Димитър Кирков
Балкански грешник (4) (Разказите на един авантюрист)

IV

Чичо Щерю ме заряза ядосан тогава, но баба Ана не беше почнала. Тя бе човек, дето всеки слуша, ама никому не вярва. И решила, представи си, да проведе лично разузнаване. У Парашкевов отишла. Чудя се какъв ли повод е измъдрила, защото не живеехме съвсем наблизо, не се знаехме като комшии. Върна се важна, накокошинена. Издебна, кога останахме насаме с чичо Щерю, и вика:

— Оня човек не е такъв, какъвто го мислехме. Сама проверих. Улегнал човек е, лицемерец…

Имай предвид, че от страна на баба Ана думата „лицемерец“ означаваше най-висше одобрение. Според нея това бе човек, дето знае да се държи с другите, знае какво иска, знае да бъде полезен и на себе си, и на дома си и така нататък, въобще личност приятна, общителна, умна и печеловна. Стъписахме се с чичо Щерю — абе, как Коста Парашкевов бе омаял в един път тая недоверчива бабичка? И как тя бе успяла да му провери лично съмнителните наклонности?

— Само че — продължи баба Ана — пчелата бере от цветето мед, пък паякът — яд. Много нещо може да се научи от тоя човек. Ама като го знам наш Митко колко е гламав, нищо няма да научи. Ще се разтакава насам-натам — ден да мине, самун да загине. Докато го изгонят от гимназията…

Оттук насетне знаех какво ще рече — загубила бе вяра бабичката в мен, че ще стана лицемерец…

Като се видяхме следващия път с Парашкевов — подсмихва се.

— Митко — вика, — твоята баба голям дипломат. Да не предполагаш. С всеки може да установи контакт. И подпитва леко, леко — всичко получи, което я интересуваше. Бил ли съм женен, какво съм работил, па защо сега не работя същото… И много е загрижена за теб — добре да се развиеш и полезен човек да бъдеш.

Смънках нещо, че е изкуфяла вече, но Парашкевов ме прекъсна:

— А, не! Умна баба имаш, хареса ми! Слушай я и няма да сгрешиш. Само че, извинявай, малко си дръпнат понякога…

Виж ги ти! Като че ли са си плюли в устите! Срещнали се двама умника, харесали се, а наш Митко — серсемин, мухи лапа и нищо свястно не може да научи…

Не се учудих обаче, че Парашкевов е бил любезен с баба Ана при онова посещение. Казах ти, че той се големееше вътрешно — презрение ли, пренебрежение ли някакво изпитваше към дребните хорица от градеца. И това нещо не го криеше, направо го казваше, ако има повод. Само че когато ставаше дума за всички вкупом, за хората въобще. Ама подиреше ли го някой за нещо, заговореше ли го на пазара я селянин, я някой от града — съвсем друг се проявяваше. Внимателен, предупредителен, на всяка дума се извинява, бомбето сваля, усмихва се, чак носът му мърда от вежливост. Наблюдавал съм го. И на всичко е готов, ако му искат услуга.

Имаше случай — превел един селски байно с волската му талига от пазара до някаква фурна в Чиксалън. Байното познавал фурнаджията, ама фурната му не знаел къде е и Парашкевов го завел. Разправяше я тая история като че кой знае какво е станало. На волска кола не се бе возил, а байното му се видеше цял мъдрец. Та така значи — човешкия род той не уважаваше особено, доверие никакво му нямаше, но допреше ли някой лично до него, другояче се държеше. Ще кажеш като баба Ана — лицемерец. И така е, и не е така. Защото с тая своя любезност Парашкевов ни полза диреше, ни получаваше.

