Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heart of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Джоузеф Конрад. Съчинения в пет тома. Том първи. Разкази и новели

Превод от английски: Васил Антонов, Григор Павлов, Светослав Пиперов, Христо Кънев

Съставител и редактор: Христо Кънев

Английска. Първо издание

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Художествен редактор: Богдан Мавродннов

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Елена Върбанова

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

 

© Дмитрий Урнов, предговор, 1985

© Васил Антонов, Григор Павлов, Светослав Пиперов, Христо Кънев, преводачи

© Христо Кънев, съставител, 1985

© Богдан Мавродннов, библиотечно оформление, 1985

 

Joseph Conrad

THE Lagoon

„Tales of Unrest“

Doubleday, Page & Company

Garden City, New York

1925

 

An Outpost of Progress

„Tales of Unrest“

Doubleday, Page & Company Garden City, New York 1925

 

Youth

Typhoon

Falk

Doubleday, Page & Company

Garden City, New York

1925

 

Heart of Darkness

Hanover House

New York

1953

 

The Secret Sharer

Doubleday, Page & Company

Garden City, New York

1925

 

Дадена за набор на 25.X.1984 г.

Подписана за печат на 4.II.1985 г.

Излязла от печат м. март 1985 г.

Изд. №1825

Формат 84×108/32

Печ. коли 27 Изд. коли 22,68

УИК 21,59

 

Цена 3,13 лв.

 

ЕКП 95366 72611; 5557-118-85

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

2

Една вечер, както лежах проснат по гръб на палубата на параходчето си, чух да се приближават гласове — племенникът и чичо му се разхождаха по брега. Отпуснах отново глава на ръката си и почти бях задрямал, когато някой каза сякаш в ухото ми: „Безобиден съм като малко дете, но не обичам да ми заповядват. Аз ли съм управител или не? Наредиха ми да го изпратя там. Просто невероятно…“

Разбрах, че двамата стоят на брега до носа на параходчето, точно под главата ми. Продължих да лежа неподвижно; и през ум не ми мина да се раздвижа — много ми се спеше. „Неприятно наистина“ — изгрухтя чичото. „Поискал е от администрацията да бъде изпратен там — каза другият, — да покаже на какво е способен, и аз получих такива нареждания. Представи си влиянието на този човек. Не е ли ужасно?“ И двамата се съгласиха, че е ужасно, а след това направиха няколко чудновати забележки: „Да предизвикаш дъжд и хубаво време… един човек… съвета… за носа…“ и откъслеци от невероятни изречения, които надвиха сънливостта ми и аз бях вече почти буден, когато чичото каза: „Климатът ще премахне тези трудности. Сам ли е там?“ „Да — отговори управителят, — получих бележка по помощника му: «Разкарай този нещастник от страната и не ми изпращай повече такива. Предпочитам да съм сам, отколкото да работя с тях.» Това стана преди повече от година. Можеш ли да си представиш такава наглост!“ „Нещо ново оттогава?“ — попита другият дрезгаво. „Слоновата кост — изхриптя племенникът, — много слонова кост — първо качество, много — крайно неприятно от негова страна.“ „Нещо друго?“ — попита тътнещият глас. „Фактура“ — бе незабавният отговор. Мълчание. Говореха за Курц.

Вече бях съвсем буден, лежах удобно и нямах никакво желание да променя положението си. „Как дойде тази слонова кост от толкова далеч?“ — изръмжа по-възрастният мъж, който изглеждаше силно раздразнен. Другият обясни, че е пристигнала с цяла флотилия лодки кану под водачеството на английския мелез и чиновник, който работел при Курц; Курц очевидно възнамерявал да дойде сам, защото лагерът му по това време вече бил без стоки и припаси, но след като минал триста мили, внезапно решил да се върне обратно с малка лодка, карана от четирима души, и оставил мелеза да продължи пътя си надолу по реката с товара слонова кост. Двамата бяха поразени, че човек е годен да извърши такова нещо. Не можеха да разберат защо Курц е постъпил така. Сякаш виждах Курц за първи път: лодката, четиримата туземци и самотния бял човек, който изведнъж обръща гръб на централния лагер, на помощта, на мислите за дома — може би; който се изправя пред дебрите на джунглата на път за празния си мрачен лагер. Не знаех защо е направил това. Може би той бе добър човек, който работеше заради самата работа. Те не споменаха името му нито веднъж. Говореха за него като за „онзи човек“. Мелезът, доколкото разбрах, бе извършил трудното пътешествие с голямо благоразумие и храброст. Те го наричаха неизменно „онзи негодник“. „Негодникът“ съобщил, че „онзи човек“ бил много болен… Двамата под мен се отдалечиха на няколко крачки и започнаха да се разхождат напред-назад. Чух ги да говорят: „Военният пост… лекар… двеста мили… сега е съвсем сам… неизбежно закъснение… девет месеца… никакви вести… странни слухове.“ Приближиха се отново и в този момент управителят каза: „Никой, доколкото ми е известно, освен ако не е пътуващият търговец — отвратителен човек, който граби слонова кост от туземците.“ За кого говореха сега? От тези откъслеци предположих, че това е някой от хората на Курц, който не се ползува с одобрението на управителя. „Няма да се освободим от нечестната конкуренция, докато не го обесят за назидание“ — каза той. „Точно така! — изгрухтя другият. — Да го обесят! Защо не? Тук всичко е възможно. Така мисля аз. Никой тук не трябва да те излага на опасност. Защо? Ти издържаш на климата и ще надживееш всички. Опасността идва от Европа, но преди да дойда тук, аз се погрижих…“ Те се отдалечиха и продължиха да шепнат, а след това отново повишиха глас. „Не съм виновен за невероятните закъснения. Направих всичко възможно.“ Дебелият въздъхна. „Много лошо. Досадните глупости на приказките му! — продължи другият. — Достатъчно ме изтормозиха. Всеки лагер трябва да бъде фар по пътя към велики дела, център на търговията, разбира се, но също и център на човечност, подобрение и просвета. Представете си това магаре! И той иска да бъде управител! Не! Това е…“ На това място той се задави от прекалено възмущение и аз повдигнах леко глава. Изненадах се колко близко се намираха — точно под мен. Можех да плюя в шапките им. Дълбоко замислени, те гледаха в земята. Управителят шибаше леко крака си с тънка пръчка. Мъдрият му роднина вдигна глава. „Добре се чувствуваш тук този път, нали?“ — попита той. Другият трепна. „Кой, аз ли? Идеално, идеално! Но останалите — боже мой! Всички са болни. Така бързо умират, че нямам време да ги изпратя оттук — просто невероятно.“ „Хм. Така, така — изгрухтя чичото. — Виж какво, момчето ми, разчитай на това. Повтарям, разчитай на това.“ И махна с ръка към гората, заливчето, калта, реката, сякаш правеше неприличен жест пред осветеното от слънце лице на земята, коварен зов към дебнещата смърт, към тайното зло, към дълбокия мрак на сърцето й. Този жест бе толкова странен, че аз скочих на крака и погледнах към края на гората, сякаш очаквах отговор на това черно заклинание. Знаете, че понякога минават странни мисли през главата на човека. Страшната тишина се възправяше пред двамата мъже със зловещото си търпение и очакваше края на невероятното нашествие.

Изругаха на глас едновременно, вероятно от страх — и след това, като се престориха, че не са ме забелязали, тръгнаха обратно към лагера. Слънцето се бе спуснало ниско; като навеждаха напред телата си един до друг, те влачеха с усилие нагоре по хълма двете си различно дълги сенки, които ги следваха бавно над високата трева, без да превият нито едно стръкче.

След няколко дни експедицията „Елдорадо“ потъна в търпеливата джунгла. Тя се затвори след тях, тъй както се затваря морето над главата на плувец. Дълго подир това дойде вестта, че всички магарета измрели. Не чух нищо за съдбата на по-малко ценните животни. Без съмнение те, като всички нас, бяха намерили това, което заслужават. Не задавах никакви въпроси. По това време бях доста възбуден, че много скоро щях да се срещна с Курц. Като казвам „много скоро“, имам предвид „сравнително скоро“. Всъщност минаха точно два месеца от деня, когато напуснахме заливчето, до пристигането ми на брега под лагера на Курц.

