бели изпитват към него остра ненавист, така че… „Прав сте — казах аз, като си спомних един разговор, който бях чул. — Управителят смята, че трябва да ви обесят.“ При тази вест той прояви загриженост, която ме развесели. „По-добре е да се измъкна тихо — каза разгорещено той. — Повече нищо не мога да направя за Курц, а те скоро могат да намерят предлог да ме обесят. Кой ще ги спре? Най-близкият военен пост е на триста мили оттук.“ „Може би най-добре е да заминете, ако имате приятели сред туземците наоколо.“ „Имам много — каза той. — Те са простодушни хора и аз не искам нищо.“ Хапеше устни, а след това каза: „Не искам нищо лошо да се случи на белите тук, но разбира се, мислех за името на господин Курц; обаче вие сте събрат моряк и…“ „Добре — проговорих след известно време. — Ще запазя доброто име на господин Курц.“ Не знаех каква дълбока истина изричам в този миг.

Той ми съобщи с тих глас, че именно Курц заповядал на туземците да нападнат корабчето. „Понякога той ненавиждаше мисълта, че могат да го отведат оттук, а от друга страна… Но аз не разбирам тези въпроси. Аз съм обикновен човек. Той помисли, че нападението ще ви уплаши и че ще избягате, че ще се откажете и ще решите, че е умрял. Не можех да го спра. Ужасно трудно ми беше миналия месец.“ „Чудесно — казах аз. — Сега той е по-добре.“ „Дааа…“ — измърмори русинът, очевидно неубеден. „Благодаря — отговорих аз. — Ще си отварям очите.“ „Но тихо, нали? — настоя той с тревога в гласа си. — Ще бъде ужасно за доброто му име, ако някой тук…“ С тържествен глас обещах пълна дискретност. „Имам лодка, а трима черни ме чакат недалеч оттук. Заминавам. Бихте ли ми дали няколко патрондаша?“ Дадох му тайно. Той си взе и шепа от тютюна ми и ми намигна. „Като между моряци, нали? Чудесен английски тютюн! — Обърна се на прага на рубката. — Да имате случайно излишен чифт обувки? — Повдигна единия си крак. — Погледнете.“ Подметките бяха привързани с парче връв като сандали около голите му крака. Измъкнах стар чифт обувки, които той погледна с възторг, преди да ги сложи под мишница. Един от джобовете му (яркочервен) пращеше от патрони, от другия (тъмносин) надничаше книгата на Таусън и пр., и пр. Той вярваше, че е отлично екипиран за нова среща с джунглата. „Никога, никога вече няма да срещна такъв човек! Ако можехте само да го чуете как рецитира поезия — своите стихове! Да, своите!“ Облещи очи при спомена за това безмерно удоволствие. „Той обогати ума ми!“ „Сбогом“ — казах аз. Русинът се здрависа за сбогом и изчезна в нощта. Понякога се питам дали наистина съм го виждал — дали изобщо е възможно човек да срещне такова привидение!…

Когато се събудих малко след полунощ, припомних си предупреждението му и намека му за опасност. В звездния мрак те ми се сториха реални и аз станах да хвърля поглед наоколо. На хълма гореше буен огън, който припламваше сегиз-тогиз и осветяваше един крив ъгъл на постройката в лагера. Въоръжени за целта, един от агентите и няколко от нашите пазеха слоновата кост. Но дълбоко в джунглата трепкащите червени пламъчета, които сякаш залязваха и изгряваха от земята сред колонообразните очертания на мрака, показваха мястото на лагера, където обожателите на господин Курц бдяха тревожно. Еднообразните звуци на голям барабан изпълваха въздуха с приглушен тътен и трепет. От черната, права стена на джунглата се носеше непрекъснат монотонен шум на много хора, сякаш всеки пееше сам за себе си. Звукът приличаше на бръмченето на пчели в кошер и въздействуваше странно и хипнотично върху полубудните ми сетива. Вероятно съм задрямал, облегнат на оградата, когато ме събуди и хвърли в почуда внезапен изблик крясъци, мощен пристъп на дълго потискан и тайнствен бяс. Той секна внезапно и ниският монотонен шум потече отново като целебна тишина. Погледнах небрежно в малката рубка. Вътре гореше светлина, но господин Курц не беше там. Сигурно щях да извикам, ако можех да повярвам на очите си. Но в първия миг не им повярвах — всичко ми се стори така невъзможно. Разстроих се от уплаха и от безкраен ужас, а не от мисълта за физическа опасност. Зашемети ме нравственият удар, сякаш нещо чудовищно, непоносимо за разума и отвратително за душата бе връхлетяло най-неочаквано върху мен. Това продължи само част от секундата, а после настъпи обикновеното чувство за смъртна опасност, за внезапно нападение и сеч, за нещо, което разбирах, че предстои, но което бе успокояващо, дори приятно. То така ме успокои, че не вдигнах тревога.

