Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Viriconium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014)
Корекция и форматиране
3Mag (2015)

Издание:

М. Джон Харисън. Вирикониум

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Варна, 1994

Редактор: Камен Димитров

Коректор: Юлия Кунева

Художник: Николай Петров

ISBN: 954-8260-02-4

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Кафява безформена пустиня се простираше под кила на въздушния кораб. По-малката Пустош беше почти идентична с големия мъртъв район северно от Дюйриниш. Това бяха древните земи, заобиколили Тинг Фифти, някога богата индустриална и административна зона.

тегеус-Кромис, Биркин Гриф и Томб Джуджето, заключени в товарното помещение на кораба (заедно с мъртвите мегатерии), крачеха неуморно напред-назад по кристалната палуба. Норвин Тринор бе принудил Томб да му даде защитния си екзоскелет. Томб бе отказал, но мечът, опрян в гърлото на Метвен Найан, го накара да се подчини без съпротива. Все пак му бяха оставили бойната брадва. Без екзоскелета Томб приличаше на старо, изкривено в крайниците дете.

— Може би ще имаме шанс, когато успея да преодолея защитата на Изкуствения Мозък — каза той. После сви изкривените си рамене. — Всъщност мога и да се проваля и да избият всички ни.

Корабът се поклати силно от въздушното течение. Кромис наблюдаваше през единствения отвор пустинята под себе си. Всичко му беше непознато и враждебно, той неволно хвана дръжката на безименното си оръжие.

— Каквото и да стане, не трябва да има схватка. Разбра ли, Гриф? Не искам никакви боеве, докато не сме сигурни, че Кралицата няма да бъде наранена.

Гриф кимна с глава.

— С други думи, да не правим нищо — каза мрачно той.

Докато говореше, вратата на товарното помещение се отвори. Норвин Тринор влезе с двама от своите воини. Той подръпваше увисналите си мустаци.

— Всичко е наред, виждам. Много умно. — Погледът му се спря на Гриф за момент и след това се обърна към Томб: — Джудже, пристигнахме, погледни надолу и кажи дали това място е споменато в информацията, която имаш.

Томб се приближи до отвора.

— Виждам пустиня, беше ми казано, че е в пустинята. — Той се ухили и показа развалените си зъби. — Тринор, пак играеш театър и отново ролята ти е глупава. Нищо не мога да ви кажа, докато не кацнем.

Предателят кимна с глава и излезе. След няколко минути въздушният кораб започна да се спуска, леко поклащайки се, щом навлезе в по-ниските въздушни течения.

Пилотът на Тринор спусна кораба върху гола, черна, гладка скала, приличаща на остров сред непрекъснато променящите формата си дюни. Двигателите спряха и вместо тях се чу мек, непрекъснат съскаш звук. Времето е ерозия — леден вятър навяваше потоци прах но повърхността на скалата. В продължение на векове тя беше полирана от облаците пясък и прах.

Стояха на завет зад кораба, малки вихрушки от прах развяваха мантиите им, прахът пълнеше устата и ноздрите им. Кромис погледна слабите рамене на Кралицата. „Не сме нищо повече от разядени от алчност, жажда за убийства и разрушение мъже“ — помисли си той. „Бенедикт Посманли отлетя на Земята. Ние сме тези, които живеем на Пустата Луна…“

— Е? — попита Тринор.

На петдесетина метра встрани започваше извита, притисната към скалата дюна. От нея се подаваха краищата на строшени метални отломъци, като гроб от изкривени стоманени дървета. Бяха блестящи, полирани и разядени от Времето.

Кромис, оглеждащ тихата Пустош, изведнъж долови освен шума на древния вятър и тихо бръмчене, скалата под краката му вибрираше.

Томб Джуджето се приближи до него, сложи ухо на скалата, след това се изправи и изтръска кожените си гамаши.

— Това е мястото — каза той. — Започнете да копаете в основата на дюната.