Пътешествието нагоре по реката бе път към сътворението на света, когато на земята е буйствувала растителността и когато огромните дървета са били царе. Пуста река, дълбока тишина, непроходима джунгла. Въздухът бе топъл, плътен, тежък, ленив. Блясъкът на слънцето бе безрадостен. Опустялата река тичаше напред и се губеше в мрака на далечините. По сребристите пясъчни брегове се припичаха на слънце един до друг хипопотами и алигатори. Водите течаха покрай множество залесени острови. Изгубвахме пътя си по реката, както в пустиня, и по цял ден бродехме из плитчините и се мъчехме да намерим течението, докато накрая започвахме да мислим, че сме омагьосани и откъснати завинаги от всичко, което познавахме, и че се намираме някъде далеч — може би в друг живот. Настъпват мигове, когато човек се връща към миналото, и то в момент, когато не може да отдели нито минутка за себе си; то връхлиташе като неспокоен и шумен сън, споменът за който проблясваше сред този странен и всесилен свят на растения, вода и тишина. А тази тишина на живота съвсем не приличаше на покой. Това бе тишината на неумолима сила, която бди зорко над едно неразгадаемо намерение. Тя ни следеше с очи, изпълнени с мъст. По-късно свикнах с нея и не я забелязвах: нямах време. Трябваше да търся течението. Трябваше интуитивно да откривам скритите брегове, да внимавам за потънали камъни. Учех се да стискам зъби, за да не изхвърчи сърцето ми от устата, когато по една щастлива случайност заобикалях някой коварен, забил се в дъното на реката пън, който можеше да разпори лекото параходче и да издави всички поклонници. Трябваше да следя за дърветата, които сечахме нощем, за да ги използуваме като гориво на следващия ден. Когато имате такива грижи, действителността, повтарям, действителността изчезва. За щастие дълбоката истина остава скрита. Въпреки всичко аз я чувствувах. Често усещах тайнственото й мълчание да ме дебне, когато вършех тези неща, тъй като тя ви дебне кога ще паднете, играейки по високото си опънато въже, където едно превъртане струва половин крона.

„Бъди по-учтив, Марлоу!“ — изръмжа глас и разбрах, че освен мен бе буден поне още един слушател.

— Прощавайте. Забравих болката, която представлява цената. А всъщност какво означава цената, ако номерът е добре изпълнен? Много добре изпълнявате номера си. И аз също, защото успях да спася корабчето при първото си пътуване. Все още не мога да разбера как стана това. Представете си човек със завързани очи да кара кола по лош път. Потях се и треперех, в това можете да бъдете сигурни. Ако моряк остърже дъното на кораба си, той извършва непростим грях. Друг може да не разбере, но вие никога няма да забравите тъпия удар, нали?

Удар по самото ви сърце. Помните го, сънувате го, събуждате се нощем и се сещате за него години след това — и леденеете. Няма да се преструвам, че корабчето плаваше през цялото време. Неведнъж двайсетина човекоядци трябваше да пляскат във водата и да го бутат. Бяхме наели по пътя тези хора като екипаж. Чудесни хора — човекоядците, — хора на място. С тях можеше да се работи и аз съм им благодарен. А в края на краищата те не се самоизяждаха пред мен: бяха донесли със себе си запаси от месо на хипопотам, което се развали и вмириса тайнствената джунгла. Пфу! Още усещам миризмата. На корабчето пътуваха управителят и трима-четирима поклонници с гегите си — в пълно бойно снаряжение. Понякога се приближавахме до лагер, разположен близо до брега, притиснат до границата на неизвестното, а белите, които изскачаха от порутената колиба с жестове на радост, изненада и приветствие, изглеждаха много странни, сякаш бяха пленници на някаква магия. За известно време думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, а ние продължавахме да навлизаме все по-навътре в тишината, в пустотата, минавахме по безмълвните завои на реката, между високите стени на нашия лъкатушен път. Думите „слонова кост“ отекваха в глухия тътнеж на гребното колело. Дървета, дървета, милиони дървета, масивни, огромни, високи; а в основата им, притиснало се до брега, пълзеше срещу течението малкото мръсно параходче като бавен бръмбар, който лази по голям портик. Имах чувството, че съм много дребен и изгубен, и все пак това чувство не беше съвсем потискащо. В края на краищата дори ако е малък, мръсният бръмбар пълзи напред, а точно това искахме ние. А накъде пълзеше той според поклонниците, не зная. Някъде, където те се надяваха да получат нещо, в това съм сигурен! За мен той пълзеше към Курц — обаче когато протекоха парните тръби, запълзяхме много бавно. Завоите на реката се отваряха и затваряха пред нас, сякаш гората бе навлязла във водата, за да ни прегради пътя на връщане. Все по-дълбоко и по-дълбоко прониквахме в сърцето на мрака. А там цареше тишина. Понякога, нощем, биенето на тъпани отвъд завесата на дърветата политаше над реката и трептеше във въздуха, високо над главите ни, до пукването на зората. Не знаехме дали това означава война или мир, или молитва. Студена тишина предшествуваше зората; секачите спяха, огньовете горяха слабо. Счупването на вейка ни стряскаше. Ние бяхме скиталци из праисторическа земя, която приличаше на непозната планета. Ние бяхме първите хора, поели прокълнатото наследство, което може да се покори само с цената на страшна мъка и робски труд. Но внезапно, плавайки с усилие по някой завой на реката, зървахме изведнъж стени от тръстика и островърхи покриви от трева, чувахме залп от крясъци, виждахме водовъртеж от черни тела, множество ръце, които пляскаха, крака, които тропаха, тела, които се люлееха, очи, които се въртяха под завесата на тежки и неподвижни листа. Параходчето едва-едва се влачеше по ръба на черна и непонятна ярост. Праисторическият човек ни проклинаше, умоляваше, приветствуваше — кой знае? Не проумявахме какво става около нас, плъзгахме се като призраци, смаяни и ужасени, както нормални хора биха се ужасили от крясъците в някоя лудница. Не можехме да разберем, защото сме отишли твърде далеч, и не можехме да си спомним, защото пътувахме в нощта на първите векове, на тези изчезнали векове, които не са оставили никаква следи и никакъв спомен.

Земята изглеждаше неземна. Свикнали сме да гледаме окованата фигура на победено чудовище, но там — там гледахме свободно чудовище. То беше неземно, а хората бяха… не, те не бяха нечовеци. Това бе най-страшното — подозрението, че те не са нечовеци. Подозрението се вселяваше в нас бавно. Те виеха и скачаха, въртяха се и правеха ужасни муцуни; но мисълта за тяхната човечност — като нашата — ни караше да тръпнем, мисълта за далечното ни родство с тази дива и страстна врява. Грозно. Да, грозно. Но ако сте достатъчно храбри, ще признаете пред себе си, че едно съвсем малко зърно във вас откликва на страшната откровеност на този шум, че в него се крие смисъл, който вие, така отдалечени от нощта на първите векове, можехте да проумеете. И защо не? Човешкият ум е способен на всичко — защото в него се съдържа всичко: и минало, и бъдеще. Какво се криеше в този шум? Радост, страх, мъка, преданост, доблест, ярост, кой може да каже — но най-важно истината, истината, от която бе смъкната наметката на времето. Нека глупакът зяпа и трепери — човекът знае и може да продължи да гледа, без да му трепне окото. Но той трябва да бъде достатъчно човек, като онези на брега. Той трябва да посрещне истината с истинските си качества — със собствената си вродена сила. Принципите няма да помогнат тук. Нито материалните придобивки, дрехите, красивите дрипи, които ще отлетят при първото раздрусване. Не. На вас ви трябва съзнателна вяра. Чувам ли зов, отправен към мен в този дяволски крясък? Много добре; чувам го, признавам го, но аз също имам глас и за добро или за зло моят глас е речта, която не може да бъде заглушена. Разбира се, глупакът със страха си и възвишените си чувства е винаги в безопасност. Кой грухти така? Може би се учудвате, че не слязох на брега и не започнах и аз да вия и танцувам? Не. Не слязох. Казвате, възвишени чувства? По дяволите възвишените чувства! Нямах време. Трябваше да превързвам течащите парни тръби с късове вълнено одеяло. Трябваше да надзиравам управлението на корабчето, да заобикалям потъналите скали и да движа черупката на всяка цена. В това се криеше достатъчно ясна истина, която можеше да спаси по-голям мъдрец от мен. А междувременно трябваше да се грижа за дивака, който бе мой огняр. Той бе чудесен екземпляр. Можеше да подкара обърнат котел. Стоеше долу под мен и, честна дума, като го погледнех, ми напомняше куче, облечено с панталони и шапка от пера, което ходи на задните си крака. Няколко месеца подготовка бяха унищожили този наистина чудесен човек. Той гледаше с присвити очи уредите за измерване на парата и водата с очевидното усилие да не показва страха си — имаше изпилени зъби, бедният, вълната на главата му бе обръсната в странни форми, а на двете си страни носеше по три белега от рани — за разхубавяване. Вместо да пляска с ръце и да тропа с крака по брега, той извършваше тежък физически труд, сякаш в плен на странна магия. Бе полезен, защото беше обучен, и знаеше следното: ако водата в прозрачната кутийка изчезне, злият дух в котела ще се разгневи от острата жажда и ще си отмъсти жестоко. Той се потеше, поддържаше огъня и наблюдаваше стъклото със страх, защитен от импровизиран талисман от парцали, превързан около ръката му, и от парче излъскана кост, голяма колкото джобен часовник, забита в долната му устна, докато залесените брегове се плъзгаха бавно покрай нас, шумът оставаше зад нас, а пред нас се простираше безкрайни мили тишина — и ние продължавахме да пълзим към Курц. Но потъналите дънери бяха дебели, водата бе коварна и плитка, а в котела сякаш наистина се криеше гневен дявол и нито огънят ми, нито аз имахме време да надникнем в страховитите си мисли.