Един от агентите, облякъл палтото си, спеше на палубата на три фута от мен. Крясъците не го бяха събудили и той похъркваше съвсем леко. Оставих го да спи и скочих на брега. Не издадох господин Курц — бе съдено никога да не го издам, бе съдено да бъда верен на кошмара, който си бях избрал. Исках да се справя с тази сянка сам-самин — и до ден-днешен не зная защо така упорито отказах да споделя с когото и да било странната тъма на това преживяване.

Щом застанах на брега, видях широка пътека през тревата. Помня непоносимата възбуда, с която си казах: „Той не може да върви, той пълзи на четири крака, хванах го в капана.“ Тревата бе мокра от роса. Крачех бързо със свити юмруци. Щях да го намеря и да го пребия. Такива безумни мисли се въртяха в главата ми. В този миг се сетих за старата жена с котката, която плетеше черна вълна. Видях поклонниците да пръскат във въздуха олово от пушки, придържани към хълбока. Мислех, че никога няма да се върна на корабчето, и си представях как живея в джунглата сам, невъоръжен, до дълбока старост. Нелепи мисли, нали? Спомних си, че сбърках ударите на барабана с ударите на сърцето си и бях доволен от спокойната му ритмичност.

Вървях по пътеката, спирах се и се ослушвах. Нощта бе много ясна; тъмносиният въздух блестеше от роса и звезди. Изведнъж усетих движение пред себе си. Бях странно сигурен за всичко тази нощ. Изоставих пътеката и се затичах в широк полукръг (убеден съм, че в този миг се смеех), за да застана пред движещото се същество, което бях видял — ако изобщо бях видял нещо. Заобиколих Курц, като че ли всичко това бе детска игра.

Връхлетях отгоре му и ако не бе ме чул, сигурно щях да падна върху него, но той се изправи навреме. Изправи се, висок и смътен като пара, изригнала от земята; олюляваше се леко, бледен и безмълвен пред мен. Отзад между дърветата пламтяха огньове и шепотът на множество гласове се носеше от джунглата. Бях му отрязал пътя много умно; но когато застанах пред него и дойдох на себе си, ясно осъзнах опасността. А тя далеч не бе преминала. Ами ако се развика? Въпреки че едва стоеше на крака, в гласа му все още се криеше голяма сила. „Махнете се, скрийте се“ — каза той с дълбокия си глас. Беше ужасно. Погледнах назад. Намирахме се на около тридесет метра от най-близкия огън. Черна фигура се изправи, тръгна с черните си крака и размаха черните си дълги ръце пред светлината на огъня. Върху главата си фигурата имаше рога на антилопа. Без съмнение бе някакъв магьосник и приличаше на дявол. „Разбирате ли какво вършите?“ — прошепнах аз. „Абсолютно“ — отговори Курц, като повиши гласа си при тази единствена дума: той прозвуча далечен и много висок, като глас на медна тръба. „Ако сега вдигне шум, изгубени сме“ — помислих си аз. Ясно бе, че в случая юмруците нямаше да помогнат дори ако не изпитвах естественото отвращение да ударя тази сянка — този бродещ и измъчен дух. „Ще загинете!“ — казах аз. Знаете, че понякога проблясък на вдъхновение осенява човек. Бях казал истината, но той не би могъл да бъде по-безнадеждно изгубен, отколкото в този миг, когато се положиха основите на нашата близост и които останаха — останаха до края, дори след края.

„Хранех мисълта за велики начинания…“ — промълви той колебливо. „Да — казах аз, — но ако извикате, ще смажа главата ви… — Наоколо нямаше камък, нито съчка дори. — Ще ви удуша“ — поправих се аз. „Бях на прага на велики начинания — продължи той умолително, с глас, изпълнен с копнеж, с такъв тъжен тон, че тръпки ме полазиха. — А сега за този глупав измамник…“ „Във всеки случай успехът ви в Европа е сигурен“ — заявих аз твърдо. Не исках да го удуша — това би имало твърде малка практическа полза. Опитах се да разбия магията — тежката, няма магия на джунглата, която го притискаше към безмилостната си гръд, която бе разбудила в него забравени животински инстинкти, която бе съживила спомена за удовлетворени чудовищни страсти. Това го бе отвело в джунглата, при блясъка на огньовете, при сърцебиенето на барабаните, при воя на зловещите заклинания; това бе примамило душата му извън границите на позволените човешки стремежи. Нима не разбирате, че ужасът на положението ми не идваше от това, че можеха да ме ударят по главата — въпреки че много остро усещах тази опасност, от това, че трябваше да се справя с едно същество, което не можех да моля в името на нищо висше или низше. Аз трябваше да го призова — самия него, неговата великолепна и невероятна поквара. Нищо не съществуваше над и под него. Знаех това. Курц се бе откъснал от земята. По дяволите! Той бе сразил земята. Бе сам и застанал пред него, аз не знаех дали съм на небето, или се рея из въздуха. Разказвам ви това, което си казахме — повтарям думите, които произнесохме, но какъв е смисълът? Те бяха обикновени, ежедневни думи — познати звуци, които си разменяме всеки ден в живота. И какво от това? Но те криеха ужасното внушение на слова, които сме чували насън, които сме изговаряли в обръча на кошмара. Душа! Ако някой някога се е борил с човешка душа, това съм аз. Не спорех с луд. Съзнанието му бе съвършено ясно — съсредоточено върху собственото му същество със страшно напрежение, но ясно. В това се криеше единствената ми възможност. Разбира се, можех да го убия на място, ала това нямаше да ми помогне, защото щеше да се вдигне шум. Но душата му бе полудяла. Сама в джунглата, тя бе погледнала вътре в себе си… И небеса! Бе полудяла! Вероятно изплащам грехове, защото аз също минах през чистилището и надникнах в душата му. Никакво красноречие не би могло така да изпепели вярата в човечеството, както последното му излияние на искреност. Той се бореше със себе си. Видях и чух. Видях невъобразимата загадка на една душа, която не знаеше въздържаност, упование или страх и която все пак се бореше сляпо със себе си. Запазих самообладание, но когато най-накрая го положих на леглото и изтрих потта от челото си, краката ми трепереха, като че ли бях пренесъл половин тон на гърба си по хълма. А само го подкрепях, костеливата му ръка бе стиснала врата ми — той едва ли бе по-тежък от дете.