Даже лицемерец да е бил — по-добре, отколкото да се беше фукал, че обича цялото човечество. Доста е разпространена по света тая пасмина, дето люби цялото човечество или някой си там цял народ. Тресат се от любов такива, чак пяна им избива на устата като на бясно куче. Опасни типове! От тях точно се пръкват ония изроди, дето главанаците ги наричат „велики“ хора. Че не обичаше ли Хитлер най-много немците и не беше ли Сталин най-любещият баща на народите?! Още случаи ако искаш, сам можеш да се договедиш. И седи такъв някой, гори от любов, пък си рече примерно: „Много ги обичам аз хората и искам да ги направя щастливи, ама те прости, глупави — не знаят що е щастие. Ще ги науча аз тях, насила ще ги поведа натам, зорлен ще ги направя щастливи и после ще ми благодарят! Пък кой не се научи и не върви с мен, ще му откъсна главицата! Заради щастието на всички някоя и друга главица пара не чини!“ И като му падне сгода на подобен водач, такова нещо натресе на хората, че милиони си проклинат майчиното мляко и милиони главици отиват. Ха̀ кажи ми, можеш ли един човек направи зорлен щастлив, камо ли цял народ или — не дай Боже! — човечеството? Не, няма такова нещо в природата!

Аз велики хора не познавам, ама знам подобни типове от по-дребен калибър. Мисля, че много-много не се различават. Само на единия ръцете по-дълги, на другия — по-къси. Гледаш — иде при такъв някой човечец, Иванчо или Драганчо, иска нещо, моли нещо, на зор е. Оня го гледа накриво и си дума: „Виж го ти! Аз цял народ обичам, за всички съм се загрижил, няма, дребосъко, с теб да си отклонявам вниманието.“ Отбутне го, нахока го, разкара го. И пак се втренчи в своята любов като дервиш в пъпа си. Абе, такъв човек една махала хора не може да обикне, къде ти целия народ или човечеството. Лъже той, здравата лъже! Никого не обича освен себе си. И чуя ли някой да разправя, че много си обичал народа, обръщам му гръб. Или е измамник, или е тъпанар!

Мен ако питаш обичам ли българите, обичам ли гърците, турците, сърбите или румънците — говоря ти за там, дето съм живял, — няма да си сложа ръка на сърцето и да кажа: обичам ги! Нито мога, нито искам да ги обичам всичките! Обичам тоз, тоз и тоз — за всяко място имена ще ти изредя. Обичах Михалис, обичах дядо Аргирис, Зоица и Караканьоти. Сеид ефенди обичах, Небойша Симич обичах и Моника от Букурещ. И за още хора ще ти разправям, ако съм жив и имаш търпение да слушаш…

Добре, поред ще карам. Викаш, как тъй втори път сме отишли у Парашкевов, след като веднъж сме му орязали доматите. Мислиш си — добър е бил човекът с нас, простил ни е, пили сме по един чай с него, защото ни е хванал на местопрестъплението, и после — дим да ни няма. Сигурно така и щяхме да постъпим, ама той уреди и второто ни гостуване. А след второто всичко само̀ си тръгна.

Тогава, край чая от маточина, той не почна да ни стряска с въпроси, а изведнъж взе да разправя как учил в Свободния университет в София. Финанси и кредит. Задочно учил, защото и работел по това време. Всичко ни обясни за университета — какво представлява, как приемат студентите, за обучението и изпитването. Такова нещо ние въобще не бяхме чували. И за един професор заговори, предавал им търговска география. Та тоя професор на изпита попитал Парашкевов:

— Защо, господине, по еди-коя си река в Германия не е развито корабоплаване?

Забравих за горното течение на Дунава ли ставало дума или за друга някоя река. Парашкевов веднага отговорил:

— Защото в тоя район има много прагове — затова!

— Не е заради това — рекъл професорът. — Помислете още.

Напънал се нашият човек, замислил се и добавил:

— Бреговете там са стръмни, много скъпо ще излезе да се строят пристанищни съоръжения.

— Не, не — клати глава другият. — Изобщо неправилно мислите.

Взел му книжката — и двойка. Чак тогава разяснил работата.

— Вие мислите като инженер, колега, а не като икономист. А при нас като икономисти трябва да се научите да мислите. Вие ми разсъждавате за прагове и брегове, а отговорът е, че не е изгодно да се развива корабоплаване в тая област, рентабилно не е. Иначе, ако беше рентабилно, инженерите и с праговете щяха да се справят, и пристанища да построят.