Джуджето се усмихна подигравателно на Кромис.

— Вълците ще се превърнат в мравки — каза той високо. — Щеше да ни отнеме седмици без тях. Може би все пак ще трябва да благодарим на Лорд Тринор за помощта.

Той се запъти да разгледа гората от антени. Дългата му бяла коса се развяваше на вятъра.

Северняците започнаха да работят, от устните им се изтръгваха тихи проклятия, но Тринор ги държеше здраво и не допускаше никаква недисциплинираност.

Привечер на следващия ден разкопките откроиха правоъгълен вход в подножието на дюната — дълга цепнатина, затворена със същото обсидианово покритие, използвано и от строителите на Кулата на Създателя на птици.

Дълбоки идеограми бяха издълбани върху вратата, времето и пустинята не се бяха оказали на висотата и умението на твореца. Повърхността й беше гладка, а знаците на шифъра, изписани по нея, така ясни, като че ли са били положени вчера. Изглеждаше жалко, че никой не може да ги прочете.

Тринор беше във възторг.

— Намерихме вратата! — извика радостно той. — Да видим сега дали нашето Джудже ще открие ключа към нея?

И той удари Томб весело по рамото.

— Забравяш се! — промърмори Джуджето.

Той застана пред вратата. Устните му се движеха беззвучно, може би си повтаряше всичко научено на петия етаж, в Кулата на Селур. Наведе се и прокара ръка върху редица от идеограми, които засветиха с червена светлина. Той промърмори нещо, после го повтори.

— НУЖДАЕ СЕ ОТ ТЕБ — поизнесе рязко вратата с отчетлив, дълбок, лишен от емоции глас, — НУЖДАЕ СЕ ОТ ТЕБ, БАА, БАА, БАА, УРИБУНДУС…

Струпаните около изкопа Северняци изпуснаха лопатите си. Много от тях започнаха да правят религиозни знаци срещу Злото с пръстите си. С ококорени очи и отворени усти те гледаха, сграбчили здраво оръжията си.

— КУЧЕ-ЛУНА, КУЧЕ-ГОДИНА — изпъшка вратата. — БАА, БАА, БАА.

На всяка ритуална сричка Томб отвръщаше с подходящ отговор. Диалогът им продължи няколко минути, докато не настъпи пълна тишина и той не започна отново да движи ръцете си по древните писания.

— ГОЛЕБОГ — изпищя вратата.

Къс интензивен пламък от бяла светлина закри Джуджето. Той изскочи от нея, като отупваше дрехите си и се хилеше.

Косата му пушеше, а гамашите му тлееха, а той плюеше върху обгорелите си пръсти.

— Механизмът на вратата е полудял с течение на вековете — каза Томб. — Той…

Тук той каза дума, която никой от присъстващите не знаеше, и продължи:

— Но аз го измамих, е, с малки изгаряния по пръстите и повредени гамаши. Гледайте!

Бавно и беззвучно обсидиановата плоча се бе придвижила надолу и напред, като отпусната долна устна на голяма механична уста, а зад нея се виждаше наклонен коридор, осветен от бледа, променяща цвета си пастелна светлина.

— Вратата ви е отворена — каза Томб, обръщайки се към Тринор. — Защитните механизми са изключени.

Тринор почеса белега на бузата си.

— Да се надяваме, че е така — каза той. — тегеус-Кромис ще влезе пръв. Ако има някакво недоразумение между него и вратата, втора ще влезе Кралицата!

Нямаше никакви инциденти.

Докато Кромис влизаше в бункера, вратата прошепна нещо злобно, но го остави на мира. Светлината промени цвета си няколко пъти, докато той стоеше там, загледан в изчезващия в далечината леко наклонен проход. Около него се чуваха бегли, неидентифицирани музикални звуци. От стените растяха, струпани близо един до друг, кристали, които му напомняха за Метално-Киселинните Блата. Кристалите пулсираха равномерно.