Тръгнахме на следващия ден, по обед. Тълпата, чието присъствие зад завесата от дървета бях чувствувал през цялото време, се изсипа отново от джунглата, изпълни сечището, заля хълма с море от голи, дишащи и треперещи бронзови тела. Известно време карах корабчето нагоре срещу течението, след това обърнах надолу и две хиляди очи следяха пътя на пляскащия, свиреп, черен демон, който шибаше водата с ужасната си опашка и изригваше черен дим във въздуха. Пред първата редица, строена покрай реката, трима мъже, покрити от главата до петите с яркочервена глина, крачеха неспокойно напред-назад. Когато се приближихме, те се обърнаха с лице към нас, затропаха с крака, закимаха с рогатите си глави и заклатиха алените си тела. Заразмахваха към свирепия речен демон черни пера и протрита кожа с опашка, която приличаше на изсъхнала кратуна. От време на време бълваха странни слова, различни от всякакъв звук в човешката реч, а дълбокият шепот на тълпата, който бе звучал като сатанинска литания, секна изведнъж.

Бяхме отнесли Курц в рубката: там имаше повече въздух. Той лежеше на кушетката и гледаше втренчено през отворения капак. Сред морето от човешки тела като че се изви вихрушка и жената с коса като шлем и бронзово лице се втурна към речния бряг. Тя простря напред ръце, извика нещо и дивата тълпа поде крясъка й с пронизителен хор от бързи, отчетливи и накъсани срички.

„Разбирате ли това?“ — попитах аз.

Курц продължи да гледа навън през мен с огнени, копнеещи очи и с израз на тъга и омраза. Не отговори, но видях усмивката на безцветните му устни, които миг по-късно се сгърчиха болезнено. „Дали го разбирам?“ — промълви той бавно и задъхано, сякаш свръхестествена сила изтръгна думите от устата му.

Натиснах парната свирка, защото видях, че поклонниците по палубата приготвят пушките си, като че ли очакват с нетърпение весела момчешка лудория. През гъстото море от тела премина неистов ужас при внезапната пронизителна свирка. „Недейте! Ще ги уплашите и ще избягат!“ — извика някой на палубата с отчаяние. Аз продължавах да натискам свирката. Те се разпиляха и започнаха да бягат. Подскачаха, коленичеха, олюляваха се и се пазеха от летящия ужас на звука. Тримата алени туземци се бяха проснали ничком на брега като простреляни. Само дивата и дивна жена не трепна, а трагично протегна голите си ръце към нас над страшната светеща река.

После слабоумната тълпа на палубата започна играта си и аз не видях повече нищо сред дима на изстрелите.

 

 

Кафявата река изтичаше бързо от сърцето на мрака и ни носеше към морето с два пъти по-голяма бързина отпреди; животът на Курц също изтичаше бързо и се изцеждаше от сърцето му в морето на неутолимото време. Управителят бе много спокоен, сега той нямаше тревоги и ни обгърна с поглед на задоволство: „работата“ бе завършила по най-добрия възможен начин. Виждах, че наближава времето, когато щях да остана единственият привърженик на „нездравите методи“. Поклонниците ме гледаха с недоволство. Така да се каже, аз бях причислен към мъртвите. Сега не разбирам защо тогава приех това непредвидено съдружие, този кошмар, който си бях избрал, но който бе наложен в сумрачната земя, похитена от тези долни и алчни призраци.

Курц говореше. Какъв глас! Какъв глас! Той бе дълбок и плътен до последния миг. Скрит във великолепните дипли на красноречието му, в безплодния мрак на сърцето му, гласът надживя неговата сила. О, той се бореше! Как се бореше! Из пустинята на умореното му съзнание бродеха сенките на богатство и слава, те се въртяха раболепно около неугасимия му дар за благородно и крилато красноречие. „Моята годеница, моят лагер, моята кариера, моите идеи.“ От време на време те пораждаха изблици на високопарни чувства. Сянката на истинския Курц не напускаше постелята на сегашната кухина, която скоро щеше да бъде погребана сред първобитната кал на реката. Но сатанинската любов и неземната омраза към тайните, в които бе проникнал, се бореха за власт над душата му, наситена с първобитни чувства, алчна за лъжлива слава, за мнимо величие, за успех и могъщество.