На около петдесет мили под вътрешния лагер се натъкнахме на тръстикова колиба с тъжен клюмнал прът, по който висяха неузнаваеми остатъци от флаг, и с грижливо наредена купчина дърва. Това бе съвсем неочаквано. Слязохме на брега и върху купа дърва открихме плоска дъска с избелял надпис от молив. Разчетохме текста, който гласеше: „Дървата са за вас. Побързайте. Приближавайте се внимателно.“ Имаше и надпис, но бе нечетлив — не бе Курц, а някаква много по-дълга дума. „Побързайте.“ Накъде? По реката? „Приближавайте внимателно.“ Не бяхме постъпили така. Но предупреждението не можеше да се отнася до мястото, където то щеше да бъде намерено, след като се бяхме приближили. Нещо не бе в ред. Но какво и как? Това бе въпросът. Коментирахме неблагоприятно нелепия телеграфен стил. Джунглата около нас не казваше нищо, тя не ни позволяваше да погледнем много далеч. Скъсана завеса от червена басма висеше на входа на колибата и тъжно се вееше в лицата ни. Жилището бе полуразрушено, но бе ясно, че тук е живял човек, и то не много отдавна. Бе останала грубо скована маса — дъска върху два кола, купчинка боклук се мъдреше в тъмния ъгъл, а до вратата намерих една книга. Тя беше без корици, страниците бяха невероятно зацапани от пръсти, но книгата бе грижливо пришита отново с бял памучен конец, който все още изглеждаше чист. Книгата бе рядка находка. Заглавието й беше „Изследване на някои положения на мореплаването“ от Таусър, Таусън или нещо подобно, от флотата на негово величество. Книгата изглеждаше много скучно четиво с илюстрации и диаграми и отблъскващи колони цифри, а изданието бе отпреди шестдесет години. Разтворих тази изумителна антикварна рядкост с голяма нежност, за да не се разпадне в ръцете ми. В книгата Таусън, или Таусър, изследваше с въодушевление устойчивостта на корабните въжета, съоръжения и други подобни въпроси. Книгата не бе интересна. Но в нея веднага усетих целеустременост на намерението, искрена загриженост за най-доброто изпълнение на работата. Всичко това придаваше на тези скромни страници, съставени преди толкова години, блясък, различен от професионалния. Простият стар моряк и неговите корабни въжета и скрипци ме накараха да забравя джунглата и поклонниците и ми дадоха приятното усещане, че съм открил наистина нещо действително. Фактът, че такава книга се намираше тук, бе невероятен сам по себе си, но още по-невероятни бяха написаните с молив върху полето бележки, които недвусмислено се отнасяха до текста. Не можех да повярвам на очите си! Те бяха шифър! Да, бележките приличаха на шифър. Представете си човек, който носи със себе си такава книга на края на земята, да я изучава — и си прави бележки, с шифър при това! Наистина изумителна загадка.

Смътно дочух обезпокоителен шум и когато повдигнах очи, видях, че купчината дърва е изчезнала и че управителят и всички поклонници махат и викат от реката. Пъхнах книгата в джоба си. Уверявам ви, че когато престанах да чета, имах чувството, че с мъка се откъсвам от закрилата на старо и здраво приятелство.

Подкарах отново нещастната черупка. „Това е този жалък търговец — този похитител!“ — възкликна управителят, като гледаше със злоба мястото, което току-що бяхме напуснали. „Сигурно е бил англичанин“ — казах аз. „Това няма да го спаси от неприятности, ако не внимава“ — промърмори зловещо управителят. Отбелязах с престорена невинност, че никой не е застрахован от неприятности на този свят.

Течението бе станало по-бързо, а параходчето сякаш щеше да предаде всеки миг богу дух. Гребното колело се движеше лениво и аз се вслушвах в пулса на машината, защото наистина очаквах всеки момент злощастната черупка да откаже да работи. Сякаш наблюдавах последните слаби предсмъртни тръпки на живо същество. И все пак продължавахме да пълзим. Понякога си избирах дърво пред нас, за да измеря скъсяващото се разстояние до Курц, но неизбежно го изгубвах от погледа си, преди да се изравним с него. Човешкото нетърпение не издържа продължително време на една и съща гледка. Управителят показа известно примиренчество. Аз се нервирах, беснеех и спорех със себе си дали да говоря открито с Курц, но преди да дойда до някакво решение, ми хрумна мисълта, че моята реч или моето мълчание, всъщност което и да е мое действие, щеше да бъде съвършено безплодно. Има ли значение това, което човек знае или се прави, че не знае? Какво значение има кой е управителят? Понякога такъв миг на прозрение осенява човека. Съществените страни на този въпрос лежаха дълбоко под повърхността, извън моя обхват и извън моята власт.

Привечер на втория ден пресметнахме, че се намираме на около осем мили от лагера на Курц. Аз исках да продължим, но управителят изглеждаше смутен и предложи да изчакаме до следващата сутрин, тъй като плаването в тази част на реката било много опасно, а и слънцето се бе спуснало вече много ниско. „Още повече — напомни той — че според предупреждението трябваше да се приближим през деня, а не привечер, нито пък по тъмно.“ Това бе умен съвет. Осем мили означаваше почти три часа път и аз бях забелязал подозрителни вълнички в горната част на реката. Въпреки всичко бях неизказано ядосан от закъснението и всъщност съвсем безсмислено, защото още една нощ нямаше никакво значение след толкова месеци закъснение. Тъй като имахме достатъчно дърва, а при това се налагаше да бъдем предпазливи, закотвих корабчето в средата на реката. Мястото бе тясно и право, издигнато като железопътен насип. Здрачът изпълни реката дълго преди залез-слънце. Водата течеше гладко и бързо, но по бреговете цареше безмълвна неподвижност. Живите дървета, оплетени с лиани и друга растителност, сякаш се бяха вкаменили до най-малкото клонче, до най-лекото стръкче трева. Това не бе сън, а неестествено състояние, като транс. Никъде не се чуваше ни най-малък звук. Огледахме се изумени и помислихме, че сме оглушали — след това нощта падна внезапно и ни ослепи. В три часа сутринта се гмурна някаква голяма риба и острият й плясък във водата ме накара да подскоча като стреснат от изстрел на пушка. Когато слънцето изгря, над нас лежеше бяла мъгла, топла и лепкава и още по-заслепяваща от нощта. Тя не се движеше, а просто лежеше около нас като плътна маса. В осем или девет часа тя се вдигна внезапно, тъй както се разтварят капаците на прозорците. Видяхме извисяващото се множество дървета, огромната сплъстена джунгла, горящия малък диск на слънцето над нея — всичко мъртвешки неподвижно, — а след това белите капаци изведнъж се затвориха отново плавно, сякаш се бяха плъзнали по намаслени релси. Заповядах да пуснат пак котвата, която бяхме започнали да прибираме. Преди веригата да се бе изнизала във водата с притъпен шум, в мътния въздух бавно се издигна пронизителен вик, навяващ безкрайна пустота. След това замлъкна. Остър вой и дива врява изпълниха ушите ми. Пълната неочакваност на звука ме накара да потреперя от ужас. Не зная как подействува той на другите. Имах чувството, че самата мъгла е изкрещяла, така внезапно и едновременно от всички страни отекна тази мощна и печална врява. Нейният връх бе взрив от почти непоносими ужасни писъци, които изведнъж замряха и ни оставиха да се ослушваме замръзнали в най-различни глупави пози в почти еднакво ужасяващата невероятна тишина. „Господи, какво значи това?“ — заекна един от поклонниците, дребен дебел човек с червеникава коса и ръждиви бакенбарди, който носеше ботуши и розова пижама, затъкната в чорапите. Други двама гледаха със зяпнали уста цяла минута, след това се втурнаха в малката рубка и дотърчаха оттам, като се оглеждаха уплашено на всички страни, с пушки в ръце, готови за стрелба. Виждахме само корабчето, на което се намирахме, а неговите очертания бяха така неясни, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на съставните си части, и мъглива ивица вода, може би две стъпки широка, около него — това бе всичко. Светът бе изчезнал за очите и ушите ни. Бе просто изчезнал, пометен, без да остави след себе си нито шепот, нито сянка.