И допълнил още защо не е изгодно — населението, да речем, малобройно, суровини няма, промишленост няма и прочие.

— Всичко зависи от гледната точка, момчета — продължи Парашкевов. — И по най-прост въпрос може да сгрешиш, ако заемеш неправилна гледна точка.

Много силно впечатление ми направи това разказче и както виждаш, запомнил съм го. Защото никой не беше говорил така сериозно с нас, а ние, шестнайсетина годишни, много-много не се бяхме замисляли за гледните точки. Не ме прекъсвай сега да споменаваш учителите. И те говореха сериозно, разбира се, но неща, дето са ги научили от книгите, а децата веднага усещат тая работа. Друго е да разправяш за себе си, както беше с Парашкевов, а разликата за младия човек е голяма. И докато сме се захласнали ние по тоя мъж, дето не сме и допускали, че е учил в университет, прехвърли той приказката към доматите.

— Представих си — вика — какво очаквахте вие, като ме забелязахте. Че ще ви погна, ще викам и ще бия. Но си представих и вашата гледна точка и хич не се учудих какво сте сторили. Нали съм бил на вашите години, нали ви знам от кой народ произхождате.

Ей в тоя момент истински се засрамих и за да кажа „чуш!“ на магарето, се обадих:

— Ама Михалис е грък. Истински…

Парашкевов малко се изненада, но не се забави да рече:

— Е, поне вие двамата доказахте, че гърци — българи не се различават много в това отношение.

Замълчахме ние и гледам — ушите на Михалис също пламнаха от срам и обида. И толкоз. Това му беше забележката на Парашкевов.

Обърна той да говори за други неща и уж все за себе си приказва, а и за нас всичко научи. Кои сме, що сме, учим ли, имаме ли родители, за гълъбарството и така нататък. То какво ли толкова имаше за научаване, ама каквото имаше, самички си го разправихме. Като станахме да си вървим, Парашкевов вика:

— Мога ли да ви помоля, момчета, за една услуга?

Още в оня момент на всичко бяхме готови за него. Виновни се чувствахме, задължени и ако беше рекъл, целия му двор щяхме да прекопаем. А то излезе дребна работа.

— Нали знаете склада на братя Коцакови — уточнява той. — Идете там при Тренчо Коцаков, ще ви даде един пакет, да ми го донесете. Ама не днес. И утре може. Ще ви напиша бележка. И не мислете, че кой знае какво има в пакета — книжа само.

Седна и написа бележката: така и така, господин Коцаков, неразположен съм и не мога да дойда да хвърля последен поглед на документите, както се уговорихме. Предайте ги на приносителите. Имам им пълно доверие! И подпис.

Ето това — „Имам им пълно доверие!“ — ни спечели окончателно с Михалис. Лесно свършихме работата, макар че Тренчо Коцаков се понамуси — не му беше драго, изглежда, тефтерите да излизат от фирмата. Ама ги даде. Така разбрахме и от какво припечелва Парашкевов.

Че нашите търговци са деветдесет и девет на сто мошеници, го знаят и малоумните. Частни ли са, държавни ли са — все тая, мошениците стоят и не мърдат. Само хватките им се променят малко. И това не е от днес. И тогава редом въртяха далавери. Акцизни стоки ще продават без бандерол, оборот ще скрият от данъчните, контрабандно нещо ако падне, пускат го тихомълком. И по-големи хитрини вършеха — хайде да не ги разчоплям сега. То да излъжеш държавата с книжа е лесно, ако не ти се струпа изневиделица данъчна ревизия. По-трудно е истинската си сметка да водиш, където законно и незаконно са се смесили като жито с къклица. А да държи по онова време някой в градеца счетоводител — рядкост беше. Къде ти — излишна заплата да плаща, че и до себе си да търпи човек, дето му знае бакиите и може да го улови за гушата. И чичовците самички действат. Пишат, бришат, едно скрито, две — покрито, докато се огелпят в сметките като пате в кълчища. Не е ставало всеки ден, да речеш, и не с всеки е ставало, но случвало се е. И какво, какво — изнамерили тогава шмекерите Парашкевов. На Парашкевов правата му отнети като финансист, ама главата не са му отрязали. А тя сече, сече — всяко число ще си иде по книгите, където му е мястото. И проверка да дойде — всичко при Тренчо Коцаков примерно ще е тип-топ.