Понякога той се държеше като разглезено дете. Настояваше да го посрещат крале по гарите след завръщането му от кошмарното Небитие, където бе възнамерявал да извърши велики дела. „Ако покажете, че носите в себе си нещо ценно, признанието за способностите ви ще бъде безгранично — казваше той. — Разбира се, трябва да внимавате за подбудите — те трябва да бъдат подходящи подбуди — винаги.“ Еднообразната река и еднообразните завои се плъзгаха покрай корабчето с вековните си дървета, които гледаха търпеливо как се отдалечава този мръсен отломък от друг свят, предтеча на промяна, на завоевание, на търговия, на сеч; на божия благословия. Аз гледах напред и карах корабчето. „Затворете капака — внезапно каза Курц един ден. — Не мога да гледам това.“ Затворих го. Настана тишина. „Но аз ще ти изтръгна сърцето някой ден!“ — извика той към невидимата джунгла.

Както очаквах, параходчето се повреди и трябваше да изчакаме поправките на един остров. Това забавяне за първи път разклати самоувереността на Курц. Една сутрин той ми даде пакет книжа и една фотография — всички завързани с връзка от обувка. „Пазете ги! — каза той. — Този противен глупак — имаше предвид управителя — е в състояние да рови из сандъците ми, когато не го гледам.“ Видях го следобеда. Лежеше по гръб със затворени очи и аз се оттеглих тихо, но го чух да шепне: „Живей както трябва, умри, умри…“ Заслушах се, но не чух нищо повече. Дали не репетираше някаква реч насън, или може би това бе откъслечна фраза от статия във вестник? Той бе сътрудничил на вестници и имаше намерение отново да пише, за да разпространява идеите си. „Това е мой дълг.“

Неговият мрак бе непроницаем. Аз го гледах, както човек гледа някого, който лежи на дъното на пропастта, където слънцето никога не прониква. Но не можех да му отделя много време, защото помагах на машиниста да разглоби пробитите цилиндри, да поправи изкривената част и т.н. Живеех в адска бъркотия от ръжда, стърготини, бурми, болтове, чукове и зъбци — неща, от които се отвращавам, защото не мога да се справя с тях. Грижех се за малката ковачница, която за щастие се намираше на корабчето; трепех се унило сред купчина боклуци, докато най-накрая едва можех да стоя на краката си.

Една вечер, като влязох в рубката, където гореше свещ, аз се стреснах, защото го чух да казва с леко разтреперан глас: „Лежа тук в тъмнината и чакам смъртта.“ Светлината блестеше в очите му. Наложих си да промърморя: „Глупости!“ и застанах над него, сякаш се вкамених. Никога преди не бях виждал и се надявам никога вече да не видя промяната, която настъпи в чертите му. Аз не бях трогнат, а хипнотизиран. Сякаш воал падна от очите ми. На това лице от слонова кост видях израз на мрачна гордост, на безмилостна власт, на див ужас — на дълбоко и безнадеждно отчаяние. Дали той не преживява отново целия си живот, всяко свое желание, поражение и изкушение в този върховен миг на себепознание? Извика шепнешком на някакъв образ, на някакво видение — извика два пъти с глас, който не бе по-силен от дъх:

„Ужас! Ужас!“

Духнах свещта и излязох от рубката. Поклонниците вечеряха в столовата и аз заех мястото си срещу управителя, който вдигна очи и ме погледна въпросително, но аз успешно се престорих, че не забелязвам погледа му. Той се облегна спокойно назад с особената си усмивка, с която запечатваше неизбродимите дълбини на низостта си. Непрекъснат дъжд от мушици ръмеше върху лампата, върху покривката на масата, върху ръцете и лицата ни. Изведнъж прислужникът на управителя показа нахалната си черна глава на прага и каза с глас, изпълнен с унищожително презрение:

„Господин Курц умря!“

Всички поклонници изскочиха навън. Аз останах и продължих вечерята си. Сигурно ме помислиха за коравосърдечен. Но почти нищо не хапнах след това. В столовата светеше лампа, тук гореше светлина, а навън бе страшно, страшно тъмно. Повече не се приближих до забележителния човек, който бе произнесъл присъда над приключенията на собствената си душа. Гласът бе изчезнал. Нима е имало друго? Зная, че на следващия ден поклонниците заровиха нещо в една кална дупка.

А след това едва не заровиха и мен.