Минах напред и заповядах да приберат котвата, за да можем при нужда да подкараме корабчето. „Ще ни нападнат ли?“ — прошепна ужасен глас. „Ще ни прережат гърлата в тази мъгла“ — промърмори друг. Лицата се изопваха от напрежение, ръцете леко трепереха, очите забравяха да мигат. Бе много интересно да наблюдаваш контраста между израза на белите и черните от екипажа, които също като нас не познаваха тази част на реката, въпреки че домовете им бяха само на осемстотин мили разстояние. Белите, разбира се, силно разтревожени, изглеждаха дълбоко смутени от неистовата врява. Черните имаха напрегнат, заинтересован вид, но лицата им, общо взето, бяха спокойни, дори някои се хилеха, като прибираха котвата. Няколко души размениха кратки изречения, с които сякаш разрешиха задоволително въпроса. Водачът им, млад широкоплещест негър, облечен в тъмносини парчета плат с ресни, остри ноздри и с изкусно навита на мазни масурчета коса, застана до мен. „А, а!“ — възкликнах аз, за да изрека нещо дружелюбно. „Хвани ги — той се озъби, като разтвори страшно очи, а острите му зъби блеснаха жестоко. Хвани ги. Дай ни ги.“ „На вас?“ — попитах аз. — „Какво ще правите с тях?“ „Ще ги изядем!“ — каза той кратко и като се облегна на желязната ограда, се загледа в мъглата с достойнство, потънал в дълбок размисъл. Сигурно щях да бъда ужасен, ако не бях се сетил, че той и другарите му са вероятно много гладни. Сигурно бяха гладували през последния месец. Те бяха наети за шест месеца (уверен съм, че нито един от тях нямаше точна представа за времето като нас, след безкрайните векове). Те все още бяха част от началото на времето — и нямаха нашия наследен опит. Разбира се, щом имаше парче хартия, попълнено в съответствие с някакъв фарсов закон, никой не се замисляше как ще преживеят тези хора. Наистина, те си бяха донесли развалено месо от хипопотам, което нямаше да им стигне за дълго, дори ако поклонниците по време на една отвратителна сцена не бяха изхвърлили голяма част от месото в реката. Това бе проява на своеволие, но всъщност бе акт на законна самозащита. Човек не можеше да вдишва миризмата на умрял хипопотам, когато спи, яде, ходи, и в същото време да запази несигурната си власт над живота. Освен това всяка седмица им бяха давали три парчета медна жица, дълга около девет инча. Според теорията черните щяха да си купят храна с тази валута в крайречните села. Ясна ви е картината. Или нямаше никакви села по реката, или хората бяха настроени враждебно, или пък управителят — той като нас се хранеше с консерви и от време на време със старо козе месо — не желаеше да спира параходчето по една или друга причина. Освен ако не глътнеха самата тел или не уловяха с нея риба, не виждах ползата от твърде високата им заплата. Трябва да кажа, че тя бе изплащана с точност, достойна за най-голямата и най-почтена фирма. За останалите единствената храна — въпреки че тя ни най-малко не приличаше на храна, бяха няколко бучки от някакво тесто с мръсен лилав цвят, завито в листа, което те гълтаха на толкова малки парченца, че не бе възможно да ги засити. Защо не ни нападнаха — тридесет и пет на брой — и не се наядоха както трябва нито веднъж, и досега не зная. Те бяха едри хора и не можеха да преценят последиците, а бяха смели и силни дори сега, въпреки че кожата им не бе вече лъскава и мускулите им — омекнали. Разбирах, че нещо ги възпира — някаква неразгадаема човешка тайна. Аз ги наблюдавах с бързо растящ интерес — не защото мислех, че могат скоро да ни изядат, въпреки че точно тогава забелязах изведнъж колко хилави изглеждат поклонниците и се надявах, да, решително се надявах, че моят вид не е толкова — как да кажа, толкова… неапетитен. Това бе невероятна суета, прилична на сомнамбулизъм, който изпълваше всичките ми дни по онова време. Може би имах и треска. Човек не може да живее, като си мери непрекъснато пулса. Преди често бях имал треска — игривите леки удари на джунглата, подготовката на настъплението, което неизбежно се разразяваше. Да, аз ги наблюдавах като човешки същества и се интересувах от техните импулси, мотиви, възможности и слабости, подложени на изпитанието на неумолимата физическа необходимост. Въздържаност! За каква въздържаност може да става дума? Не бе ли това суеверие, отвращение, търпение или страх, или някаква първобитна чест? Никой страх не може да устои на глада, никакво търпение не може да го укроти, няма отвращение там, където има глад; а що се отнася до суеверия, вярвания, това, което наричаме принципи, те са по-нищожни от плява, разпръсната от вятъра. Нима не познавате чудовището на продължителния глад, неговото влудяващо мъчение, неговите черни мисли, неговата мрачна и страшна жестокост? Аз го познавам. Човек се нуждае от цялата си вродена сила, за да се бори с глада. По-лесно е да превъзмогнеш загубата на близък, на чест или гибелта на собствената си душа, отколкото да победиш продължителния глад. Тъжно, но факт. Никакви земни причини не въздържаха тези хора. Въздържаност! По-скоро бих очаквал въздържаност от хиена, която се рови из труповете по полесражението. Но това бе истина, ослепяваща истина, която виждах като морската пяна, като браздата върху неизбродната загадка, по-велика от странната и необяснима нотка на отчаяна мъка в дивия хор, който бе връхлетял върху нас от речния бряг сред сляпата белота на мъглата.

Двама поклонници се караха шепнешком: „Левия бряг!“ „Не, не, защо говориш така? Десния, разбира се!“ „Въпросът е много сериозен — каза управителят зад гърба ми. — Ще бъда много съкрушен, ако се случи нещо с господин Курц, преди да пристигнем.“ Погледнах го и не изпитах никакво съмнение, че говори искрено. Той се стараеше да запази видимата същност на нещата. Това бе неговата въздържаност. Но когато промърмори, че трябва да продължим веднага, дори не си направих труд да му отговоря. И двамата знаехме, че това е невъзможно. Ако се откъснехме от средата на реката, щяхме да увиснем във въздуха — в безвъздушното пространство. Нямаше да знаем накъде да пътуваме — нагоре или надолу по течението, или към бреговете, докато не стигнем единия или другия бряг, а след това нямаше да знаем къде се намираме. Разбира се, не помръднах корабчето. Нямах никакво желание да причиня корабокрушение. А едва ли имаше по-ужасно място за корабокрушение. Щяхме да се издавим. Дали щяхме да се издавим веднага, не зная, но бях съвсем сигурен, че щяхме да загинем бързо. „Нареждам ви да поемете риска“ — каза той след кратко мълчание. „Отказвам да поема какъвто и да е риск“ — казах аз късо и това бе очакваният от него отговор, въпреки че тонът ми го изненада. „В такъв случай трябва да се подчиня на решението ви. Вие сте капитанът“ — каза той с подчертана вежливост. Обърнах се леко към него в знак на благодарност и се загледах отново в мъглата. Колко щеше да продължи всичко това? Изглеждаше съвсем безнадеждно. Пътят към Курц, който изравяше слонова кост в тази страшна джунгла, бе изпълнен с опасност. Сякаш той бе спящата царкиня в омагьосания замък. „Мислите ли, че ще ни нападнат?“ — попита поверително управителят.