Не чувстваше страх.

Гласът на Тринор се чу отгоре, но беше далечен, приглушен, като че ли пространството пред отворената врата го поглъщаше.

— Стой където си, Кромис! Ще се надявам да те намеря, като премина натам…

Тринор се появи с изваден меч и се ухили.

— Просто за всеки случай, ако си планирал нещо. Е, разбира се, сигурен съм, че не си. — Той извика: — Доведете първо Кралицата!

Когато всички бяха вътре, Северняците, вперили неспокойни погледи в пода, а всички останали — поразени от видяното, Гриф се обърна към Томб:

— Води ни! Бъди сигурен, че всички защитни механизми са изключени… Помни до чия шия е опрян ножът, Джудже, и кой го държи.

* * *

Коридорът продължаваше около две мили под земята. Скоро след като тръгнаха, усетиха, че подът се издигна леко нагоре и стана отново хоризонтален. Промениха се и стените, кристалите бяха заместени от квадратни прозорци с размери около метър, наредени на разстояние метър и двадесет сантиметра един от друг. Нищо ясно не можеше да се види през тях, бяха изпълнени с млечнобяла светлина, в която висяха бегли, зловещо изглеждащи органични сенки.

И нямаше завои. Чуваше се само шумът от стъпките им.

Нямаше кръстовища и странични пътеки.

Достигнаха огромна кръгла стая, в чийто център по колони от светлина и големи лостове в сянката им се очертаваха фигури, неразбираеми за никого, подобни на прозрачни танцьори от края на Времето. Стените и покривът на стаята бяха изградени изцяло от зелени диаманти, образуващи перфектно изработено кълбо. Дванадесет коридора, включително и този, по който вървяха, излизаха от нея под сводести арки.

Иначе в залата нямаше никакви мебели.

Цилиндрите от светлина и мрак присвяткваха, премигаха и променяха субстанцията и посоката си на движение. Точки от по-ярка светлина проблеснаха между тях като ято светулки и изчезнаха.

В залата прозвуча силен музикален акорд, подобен на резонанс в голяма катедрала.

Кромис не видя нищо, приличащо на машина.

— По-добре започвай — каза Тринор на Джуджето, оглеждайки се неспокойно наоколо. Гласът му, подет от диамантените сводове, изкънтя. Като отговор белите точки започнаха да се движат по-бързо. — Той знае за присъствието ни. Бих желал да се махна оттук, колкото се може по-бързо. Какво ще кажеш?

За момент Джуджето не му обърна внимание. Грозните черти на лицето му бяха изгубили суровостта си, а в знаещите му очи гореше пламъче. Изведнъж той се изсмя иронично и бавно се обърна към предателя.

— Лорде — каза Томб с насмешка, — искаш прекалено много. За да разбера какво е всички това и как действа, ще ми е необходим цял век. А, да, ти държиш ножа, спомням си…

Той поклати тъжно глава.

— Мога да спра механизма за една седмица, може би и малко повече. Въпросът е да се намери правилната комбинация. Седмица, не по-малко.

Тринор поглади с ръка белега на лицето си.

* * *

През следващите дни Кромис не видя нито Томб, нито Кралицата. Те бяха оставени в централната зала на комплекса, наблюдавани непрекъснато от Северняците и Тринор. Цялата обстановка в бункера плашеше суеверните Северни воини и само присъствието на водача им успяваше да ги задържи в подземието.

Кромис и Гриф бяха затворени в товарния участък на кораба заедно с мъртвите мегатерии.

Всеки ден някой от Северните воини им носеше храна.

Вглъбената в себе си натура на Кромис приемаше по-лесно положението, в което бяха изпаднали. Той се опитваше да съчинява стихове, гледайки към безлюдния пейзаж наоколо. Не му се удаваше — вниманието му беше заето от толкова много странични неща. Отдаден на мислите си, той не обръщаше внимание на духовното състояние на Гриф.

