Глен Купър
Книга на душите (20)

19

Веднага щом се събуди, Уил разпозна стария си нещастен синдром — главата му бе пълна с оловни тежести, устата беше пресъхнала, мускулите го боляха, сякаш бе пипнал грип.

Мъчеше го страшен махмурлук.

Наруга се за издънката си и когато видя почти празната бутилка да лежи като пиян клошар до леглото му, я попита гневно:

— Ти пък какво правиш тук, по дяволите?

Идеше му да излее остатъка от съдържанието й в умивалника, но не беше негова, нали така? Покри я с възглавница, за да не му се налага да я гледа.

Помнеше всичко, разбира се — не можеше да използва жалкото оправдание, че няма спомени. Беше кръшкал на бившите си жени, на приятелките си, на жените, с които бе кръшкал, но никога не бе лъгал Нанси. Радваше се, че се чувства като пълно лайно — заслужаваше си го.

Съобщението й все още бе в телефона му, чакаше отговор. Изтърка свирепо зъбите си с ментова паста, за да премахне вонята от устата си, а като излезе от банята, използва единствената налична чертичка, за да й се обади. В Ню Йорк беше рано, но той знаеше, че тя вече е станала, за да нахрани Филип и да се приготви за работа.

— Здрасти — каза Нанси. — Обаждаш ми се.

— Струваш ми се изненадана.

— Очаквах да ми напишеш съобщение. Далеч от очите, далеч от сърцето, така си помислих.

— Грешиш. Как я карате?

— Добре сме. На Фили му се е отворил апетит.

— Супер.

Гласът му звучеше малко странно.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, добре съм.

Тя не изглеждаше особено убедена.

— Как се справяш?

— Намирам се в голяма провинциална къща. Все едно съм попаднал в роман на Агата Кристи. Но хората са… много приятни, готови да помогнат по всякакъв начин. Заслужаваше си. Направихме страхотно откритие, но вероятно не искаш да слушаш за него.

Тя помълча известно време, после рече:

— Не бях много радостна, но го преодолях. Разбрах нещо.

— Какво?

— Цялата тази уседналост. Тежи ти. Чувстваш се като в клетка. Появява се възможност за приключение и е естествено да се възползваш.

Очите му започнаха да парят.

— Слушам.

— Има и нещо друго. Хайде да опитаме да се преместим по-скоро. Имаш нужда да се махнеш от града. Ще поговоря с „Човешки ресурси“ дали има възможности за прехвърляне.

Уил се чувстваше невъобразимо виновен.

— Не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо. Разкажи ми за откритието.

— Май не е за телефон.

В гласа й отново се долови безпокойство.

— Нали каза, че всичко е наред.

— Да, наред е, но… стари навици. Ще ти разкажа лично в най-скоро време.

— Кога се прибираш?

— Още не съм приключил, трябват ми един-два дни. Ще си тръгна при първа възможност. Намерихме първата улика. Остават още три.

— Пламъка на Прометей.

— Много го бива по главоблъсканиците господин Шекспир. Оказа се голям стар свещник.

— Ха! Фламандският вятър ли е наред?

— Да.

— Някакви идеи?

— Не. Ти?

— Ще си помисля. Прибирай се по-скоро.

 

 

В Лас Вегас беше късна нощ и Малкълм Фрейзър спеше до жена си, когато мобилният му телефон завибрира и го събуди. Един от хората му се обаждаше от оперативния център в Зона 51 и формално се извини, че смущава съня му.

— Какво има? — попита Фрейзър, докато спускаше краката си на пода.

— Току-що прехванахме разговор между Пайпър и жена му.

— Пусни ми го — нареди Фрейзър. Излезе от спалнята, мина покрай стаите на децата и се приземи на дивана в дневната, когато пуснаха файла.

Изслуша го и поиска да го свържат с Декорсо.

— Шефе! Какво правиш в два сутринта?

— Върша си шибаната работа. Къде си?

Декорсо седеше в наетата си кола, паркирана недалеч от отбивката за Кантуел Хол. Никой не можеше да влезе или излезе незабелязано. Току-що бе махнал целофана от сандвич с пилешко и омаза телефона си с майонеза.

— И аз си върша работата.

— Видя ли го?

— Само как изчука внучката снощи, иначе не.

— Морален дегенерат — промърмори Фрейзър.

— Я пак?

Фрейзър не отговори. Не беше някакъв речник.

— Странно, че току-що се е обадил на жена си. Не за да си признае. Казал й, че направили „откритие“ и че още не е приключил, трябвало да намерят още три улики. Май се прави на някакъв шибан следотърсач. Така стоят нещата.

— Тукашната храна е отвратителна, но ще оцелея.

Фрейзър го знаеше от първа ръка.