Не мислех, че ще ни нападнат — по няколко очевидни причини. Гъстата мъгла бе една от тях. Ако те изоставеха брега, щяха да се изгубят като нас, ако се опитаме да тръгнем. Джунглата на двата бряга бе съвсем непроницаема и все пак в нея светеха очи, които ни бяха видели. Храстите покрай реката бяха много гъсти, но растителността зад тях бе очевидно проходима. През краткото време, когато се бе вдигнала мъглата, не бях зърнал лодки на реката, поне нямаше никакви около корабчето. Но естеството на шума, на крясъците, които бяхме чули, изключваше вероятността от нападение. Тези крясъци не носеха свирепостта, която вещае незабавно враждебно намерение. Въпреки че бяха неочаквани, необуздани и страшни, те ми бяха внушили дълбока мъка. По някаква причина параходчето бе изпълнило тези диваци с неудържима скръб. Опасността се криеше в близостта ни с една голяма човешка страст, която всеки миг можеше да се отприщи. Дори най-страшната мъка може да се изрази в насилие — въпреки че най-често тя се изразява в апатия… Как ме гледаха поклонниците! Нямаха сърце да се захилят, нито дори да ме наругаят; но вярвам, че ме помислиха за луд — полудял от ужаса, преживян снощи. Изнесох истинска лекция. Уважаеми господа, нямаше смисъл да се тревожа. Дали стоях на пост? Разбирате, че непрекъснато наблюдавах мъглата дали няма да се вдигне скоро, както котката наблюдава мишката. Все едно, че очите ни бяха заровени в планина от памук. Тази пелена ни стягаше и задушаваше. Въпреки че звучи невероятно, това бе абсолютно съобразено с фактите. Това, което по-късно споменавахме като нападение, бе всъщност опит да бъдем отблъснати. Действието не бе нападателно — то дори не бе отбранително в обикновения смисъл на думата: беше предприето под натиска на отчаянието и в своята същност бе акт на самозащита.

То започна два часа след като се вдигна мъглата, приблизително на миля и половина под лагера на Курц. След като бяхме се въртели и блъскали около един завой на реката, изведнъж аз зърнах островче, прилично на люлка от светлозелена трева, в средата на течението. Нямаше друго такова островче наоколо, но когато навлязохме по-навътре в реката, забелязах, че това е началото на дълъг пясъчен нанос или низ от такива образувания, които се простираха по протежението на реката. Бяха безцветни, реката леко се плискаше над тях и те личаха под повърхността на водата, както личи човешкият гръбнак под кожата. Реших да мина отдясно или отляво на тези островчета. Бреговете изглеждаха съвсем еднакви, а също и дълбочината; но бяха ми казали, че лагерът се намира на западната страна, и, естествено, аз се отправях към западното течение.

Току-що бяхме навлезли надълбоко, когато разбрах, че течението е много по-тясно, отколкото бях предполагал. Наляво от нас се простираше дългата плитчина, а надясно се издигаше високият и стръмен бряг, гъсто обрасъл с растителност. Над храстите се извисяваха дървета в стройни редици. Клоните висяха гъсто над реката и на отделни места цели дървета се свеждаха над водата. Денят вече клонеше към залез, ликът на джунглата тъмнееше, а върху реката бе паднала широка сянка. Ние плавахме в сянката — много бавно, както можете да си представите. Отклоних корабчето към брега, към най-дълбоката вода, според пръта, с който я измервахме. Един от гладните ми и търпеливи приятели се движеше точно под мен. Параходчето приличаше съвсем на шлеп. На палубата се намираха две малки дървени къщички с врати и прозорци. Парният котел бе в предната част, а машината на кораба — отзад. Над целия съд висеше лек покрив, подпрян от стълбове. Коминът минаваше през покрива, а пред комина се намираше малка рубка, изградена от леки талпи. Оттам управлявахме параходчето. В рубката имаше кушетка, два походни стола, заредена пушка образец „Мартини — Хенри“, в ъгъла малка масичка и щурвалът. А отпред — широка врата и големи капаци от двете страни. Тези капаци бяха винаги отворени. Прекарвах дните си, кацнал там горе, на покрива, пред вратата. Нощем спях или се опитвах да спя на кушетката. Кормчията бе добре сложен негър от крайбрежно племе и обучен от нещастния ми предшественик. На ушите му висяха медни обици, от кръста до глезените бе загърнат със син плат и в този си вид той се мислеше за много красив. А беше най-големият глупак, когото познавах. Когато бях до него, караше корабчето с безкрайно перчене, но ако се отместех, начаса ставаше жертва на безумен страх и можеше да изостави корабчето-развалина на произвола на съдбата.

Наблюдавах пръта, с който измервахме дълбочината, и с раздразнение виждах, че след всяко потапяне все по-голяма част от него стърчи над водата. Изведнъж забелязах, че този, който потапяше пръта, престана да работи и се изпъна по гръб на палубата, без да извади пръта от реката. Но продължаваше да го държи и прътът пореше водата. В същия миг огнярят, когото също виждах под себе си, изведнъж седна пред пещта и скри главата си. Това ме изуми. Бързо огледах реката, защото се приближавахме до потънал ствол. Клончета, малки клончета летяха на кичури около нас. Те свистяха от двете ми страни и ме шибаха отзад. През цялото време реката, бреговете и джунглата бяха много тихи — съвършено тихи. Чувах само тежкия тъп звук на гребното колело и шумоленето на листата по дърветата. Едва заобиколихме потъналото дърво. Боже мой, стрели! Някой стреляше по нас! Втурнах се в рубката да затворя капака откъм брега. Онзи глупак, кормчията, с ръце върху спиците на кормилото повдигаше високо коленете си, тропаше с крака и хапеше бърни като див кон, на който са сложили юзда. Да върви по дяволите! Ние се плъзгахме само на десет стъпки от брега. Трябваше да се наведа през отвора, за да прихлупя тежкия капак, и в този миг сред листата точно срещу мен зърнах лице, което ме наблюдаваше яростно и упорито. Изведнъж, сякаш бе паднало перде от очите ми, дълбоко в напластения мрак видях голи гърди, ръце, крака и горящи очи — джунглата гъмжеше от човешки крайници в движение, блестящи, бронзови. Клоните се тресяха, люлееха, шумяха и от тях летяха стрели. След това капакът се затвори. „Карай направо!“ — казах аз на кормчията. Сякаш главата му бе вкочанена, очите му се въртяха в орбитите, той продължаваше да тропа с крака, а на устата му се появи лека пяна. „Тихо!“ — казах аз вбесен. Сякаш бях заповядал на дърво да не се люлее при вятър. Изскочих навън, под мен се чу тътнеж от крака по желязната палуба, паника и възклицания, а някакъв глас изкрещя: „Не можем ли да се върнем обратно?“, когато в този миг зърнах бразда във водата точно пред нас във формата на буквата V. Какво? Още едно потънало дърво! Под краката ми се разнесе залп. Поклонниците стреляха и просто хвърляха олово в джунглата. Пелена от дим падна пред корабчето. Почнах да ругая. Сега не можех да видя нито браздата във водата, нито потъналото дърво. Стоях на входа, надзъртах навън, а стрелите се сипеха на цели рояци. Може би те бяха отровни, но на пръв поглед сякаш не можеха да убият дори котка. Джунглата започна да вие. Секачите нададоха войнствен крясък и гърмежът на пушка зад гърба ми ме оглуши. Погледнах през рамо и когато се втурнах към кормилото, рубката бе все още изпълнена с шум и пушек. Онзи глупак бе изоставил всичко, бе отворил капака и гърмеше с пушката. Той стоеше пред отвора с навъсено лице и аз му изкрещях да се върне, докато оправях курса на корабчето. Нямаше къде да се обърна, дори и да исках. Потъналият дънер се намираше съвсем наблизо в проклетия дим, нямаше време за губене и аз насочих корабчето право към брега — към брега, където водата бе по-дълбока.