Както виждате, все пак тогава не отидох при господин Курц. Не отидох. Останах, за да преживея кошмара докрай и още веднъж да докажа верността си към Курц. Съдба. Моята съдба! Животът е комедия — тайнствено построение на безмилостната логика с някаква напразна цел. В най-добрия случай очакваш да получиш от живота си известно себепознание, а то идва твърде късно — сбор от безкрайни съжаления. Аз съм се борил със смъртта. Това е най-безинтересната борба на света. Тя става в неосезаема сивота, под вас празно пространство, около вас празно пространство, без зрители, без шум, без слава, без желание за победа, без страх от поражение; тя се води в болната атмосфера на хладния скептицизъм, без вяра в собственото ти право и още по-малко в правото на противника ти. Ако това е най-могъщата мъдрост, тогава животът е по-голяма загадка, отколкото си мислим. Аз се намирах на косъм от последната възможност да изрека велика мисъл, а открих с чувство на унижение, че нямам какво да кажа. Затова поддържам мнението си, че Курц бе забележителен човек. Той имаше какво да каже. И го каза. Откакто сам надникнах над пропастта, разбирам по-добре смисъла на втренчения му взор, който не можа да види пламъка на свещта, но бе достатъчно широк да обхване цялата вселена, достатъчно проницателен да проникне във всички туптящи в мрака сърца. Той бе обобщил и бе изрекъл присъдата „Ужас!“. Той бе забележителен човек. В края на краищата това бе израз на вяра; тя съдържаше в себе си откровеност и убеждение, тя носеше трептящия шепот на бунта, тя криеше ужасното лице на видяната истина — странната смесица от желание и омраза. Не помня добре крайното си състояние — сиво видение без очертания, изпълнено с физическа болка и небрежно презрение към мимолетността на всичко — дори на тази болка. Не! А сякаш преживях неговото крайно състояние. Наистина той бе направил последната крачка и бе пуснал крака си над пропастта, докато аз можах да се отдръпна, макар и колебливо. Може би в това се състои разликата; може би цялата мъдрост, цялата истина и цялата откровеност са събрани в този недоловим миг, в който престъпваме прага на невидимото. Може би! Искам да мисля, че моето обобщение не бе небрежно презрение. Неговият вик бе по-добро — много по-добро обобщение. В него се криеше утвърждение, нравствена победа, заплатена с цената на безкрайно поражение, на неописуем ужас, на неописуемо удовлетворение. Но бе победа! Затова останах верен на Курц до края, дори отвъд, докато дълго след това още веднъж чух не гласа му, а ехото на великолепното му красноречие, което прозвуча от една чиста като кристал душа.

Не, не ме заровиха. Това бе време, за което си спомням смътно, с ужас и почуда, като пътешествие през страшен свят без светлина, в свят, в който не растяха нито надеждата, нито желанието. Отново се озовах в града гробница — и се ядосах, като гледах как бързат хората по улиците да откраднат пари един от друг, да погълнат противната си храна, да изгълтат отвратителната си бира и да мечтаят незначителните си и празни мечти. Те се втурнаха в мислите ми. Те бяха нарушители, които не познаваха живота, и знаех, че никога нямаше да разберат това, което аз бях разбрал. Поведението им на посредствени хора, които живеят с твърдата увереност за абсолютна безопасност, ми бе противно, както е противна глупостта пред лицето на опасността, която тя не може да проумее. Нямах особено желание да ги просвещавам и ми беше трудно да не се изсмея в лицата им, така изпълнени с глупашко самомнение. Предполагам, че не съм бил съвсем добре по това време. Клатушках се по улиците — трябваше да уреждам различни въпроси, и се усмихвах иронично на съвсем почтени хора. Признавам, че поведението ми бе непростимо. Но, от друга страна, през тези дни температурата ми рядко бе нормална. Усилията на милата ми леля „да върне силите ми“ ми се струваха съвсем безсмислени. Не бе необходимо да се върнат силите ми, а да се успокои въображението ми. Пазех свитъка книжа, които Курц ми бе поверил, и не знаех какво да правя с тях. Наскоро бе починала майка му, както разбрах, в ръцете на годеницата му. Един ден ме посети гладко избръснат човек с официални маниери и с очила със златни рамки, който започна да ме разпитва, в началото със заобикалки, а след това с изискана настойчивост, за известни „документи“, както той ги нарече. Не се изненадах, защото по този въпрос се бях вече скарал на два пъти с управителя още там. Бях отказал да предам и най-малкото листче от онзи пакет; така постъпих и с очилатия. Накрая маниерът му стана заплашителен и с голяма разгорещеност той започна да спори, че компанията имала право да притежава цялата информация за своите „територии“. Той каза: „Знанията на господин Курц за неизследваните области са били сигурно обширни и специални благодарение на големите му способности и на нещастните обстоятелства, в които е бил поставен; следователно…“ Уверих го, че знанията на господин Курц, колкото и да са обширни, не засягат проблемите на търговията или администрацията. След това той призова името на науката. „Би било неоценима загуба, ако…“ и пр., и пр. Предложих му доклада за потискане на дивашките обичаи, след като бях откъснал послеписа. Пое го с интерес, но накрая го хвърли с презрение. „Този доклад не е това, което очаквахме“ — забеляза той. „Не очаквайте нищо друго — казах аз. — Останалите книжа са лични писма.“ Той си отиде, след като ме заплаши, че ще ме даде под съд, и аз не го видях повече. Но след два дни се появи друг. Нарече се братовчед на Курц и пожела да чуе всички подробности около последните мигове на скъпия си роднина. Между другото ми даде да разбера, че Курц бил голям музикант. „В него се криеха заложбите на необикновен талант“ — каза човекът, самият той органист, доколкото си спомням, с дълга побеляла коса над мазната си яка. Нямах причина да се съмнявам в думите му; и до ден-днешен не зная каква е била професията на Курц, дали въобще е имал професия — което бе най-големият му талант. Бях го взел за художник, който сътрудничи във вестниците, или за журналист, който може да рисува — но дори братовчедът (той смъркаше енфие по време на срещата) не можа да ми каже какво е бил Курц всъщност. Той бе универсален гений — по този въпрос аз се съгласих с братовчеда, който се изсекна шумно в голяма памучна кърпа и се оттегли със старческа възбуда, като отнесе със себе си няколко семейни писма и бележки без особена стойност. След това се появи някакъв журналист, който искаше да научи нещо за съдбата на „скъпия си колега“. Този посетител ми съобщи, че истинската сфера на дейност на Курц е трябвало да бъде политиката на „популярните партии“. Посетителят имаше рошави, прави вежди, остра, късо подстригана коса, монокълът му висеше на широка панделка и той въодушевено изрази мнението, че всъщност Курц не е могъл да напише нито дума. Но, господи! Как умееше да говори този човек! Той можеше да наелектризира огромни събрания. Той имаше вяра — разбирате ли, вяра! Можеше да си изгради вяра във всичко — във всичко! Можеше да стане първокласен водач на някоя крайна партия. „Каква партия?“ — попитах аз. „Крайна партия — отговори другият. — Той бе човек с… крайни… крайни възгледи…“ Не мисля ли така? Съгласих се с него. Знаел ли съм — попита той с внезапно любопитство — какво го е накарало да замине там? „Да“ — казах аз и веднага му подадох знаменития доклад за отпечатване, ако го одобреше. Той го прегледа набързо, като мърмореше през цялото време. След това реши, че става, и си отиде с плячката.