Отначало тая работа не ми беше съвсем ясна, но малко по малко прогледнахме с Михалис. Харесали го бяха търговците от града, защото мълчи си човекът, не ги топи, преглежда им от време на време сметките чинно и прилежно, акъл даже ще даде за някоя гяволия — и си го предаваха те от ръка на ръка като павурче с ракия. Само че тия неща се вършат скришно, не се приказва и приятелства край тях не се завързват. Особено защото Парашкевов е набеден вече веднъж, бита карта значи. И за едни в града излиза, че той е човек полезен, ама само те си го знаят, пък други гледат, че ходи пет за четири, самотен, за смахнат го имат и дерогъзник. От трета страна обаче, той хем народ и човечество презира, хем първите мошеници в околията за ръчичка води.

Много се лъжеш, ако смяташ, че съвест ме е гризала, задето Парашкевов оправя чуждите криви дърва. Пък и сега не съм сигурен къде мошеничество е прикривал, къде просто е вършил счетоводни проверки. Въобще не сме го упреквали с Михалис, като сме си говорили насаме. Нали и той хляб трябваше да яде. Оттук смятахме, че му иде препитанието. Вярно — не е редовно и търговците сигурно не си бъркат дълбоко в кесиите, ама все пак по-добре от хич. Иначе откъде другаде? Едни домати си беше посадил човекът да си помогне на прехраната, пък ние ги зяносахме…

А харчлъкът му не беше голям на Коста Парашкевов. Много скромно живееше. Скромно, та бедно. То и вкъщи бе сиромашия, но не колкото неговата. Сутрин схруска една краставичка, на обед — два домата със сирене, вечерята му — циганска баница. Нали знаеш — ръснеш на една филия олио и чубрица, такава ми ти баница. От тоя род му беше яденето — като на послушник в манастир. През останалото време с чай се налива. То затова беше изтънял и дрехите му се ветрееха. Виж — ако даваше пари за нещо, за цигари беше. Ама цигарите тогава евтини. Много пушеше човекът. Някой път една от друга ги припалваше. Та покрай него и ние се привързахме към тютюна. И преди се бяхме кадили с Михалис, но по онова време да пуши ученик беше голямо провинение и ние се пазехме. А Парашкевов бележка не ни правеше. Да ти призная — и заради пушенето ходехме при него.

Някой път влезем в двора и докато ни забележи, гледаме го минута-две. Застанал пред някой буренак, най-често — пред нарязаните дърва за горене, вперил поглед в тях, стои и пуши. Наблюдава ги, изучава ги, не откъсва очи от нещо си там, ще кажеш, че змия го е смразила. Ама няма такова нещо. Бурена или дървата може и въобще да не ги вижда, ами мисъл го е хванала на това място и като дирек го е вдървила. Само фаса ще хвърли, като го припари по пръстите, и нова цигара ще запали. И усещах аз, че тъй е стоял преди да дойдем може би половин час, или час даже. Какво мислеше, какво разсъждаваше в такива моменти, спомени ли го налягаха или мечтаеше — не мога да кажа. Ама като сега го виждам как стои като омагьосан сред двора, пуши и мисли — и хич дори няма да ни усети, ако не го повикаме.

Чуе ли ни — усмихне се, тръсне коса, радостен сякаш, че се е развалила магията, и се разбърза чай да слага. А Михалис редовно носеше два пълни джоба — каквото е забърсал от дюкяна на баща си. Изсипе ги в една паница на масата, хрупаме тримата леблебия и лешници, пием чай и си говорим. По-точно — слушаме го.