— Естествено, че ще оцелееш. — И добави: — Покрий се добре. От ЦРУ са обещали на СРС, че ще разберат какво е станало с Котъл, и нашите хора от Управлението вече ни задават въпроси, макар и апатично. Всички наши искат това да приключи. Другата страна ме притеснява.

Фрейзър не можеше да се върне в леглото. Проигра отново наум стратегията си, като се мъчеше да не умува дотолкова, че да се побърка. Беше решил да остави засега Спенс да помогне на Пайпър за онова, което правеше той в Англия. Дотук нещата вървяха добре. Пайпър беше попаднал на нещо. Нека си свърши работата, помисли си Фрейзър. После ще го спипаме и ще приберем резултатите. Винаги можеха да се доберат до Спенс и книгата. Нямаше да е трудно да го открият. Фрейзър бе наредил да следят къщата му във Вегас и предполагаше, че старецът ще се появи доста преди датата на смъртта му. Спенс бе ходещ мъртвец. Времето не беше на негова страна.

 

 

Когато икономката постави подноса пържени филийки на масата, Уил ги погледна с подозрение. Изабел се разсмя и го подкани да гледа по-широко на света. Той отхапа и каза:

— Не разбирам. Защо ви е да съсипвате хубавата филийка?

Последваха пържени яйца, гъби и шарен бекон, и от любезност Уил се застави да яде. Махмурлукът правеше всяко начинание мъчително. Дори дишането му се струваше трудно.

Изабел бе свежа и бъбрива, сякаш нищо не се беше случило. Той нямаше нищо против. Щеше да продължи с играта, заблудата или каквото там беше. Доколкото знаеше, май в днешно време хлапетата действаха точно така. Щом ти харесва, направи го, после забрави — голяма работа. Изглеждаше разумен начин да се оправяш с нещата. Може би се беше родил едно поколение по-рано.

Бяха сами. Лорд Кантуел още не се беше излюпил.

— Тази сутрин разучавах фламандските вятърни мелници — каза тя.

— Много си усърдна.

— Ами видях, че си на път да проспиш половината ден, и реших, че някой трябва да започне — хапливо подхвърли тя.

— И къде е следващата улика?

— Не съм я намерила.

— Какво не си намерила?

— Улика! Мозъкът ти още не се е събудил, господин Пайпър!

— Имах тежка нощ.

— Нима?

Не искаше да зачепква тази тема.

— Вятърни мелници?

Тя беше разпечатала няколко страници от интернет сайт.

— Знаеш ли, че първата вятърна мелница била построена във Фландрия през тринадесети век? И че при разцвета им през осемнадесети век са били хиляди? И че в момента са по-малко от двеста в цяла Белгия и само шейсет и пет във Фландрия? И че последната работеща фламандска мелница спряла през хиляда деветстотин и четиринадесета? — Вдига очи и му се усмихна сладко.

— Това изобщо не помага — промърмори той и изгълта кафето си.

— Да, не помага — съгласи се тя. — Но ме накара да се замисля. Трябва да се огледаме внимателно за какъвто и да било предмет на изкуството, изображение, картина — всичко, върху което има мотив вятърна мелница. Знаем, че няма книги по тази тема.

— Добре. Действаш с пълна пара. Радвам се, че поне един от нас го прави.

Тя беше ентусиазирана, преливаща от енергия млада кобилка, очакваща с нетърпение сутрешното препускане.

— Вчера бе един от най-възбуждащите дни в живота ми, Уил. Беше невероятно.

Той я изгледа през мрачната си мъгла.

— Умствено възбуждащи! — изкарана от търпение поясни тя, но после прошепна, докато икономката миеше чиниите: — И физически също.

— Запомни, че не можеш да разгласяваш абсолютно нищо от това — напомни й той колкото можа по-сериозно. — Има едни много опасни хора, които ще ти затворят устата, ако решиш да се разприказваш.

— Не мислиш ли, че светът трябва да знае? Нима правото на информация не е всеобщо? — Устните й се извиха в свежа усмивка. — И, между другото, би дало великолепен старт на научната ми кариера.

— За твое и за мое добро, умолявам те да не го правиш. Ако не ми обещаеш, тръгвам си още сега, вземам стихотворението със себе си и всичко това ще остане недовършено. — Изобщо не се усмихваше.

— Добре — нацупи се тя. — Какво да кажа на дядо?

— Кажи му, че писмото е интересно, но не хвърля никаква светлина върху книгата. Измисли нещо. Оставам с впечатлението, че имаш добро въображение.

Започнаха деня с обиколка на къщата и търсене на нещо, което да представлява евентуален интерес. Уил си наля още една чаша кафе за обиколката, а Изабел отбеляза, че се държи като типичен американец.