Плувахме бавно покрай надвисналите клони във водовъртеж от начупени вейки и летящи листа. Залповете отдолу спряха, щом се изпразниха пушките на поклонниците. Обърнах бързо глава и очите ми се плъзнаха по рубката от единия капак до другия. Погледнах обезумелия кормчия, който се заканваше към брега с празната пушка и крещеше неистово, и забелязах неясни очертания на хора, които тичаха прегънати одве, които скачаха и се плъзгаха, мимолетни, мъгляви. Нещо голямо се появи във въздуха непосредствено пред капака, пушката падна в реката, човекът отстъпи бързо назад, погледна ме през рамо проницателно и свойски и се строполи в краката ми. Главата му удари кормилото два пъти и краят на предмета, приличен на дълъг бастун, изтрополя и обърна походното столче. Имах чувството, че след като е измъкнал този предмет от някого на брега, кормчията е загубил равновесие. Лекият дим се разсея. Заобиколихме потъналото дърво и гледайки напред, реших да отдалеча корабчето от брега. Но изведнъж на краката ми стана топло, те се бяха овлажнили и аз погледнах надолу. Човекът се бе обърнал по гръб и ме гледаше втренчено; двете му ръце се бяха вкопчили за бастуна. Предметът бе копие, хвърлено през отвора. То се бе забило точно под ребрата му; острието не се виждаше, но бе направило ужасен разрез в тялото. Обувките ми бяха пълни, локва кръв блестеше тъмночервена и неподвижна под кормилото, а очите на ранения светеха със страшен блясък. Залпът избухна отново. Раненият ме погледна уплашено, сграбчил копието като безценна вещ, сякаш се страхуваше, че ще му я отнема. С усилие откъснах погледа си от очите му и насочих вниманието си към корабчето. С една ръка напипах над главата си парната свирка и я задърпах бързо. Тя нададе пронизителни писъци. Тътнежът от гневни и войнствени крясъци спря веднага, а след това от дълбините на джунглата се понесе такъв продължителен и трепетен вопъл на печал, страх и пълно отчаяние, сякаш бе изчезнала последната надежда от земята. В храсталаците настъпи страшно вълнение, дъждът от стрели секна, прозвънтяха остро няколко изстрела, а след това се възцари тишина, сред която ясно чувах ленивия звук на гребното колело. Завъртях щурвала, когато на вратата се появи поклонникът с розовата пижама, разгорещен и възбуден. „Управителят ме изпраща…“ — започна той официално, но изведнъж спря. „Боже мой!“ — възкликна и погледна ужасен ранения.

Ние, белите, застанахме над него, а блестящият му въпросителен поглед обгърна и двама ни. Имах определеното чувство, че всеки миг ще ни попита нещо на някакъв разбираем език; но той умря, без да издаде нито звук, без да помръдне с крак или ръка, без да сгърчи нито един мускул на тялото си. Само в последния миг, сякаш в отговор на звук, на шепот, който не можехме да чуем, се намръщи, а после изразът му изчезна в черна, смъртна маска, неописуемо мрачна, зловеща и застрашителна. Блясъкът на въпросителния поглед се стопи бързо в пустата изцъкленост на смъртта. „Можете ли да управлявате кораба?“ — попитах агента нетърпеливо. Това изглеждаше много съмнително; но аз грабнах ръката му и той веднага разбра, че искам да подкара корабчето. Да си кажа истината, изпитвах болезнено желание веднага да си сменя обувките и чорапите. „Той е мъртъв!“ — каза другият безкрайно удивен. „Без съмнение“ — отговорих аз, дърпайки като луд връзките на обувките си. „Между другото предполагам, че и господин Курц е вече мъртъв.“

В момента това бе главната ми мисъл. Изпитах остро чувство на разочарование, сякаш бях открил, че съм се стремял към нещо, лишено от осезаемост. Не бих могъл да бъда по-отвратен, ако трябваше да измина този път само за да разговарям с господин Курц. Да разговарям със… Хвърлих едната обувка в реката и осъзнах, че именно към това съм се стремял — да разговарям с Курц. Осени ме странното откритие, че никога не бях си го представял като човек, който върши нещо, а като човек, който разговаря. Не си казах: „Сега вече никога няма да го видя“ или „Сега вече никога няма да му стисна ръката“, а само: „Сега вече никога няма да го чуя.“ За мен той бе само глас. Не че не го свързвах с определена дейност. Нали бях чувал с всички отсенки на завист и възхищение, че е събрал, разменил, ограбил или откраднал повече слонова кост от всички останали агенти, взети заедно! Но той бе надарено същество, от всичките му таланти най-яркият негов дар, който криеше усещането за истинското му присъствие, бе способността му да разговаря, думите му, красноречието му — това удивително и осеняващо, най-възвишено и най-презряно качество, трепкащ поток светлина или вероломно течение, което извираше от сърцето на непрогледния мрак.

Другата обувка също полетя и падна в дяволската река. Аз си помислих: „Всичко е свършено. Закъсняхме, той е изчезнал, дарът му е изчезнал, прекършен от копие, стрела или тояга. Никога вече няма да чуя как говори този човек.“ Мъката ми бе странно дълбока и остра, като чувството, което бях усетил във виещата скръб на диваците в джунглата. Едва ли бих се почувствувал по-самотен и пуст, ако ме бяха ограбили от някаква вяра или бях пропуснал щастието в живота си… „Защо въздишате така страшно? Безумие? Да, безумие. Боже милостиви! Нима човек не трябва никога… Подайте ми малко тютюн…“

Настъпи дълбока тишина, светна клечка кибрит и се появи слабото лице, изморено и хлътнало, с провиснали гънки и отпуснати клепачи, дълбоко замислено. Той дърпаше силно от лулата си, лицето му сякаш се отдалечаваше и изчезваше в нощта всеки път, когато припламваше огънчето на кибрита. Клечката угасна.

„Каква нелепост! — извика той. — Това е най-трудната част на разказа… Вие сте тук, закотвени и с по два сигурни адреса, като кораб с две котви, месарят на едната страна на улицата, полицаят на другата, чудесен апетит и нормална температура — чувате, нали, — нормална от началото до края на годината. А казвате: страшна нелепост! Нелепост! Уважаеми господа, какво можете да очаквате от човек, който току-що е захвърлил чифт нови обувки в реката само от разстроени нерви? Като си мисля сега, не разбирам как не се разплаках тогава. Общо взето, гордея се с издръжливостта си. Но бях болезнено засегнат от мисълта, че съм изгубил безценното предимство да чуя надарения Курц. Разбира се, грешах. Предимството ме очакваше. Да, всъщност чух повече, отколкото трябва. И бях прав. Глас. Той не бе повече от глас. И аз чух — Курц — него — този глас — други гласове — само гласове — и споменът от онзи миг още кръжи около мен, неумолим като предсмъртния гърч на необхватен брътвеж, глупав, жесток, кален, див или просто долен, без всякакъв смисъл. Гласове, гласове — даже самото момиче — сега…“

И Марлоу замълча за дълго.

