Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Viriconium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014)
Корекция и форматиране
3Mag (2015)

Издание:

М. Джон Харисън. Вирикониум

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Варна, 1994

Редактор: Камен Димитров

Коректор: Юлия Кунева

Художник: Николай Петров

ISBN: 954-8260-02-4

История

  1. — Добавяне

Пролог
Раждане на империята Вирикониум

През Средния Период на Земята възникнаха седемнадесет Велики Империи. Наричаха ги Цивилизациите на Залеза. Една от тях е от значение за тази история. За останалите няма да има нужда да се разказва, освен може би да се спомене, че никоя не просъществува по-малко от едно хилядолетие, никоя — повече от десет. Всяка достигна върховни тайни и удоволствия съобразно своята природа (и природата на Вселената). Всяка се устреми към звездите и успя да проникне във всички кътчета на Всемира, за да избяга обратно на Земята, объркана, уплашена и унижена, но и там я очакваха необратим упадък и пълен крах.

Последната Велика Империя остави името си написано между звездите, но никой от дошлите по-късно не можеше да го разчете. Много по-важно бе може би, че независимо от непрекъснато западащата си мощ тя продължи да строи. За добро или зло — голяма част от нейните технологични чудеса запазиха свойствата си и можеха да бъдат използвани хиляда и повече години след окончателната й кончина. И най-важното — това бе най-последната Цивилизация на Залеза. След нея дойде Епохата на Здрача, а с нея и Вирикониум.

* * *

Повече от петстотин години след окончателното сгромолясване на цивилизациите от Средния Период, Вирикониум (империята все още не се бе сдобила с името си) не бе нищо повече от многобройни, малки, разпръснати групи от полупримитивни общества, скупчени между морето на запад и юг, неизследвани земи — на изток, и Голямата Кафява Пустош — на север.

Богатството на нейните жители изцяло се основаваше на останалите от последната Цивилизация на Залеза метали, машини, апарати и произведения на изкуството. Те не притежаваха наука. Ровеха се в пустините от ръжда, в които се бяха превърнали гигантските индустриални комплекси на загиналата Велика Империя. И тъй като най-богатите залежи от метали, машини и оръжия на древните бяха заровени в Голямата Кафява Пустош, техни господари станаха Северните племена. Те се бяха обединили в нещо подобно на империя с два главни центъра, градовете Гленлюс и Дрънмур — студени, невзрачни, хаотично построени поселища, където сложните, красиви машини на древните, чиито функции не можеха да бъдат отгатнати, бяха грубо претопявани за метали, от които се ковяха саби и мечове, а племенните големци се биеха като луди за собственост върху прочутите смъртоносни баани — енергийни мечове или ножове, които правеха собственика си практически непобедим, стига да притежаваше малко ловкост.

Северняците бяха жестоки и ревниво пазеха металното си богатство. Господството им над хората от Юга бе сурово и с времето стана непоносимо.

* * *

Разгромът на тази варварска псевдоимперия, която предшестваше зараждането на Вирикониум и изтръгването на властта от ръцете на Северните племена, бе осъществен от Борринг-На-Лект, син на овчар от планините Монар. Със своята примитивна селяшка логика, но с изкусна риторика той съумя да обедини и окуражи южняците и само за една седмица завладя и унищожи Дрънмур и Гленлюс.

Той бе герой. Докато бе жив, обедини всички племена, прогони Северняците в планините и тундрата отвъд Гленлюс и съгради града-крепост Дюйриниш на брега на Блатото на Металните Соли, където ръждата и химикалите, навявани от ветровете и размити във водите на дъждовете над Голямата Кафява Пустош, се натрупваха в отровни тресавища и постепенно се отцеждаха в морето. Така той съумя да защити Ниските Равнини от набезите на остатъците от Северния режим и осигури разрастването на два големи южни града — Субридж и Лендалфут.

Но най-великото дело на Борринг-На-Лект бе, че възроди Вирикониум — централен град на последната Империя на Залеза, който превърна в столица на бъдещата си велика държава. Където бе необходимо, се строеше, засипаните с времето улици и сгради бяха разчистени, от ръждивите пустини бяха донесени деликатни машини и произведения на изкуството. Постепенно градът заблестя, изглеждаше почти същият, какъвто бе преди хилядолетия. От него новата империя взе името си — Вирикониум. Борринг бе герой.