Затворът и неизвестността дразнеха грамадния Рицар на Метвен. Той започна да нервничи, задаваше непрекъснато въпроси, на които никой не можеше да отговори.

— Колко мислиш, че ще живеем, след като Томб открие механизма? Смяташ ли, че човек като Норвин Тринор ще ни пусне да си вървим просто ей така? Джуджето се интересува само от машинките си, а ние? Докога ще гнием тук?

Когато не говореше, Гриф лежеше мрачен и затворен в себе си, тананикайки стари бойни песни.

Започна да лъска острието на меча си по три пъти на ден.

На шестия ден от откриването на централната зала Биркин Гриф дебнеше зад вратата на товарния отсек на кораба с изваден меч.

Човекът, който им носеше храна, държеше в другата си ръка енергийното оръжие, но и това не му помогна.

Гриф стоеше над потръпващото тяло, гледайки с удоволствие огромната рана в гърдите на Северняка. Той избърса острието в края на мантията си, прибра го в ножницата и взе падналия на земята енергиен меч на убития. В очите му светеше мрачна, зловеща светлина.

— Сега! — каза той. — Сега ние сме на ход!

Движенията и мислите на Кромис бяха забавени от ужас за последиците.

— Гриф! — прошепна той. — Ти си луд!

Високият воин го погледна в очите.

— Да не сме станали вече страхливци? — попита глухо той.

Обърна се и излезе през вратата, бърз и тих като смъртта.

Кромис беше зашеметен — всичко това означаваше смърт за Кралицата. Чу викове на учудване и болка, Гриф се бе сбил със Северняците в предната част на кораба.

* * *

С изваден меч в ръка Кромис проследи стъпките на Гриф. На командния мостик намери трима мъртви мъже, по лицата им бе изписана изненада, примесена с ужас. Телата лежаха разперени в гротескни пози, стените на кораба бяха изпръскани с кръв. От отворения люк духаше студен, навяващ облаци прах в очите на мъртвите, вятър.

Кромис излезе навън и затвори люка след себе си. Вятърът го пронизваше, прахът му пречеше да гледа, спъна се в нещо и видя, че това е сгърченият труп на Северен воин.

— УРУБУНДУС — изстена вратата, когато премина през нея, но той не й обърна внимание. Бързаше да застигне Гриф в отчаян опит да спаси него и Кралицата.

Успя да го открие на половината път до Голямата зала, но беше вече късно.

* * *

Изпокъсаната наметка и очуканата ризница на Гриф бяха напоени с кръв, кръв се стичаше и от ръцете му. Не беше негова, а на убитите врагове. Два трупа лежаха в краката му, а пред него бе застанал Норвин Тринор. Зад предателя се бяха скупчили останалите десетина живи Северняци с искрящи енергийни мечове в ръце.

При вида на Кромис Тринор подигравателно кимна с глава.

— Не очаквах такава глупост — каза той. — Сега споразумението е нарушено. Няма смисъл да се договарям повече с вас!

Биркин Гриф стъпи върху гърдите на последния убит от него Северняк и впери поглед в предателя.

— Вие убихте Кралицата си — продължи Тринор. — А също и себе си.

Гриф направи крачка напред.

— Чуй ме, Норвин Тринор! — каза бавно той. — Майка ти е спала с шопар и е родила такова отвратително, пълзящо влечуго. Сега лижеш задника на Канна Мойдарт. Но ще ти кажа и нещо друго — все още в теб е останало достатъчно от Метвен и ти ще се биеш тук с мен, като воин срещу воин, без да чакаш помощта на мръсните си диваци…

След това той се обърна към Северняците и изкрещя:

— Направете боен кръг!

Тринор поглади белега си и се засмя.

— Ще се бия с теб — отвърна той. — Но това няма да промени нищо. Имам четири души при Метвен Найан. Дал съм заповед да убият Кралицата и Джуджето, ако не се върна скоро. Разбираш ли? Дали ти или аз ще живеем, или ще умрем, няма да промени нищо.