— Прогоних най-сетне духа на дарбите му с измама — поде той изведнъж. — Момиче! Какво, момиче ли споменах? Тя няма нищо общо с това — никак дори. Те — имам предвид жените, — те нямат нищо общо с това, не трябва да имат. Те трябва да си останат в собствения си красив свят, за да не стане нашият по-ужасен. О, тя трябваше да бъде държана настрана. Ако можехте да чуете изровеното тяло на господин Курц да казва: „Моята годеница.“ Ако можехте да видите как тя нямаше нищо общо с всичко това. А високото чело на господин Курц! Казват, че косата продължава да расте понякога след… но този… екземпляр бе великолепно плешив. Джунглата го бе докоснала по главата и главата му бе станала топка — топка от слонова кост; тя го бе помилвала и той бе изсъхнал; тя го бе обладала, любила, прегръщала, тя бе влязла в кръвта му, бе похитила плътта му и бе запечатала душата му със своята чрез отвратителните сатанински обреди. Той бе разглезеният й любимец. Слонова кост? Да, купища, камари от слонова кост. Старата колиба от кал пращеше от слонова кост. Човек би помислил, че не е останало парченце слонова кост под и над земята из цялата страна. „Повечето са вкаменелости“ — бе казал управителят пренебрежително. Тази слонова кост не бе по-вкаменяла от мен; но те я наричаха вкаменелост, когато я копаеха. Оказва се, че понякога негрите наистина заравят зъбите на слона, но очевидно не са могли да заровят тази слонова кост достатъчно дълбоко в земята, за да спасят надарения господин Курц от съдбата му. Напълнихме корабчето с нея, а също издигнахме камари на палубата. Така той й се радваше, докогато можеше да гледа, защото бе благодарен за тази услуга до последния си миг. Да можехте да го чуете как казва: „Моята слонова кост.“ О, да, аз го чух. „Моята годеница, моята слонова кост, моят лагер, моята река, моята…“ Всичко беше негово. Тези думи ме накараха да замра, да чакам джунглата да се разкикоти гръмко, с кикот, който да разлюлее неподвижните звезди. Всичко беше негово, но това бе дребна работа. Важното бе да се узнае чий бе той и кои сили на мрака го държаха в плен. Тази мисъл ме караше да настръхвам целият. Бе невъзможно и страшно човек да си представи това. Той бе заел високо място сред дяволите на онази земя — казвам това в буквалния смисъл на думата. Вие не можете да разберете. Как бихте могли? Когато под вас, под краката ви има здрав паваж, заобиколени сте от любезни съседи, готови да ви развеселят или ухапят, вие, които с лека стъпка минавате от месаря до полицая и обратно, които живеете сред свещения ужас от скандала, бесилката и лудницата — как можете да си представите къде могат да отведат човека неокованите му крака през първите векове на неговото съществуване в самотата му, в пълната самота без полицай, в тишината, в пълната тишина, където не се чува шепнещият глас на любезния съсед, който ви плаши с общественото мнение? Тези дребни неща правят всичко толкова различно. Когато те изчезнат, трябва да разчиташ на собствената си вродена сила, на собствената си способност да бъдеш верен. Разбира се, може да си прекалено голям глупак, за да сгрешиш — прекалено глупав дори, за да разбереш, че си подвластен на мрака. Предполагам, че никога никой глупак не е продал душата си на дявола: глупакът е прекалено глупав, а дяволът е прекалено голям дявол — не зная кое от двете. Или може да си страшно възвишено същество, съвършено глух и сляп към всичко освен към небесните звуци и гледки. Тогава за тебе земята е само преходно място — а дали ще спечелиш, или загубиш от това, не зная. Но повечето от нас не са нито едното, нито другото. За нас земята е място, където трябва да живеем с различни гледки, звуци, а също и миризми, по дяволите; да вдишваме мириса на умрял хипопотам, така да се каже, и да не се замърсим. И точно в този момент силата ви трябва да дойде на помощ, вярата ви е способността да изкопаете невзрачни дупки, в които да заровите тези слабости — точно в този момент трябва да дойде на помощ силата на предаността не към вас самите, а към една неясна и непосилна задача. А това е много трудно. Разберете ме правилно, не се опитвам да извиня, нито дори да обясня. Мъча се да разгадая за себе си господин Курц — сянката на господин Курц. Този дух, изникнал от Небитието, ми довери изумителната си тайна, преди да се стопи. Това стана, защото можеше да говори с мен на английски. Истинският Курц е получил част от образованието си в Англия и… както той бе достатъчно любезен да ми съобщи… предаността му бе правилно насочена. Майка му била половин англичанка, а баща му половин французин. Цяла Европа бе допринесла за създаването на Курц; и скоро научих, че съвсем подходящо „Международното дружество за потискане на дивашките обичаи“ му възложило да напише доклад, който да ръководи бъдещата дейност на дружеството. И той го бе написал. Аз го видях, прочетох го. Докладът беше сладкодумен, той блестеше с красноречие, но бе твърде напрегнат според мен. Курц бе намерил време да изпълни седемнадесет страници със ситния си почерк! Но това сигурно е станало, преди да се разбият неговите, да кажем, нерви и преди да води някакъв полунощен танц, завършил с отвратителни обреди и жертвоприношения, които, доколкото можах с неохота да разбера от различни места, били положени в нозете му, разбирате ли, пред самия господин Курц. Но докладът му бе чудесен. Обаче началният параграф, в светлината на това, което научих по-късно, ми се струва сега зловещ. Той започваше с аргумента, че ние, белите, от гледище на настоящия етап на развитието ни „сигурно им изглеждаме“ (на диваците) като свръхестествени същества — отиваме при тях с властта на божеството и пр., и пр. „Като използуваме волята си, ние можем да упражним почти неограничено въздействие за добро“ и т.н., и т.н. От този пункт нататък той летеше из висините и ме увлече със себе си. Заключението му бе великолепно, въпреки че бе трудно да се запомни. То ми внуши екзотичен Безкрай, управляван от величествена Добродетелност. То ме накара да потреперя от възторг. В заключение се криеше безкрайната сила на красноречието — на думите, — на пламтящите благородни слова. Там нямаше практически намеци, които да прекъснат вълшебното течение на фразата, освен една забележка в края на първата страница, очевидно надраскана много по-късно с несигурна ръка, и в заключението на този развълнуван зов към алтруизма във вас тази забележка, ярка и ужасяваща, ви изгаряше като светкавица в чисто небе: „Унищожете всички скотове!“ Най-странното бе, че той очевидно бе забравил този ценен послепис, защото по-късно, когато в известен смисъл дойде на себе си, няколко пъти ме помоли да се погрижа за „брошурата ми“ (както той я нарече), тъй като тя положително щяла да повлияе върху кариерата му в бъдеще. Имах пълни сведения за това, а по-късно щях да се погрижа и за неговата памет. Достатъчно много съм направил за това и съм си извоювал неоспоримото право, ако пожелая, да я положа във вечен покой в боклукчийската кофа на напредъка между другите отпадъци или, образно казано, между мъртвите котки на цивилизацията. Но както виждате, не пожелах това. Той не може да бъде забравен. Какъвто и да бе, той не беше обикновен. Притежаваше способността да очарова и ужасява първобитните души и да ги кара да танцуват бясно в негова чест; също така изпълваше дребните души на поклонниците с горчиви съмнения; бе намерил поне един предан приятел и покорил една душа, която не бе първобитна, нито пък омърсена с егоизъм. Не, не мога да го забравя, въпреки че не бих твърдял, че той е заслужавал цената на смъртта, която платихме, за да стигнем до него. Ужасно ми липсваше убитият кормчия, липсваше ми дори когато тялото му още лежеше в рубката. Може би съжалението ми за един дивак, който едва ли имаше по-голямо значение от песъчинка в тази черна Сахара, ще ви се стори странно. Нима не разбирате, че той бе вършил нещо, бе управлявал корабчето! Месеци наред бе стоял зад гърба ми — помощник — инструмент. Връзката ни бе нещо като съдружие. Той караше корабчето, а аз се грижех за него. Тревожех се за пропуските му и така се бе създала дълбока връзка помежду ни, която осъзнах едва когато тя бе внезапно прекъсната. А интимната дълбочина на погледа, който ми отправи, когато го прободоха, се бе забила в паметта ми като зов за далечно родство, издигнат в един върховен миг.

Бедният глупак! Защо не затвори капака! Той бе невъздържан, бе невъздържан — също като Курц, — дърво, блъскано от вятъра. Веднага щом обух чисти обувки, аз го извлякох навън, след като най-напред изтръгнах копието от тялото му, операция, която, признавам, извърших със затворени очи. Петите му чукнаха едновременно о малкия праг на вратата; раменете му бяха притиснати към гърдите ми, аз го прегърнах изотзад. Беше тежък, тежък; по-тежък от всеки друг човек на земята. След това без повече шум го хвърлих във водата. Течението го грабна, сякаш бе стрък трева, и тялото се обърна два пъти, преди да изчезне завинаги от погледа ми. Всички поклонници и управителят се бяха обърнали към рубката, бръщолевеха като ято разтревожени свраки и за миг се разнесе шепот на неодобрение към безсърдечната ми деловитост. Не можех да си представя защо искат да държат трупа на корабчето. Може би за да го балсамират. Но чух друг шепот, много по-зловещ, на палубата под мен. Приятелите ми, секачите, също не одобриха постъпката ми по много по-сериозна причина — въпреки че тя бе съвсем недопустима. Съвсем! Бях решил, че ако умрелият кормчия трябва да бъде изяден, само рибите щяха да направят това. Той бе много посредствен кормчия приживе, но сега в смъртта си лесно можеше да се превърне в огромно изкушение и да причини страшни неприятности. Освен това трябваше да поема кормилото, защото човекът с розовата пижама се оказа страшен некадърник.

