Димитър Кирков
Балкански грешник (23) (Разказите на един авантюрист)

X

Черни сенки и бяла светлина разделяха на две света в Пирея. Слънцето бе присвило гневно око, все едно Караканьоти беше побеснял, готов да изпепели всички наоколо. Жар се сипеше отгоре ни, камъкът палеше нозете, дори неподвижната черно-зелена вода на пристанището лъхаше зной и смърт. Тя се простираше отляво на улицата, а по дясната страна тук-там се редяха сгради. Личеше, че отскоро са почнали да разбутват някогашната беднотия. Имаше дву и триетажни хотели, магазинчета, дюкянчета, схлупени вехти къщици, занемарени места, чакащи строител.

Само натам гледах аз. От гемията още ме мъчеше жажда, а докато минем по голия кей, устата ми пресъхна, езикът като захабена пила застърга по небцето. Горчеше ми, усещах, че кръв и сокове са се сгъстили в мен и всеки миг ще спрат да се движат. Бях казал на Михалис, че всичките пари на Караканьоти давам за шише студена вода. И търсех от къде да я добия.

Доста повървяхме, докато зърнем спасението. На фирмата пишеше кафене „Византия“ и от двете страни на надписа стояха рисунки. Аз тогава не ги разгледах, а бързо-бързо влязох по трите дървени стъпала в кафенето. По-късно хиляда пъти съм минал под табелата на Аргирис Киру и още сега ще ти кажа, че рисунките показваха патриаршеската църква „Света София“ и константинополския хиподрум. Бяха изографисани нескопосно, но точно по тия рисунки дядо Аргирис ми разказа и за църквата, и за хиподрума — и аз вече ги виждах с други очи, красота и величие откривах в несръчната мацаница…

Но това стана след време, а в оня час с Михалис не заварихме ни един човек в кафенето. Бедно, сиво, износено — все едно лютото слънце бе влязло тук и олизало с език сбирщината от маси и столове. Даже и тезгях нямаше, както е обичайно в кафенетата. Срещу входа, в другия край на помещението, бе открехната врата и аз леко надникнах зад нея. Тясна стаичка с легло, а също изгаснал мангал, полица с чаши и чинийки. Значи не само човек живееше тук, ами и кафето се приготовляваше. Наблизо до вратата тръгваше дървено стълбище нагоре — към втора такава, мансардна стаичка. Ще добавя още, че кафене „Византия“ заемаше цялата тая малка, стара, паянтова постройка и ако външно тя се различаваше от подобните вехтории по улицата, то бе таванчето, което стърчеше над покрива й — споменатата горна стаичка за живеене.

— Има ли някой тук? Хей, има ли хора?! — повикахме ние с Михалис, но никой не се обади.

Нервен бях от жаждата, но и сили нямахме да излезем в убийствения пек, да търсим другаде вода. И аз се лепнах да разглеждам стената наляво от входа.

Казах ти, че всичко в кафенето беше безцветно и унило, но нарочно пропуснах едно шарено петно, което хващаше очи още от прага. Последно оставих да го спомена, защото най-дълго се задържах пред него. Това бе географска карта, голяма, покриваше почти цялата стена. Погледнах я разсеяно, но забелязах, че тая карта е слепена от парчета на други карти. Едни бяха гръцка отпечатка, на втори надписите с латиница, а най-горната, северната ивица, бе изрязана сигурно от руски атлас. При това мащабите на парчетиите не съвпадаха навсякъде. Балканите например бяха несъразмерно големи в сравнение с Апенинския полуостров, но там, където частите се съединяваха, морето бе разширено и боядисано на ръка. Имаше кусури тая съчленена карта, но явно — голяма играчка е било да се направи. Някой грижливо бе нагласял, подлепял, поправял несъвпаденията. Личеше си, че отдавна виси на стената — доста бе избеляла от слънцето.

— Михе, ела да обясниш нещо — повиках аз приятеля ми, който бе седнал край една от масите.

Приближи той и двамата забихме погледи в загадката. Обширна беше тя, ако се има предвид, че на изток картата започваше кажи-речи от Индия, много азиатски територии обхващаше, после цепеше дълбоко през Северна Африка към Атлантическия океан и покрай Британския остров обратно — половин Европа включваше и много руски земи, като изцяло обграждаше и Средиземно, и Черно море. Едва издържахме вече за вода, но като нямаше какво да правим, заобяснявахме си взаимно, тръгнахме от земя към земя и от парче към парче по картата. Докато един ясен глас не ни стресна зад гърбовете:

— На нашата майчица ли се радвате? На създателката ни?

Обърнахме се почудени — дребно старче се усмихваше и кафявите му очи весело искряха. Посивяло, носът му розовичък и издължен като нежна муцунка — все едно плъх тихичко се бе измъкнал от широките цепнатини между дъските на пода.

— Господине — отчаяно измучах аз, — вие ли сте стопанинът? Дай ни водица, че загиваме…

— О, момчета! — искрено се огорчи човекът. — Не ми е хубава водата. Както Ламброс казва — бабешка пикня…

— А лимонада?

— И лимонада нямам! — съкруши се старецът, но в миг радостно трепна: — Имам, имам какво да ви дам! Динята ще срежа… — И заситни към стаичката с открехнатата врата.

Диня — диня, все ще залъже жаждата. Седнахме с Михалис и кафеджията бързо донесе обещаното на поднос, с чинии и вилици.