* * *

Следващият велик герой бе Метвен. През вековете след смъртта на Борринг-На-Лект Вирикониум укрепна, натрупа несметни богатства, вътрешната търговия между отделните краища на империята процъфтяваше, с изключение на дребните боричкания за надмощие между политиците, държавата бе стабилна, но военната й мощ отслабна. Това, което бе започнало добре — в огън и кръв, и възторг, сякаш нямаше смисъл.

Бяха изминали цели четиристотин години. Империята като че ли бе забравила враговете си. През това време Северняците бавно, но с постоянство се съвземаха от пораженията, прегрупираха силите си и неспирно подклаждаха племенна вражда към хората от Юга. Започна постепенна война, при която Вирикониум невъзмутимо губеше територии, смятани за незначителни по размери и без значение за богатството на империята. Южняците отново бяха изгубили своята боеготовност, докато студът и несгодите бяха превърнали воините от Север в свирепи диваци. Вирикониум се прекланяше пред спокойствието, поезията и търговците на вино, воините-вълци от Севера почитаха единствено отмъщението. Но след близо век дребни завоевания вълците внезапно срещнаха съпротивата на владетел, който, макар да не бе от тяхната кръв, прекрасно разбираше философията им…

* * *

Когато Метвен Найан се възкачи на трона, богатствата от метали и Стари Машини бяха на привършване. Той прозря, че настъпва Тъмна Ера. Мечтата му бе да управлява нещо повече от Империя на вехтошари. Събра около себе си млади мъже, които споделяха възгледите му и реално оценяваха заплахата от Север. Заради него те нанасяха удар след удар по противниковите земи над Дюйриниш и се прочуха като Северните убийци, Ордена на Метвен, или просто — Метвените.

Те бяха многобройни. Голяма част загинаха в битките. Воюваха безжалостно и с хладнокръвна компетентност. Всеки един бе избран заради уникалните си способности — Норвин Тринор бе забележителен стратег, Томб Джуджето бе опитен механик и владееше старинните енергийни оръжия, Лабарт Тейн познаваше отлично бита и културата на Северните племена, Бенедикт Посманли можеше да управлява всякакви летателни апарати, а тегеус-Кромис бе ненадминат в боя с мечове.

Докато бе жив, Метвен Найан съумя да спре упадъка на империята. Той научи Северните вълци да се боят от него, постави основите на наука, различна и независима от Старите Технологии, запази всичко, което бе останало от древните цивилизации. Допусна една-единствена грешка, за жалост тя бе много страшна.

* * *

В желанието си да заздрави временния съюз с няколко Северни племена, той убеди брат си Метвел, когото обичаше с цялото си сърце, да се ожени за тяхната кралица — Балкидер. Две години по-късно договорът бе разтрогнат. Тази жена-вълчица остави Метвел в спалнята им, удавен в собствената му кръв, с очи, избодени с фиба за коса, и избяга, отвеждайки невръстната им дъщеря Канна Мойдарт със себе си. Отгледа детето, внушавайки му, че е бъдещата владетелка на една обединена империя, на короната, която ще трябва да извоюва с огън и меч след смъртта на Метвен Найан.

Закърмена с омразата на Севера, достигнала зрялост, преди да е навършила пълнолетие, Мойдарт не спираше да сее искри на недоволство от управлението на Метвен както на Север, така и на Юг.

Затова, когато Метвен умря — някои твърдяха, че донякъде причината бе в нестихващата с годините тъга по ужасната кончина на Метвел, — към трона на империята проявиха претенции две кралици: Канна Мойдарт и единствената пряка наследничка на владетеля, дъщеря му Метвен, която като дете бе по-известна с името Джейн. А рицарите от Ордена на Метвен, объркани и покрусени от смъртта на своя идол, виждайки, че империята е силна и не се нуждае от техните смъртоносни умения, се разпръснаха.

Канна Мойдарт изчака цяло десетилетие, преди да забие отровния си нож за пръв път…