Биркин Гриф пусна на пода енергийното си оръжие и извади тежкия двуостър меч от ножницата.

* * *

Телата на убитите Северни воини бяха издърпани настрани. Тринор и Гриф стояха един срещу друг в странната млечна светлина, струяща от прозорците в стените. При други обстоятелства те биха били достойни противници, но не и днес. Въпреки че беше с една глава по-висок и имаше превъзходство с по-дългите си ръце, Биркин Гриф бе изразходвал по-голямата част от силите си в боя при командното отделение на въздушния кораб, кракът му все още не беше оздравял напълно, а бойната лудост му пречеше да мисли трезво.

В дните на Крал Метвен и двамата бяха научили много от тегеус-Кромис, но само един от тях понякога бе успявал да постигне бързината му на нападаща усойница.

Бойците се сблъскаха с трясък в средата на образувания кръг.

Двете остриета чертаеха паяжина от стомана във въздуха. Северняците виеха от удоволствие и залагаха кой ще бъде победител. Противниците си нанасяха удари, парираха ги и се вкопчваха отново: Гриф — със силни, но малко тромави удари, разчитащ повече на силата си, Тринор — бърз и лек като перо. Преди около петнадесет години те се бяха били пак, но тогава рамо до рамо в голямата битка при Мингулай и за една сутрин бяха убили повече от петдесет души. Въпреки нежеланието си Кромис се приближи и забеляза бързото мушкане на двуострия меч, светкавично издигнатото острие, блокиращо удара.

Гриф залитна.

Тъмна ивица кръв се появи върху гърдите му, той изруга и нанесе разсичащ удар. Тринор се изхили злобно. Той позволи на меча да одраска бузата му, след това се провря под изправените ръце на Тринор и нанесе къс, силен удар към ребрата му.

Гриф изръмжа, отскочи назад, завъртя се и се блъсна в кръга от Северни воини. Не беше ранен. Тринор използва момента, мечът му се стрелна към коленете на обърнатия с гръб Гриф. Мястото не беше защитено с броня и острието преряза сухожилията на гиганта.

Гриф се олюля.

Погледна надолу към осакатените си крака и се озъби. Когато мечът на Тринор се заби в слабините му, той изскимтя като ранено животно. Силна тръпка премина през тялото му. Кръвта се стичаше по бедрата му. Той бавно се наведе, взе меча в ръцете си и седна на пода. Закашля се, погледна Кромис право в очите и каза с ясен глас:

— Трябваше да го убиеш, когато имаше възможност, Кромис! Трябваше да го направиш…

Кръв изпълни устата му и потече по сплъстената му брада.

* * *

тегеус-Кромис, някога воин и философ в Пастелния град, който си въобразяваше, че е по-добър поет, отколкото човек на меча, стисна дългите си деликатни ръце, докато пръстите не се впиха в ставите му, а ноктите му не се забиха в дланите, оставяйки кървави отпечатъци.

Мощен безумен вик се изтръгна от гърлото му. Отчаяние и жажда за убийство се четеше в очите му.

— Тринор! — изрева той. — Гриф! Гриф!

Той измъкна Меча без име и преди предателят да успее да докосне енергийния си меч, много, много преди да успее да произнесе дума или да се опита да нанесе удар, острието на Кромис се заби до дръжката в устата на Тринор и изскочи с мек, разцепващ звук от тила му.

тегеус-Кромис потрепери. Изви назад глава и изрева като звяр. Той сложи крака си върху гръдната кост на убития и измъкна меча си.

— Никога не си бил достатъчно добър, Тринор! — каза той, подритвайки яростно тялото. — Никога!

Кромис се обърна, за да срещне смъртта си и смъртта на света със сълзи на ярост в очите.

— Елате ме убийте! — извика той на Северните воини. — Само елате и опитайте!