Накрая запазих тънък сноп писма и снимката на годеницата. Тя ми се стори красива — искам да кажа, имаше красив израз. Зная, че и слънцето може да лъже, но си мислех, че никакъв ретуш не би могъл да придаде деликатния израз на тези черти. Тя изглеждаше готова да слуша без задръжки, без подозрения, без мисъл за себе си. Реших да отида и сам да й върна писмата и снимката й. Любопитство? Да, а може би и друго чувство. Всичко, което бе принадлежало на Курц, се бе изплъзнало от ръцете ми: душата му, тялото му, лагерът му, плановете му, слоновата му кост, кариерата му. Оставаха само паметта му и годеницата му. Аз исках да върна и тях на миналото посвоему — лично да върна всичко, което бе останало при мен, на забравата, последната дума на общата ни съдба. Не се оправдавам. Нямам точна представа какво искам всъщност. Може би това бе импулс на неосъзната вярност или осъществяването на онази иронична необходимост, която се крие във фактите на човешкото съществуване. Не зная. Не мога да кажа. Но отидох.

Мислех си, че споменът за него е като другите спомени за мъртвите, които се натрупват в живота на човека — неясен отпечатък върху мозъка, наложен от сенки, които падат върху него по техния бърз и последен път; но пред високата и тежка врата, между големите къщи на улицата, тихи и прилични, като добре поддържана алея в гробище, аз го видях проснат на носилката, отворил хищническа уста, сякаш да погълне цялата земя с цялото човечество. Той се изправи жив пред мен — сянка, която не можеше да утоли глада си от великолепни илюзии и ужасна действителност, сянка по-тъмна от сянката на нощта, наметната с благородните дипли на блестящо красноречие. Сякаш видението влезе с мен в къщата — носилката, призрачните носачи, дивата тълпа, послушните богомолци, мракът на джунглата, блясъкът на огньовете на търпеливата джунгла, тътенът на барабана, ритмичен и приглушен като пулса на сърцето — сърцето на всесилния мрак. Това бе миг на тържество за джунглата, отмъстително нашествие, което трябваше да изтласкам назад, за да спася друга душа. И споменът за казаните там думи, за рогатите фигури, които се движеха зад мен в аления блясък на огньовете на търпеливата джунгла, тези накъсани изречения ме овладяха отново и аз ги чух в цялата им злокобна и ужасяваща простота. Спомних си окаяната му молба, жалките му заплахи, огромните размери на гнусните му желания, подлостта, мъчението и адската болка на душата му. А по-късно сякаш видях спокойното му лениво държане, когато ми каза един ден: „Тази слонова кост сега е наистина моя. Компанията не е платила за нея. Сам я събрах с голям риск за живота си. Но се страхувам, че ще се опитат да предявят правата си над нея. Трудно положение. Какво да направя — да се съпротивявам ли? Е? Търся само справедливост…“ Той търсеше само справедливост — само справедливост. Натиснах звънеца пред махагоновата врата на първия етаж и докато чаках, той ме гледаше втренчено от лъскавата повърхност на дървото — гледаше ме с необятен поглед, който обхващаше, осъждаше и проклинаше цялата вселена. Аз сякаш отново чух вика шепот: „Ужас! Ужас!“

Падаше здрач. Почаках известно време в гостна с висок таван и с три високи прозореца, които приличаха на три блестящи, увити в креп, колони. Извитите позлатени крака и облегалки на мебелите блестяха и се губеха в полумрака. Високата мраморна камина излъчваше студена и монументална белота. В един ъгъл стоеше масивен роял; по повърхността му играеха тъмни отблясъци като върху мрачен и полиран саркофаг. Отвори се висока врата — и се затвори. Аз станах.