Приземният етаж на Кантуел Хол бе доста сложно устроен. Кухненското крило в задната част на къщата имаше серия килери и празни стаи за прислугата. Трапезарията — помещение с добри пропорции в предната част — се намираше между кухнята и преддверието. Уил беше прекарал целия предишен ден в голямата зала и библиотеката, и тази сутрин му бе показана още една голяма официална зала — гостната, наричана също френския салон, с колекция френски мебели от осемнадесети век и различни декоративни елементи. Помещението изглеждаше изоставено и неизползвано. Освен това Уил откри, че голямата зала е лишена от прозорци, тъй като предната й стена вече не беше външна за къщата. През седемнадесети век била построена дълга галерия, свързваща къщата с конюшнята, която отдавна била превърната в банкетна зала.

В галерията се влизаше през невзрачна врата в преддверието. Представляваше висок коридор с тъмна ламперия, картини по стените и странни каменни и бронзови статуи. Завършваше с огромна студена зала, видяла за последно банкет или бал най-малко преди половин столетие. Сърцето на Уил се сви, когато влезе в нея. Помещението бе пълно с кашони, купища мебели и всевъзможни вехтории, покрити с чаршафи.

— Дядо нарича това място своята банкова сметка — каза Изабел. — Тук събира нещата, с които смята да се раздели, за да плати сметките за следващите няколко години.

— Възможно ли е да има предмети от шестнадесети век?

— Напълно.

Уил поклати пулсиращата си глава и изруга.

Банкетната зала бе свързана чрез къс коридор с личния параклис на Кантуел — малко каменно светилище с пет реда скамейки и варовиков олтар. Беше просто и тихо, разпнатият Христос гледаше надолу към празните пейки, окъпани в утринната светлина, преминаваща през разноцветните стъкла.

— Не го използваме много — обясни Изабел. — Дядо иска семейството да отслужи частна меса тук, когато настъпи часът му.

Уил посочи нагоре.

— Това ли е върхът, който виждам от стаята си?

— Да. Ела да видиш.

Поведе го навън. Тревата бе гъста и мокра, от слънчевите лъчи всичко блестеше. Навлязоха в градината, колкото да успеят да обгърнат с поглед целия параклис. Гледката едва не го разсмя. Представляваше интересна малка постройка с характерни готически елементи, две правоъгълни кули на фасадата, а в центъра, над правоъгълния неф и трансепта, се издигаше изострена кула, подобна на вдигната към небето пика.

— Позна ли я? — попита тя.

Уил сви рамене.

— Това е миниатюрна версия на „Нотр Дам“ в Париж. Параклисът бил построен от Едгар Кантуел през шестнадесети век. Мисля, че оригиналът здравата го е впечатлил.

— Интересен род имаш — изсумтя Уил. — Няма да се учудя, ако по онова време Пайпърови са чистили лайната от обувките на Кантуел.

За Уил единственото добро през следващите дълги часове бе, че махмурлукът бавно се разнасяше. Прекараха сутринта в ровене из банкетната зала, съсредоточени върху Фландрия и ветрове, но без да забравят и другите улики — името на пророка и съгрешилия син, каквото и да означаваха те. По обяд апетитът им се беше изострил.

Старецът беше станал и се присъедини към тях за сандвичите. Паметта му не бе както някога и на Изабел не й бе трудно да отклони вниманието му от писмото от Вектис. Лордът обаче не забрави стихотворението на Шекспир — явно финансовите проблеми заемаха основно мислите му.

Поинтересува се какви са намеренията на Уил и той го увери, че ако проучването мине добре, стихотворението ще бъде негово. Лорд Кантуел заръча на внучка си да помага по всякакъв възможен начин, после започна да говори за антикварните къщи и как трябвало да позволи на „Пиърс & Уайт“ да направят удар в бизнеса заради успеха им с последния търг, но че „Сотбис“ или „Кристис“ изглеждали по-уместни за нещо толкова важно. Сетне се оттегли, за да се заеме с кореспонденцията си.

Преди да се върнат банкетната зала, двамата се възползваха от задържането на лорд Кантуел на приземния етаж, за да се промъкнат горе и да огледат спалнята му. Изабел не помнеше там да има нещо интересно, тъй като не беше влизала от години в стаята на дядо си. Тя обаче бе сред най-старите помещения в къщата, така че не можеха да я подминат. Леглото още не беше оправено и миришеше силно от инконтиненцията на стареца, но никой от двамата не коментира това. Малкото картини бяха портрети, а по вазите, часовниците и малките гоблени нямаше никакви мотиви с вятърни мелници. Уил и Изабел побързаха да се върнат в банкетната зала, където прекараха остатъка от ранния следобед в отваряне на сандъци и оглеждане на десетки картини и украшения.