— Видях ви, че идете по кея — заговори той, докато режеше динята. — Сигурно сте пътували и сте премалели… А аз отидох кокошките да нахраня в дворчето отзад. Не видях кога сте влезнали. Клиенти по това време не чакам. Клиентите обичат новичкото, чужбинското… Сладолед да има, сироп да пият и кафе по италиански. А аз само гръцко кафе варя. Най-хубавото… Който разбира, при Аргирис Киру спира! И за вас ще сложа мангала. Не бързайте да си ходите!

Да си ходим ние не бързахме, но бързахме да се налапаме с динята. И както лакомо преглъщахме и плюехме семките, накратко отговаряхме как се казваме, че от Солун по море сме пристигнали, че в Атина или Пирея ще търсим подслон.

— И какво ще правите, ако смея да попитам? — с най-голямо любопитство ни огледа Аргирис Киру.

— Работа дирим — рече Михалис.

— И древните останки да видим — от немай къде допълних аз.

— Тъй ли? — изумено възкликна старецът. — А какво по-точно?

— Акропола например — рекох първото, което ми дойде на ума.

— Боже, Боже, Боже, Боже! — бързо се прекръсти кафеджията и такава благодарност бликна в гласа му, че направо се смаях. — Златна младеж! Златна младеж, щом миналото помни… — възторжено рече той. — Всичко ще ви покажа! Лично ще ви разведа! Кафенето ще затворя!

Я го виж тоя! — спогледахме се с Михалис. — Какво се закачи за нас?!

Но аз нищо не можах да отвърна, нито чух думите на Михалис, защото в тоя миг нещо страшно се случи с мен.

Девойче едно се мярна на вратата отвън, спря за миг-два, огледа ни смръщено как нагъваме динята и без дума да рече — изчезна.

— Зоя! Зоица! — викна след нея Аргирис Киру, но втори път тя не се появи.

Можеш ли да си представиш какво ми беше положението? Мръсен, потънал в пот и разнищен от жегата, под брадичката ми потекъл лепкав сок чак до гушата, нелепост някаква дрънкаме с непознатия старец, мляскам и плюя, на главата ми куп грижи — къде ще спим, какво въобще ще правим нататък, и точно в тоя най-неподходящ миг значи — гръм тресна и на място ме порази. Зоя! Зоица! Все едно змеица заби отровен зъб в сърцето ми и шмугна се, потули се нейде. Но остави сладкия си яд в мен задълго — цели две години да ме мори. И повече даже…

С една дума — влюбих се! Тежко и мрачно. В секундата и завинаги. И до днес, когато цял съм изстинал, не мога да отговоря защо се случи тъй. Миналата година четох в един вестник, че химици някакви установили на какво се дължи влюбването. На химическите съединения, казват те, които човек излъчва. На миризмите, сиреч. Всеки в генетическия си код пази информация за най-скъпа и обичана от него миризма. И като я подуши у човек от другия пол — влюбва се. Просто и ясно. Само че на такива ясни простотии не вярвам и смятам, че химиците са объркали хората с кучетата. Аз Зоица не само не я помирисах тогава, ами не можах и добре да я разгледам в рамката на вратата. Но пак ти казвам, точно в тоя миг се влюбих като луд — ни час, ни ден по-късно…

Безсмислено е да взема да ти я описвам. Ако кажа, че коси имаше леко къдрави, до раменете, очи кръгли като на катерица, брадичка — нежна, с трапчинка, стан строен и съразмерен — какво ще разбереш? Нищо. Такива отлики ще се намерят у хиляди още девойки. Но Зоиното лице, Зоината снага бяха всичко за мен и втори път човек щях да убия, ако някой ми речеше, че подобна на нея ще се намери във вселената. Чудо е влюбването, чудо велико — и никой не знае защо то пада на таз, а не на оназ глава. Колкото и да умуват мъдреците, няма да го разберат докрай, както е пред всяко чудо Божие…

Пропуснал бях какво говори Михалис с кафеджията и като се посъвзех, попитах:

— Кое бе това момиче?

— Кое? — в един глас повториха двамата.

— На вратата…

— А, Зоица — равнодушно рече Аргирис Киру. — Внучката ми.

— При тебе ли живее? — отроних с дървен глас.

— От бебе съм я отгледал — навлажниха се изведнъж милозливите очи на дядо й. — Щерка ми почина при раждането, а баща й се запиля. В Америка. Праща картички по Коледа. Оженил се пак, магазинче имал за тиранти…

— Михе, хайде да ставаме — разбързах се аз. — Квартира трябва да намерим за довечера.

— Човекът казва — надигна се Михалис, — че е по-добре да идем в Атина. И стая да търсим, и до развалините по-близо…

— Не! — отрязах аз. — В Пирея ще останем. На пристанището по̀ ще излезе работа за нас. — И бръкнах в джоба, извадих парите на Караканьоти. — Какво ще си прихванеш, господин Киру, за динята?

— И дума да не става! — размаха ръце старецът. — Аз с дини не търгувам. Ако бяхте пили кафе, друго щеше да е.

— И това ще стане! — не настоях аз повече да плащам. — Задължени сме ти. Да знаеш! Пак ще дойдем и кафето да опитаме.

— Елате! Заповядайте! Не можахме да си поговорим… — разбъбри се след мен Аргирис Киру, но аз вече се измъквах навън, сякаш се опитвах да бягам.

Но никъде не можех да избягам. Както бръмбар промушват с карфица и го забождат в кутия с насекоми, така аз приковах душата си с ръждив гвоздей в сиромашкото кафене „Византия“.