Тя се приближи, цялата в черно, с бледо лице, което се носеше към мен в полумрака. Беше в траур. Бе минало повече от година от смъртта му, повече от година, откакто бе пристигнала новината, а тя щеше да помни и жалее вечно. Взе двете ми ръце в своите и прошепна: „Чух, че ще дойдете.“ Забелязах, че не бе много млада — искам да кажа, не бе младо момиче. Бе достатъчно зряла, за да бъде вярна, да вярва, да страда. Стаята потъмня, като че ли тъжната светлина на облачната вечер се бе приютила на челото й. Тази руса коса, този бледен лик и това чисто чело сякаш бяха заобиколени от пепелявосив ореол, от който ме гледаха тъмните й очи. Взорът им бе естествен, дълбок, доверчив. Тя държеше високо скръбното си чело, сякаш се гордееше със скръбта си, сякаш искаше да каже: „Само… аз зная как да го оплаквам.“ Но докато се ръкувахме, по лицето й премина израз на ужасна пустота и аз забелязах, че тя не е играчка в ръцете на Времето. За нея той бе умрял едва вчера. Господи! Впечатлението бе толкова властно, аз също почувствувах, че той бе умрял едва вчера — не, едва тази минута. Видях нея и него в един и същи миг — неговата смърт и нейната скръб, — видях скръбта й в самия миг на смъртта му. Разбирате ли? Видях ги заедно, чух ги заедно. Тя бе казала развълнувано: „Оцелях“, а напрегнатият ми слух сякаш чу ясно, смесен с гласа й на отчаяние и съжаление, шепота на вечното му обвинение. Попитах се ужасен какво правя тук, сякаш, без да искам, бях зърнал жестока и нелепа загадка, непристойна за човешки очи. Тя ми направи знак с ръка да седна. Седнахме. Оставих внимателно пакета на масичката, а тя сложи ръката си върху него… „Вие го познавахте добре?“ — прошепна тя в тъжната тишина.

„Хората бързо стават близки там — казах аз. — Познавах го, доколкото е възможно един човек да опознае друг.“

„Вие се възхищавахте от него, нали? — попита тя. — Не бе възможно да го познава човек и да не му се възхищава.“

„Той беше забележителна личност — казах аз неуверено. След това, пред умоляващия и втренчен поглед, който очакваше да кажа още нещо, продължих: — Бе невъзможно да не го…“

„Обичаш — тя довърши бързо, като ме хвърли в ужасно мълчание. — Наистина! Наистина! Но като си помисля, че никой не го познаваше като мен! Бях посветена във всичките му благородни тайни. Аз го познавах най-добре.“

„Вие го познавахте най-добре“ — повторих. Може би тя го познаваше. С всяка нейна дума в стаята ставаше все по-тъмно и само челото й, гладко и бяло, светеше с неугасимата светлина на доверието и любовта.

„Вие бяхте негов приятел — продължи тя. — Негов приятел — повтори малко по-високо. — Сигурно сте му били приятел, щом ви е дал това и ви е изпратил при мен. Чувствувам, че мога да говоря пред вас, трябва да говоря. Аз искам вие, вие, който сте чули последните му слова, да знаете, че съм достойна за него… Това не е гордост… Да! Гордея се от мисълта, че го познавах по-добре от всеки друг на света. Той сам ми каза това. Откакто почина майка му, нямах никого… никого, с когото да…“

Слушах. Мракът се сгъстяваше. Вече не бях сигурен дали той ми бе дал вързопа, който трябваше да… Подозирам, че е искал да се погрижа за други книжа, които след смъртта му видях управителят да разглежда на светлината на лампата. Тя продължаваше да говори и да облекчава болката си, уверена в моето съчувствие; говореше така, както жадните пият вода. Бях чул, че годежът й с Курц предизвикал неодобрението на роднините й. Той не бил достатъчно богат или нещо подобно. И наистина не зная дали Курц не бе бедняк цял живот. Веднъж бе подхвърлил, че бедността му го е закарала… там.

„… Нямаше човек, който, след като го чуе веднъж, да не му стане приятел — продължаваше да говори тя. — Той привличаше хората и разкриваше най-добрите им качества. — Погледна ме развълнувано. — Това е дарът на великите хора“ — каза тя и в глухия й глас се чуха други звуци, които бях чувал: ромоленето на реката, въздишката на дърветата, люшкани от вятъра, шепотът на тълпите, недоловимият звук на неразбираеми думи, извикани отдалеч, шепотът на глад, който идва отвъд прага на вечния мрак. „Но вие сте го слушали! Вие знаете!“ — извика тя.