През късния следобед бяха приключили с трапезарията и френския салон и отново преглеждаха библиотеката и голямата зала, като се обезкуражаваха все повече и повече.

Накрая Изабел помоли да спрат за чай. Икономката беше излязла на пазар, така че Изабел пое към кухнята, оставяйки Уил да се оправя с камината. Задачата го превключи в режим бойскаут и той съвестно започна да подрежда тухлите и да трупа подпалки така, че огънят да се запали бързо и да не дими чак толкова много. Когато приключи, внимателно постави цепениците, запали постройката си с кибрит, седна и започна да се наслаждава на делото си.

Огънят подхвана бързо и пламъците се устремиха високо нагоре. Камината пушеше съвсем малко. Старият стаутски наставник на Уил в Панама Сити би се гордял — би се гордял много повече от баща му с леденото сърце, който го кастреше за всяко негово постижение или провал, без значение какво е.

Обхвана го меланхолия. Беше уморен и разочарован, че старите му импулси отново се връщат. Бутилката уиски още беше горе в стаята му. Умът му се зарея, погледът също. Една от синьо-белите плочки на камината привлече вниманието му. На нея бе изобразена чаровна сцена — майка, вървяща през поле със сноп в едната ръка и малкия си син в другата. Изглеждаше абсолютно щастлива. Сигурно не е била омъжена за копеле като мен, помисли си Уил.

После погледът му се премести върху долната плочка. Уил замръзна за момент, после скочи и когато Изабел се върна с чая, го завари да стои до камината и да се взира в нещо.

— Виж — посочи той.

Изабел остави подноса и отиде при него.

— Боже мой! — възкликна тя. — Право пред очите ни. Вчера я почуках.

На брега на лъкатушеща рекичка се издигаше малка вятърна мелница, изящно нарисувана в синьо и бяло. Художникът бе достатъчно умел, за да накара зрителя да си представи, че крилете на мелницата всеки момент ще се завъртят от приближаващия вятър, тъй като в далечината птиците прибираха крилете си, сякаш попаднали в невидим порив.

Чаят изстина.

След като се увери, че дядо й дреме в стаята си, Изабел донесе кутия с инструменти от килера и остави Уил да подбере необходимите.

— Само недей да я чупиш — умолително рече тя.

Той обеща да внимава, но не даде гаранции. Избра най-малката и най-тънка отвертка и леко чукче. Затаи дъх и започна леко да забива острия край в гладкия твърд хоросан.

Работата бе тежка и мъчителна, но спойката бе по-мека от керамиката, така че постепенно отстъпи пред стоманата. След като приключи с вертикалната линия, Уил започна с горната страна. Половин час по-късно двете хоризонтални линии бяха изчистени. Тъй като работеше в непосредствена близост до буйния огън, Уил плувна в пот и ризата му подгизна. Помисли си, че сега ще може да почука под плочката и да я освободи, без да му се налага да изчиства последната линия хоросан. Изабел почти се беше притиснала в гърба му и следеше всяко движение. Нервно се съгласи на предложението му.

Бяха нужни само три леки коси почуквания с отвертката, за да повдигне плочката от корниза на няколко милиметра. За щастие, беше цяла. Уил остави инструментите, хвана я с ръце, като внимателно я размести нагоре-надолу и настрани.

Плочката се освободи, напълно здрава.

Моментално забелязаха кръглата дървена тапа в центъра на зейналия квадратен отвор.

— Ето защо звучеше като останалите, когато я почуках — рече тя.

Уил извади тапата с помощта на отвертката. Тя покриваше дупка с диаметър два и половина сантиметра, пробита дълбоко в дървото.

— Трябва ми фенерче — настоятелно каза Уил.

Намериха фенерче в кутията за инструменти. Уил освети дупката и взе клещи с тънки щипци.

— Какво виждаш? — попита Изабел.

Уил хвана нещо с клещите и го издърпа.

— Това.

Беше един-единствен лист пергамент, свит в тънък цилиндър.

— Дай да го видя! — почти изкрещя тя.

Уил я остави да го развие и остана прав, след като Изабел се отпусна в близкия стол.

— На френски е — каза тя.

— Както вече казах, радвам се, че си тук.

— Малко е трудно да се разчете, почеркът е ужасен. Адресирано е до Едгар Кантуел. От хиляда петстотин и тридесета! Господи, Уил, виж кой е авторът! Подписано е от Жан Ковен.

— Кой пък е този?

— Калвин! Основателят на калвинизма, предопределението и тъй нататък. Най-големият богословски ум на шестнадесети век! — Слисаният й поглед пробяга по редовете. — Уил, той пише за книгата!