Така направих, щом свърших с простото погребение. Движехме се със средна скорост, точно по средата на течението, и слушах разговорите около мен. Те разкриваха убеждението, че Курц е загинал, че лагерът е унищожен и пр., и пр. Червенокосият поклонник бе много щастлив, че поне сме отмъстили за Курц. „Сигурно оставихме страшна сеч в джунглата, а? Как мислите?“ Той буквално танцуваше, този дребен, кръвожаден, рижав тип. А едва не припадна, когато видя ранения кормчия! Не можех да не кажа: „Вдигнахте чудесна пушилка, това зная.“ По начина, по който шумяха и хвърчаха горните клони на гората, бях разбрал, че почти всичките им куршуми са изстреляни много високо. Не можеш да удариш нищо, ако не се премериш и не стреляш с пушка, опряна в рамото, но тези глупаци бяха стреляли с пушки в хълбока и със затворени очи. „Отстъплението — твърдях аз и бях прав — бе предизвикано от писъците на парната свирка.“ Като чуха това, поклонниците забравиха Курц и нададоха възмутен вой срещу мен.

Управителят стоеше до щурвала и мърмореше за необходимостта да се придвижи бързо по реката, преди да се е стъмнило, когато зърнах в далечината сечище на речния бряг и очертания на някаква постройка. „Какво е това?“ — попитах. Той плесна с ръце от почуда и извика: „Лагерът!“ Веднага насочих корабчето към брега все още с намалена скорост.

През бинокъла видях хълм, изпъстрен с редки дървета без всякакви шубраци. На върха стърчеше дълга разрушена постройка, полуобрасла с висока трева. Големите дупки в острия покрив се чернееха отдалеч. На фона на джунглата нямаше никаква ограда; но очевидно някога е имало, защото близо до къщата бяха останали пет-шест тънки пръта, грубо подкастрени, а горните им краища бяха украсени със закръглено издялани топки, но напречните пръчки помежду им липсваха. Разбира се, джунглата беше заобиколила сечището от всички страни. Речният бряг бе чист и до водата видях бял човек с шапка като колело от каруца, които махаше упорито с ръка. Като се взрях в края на джунглата, бях почти сигурен, че съм забелязал някакво движение — човешки фигури, които се промъкваха наоколо. Изкарах корабчето благоразумно покрай сечището, спрях машините и то започна да намалява ход. Човекът от лагера се развика да слезем на брега. „Нападнаха ни“ — извика управителят. „Зная, зная. Всичко е наред сега — изкрещя другият в отговор весело и жизнерадостно. — Слезте. Всичко е наред. Радвам се.“

Видът му ми напомни нещо, което бях виждал някога — нещо смешно. Докато доближавах корабчето до брега, аз се питах: „На какъв прилича този?“ Изведнъж се сетих. Приличаше ми на палячо. Дрехите му бяха направени вероятно от кафяво ленено платно. Те бяха покрити с разноцветни кръпки — сини, червени, жълти, — кръпки по гърба, кръпки отпред, кръпки на лактите, на коленете; цветна връв се виждаше на сакото му и алени кантове по маншетите на панталоните. В слънчевата светлина той изглеждаше весел и чудно спретнат, защото се виждаше колко чудесен е кърпежът. Голобрадо момчешко лице, много русо, без никакви запомнящи се черти, обелен нос, сини очички, усмивки и навъсен израз, които се гонеха по това открито лице като слънцето и сянката във ветровита равнина. „Внимавайте, капитане — извика той. — От снощи тук има потънал дънер.“ „Какво? Още едно потънало дърво?“ Признавам си, че изругах безсрамно. Едва не пробих пострадалото корабче и така щях да завърша великолепното си пътешествие. Палячото на брега обърна чипия си нос към мен. „Англичанин ли сте?“ — попита той с лице, разцъфтяло от усмивка. „А вие?“ — извиках аз, застанал на кормилото. Усмивката се стопи и той поклати глава, сякаш съжаляваше за разочарованието ми. После лицето му светна отново. „Няма значение!“ — извика окуражително. „Навреме ли сме?“ — попитах аз. „Той е там!“ — отговори палячото, като мръдна глава към върха на хълма и изведнъж видът му стана мрачен. Лицето му приличаше на есенно небе, покрито с облаци в един миг и огрято от слънце в следващия.

След като управителят, придружен от поклонниците, всички въоръжени до зъби, отидоха до къщата, човекът се качи на корабчето. „Не ми харесва, че туземците се крият в джунглата“ — казах аз. Той ме увери сериозно, че всичко е наред. „Те са прости хора — добави той. — Радвам се, че дойдохте. Едва ги удържах.“ „Но току-що казахте, че всичко е наред!“ — извиках аз. „О, те нямаха намерение да ви сторят зло — каза той и когато се готвех да отговоря, се поправи. — Не съвсем. — След това добави живо: — Боже мой! Вашата рубка се нуждае от почистване!“ В следващия момент ме посъветва да оставя достатъчно пара в котела, за да надуя свирката, ако се случи неприятност. „Един остър писък на свирката ще свърши повече работа, отколкото всичките ви пушки. Те са простодушни хора“ — повтори той. Така бърбореше, че ми замая главата. Сякаш се опитваше да навакса дълъг период на мълчание и всъщност намекна и се засмя, че точно такъв е случаят. „Не разговаряте ли с господин Курц?“ — попитах аз. „Човек не разговаря с него — само го слуша — възкликна той със страшно тържество. — Но сега…“ — Размаха ръце и след миг потъна в дълбините на унинието. В следващия миг отново изплува със скок, грабна двете ми ръце, започна да ги тресе, като бръщолевеше: „Братко моряк… чест… удоволствие… възхищение… да се представя… русин… син на протойерей… правителството на Тамбов… Какво? Тютюн! Английски тютюн, превъзходен английски тютюн! Това е повече от… Това е по братски. Да запуша? Кой моряк не пуши?“

Лулата го успокои и постепенно разбрах, че бил избягал от училище и станал моряк на руски кораб; избягал отново; служил известно време на английски кораб; сега се бе сдобрил със свещеника. Той наблегна на това. „Но когато човек е млад, трябва да види света, да натрупа опит и идеи, да обогати ума си.“ „Тук ли?“ — прекъснах го аз. „Човек никога не знае! Тук се запознах с господин Курц“ — каза той по младежки категоричен и с упрек в тона. След това вече си държах езика зад зъбите. Убедил някаква холандска търговска фирма на брега да му довери стока и припаси и тръгнал за вътрешността с леко сърце и без никаква представа какво може да му се случи, като същинско дете. От две години насам скитал по реката, откъснат от всички и всичко. „Не съм толкова млад, колкото изглеждам. На двадесет и пет години съм — каза той. — В началото старият Ван Шуйтен ме пращаше по дяволите — разказа той с огромно удоволствие, — но аз не го оставих на мира и приказвах ли приказвах, докато накрая той се уплаши, че приказките ми ще умъртвят любимото му куче. Даде ми няколко евтини стоки й пушки и ми каза, че се надява никога вече да не ме види. Добър човек е старият холандец Ван Шуйтен. Преди една година му изпратих малко слонова кост, за да не ме нарича крадец на дребно, когато се завърна. Надявам се, че я е получил. За останалото не ме е грижа. Приготвих ви дърва за горене. Това е старата ми къща. Видяхте ли я?“

Дадох му книгата на Таусън. За миг помислих, че ще ме разцелува, но се въздържа. „Единствената ми книга; и смятах, че съм я загубил — каза той, като я разглеждаше в захлас. — Толкова неприятни неща могат да се случат на човек, когато е сам. Понякога се обръщат лодки, понякога трябва да избягаш много бързо, ако някои хора се разсърдят.“ Той прелистваше книгата. „На руски ли сте водили бележки?“ — попитах аз. Той кимна. „А аз реших, че е шифър“ — казах. Изсмя се, а след това стана отново сериозен. „Много трудно удържах тези хора“ — каза той. „Искаха да ни убият ли?“ — настоявах аз. Поколеба се, а след това изрече смутено: „О, не!“ „Защо ни нападнаха тогава?“ — продължих аз с въпросите си. Той се поколеба отново, после каза смутено: „Не искат той да си отиде.“ „Не искат ли?“ — попитах аз с любопитство. Русинът поклати глава, а жестът му бе изпълнен със загадка и мъдрост. „Нали ви казвам — извика той. — Този човек обогати ума ми.“ Разтвори широко ръце и се взря в мен с безупречно кръглите си очички.