„Да, зная“ — казах аз с отчаяние в сърцето си, но наведох глава пред вярата й, пред голямата и спасителна илюзия, която светеше с неземен блясък в тъмнината, в тържествуващия мрак, от който не бях в състояние да запазя дори себе си.

„Каква страшна загуба за мен — за вас! — Тя се поправи с подкупващо великодушие. След това добави шепнешком: — За света!“ В последните отблясъци на здрача видях горящите й очи, пълни със сълзи, които не можеха да се отронят.

„Бях щастлива, честита, горда — продължи тя. — Много щастлива за кратко време. А сега съм нещастна за… за цял живот.“

Стана, а русата й коса отразяваше светлината на залеза. Аз също станах.

„И от всичко това — каза тя скръбно, — от дара му, от величието му, от щедростта му, от благородството му не остана нищо, нищо освен спомена. Вие и аз…“

„Винаги ще го помним“ — добавих бързо.

„Не! — извика тя. — Не е възможно всичко да пропадне, да бъде пожертвуван такъв живот и да не остави нищо след себе си освен скръб. Вие знаете какви велики начинания бе замислил. Аз също ги зная… Изглежда, не можех да разбера — но други ги знаеха. Нещо трябва да остане. Поне словата му не са мъртви.“

„Словата му ще живеят вечно“ — казах аз.

„И примерът му — прошепна тя като на себе си. — Той сочеше пътя на хората, добротата му сияеше във всяко негово деяние. Примерът му…“

„Наистина — казах аз, — също и примерът му. Бях забравил примера му.“

„Но аз не съм го забравила. Не мога… не мога да повярвам… че никой вече няма да го види, никога, никога, никога.“

Тя простря бледите си, вкопчени ръце пред умиращата светлина на прозореца като след отдалечаваща се фигура. Никога вече няма да го видим! В този миг аз го видях ясно. Докато съм жив, ще виждам този красноречив призрак, ще виждам също и нея, трагична и позната. Сянка, която с жеста си ми напомни за друга, също трагична фигура, украсена с безсилни талисмани, която протягаше голите си бронзови ръце над блясъка на адската река, над реката на мрака. Внезапно годеницата изрече много тихо: „Той умря, както живя.“

„Краят му — казах аз и в мен се пробуди смътен гняв — бе достоен за живота му. Той подхождаше на живота му.“

„А аз не бях при него в онзи миг“ — прошепна тя. Гневът ми стихна пред чувството на безкрайно съжаление.

„Всичко, каквото можеше да се направи…“ — промърморих.

„Но аз вярвах в него повече от всеки друг на земята — повече от собствената му майка, повече от… самия него. Той имаше нужда от мен! От мен! Аз щях да съхраня всяка въздишка, всяка дума, всеки знак, всеки поглед.“

Почувствувах студена тръпка в гърдите си.

„Недейте“ — изрекох със сподавен глас.

„Простете ми, по аз… толкова дълго го оплаквам сама… сама… Вие бяхте с него в последния миг, нали? Непрекъснато мисля за самотата му. Бил е сам и никой не може да го е разбирал, както аз щях да го разбера. Може би никой не е чул…“

„Аз бях с него в последния миг — казах разстроен. — Чух последните му думи…“ Сепнах се с ужас.

„Повторете ги — прошепна тя съкрушено. — Искам… искам нещо… с което… да живея.“

Бях готов да й изкрещя: „Не ги ли чувате?“ Здрачът ги повтаряше с настойчив шепот около нас, с шепот, който растеше заплашително като дъха на надигаща се буря. „Ужас! Ужас!“

„Последните му думи… с които да живея — настояваше тя. — Нима не разбирате? Аз го обичах… обичах го… обичах го!“

Овладях се и заговорих бавно: „Последната дума, която произнесе той, бе… вашето име.“

Чух лека въздишка и след това сърцето ми замря, то умря, пронизано от нейния ликуващ и ужасен вик, от нейния вик на безгранично тържество и неизказана мъка. „Знаех си — бях сигурна!“… Тя знаеше. Тя бе сигурна. Плачеше, скрила лице в ръцете си. Стори ми се, че къщата ще се срути, преди да избягам, че небето ще се продъни над главата ми. Но нищо не се случи. Небето не се продънва от такива дреболии. Дали щеше да се продъни, ако бях отдал на Курц тази справедливост, която бе негова по право? Нали сам той бе казал, че търси единствено справедливост? Но не можех. Не можех да й го разкрия. Щеше да бъде страшно — много страшно…

Марлоу свърши. Той седеше настрана, загадъчен и безмълвен като Буда, потънал в размисъл. Известно време никой не се помръдна.

— Започва приливът — каза внезапно директорът.

Повдигнах глава. Черна стена облаци се издигаше над откритото море и спокойната река, която водеше до най-затънтените кътчета на земята, течеше черна под намръщеното небе — към сърцето на мрака.